Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (13)

13.

— Не открихме никакви следи — рече Джек, докато пристъпваше от крак на крак и избягваше да поглежда към Колин и момичето.

— Зная, зная — отвърна Амбър.

— Съдебният лекар каза, че сякаш Скот е експлодирал. Не могат да определят причината, нямало никакви рани от изгаряне, нито входни отвърстия. Просто е гръмнал. А сега и Бигъл.

— Зная.

— Не си го направила ти, нали? — попита неочаквано Джек.

Амбър се сви в креслото, а спусналата се отпред коса прикри лицето й. Не отговори, но старият проповедник подскочи.

— Виж какво, Джек! Тя беше с мен и двата пъти и няма никаква причина да смяташ, че е способна на подобно нещо!

— Въпросът не е дали е способна, а дали го е искала отвърна Джек. — За съжаление няма никакъв начин да разберем кои са жертвите, програмирани в ума й. Ако в хубавата й главица има списък… и сега за това се досещаме само ти и аз. Каквото и да кажеш на Пепус, той ще я сметне за заподозряна.

— Но защо? Съществува напълно обективна причина за нашето посещение в двореца… нали Бигъл ме повика. Каза ми за аудиенцията на Дурл и искахме да се срещнем с императора веднага след това. Амбър се е натъкнала на трупа по чиста случайност.

— Може би — Джек не откъсваше поглед от скритото зад спуснатата коса лице. — Почувства ли по някакъв начин, че той е там?

Тя поклати глава. От устните й се отрони измъчен стон. Джек неволно въздъхна.

— Почти съм сигурна, че не съм аз — вдигна очи към него.

— Не си какво?

Тя поклати глава.

— Вече в нищо не съм сигурна. Вярно, ваше преподобие, не харесвах Бигъл. Той беше… леплив. Смяташе, че има друга причина да пътувам с вас до Лазертаун и сега да ви посещавам, и искаше и той да получи своя дял. Правеше ми разни намеци, когато не бяхте наблизо. Затова се опасявам да не съм го направила… неволно, защото не ми харесваше как се отнася с мен. Но може да съм го убила, понеже е човек с влияние и власт, също като вас, а аз да съм програмирана за подобни цели.

Скиталецът плъзна ръка по оплешивяващата си глава.

— Откъде да знам какво ти е било в душата? Но не мога да допусна, че през всичките тези дни и седмици съм се намирал в компанията на убиец и нищо не съм направил!

— Какво можехте да направите?

— Да те спра.

— Тогава навярно и вие щяхте да сте мъртъв — отвърна Амбър.

Джек застана между тях.

— Съществува, разбира се, още една възможност. Императорът да заподозре теб — отправи поглед към Колин.

— Мен?

— Ти си бил там и при двата случая. Освен това притежаваш скрита власт и желание да я разширяваш.

Двамата мъже се измериха с поглед. Безстрастни сини очи срещу разгневени кафяви.

— Надявам се — отвърна тежко Свети Колин, — че говориш съвсем теоретично.

— Напълно.

— Хм. — Скиталецът пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи. Тъмносиньото му расо се развяваше зад него като знаме. Не би могъл да забрави първата им среща с Джек, когато Пепус му бе поръчал да разследва милитаристичното движение вътре в организацията на Скиталците. Тогава двамата бяха действали поотделно, но когато членове на същата тази подмолна организация бяха отвлекли Колин, телохранителите от имперската гвардия го бяха спасили при една блестящо проведена акция, избягвайки кръвопролитието. Колин, разбира се, не хранеше илюзията, че е изкоренил докрай дисидентските течения сред своите събратя. Докато разсъждаваше върху това и други неща, той описа кръг из помещението и се озова срещу Амбър, която го наблюдаваше внимателно, спуснала крака на пода.

Посегна и я погали по косата.

— Той е прав, ако ме питаш. Пепус има основания да подозира не само теб, но и мен — въздъхна тежко. — Джек, остава ни само една възможност.

Рицарят се размърда, сякаш бе очаквал сигнал, за да се събуди.

— Зная. Амбър, искам да останеш с Колин, каквото и да са случи.

— За какво говорите вие двамата? — изгледа ги обезпокоено тя.

— Единственият начин да снемем подозренията от теб е да открием за чие убийство са те подготвяли.

Амбър се изправи.

— Не! Джек, не бива да отиваш при Ролф. Този път той ще те убие!

Но Джек вече беше при вратата. Колин обгърна с ръка раменете на момичето.

 

 

Ролф не хранеше никакви илюзии за живота на Малтен. Беше бърз, хитър и зъл и се стараеше винаги да бъде нащрек. Докато беше във форма, би могъл да има всичко, което поиска — почти всичко. Ограниченията го дразнеха.

Крачеше по улицата в ранната утрин, втренчил изпитателен поглед в тълпата просещи хлапета, плътна като утринната мъгла. Търсеше някой, който да е бърз като него и да умее да разпознава жертвата на улицата.

Повечето от хлапетата се разбягваха, когато ги приближаваше. Едно или две оставаха… навярно от новите, току-що пристигнали от далечни страни, занемарени ферми, изоставени заводи. Каквато и да беше причината, съществуваше постоянен приток от свежа кръв, едни и същи лица, със стаена надежда за по-добър живот и неумели пръсти, които търсеха най-краткия път към неговите джобове. Ролф се засмя, усетил, че и сега някой се опитва да провери съдържанието им, защото дрехите му бяха плътно прилепнали като втора кожа и той чувстваше докосванията им като електрически шок.

Без да престава да се усмихва, той сграбчи една несръчна ръка и я изви назад, а притежателят й нададе остър, болезнен писък и падна на колене. Беше малко момиче с немито лице.

— Разкарай се оттук — изръмжа той. — Освен ако не държиш да останеш без ръка.

Децата побягнаха. Инстинктивно бяха доловили, че усмивката му е фалшива, а ръмженето издава истинските намерения.

Ролф се забавляваше, когато плашеше децата, и усмивката му за малко дори стана по-широка. Ала след това се стопи. Изглежда, че никога, помисли си, няма да намери хлапе с таланта на Амбър. Това ограничаваше възможностите му за забогатяване и го дразнеше допълнително. С Амбър до себе си би могъл да постигне всичко, след като я бе превърнал в съвършено оръжие.

Докато крачеше по тротоара към един от любимите си барове, той се терзаеше от мисълта, че я е изгубил — не се съмняваше, че сега е държанка на онзи наемник, който бе постъпил в имперската гвардия, а това правеше връщането й още по-сложно и трудно. Все още не бе измислил как да се справи с проблема, без да убива наемника. Ала с течение на времето в ума му постепенно съзряваше един план, като черна зловеща гъба. Тъй като вече бе ясно, че наемникът трябва да умре, оставаше му само да убеди и други в същото и тогава новите съюзници щяха да му помогнат да преодолее трудностите. Да. Би могъл да си осигури наистина могъщи съюзници, които да свършат част от работата.

Той влезе в бара. Вътре бе сумрачно и тихо, само в ъгъла се водеше приглушен разговор. Ролф смръщи вежди. Не обичаше неприятностите. Повечето от полицаите в този регион бяха на негова издръжка, но въпреки това избягваше да привлича излишно внимание. Разговорът поутихна, когато Ролф се настани в съседното сепаре. Поръча плодове и нещо за пиене, облегна се назад и размърда яките си плещи, сред които вратът му бе почти незабележим.

За Ролф добрата форма бе нещо особено важно. Тя му даваше сили да проявява жестокостта, от която се опияняваше. Обичаше да чува болезнени стенания и молби и да вижда сълзи в очите на гърчещите се жертви. Да извадиш око с първата бликнала сълза бе истинско произведение на изкуството, а ужасът в душата на измъчвания бе ода, прекрасно творение, ярко и незабравимо. И негово дело. За съжаление, подобни мигове бяха мимолетни, изчезваха в кървавото месиво на последващите мъчения, но той бе истински артист и обичаше творбите си.

С изключение на Амбър, разбира се. След онези първи месеци тя не проплака нито веднъж. Беше твърда, почти като него.

Всеки път, когато си спомняше за нея, го завладяваше непреодолимо желание да я има. Нито веднъж не му позволи да я докосне — всъщност тъкмо при първия опит откри скритите й способности, — но нямаше друго момиче, което да го привлича толкова силно. Сега сигурно бе станала зряла жена. Още по-желана и примамлива.

Най-сетне механичният сервитьор се появи, за да завари Ролф в отвратително настроение и да си изпати, задето се бе забавил. Той побърза да се отдалечи заднешком към кухнята.

Ролф закусваше бавно, като оглеждаше внимателно присъстващите в бара. Нямаше никаква работа за тази сутрин и дори се зарадва, когато интеркомът в сепарето избръмча.

— Добро утро, Ролф.

Мониторът обаче оставаше тъмен.

— Кой се обажда?

— Не ме виждаш, но аз виждам лицето ти. Съветвам те да не се опитваш да ми демонстрираш лошия си характер. Свързах се с теб за да ти помогна. Научих, че има един човек, който ти е отнел важен помощник. Човек, от когото искаш да се отървеш — незабелязано.

Ролф присви подозрително очи. Човекът отсреща знаеше твърде много.

— Какво искаш?

— Само да ти помогна и нищо повече.

— Назови цената.

— Ах. Нищо безплатно, а? Не цената те интересува, а смъртта на Джек Сторм. Той е тръгнал да те търси. Дори му посочих къде може да те открие.

— С костюма ли ще бъде? — напрегна се Ролф.

— Не.

— И къде по-точно ще ме търси?

— Ами, точно където си седнал в момента.

Ролф едва не разля чашата си.

— Какво?

— Успокой се, приятелю. — Откъм монитора се чу смях. — Имаш достатъчно време да се подготвиш. Ще му трябват поне няколко часа, за да те открие. Е, какво, ще сключим ли сделка?

— Може би.

— Може би?

Ролф се засмя, доловил гнева в гласа на другия. Наведе се към монитора и прошепна отблизо:

— Благодаря за информацията.

След това го изключи. Нямаше нищо против да убие Джек Сторм, но преди това трябваше да узнае кой е неизвестният му съюзник. Защото Ролф предпочиташе да му се отблагодари лично.

 

 

Джек пристъпи внимателно в „Затвореният кръг“, като примижа, за да се адаптира по-бързо към сумрака в бара. Държеше ръката си на дръжката на пистолета, докато оглеждаше посетителите. Около час бе прекарал отвън, наблюдавайки кой влиза и излиза. Вече се досещаше, че са го пратили тук нарочно и че вероятно Ролф го очаква. Ето защо, веднага щом измина няколко крачки към вътрешността, той се наведе рязко, отскочи встрани и се притаи в ъгъла. Точно навреме, тъй като от мрака някой стреля срещу него със зашеметяващ пистолет.

Джек отвърна с продължителен откос, който разтопи близката част на бара и прекъсна част от веригите. Метна се към близката маса и започна да я бута пред себе си като щит.

— Закъсня. Още в мига, когато влезе — гласът на Ролф отекваше в стените и Джек не можеше да определи откъде идва.

Той се изкашля.

— Можем да разговаряме и по друг начин.

— Да, но този повече ми харесва. Искам да си върна Амбър. И това е най-бързият начин да го направя.

— Тъкмо за нея дойдох да разговаряме.

— Така ли?

Джек зърна някакво движение с крайчеца на дясното си око. Изостави прикритието си, претърколи се настрани и се обърна тъкмо навреме, за да види как един ярък лазерен лъч прогаря центъра на преобърнатата маса. Този път се прикри зад стената на сепарето.

Все още не можеше да се адаптира напълно към мрака в помещението. Вероятно бе прекарал твърде дълго време отвън, на открито, докато следеше движението пред бара. Приближи пистолета до очите си и провери нивото на заряда. И тогава го забеляза. Сервокелнера. Все още на автоматичен режим, търсещ посетителя, за да му отнесе поръчката. Носеше се плавно върху колелцата си, право към далечния ъгъл.

Вече знаеше, че се е прицелил в Ролф. Усмихна се и се подпря на коляно.

— Искам да оставиш Амбър на мира — извика, сякаш беше в неведение къде се намира неговият противник. — Не зная как задействаш скритата в нея програма и дали въобще го правиш, но…

— А, това ли било? Внезапно умиращи хора в имперския дворец. Чудиш се как да се справиш със ситуацията? — Ролф се разсмя. Джек не сваляше очи от сервокелнера, очаквайки мига, когато ще спре.

— Ще трябва да се срещнеш с Амбър. Искам да неутрализираш програмата й.

— Наистина? И какво ще спечеля от това?

— Може и да спечелиш нещо. Да си запазиш кожата например.

Отново изблик на смях. Сервокелнерът се колебаеше в тъмната част на заведението. Джек забеляза, че едно от сепаретата там е затворено със завеса. Прицели се в средата на завесата.

— Амбър е на автоматичен режим — отвърна Ролф. — Може би предпочиташ да ти кажа кои още са в списъка, защото това е единственият начин да ги спасиш. Но аз вече не мога да я спра, дори да искам. Вярно е, че не изпитвам и никакво желание. Единственото, което ми се ще сега, Джек, е да ти видя сметката. Нищо повече.

Джек стреля. Завесата падна, от сепарето долетя болезнен вик.

Джек се изправи. Прекоси бара. Стигна сепарето и отмести завесата с крак. На пода лежеше Ролф. Джек запали лампата. На светлината й видя тънка червена струйка да се спуска от ъгъла на устата му. Поклати обезсърчено глава. Вместо да го рани го бе прострелял смъртоносно.

— Не ти остава много време — промълви с пресипнал глас Ролф. Дишаше на пресекулки.

— На теб също.

— В такъв случай вече няма значение — раненият премигна безпомощно. — И без това няма да получа хонорара за последните убийства на Амбър. Стига ми обаче удоволствието да знам, че никой не може да я контролира — дори тя самата. Животът й ще бъде ад, но кучката си го заслужава. Опиташ ли се да й помогнеш, ще я убиеш. Не знаеш неутрализиращата парола.

— Боли ли те?

— Не много — Ролф трепна, изненадан от неочаквания въпрос.

— Сега ще те заболи повече. — Джек се наведе и опря дулото на лазера в коляното на падналия. — Кажи ми кои са жертвите и как да я спра.

Очите на Ролф се разшириха от ужас.

— В началото са случайни — заговори, осъзнал, че човекът пред него знае как да причинява болка. — За да натрупа опит. След това е Свети Колин от Синьото колело. А после… — той изхърка и замлъкна.

Джек прибра пистолета. Беше твърде късно. Погледна към убития. Би могъл да го спаси, ако беше повикал навреме медиците. Но кой знае защо не изпитваше угризения. Време беше да си върви.

След това си спомни за Амбър и Свети Колин. Двамата бяха заедно, сами. Съюзници… жертва и убиец.

Зачуди се дали ще може да се върне навреме.