Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (20)

20.

Джек я стискаше толкова силно, че Амбър неволно извика от болка.

— Джек! Ще ми оставиш синини!

Пусна я неохотно и я погледна смутено, когато тя на свой ред го прегърна. След това го дръпна за ръкавицата.

— Какво има?

— Наведи се.

Той се наведе, докато Кевин преминаваше покрай тях. Амбър се повдигна на пръсти и го целуна по челото.

— Това пък що за посрещане е?

Амбър се усмихна.

— Проверявах те за треска. — Прокара пръст по хладното му слепоочие. — Забрави ли, че предишният път си бил доста зле след хибернационния сън? — тя хвана ръката му и я стисна.

— Внимавай. Може да е заредена. — Джек се огледа. Повечето от битианците си бяха тръгнали с техния Върховен жрец. Неволно подсвирна.

— Какво представляват те?

— Кои?

— Битианците — прошепна Амбър. — Наистина ли са змии? — Беше чула търговците от Източния квартал да говорят за змийски кожи.

— Колкото птицечовката е патица.

— Какво?

Вниманието на Джек бе привлечено от осезаемото напрежение между Кевин и Свети Колин. Той се приближи към тях.

— Какво има?

Телохранителят на Скиталеца имаше притеснен вид. Колин вдигна ръка.

— Спокойно, Джонатан. Държа положението под контрол. — Кафявите му очи се извърнаха към Джек. — Ще обсъдим въпроса в нашия нов щаб.

 

 

— Не съм никакъв проклет герой.

— Не съм твърдял противното — обясни Колин спокойно. Джонатан продължаваше да разглежда Джек с изражение, което Амбър никак не харесваше, и ръката му висеше близо до кобура. Тя се приготви да застане между тях, ако възникне някаква опасност.

— Мислех, че вие двамата сте приятели — обади се насмешливо Кевин.

— Върша си работата и нищо повече — махна с ръка Джек. — Не разбирам защо трябва да ме превръщат в герой от местните сказания.

— Не смятам, че съществува подобна опасност, Джек — рече Колин. — Но дори да възникне, аз ще се погрижа за това. Битианците никак не обичат, когато проявяваме интерес към техните работи.

— И реши да ме използваш, за да те допуснат по-близо?

— Нещо подобно — Колин се отпусна върху една чанта, тъй като в помещението все още нямаше никакви мебели. Шумът от разтоварваното отвън снаряжение им пречеше да се чуват добре. — Непрестанно ми създават най-различни трудности. Реших, че може да се получи нещо, ако се сдобия с опорна точка вътре в тяхната религия. Съжалявам, ако съм те обидил, момчето ми, но действията ти в Лазертаун си бяха чисто геройство.

— По-скоро глупави, но тогава не можах да измисля нищо по-добро — заяви Джек.

Появи се един от младите войници, прошепна нещо в ухото на Кевин, после застана до вратата, очаквайки нареждания. Командирът се усмихна, разсичайки мрежата от бръчки, която покриваше мургавото му лице.

— Звуковите завеси са спуснати и функционират. Можете да говорите за каквото искате без опасност да ви подслушват.

Скиталецът изгледа последователно Кевин и Джек.

— Момчета, какво всъщност правите тук?

— Пратиха ни да защитаваме границите на Доминиона — отвърна Кевин.

Джек остана изненадан, когато забеляза, че лицето на Скиталеца потръпва от гняв.

— След месеци на безуспешни молби и петиции до императора най-сетне ни беше разрешено да се присъединим към състава на тукашното посолство и да започнем собствени изследвания. Искам да знам какви са намеренията ви и дали ще се месите в работата ни!

— Тогава аз бих попитал защо беше необходимо да включвате в състава и вашето военизирано крило? — отвърна с въпрос Кевин.

— Не е по наше желание. Така поиска… императорът.

— В такъв случай да речем, че сме тук, за да не допуснем възникване на търкания между военизираното ви крило и местното население — това е в интересите на Доминиона. Пък и дракският посланик заяви, че битианците изразили желание да се откъснат от Доминиона и да се присъединят към Дракската лига. Ето защо нашата цел е да защитим всички представители на Доминиона, в случай на безредици или военни действия. Честно казано, и вие, и ние се намираме в доста взривоопасна обстановка.

Колин промърмори нещо, което не чу никой, освен Амбър. Вените на шията му бяха изпъкнали. Той размаха пръст във въздуха.

— Ако е така, защо въобще беше необходимо да ни пускат тук? По дяволите, използвали са ни, за да може Пепус да прати вас. Няма да търпя подобно положение. Трябваше да се досетя, че старата лисица има нещо предвид, след като неочаквано ни даде разрешение. Искал е да прати вас, но не е знаел как да го направи.

— По-добре, отколкото да обяви война, нали?

Амбър погледна разтревожено Джек.

— Значи няма никакво съмнение, че крайната причина са драките — намеси се Кевин.

Колин се изправи рязко.

— Ще поискам да пратят въздушно разузнаване — заяви той. — Нищо чудно онова, което търсят тук драките, да е интересно и за нас.

— Какво е интересно и какво трябва да се направи, са две съвсем различни неща.

Колин и Кевин се изгледаха. Преподобният се засмя.

— И ти ли си толкова хитър, колкото твоят император?

— Въобще не мога да се сравнявам с него — отвърна с усмивка Кевин. — Но бих могъл да опитам. Кога ще прегледаме въздушните снимки?

— Ще поискам да ги донесат на вечеря в посолството. Ще бъдеш там, нали? Разбрах, че всички офицери са поканени.

Кевин изстена мълчаливо, но кимна.

— Хайде, момчето ми — обърна се Колин към Джонатан. — Да идем да се помолим.

Джек ги изпрати с поглед. Сетне улови Амбър за ръката, преди и тя да излезе. Беше забелязал, че лицето й е бледо и загрижено.

— Как си?

Тя вдигна рамене.

— Би трябвало да знаеш. Като след кошмарни сънища.

— Още ли? Сега трябва да наглеждам оборудването на работилницата, но ако искаш, довечера можем да се видим.

— На вечеря в посолството — подсмихна се Амбър.

— За какво всъщност говори Колин?

— Изследвахме едно интересно място на север и докато сондирахме скалите, получихме странно ехо. Той не знае каква може да е причината. Надява се, че на теб ще ти хрумне някакво обяснение. Трябва да вървя.

— Щом се налага — пусна я неохотно и тя изтича след Колин.

— Тази работа не ми харесва — рече Кевин.

— Нито на мен.

— Драките държат града под постоянно наблюдение — видях инсталацията, докато се прибирахме с всъдехода. Не е трудно да бъде забелязана — доста е обемиста.

— И не е особено модерна.

— Естествено. Нима очакваш да докарат тук най-новите си технологии? — Кевин се приближи до Джек. — Ще ти дам малко време да се оправиш и после ще те чакам на инструктаж.

— Хубаво — Джек се отдели от вратата, на която се подпираше. Огледа се за своя сак, метна го на рамо и се отправи към офицерските помещения. Костюмът навярно вече беше там.

Новината за дракската намеса бе предизвикала студени тръпки по гърба му. Хрумна му, че може би Дурл също е на Бития и довечера ще ги посети в посолството. Ако е така, хубаво ще е да има някой, който ги държи далеч един от друг.

Но макар Колин да се сърдеше заради лицемерието на императора, Джек напълно разбираше Пепус. От много години на дракската заплаха не се гледаше като на нещо реално съществуващо и Пепус бе първият, който проявяваше открита загриженост по този въпрос. Мирът едва ли щеше да бъде съхранен още дълго, но управниците на Доминиона предпочитаха да си затварят очите пред този факт. Джек, от друга страна, щеше да е първият, който ще си облече костюма и ще тръгне срещу драките. Би го направил още сега, помисли си той, докато се приближаваше към крилото, където бе настанен.

Костюмът си беше на мястото. Джек затвори безшумно вратата на стаята и се озърна. Няколко дребни гущерчета тичаха по стените. Захвърли сака си в ъгъла и оттам се вдигна облак прах. Джек се намръщи. Прахът бе смърт за електронната система на костюма. При първа възможност ще накара кадетите да почистят помещението.

Откри широка резка през едното рамо. Плъзна пръсти по нея. Един от битианците така и не бе разбрал колко близо е бил до възможността да повали Доминионски Рицар. Норцитовата облицовка бе разкъсана и Джек си даде сметка, че без нея вероятно щеше да изгуби цялата си ръка. Навярно бе получил пряко попадение от снаряд, без дори да го почувства.

„Господарю.“

Джек неволно подскочи. Толкова отдавна не бе чувал този ясен и силен глас в мислите си, който звучеше като кънтящи камбани. Посегна мислено към тази крехка нишка и се опита да я издърпа, надявайки се най-сетне да установи контакт.

И ако успее, да узнае дали съществото помни нещо от предишния живот на Джек.

„Фантом…“

— Капитан Сторм?

Джек се обърна. На входа стоеше Роулинс. Младши лейтенантът отдаде чест и добави:

— Сър, надявам се, че не съм ви попречил.

Джек почувства, че ръката му трепери, и побърза да я скрие зад гърба си.

— Само си проверявах снаряжението. Първото правило на добрия Рицар е никога да не позволява на техниците да знаят повече от него. Не искам друг човек да е отговорен за моето оцеляване.

Роулинс прекара ръка по косата си.

— Разбирам, сър — кимна той. — Но вие казахте… „оцеляване“. Не е ли по-точно да се каже победа? Или военни действия?

— Зависи от това каква е била причината да облечеш бойния костюм.

Младият мъж се засмя.

— Разбрах. За какво се биеш.

— Точно така.

— Но вие сте били наемник, преди да станете имперски гвардеец.

— И все още съм.

— О! — Роулинс го погледна смутено.

— Какво мога да направя за теб? — попита го Джек.

Сините очи се втренчиха в неговите.

— Така и не успях да ви обясня защо искам да съм ваш заместник. Истината е, че вие сте единственият, който знае за Кларон.

Нова вълна от ледени тръпки пробяга по гърба на Джек.

— Кларон?

— Да, сър. Научих, че един от Рицарите настоявал пред императора да бъде проведено разследване за причините, довели до унищожаването на Кларон. Наблюдавах ви и мисля, че това сте вие.

— И какво, ако съм аз?

— В такъв случай служа при този, при когото трябва. Горд съм да бъда на служба при вас. Баща ми бе един от първите заселници там и възнамеряваше да ни вземе при себе си. Дори ни пращаше снимки, преди да се случи трагедията. — Роулинс се тупна по нагръдния джоб. — Бяхме подали документи за емиграция, малко преди да бъде изпепелена планетата.

Джек не поиска да види снимките. Споменът бе достатъчен, на гърлото му да заседне буца. Не беше сигурен обаче дали пред него стои таен представител на Зелените ризи, или кадет идеалист.

— Как е баща ти сега?

— Един е от малкото, които се спасиха, но е инвалид. Двамата с мама се преместиха на друга планета. Той смята, че всичко е заради политически игри и че някой се опитва да скрие истината за Кларон. Когато постъпих на служба, дочух, че един от Рицарите настоявал пред императора случаят да бъде разследван и да бъде започнато тераформиране.

Кой ли му беше казал? Кой се криеше зад кулисите и дърпаше оттам конците?

— Съветвам ви, лейтенант, да се съсредоточите върху настоящата задача. Така ще останете жив по-дълго.

— Тъй вярно — изпъна се Роулинс. Сетне се ухили. — Но поне съм сигурен, че открих човека, който ми трябваше.

— Може и да си прав — кимна уморено Джек.

 

 

Ако Джек и Кевин имаха някакви съмнения, че са били разквартирувани в бедната част на града, те се потвърдиха веднага щом стигнаха посолството. То се помещаваше в луксозна четириетажна къща, преустроена така, че да отговаря на изискванията за сигурност. Бяха й монтирали прозорци, които да спират както хладния нощен въздух, така и неканените гости, и лениво въртящите се перки на вентилаторите не бяха достатъчни, за да раздвижат застоялия въздух. Някои неща, мислеше си Джек, докато разкопчаваше твърде стегнатата якичка на куртката си, не се подобряват с развитието на техниката. Помещенията на посолството бяха украсени с местни гоблени и произведения на изкуството, което значително затрудняваше придвижването из тълпата, и Джек се зарадва, че не е облечен с бойния костюм.

— Отпусни се — улови го Кевин за ръката. — Стига си подскачал.

— Не обичам церемониите — засмя се Джек.

— Че кой войник ги обича? Амбър скоро ще дойде — тя поне ще те поразсее. А може и да не успее. Станала е хубаво и самостоятелно момиче. Мисля, че е надраснала възхищението си от ролята ти на ангел-пазител и защитник.

Джек погледна към Травелини, един от Рицарите, който бе стигнал чин капитан по време на неговото отсъствие. Не отговори нищо, но знаеше, че Кевин е прав.

— Ще ти кажа като на приятел — продължи Кевин. — На твое място бих се решил… вместо да я изгубя.

— Не аз трябва да решавам — подхвърли Джек.

— Може би. Кой знае? — Кевин забеляза, че на вратата са застанали Колин, Джонатан и още един мъж. — Кой е този?

— Денаро. Главнокомандващ тяхното военизирано крило.

Кевин тихо подсвирна.

— Бива си го! — Джек проследи с поглед тримата, които прекосиха помещението и си взеха от напитките. Военизираните Скиталци го караха да се чувства неспокоен. И друг път се бе срещал с тях. Религиозни фанатици, които се биеха със същия устрем, с какъвто и драките. Отпи от чашата. — Какво ще кажеш аз да се оправя с Амбър, а ти с дипломатическите интриги?

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Надявам се — засмя се Кевин. Млъкна, забелязал, че Колин се приближава към тях. — Радвам се да те видя отново.

— Амбър ще закъснее — оповести Колин. — Ще се забави паради прическата. Надявам се да е тук след десетина минути.

Джек се подсмихна. Междувременно Колин пъхна плик в ръката на Кевин.

— Обещах ти това, но те съветвам да го прегледаш едва когато си на неутрална територия.

— Нищо против — отвърна Кевин и повдигна насмешливо вежди. Посолството би трябвало да е възможно най-неутралното място на Сасинал и дори в цялото южно полукълбо на Бития. Разкопча куртката си, за да прибере документите вътре, и по навик погледна най-горния.

— Боже мили!

Джек надзърна над рамото му. Дигитално обработеното изображение го зашлеви като плесница през лицето. Розови и бежови пясъци насред зелен пояс. Кевин побърза да прибере снимките във вътрешния си джоб.

— Драки — произнесе Сторм и тази дума бе като далечен артилерийски тътен. — Това беше дракско пясъчно убежище. Значи вече имат база тук.

— Какво знаеш за пясъчните убежища? — попита го тихо Кевин.

— Почти колкото и ти. Достатъчно, за да съм сигурен, че не би трябвало да има такива на Бития. — Вдигна глава и забеляза, че Колин ги наблюдава. Скиталецът не можеше да чуе какво си говорят, но на лицето му бе изписано любопитство. Сега двамата Рицари притежаваха строго секретна информация, заради която лесно можеха да изгубят главите си.

— Къде си виждал такова?

Джек се постара да си придаде невъзмутим вид.

— На едно място — отвърна уклончиво.

Кевин се пресегна и го хвана за ръката. Джек веднага осъзна какво трябва да направи.

— Ще ида да потърся Амбър — обяви той на висок глас.

— Добра идея — кимна Колин. — Чух да звънят за вечеря. Всеки момент посланикът ще ни покани в трапезарията. Чакай малко — ето я и нея.

Амбър бе застанала на вратата и когато я погледна, Джек усети, че дъхът му секва. До него Кевин издаде сподавено възклицание. Амбър бе облякла синя рокля, която прекрасно отиваше на медния цвят на косата й, пристегната с кърпи по подобие на тези, които носеха местните. Резултатът бе наистина впечатляващ.

— Красавица — промърмори Колин, — а ето го и чудовището — добави, когато забеляза изправения зад нея драк.

Миризмата на хитиновата обвивка нахлу в ноздрите на Джек като дразнещ дим. Опита се да преглътне и се закашля. Кевин го потупа съчувствено по гърба. Останалите Рицари в помещението застинаха в различни пози, втренчили поглед във врага.

Амбър се престори, че не е забелязала посланика, и прекоси стаята с грациозна походка. Едва когато наближи Джек, той забеляза, че кожата й е настръхнала. Тя мразеше пришълците почти толкова силно, колкото и той, и не само от съчувствие към него.

Зад драка пристъпваше тъмнокож мъж, загърнат в бяло наметало, чието голо теме лъщеше на светлината на лампите.

Колин се усмихна.

— Доктор Куадах! — и забърза към непознатия, като обяви: — Добрият доктор е Специален пратеник.

— Сър… — поде Джонатан, забелязал, че Колин се е приближил прекалено към охраната на драка. Лицето на Дурл бе застинало в заплашителна маска.

Доктор Куадах заобиколи тримата драки и подаде ръка на Колин. Амбър и Кевин въздъхнаха облекчено. Джек не беше сигурен, дали драките не са готови да застрелят Колин само защото си е позволи да се доближи до тях. Междувременно преподобният и докторът се тупаха радостно по раменете.

На лицето на Колин грееше момчешка усмивка.

— Каквото ви интересува за Бития, да знаете, че докторът е насреща. От няколко дни чакам да се срещна с него.

Кевин погледна многозначително Джек, но не каза нищо. Явно продължаваше да го измъчва мисълта за пясъчните убежища.

Междувременно посланикът зае един от ъглите на помещението, заобиколен от своите пазачи.

Следващият, който застана на входа, бе предхождан от познат и силен аромат, резлив като мирис на горящо дърво, примесен с дъх на билки. Украсата на главата, китките и глезените му подскачаше така, сякаш непрестанно го брулеше вятър. Джек се намръщи озадачено и погледна към Амбър.

— Кой е този? Не го ли видях днес на площадката?

— Точно така. Това е Върховният жрец. Беше отишъл там, за да те пречисти от греховете на войната.

Доктор Куадах изгледа влезлия намръщено.

— Има ли власт този човек? — попита го Колин.

— Кой може да каже, с всички тези фракции на Бития? Знам само, че е водач на една група, която очаква настъпването на Третата епоха и е достатъчно силна тук на юг, където религията граничи с фанатизъм.

— А какво знаеш за религията им? — настръхна Колин.

— Има много въпроси, които трябва да обсъдим, Свети Колин, но не и тази вечер. Едно ще ти кажа… чух и видях някои неща, които не могат лесно да бъдат обяснени.

Върховният жрец се забави на вратата, осъзнавайки, че е център на вниманието. Дори драките бяха забравили подозрителността си към Рицарите и гледаха към него.

— Каква е тази Трета епоха? — обади се Амбър и когато й хвърли поглед, Джек забеляза, че е пребледняла. Избягваше да поглежда към жреца.

Лицето на доктор Куадах бе покрито с мрежа от бръчки, някои от радост, други от болка.

— Не мога да ви обясня точно сега, млада госпожице — рече той, като я гледаше с нескрито съчувствие. — Достатъчно е само да ви кажа, че онова, което са ви разказвали за този свят, не отговаря на истината. Тези хора не са варвари, както някои смятат…

Джек си припомни заключенията на Ласадей.

— Свидетели сме на грешките на предишни цивилизации. Мършоядите, които живеят зад градските черти, се наричат сурфи. Знаете ли какво означава това на битиански?

Амбър поклати глава и къдриците й се разлюляха.

— „Грешки“. Произходът на тази дума подсказва, че става въпрос за изкуствено създадени видове. И битианците им позволяват да живеят, дори ги хранят.

— Генетични грешки.

— Може би. — Доктор Куадах се покашля вежливо и обърна гръб на Върховния жрец, който изглежда се насочваше към тях.

Разговорът замря, докато битианецът се приближаваше. Миризмата, която го предхождаше, се усили. Джек откри, че не е неприятна, но същевременно осъзна, че няма да я забрави никога, дори ако има късмет да напусне жив Бития. „Мирише на земноводно — помисли си. — На някакво влечуго. Да върви по дяволите теорията за птицечовката.“ Беше му забавно да си представи как насекомоподобни като драките се опитват да завладеят влечуги, особено войнствени като тези.

— Господа, госпожице Амбър, позволете да ви представи Всемогъщия Хусиах.

Най-сетне Джек имаше възможност да види отблизо онова, което така и не бе успял да зърне по време на битката — лицето на битианец.

Устата бе изострена муцуна, разтворена в подобие на усмивка.

— Доколкото чух, доктор Куадах, младата госпожица се интересува от Третата епоха? Защо не продължите с обясненията?

Мрачното лице на доктора се поразведри. Изненадата му не остана скрита за никого в помещението и Джек забеляза, че драките ги наблюдават внимателно.

— Нямах никакво намерение да превръщам многоуважаемата ви религия в тема за разговор преди вечеря — оправда се докторът.

Битианецът наклони леко глава и украшението застина неподвижно над главата му. Какво беше това — аура, енергия?

— Този тип дава нов смисъл на думата харизма — прошепна Кевин в ухото на Джек.

— Не исках да прозвучи обидно — оправдаваше се Амбър.

— И не беше — кимна Хусиах. — Ние очакваме Възкресението. С него ще настъпи нашата Трета епоха. Без него — гибел за цяла Бития.

Посланикът избра този момент, за да обяви, че всички са поканени на вечеря.

Джек не гореше от ентусиазъм да се премести в следващото, относително по-тясно помещение, с пристъпващи отзад драки. Докато крачеше натам, почувства прилив на адреналин и крадешком се озърна, търсейки най-лесните пътища за отстъпление в случай на опасност. Амбър извърна очи към него. Усмихна му се, сякаш бе разбрала тревогата му. Ако я бе погледнал, щеше да забележи, че тя също е обезпокоена, но Джек бе сляп за чувствата й.

Отсрещният край на масата бе устроен така, че да създава удобства на драките. Съдейки по умелия начин, по който бе сторено това, Джек заключи, че драките се отбиват често на вечеря. Стомахът му се сви при мисълта, че ще стане свидетел на дракските навици за хранене.

Колин го тупна леко по ръката.

— Съжалявам, мило момче. — И добави шепнешком: — Стори ми се, че видях някого в сенките в ъгъла. Може да ми се е привидяло…

Джек извърна мигом поглед към другия ъгъл на стаята, където беше тъмният проход за кухнята. Високият, издокаран в официални дрехи посланик закриваше донякъде гледката. Докато се почесваше озадачено по челото, Джек зърна някакво движение.

Някой наистина се спотайваше там, където не му беше мястото. Защо ли Амбър, която не пропускаше подобни неща, не го бе забелязала? Амбър, която винаги първа откриваше подходящите места за засада.

Може би двамата с Колин бяха твърде изнервени. Все пак, намираха се в посолство.

Амбър се настани на един от столовете. Джек погледна отново към дъното, но фигурата в сянката беше изчезнала.

— Джек? — повика го тя тихо.

— Само за момент — кимна й, прекоси помещението и са приближи към тъмния коридор, пресичайки потока от хладен въздух, който разпръскваше вентилаторът на тавана. Тъкмо когато стигна ъгъла, зърна една фигура да изчезва зад следващия завой, потъвайки във вътрешността на посолството.

— По дяволите — изруга тихо Джек. Някой наистина ги следеше. Огледа се, видя, че помещението отвъд е пусто, и реши да проследи непознатия.

Мъжът се движеше бързо и уверено. Прекоси тъмната зала и започна да се изкачва по стълбите в другия й край. Беше по-възрастен от Джек, съдейки по тежкото му дишане. Докато се изкачваше, капачката на едното му коляно поскърцваше мъчително. Стигна горния етаж и тъкмо когато свиваше, лицето му се отрази за миг в стенното огледало.

Джек се спъна и се улови за парапета. След това шокът от изненадата, накарал го да закове на място, го пришпори да бърза. Това бе човекът, който не можеше да си позволи да пропусне. Човекът, когото преследваше, още откакто се бе измъкнал от Пясъчните войни. Двайсет и петте години бяха оставили своя отпечатък върху лицето на Уинтън, но не до такава степен, че Джек да не може да познае човека, обрекъл Рицарите на сигурна смърт на Милос.

Уинтън и драките. Този път може би имаше възможност да открие връзката. В ума му се надигаха безброй въпроси.

Джек бързаше към своето отмъщение.

Двама пазачи се отделиха от нишите в стената.

— Съжаляваме, сър. Тази част на посолството е затворена за посетители.

Джек погледна значките на Планетната полиция на гърдите им. Усмихна се напрегнато.

— Изглежда съм се заблудил.

— Тоалетната е малко по-нататък по коридора — посочи единият пазач. — Всъщност, съвсем близо до гостната.

Джек се обърна и заслиза по стълбите. Едва сега забеляза, че неволно е стиснал юмрук.

Единият от пазачите бе същият, който му бе донесъл окото на Болард. Джек отново започваше да се пита кой е истинският му враг. Настани се на свободния стол до Амбър и забеляза, че Кевин го гледа въпросително.

— Какво има? — попита го тихо младата жена.

Битианският Върховен жрец седеше от другата й страна. Изумрудените му очи се втренчиха в Джек.

— Тъкмо обсъждахме един феномен на нашата религия, наричан Светия огън. Появата му предхожда настъпването на Третата епоха, за която споменах одеве. Моите предшественици са използвали умалени версии на Огъня за пречистване на греховете.

— Че кой е безгрешен? — подхвърли Джонатан.

— Никой… — потвърди Хусиах, — който не се е докосвал до Светия огън. — Направи опит да се усмихне по човешки маниер. — Госпожица Амбър ми се стори жена, надарена с любопитство. За нашия народ любопитството не е само забавление.

Амбър се изправи неочаквано и Джек забеляза, че страните й са зачервени от вълнение.

— Простете, ваше преподобие — заговори тя. — Но аз… не мога да остана на вечеря.

— Разбира се — кимна Колин. — Джонатан?

Телохранителят скочи незабавно. Амбър погали Джек по косата и той откри, че ръката й трепери. Когато се наведе към него, зърна сълзи в очите й.

— Мини да ме видиш по-късно — прошепна тя.

Един от драките изръмжа гърлено и другарят му отвърна по същия начин. Джек погледна към тях и когато отново извърна глава, Амбър си беше тръгнала.

Колин се изкашля.

— Приемете извиненията ми, Всемогъщи. Пътешествията на далечни разстояния понякога са… изтощителни.

— Вярно — кимна Върховният жрец. Сведе поглед към чинията си. — Ах! Краче от нандо. Какъв рядък деликатес! — започна да се храни с видимо удоволствие.