Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (21)

21.

Амбър посрещна с облекчение полъха на нощния вятър. Пое дъх с пълни гърди, опитвайки се да се овладее, и смъкна украшението от главата си.

В този късен час улиците на Сасинал бяха опустели. Кой знае защо си помисли, че това е още едно доказателство за студенокръвието на местните жители. Вероятно се бяха свили в топлите си легла по домовете. Извърна глава, когато покрай нея препусна карета, но кочияшът не й обърна внимание. Едва ли имаше някаква опасност на улицата, заплахата дебнеше отвъд пределите на града, където обитаваха сурфите. Едно от малкото преимущества на еднополовата раса.

Затвори очи и се опита да се отърве от спомена за изгарящия поглед на Хусиах, с който я бе пронизал в мига, когато влезе в посолството. Как би могъл да надзърта в душата й? Как би могъл да знае за съмненията, които я терзаеха? Амбър нямаше сили да признае дори на Джек за убийствата, а това… същество… знаеше за тях.

Един надвиснал над улицата клон я перна по главата и тя отвори стреснато очи.

Не би могъл, разбира се, освен ако не… ако не е роден с дарба, също като нея.

Амбър си изхлузи обувките. Беше приятно да върви боса по хладната земя. Как ли се става Върховен жрец? Спомни си за Малтен, където една възрастна съседка твърдеше, че може да усеща движенията на земните дълбини само като докосва с ръка асфалтираната повърхност на улицата. Казваше, че дните на спасението и възмездието наближават. Амбър усети, че по гърба й пробягват хладни тръпки.

Погълната от тези и други мисли, тя прекоси празните улици и стигна вилата на Скиталците. Надяваше се Джек да се отбие при нея по-късно. Трябваше да му каже какво е направила — по един или друг начин.

 

 

Уинтън разтърка с ръка отпуснатото си лице, озарено от екраните на мониторите в стаята. Беше се замислил или унесъл в дрямка, но изведнъж някакъв шум откъм мониторите привлече вниманието му.

Драките се почистваха в специално отредената им стая на посолството след приключването на вечерята и преди да се върнат в тяхната вила. Уинтън се усмихна. Апаратурата почти не бе в състояние да предава точно всички звуци, които улавяше в помещението.

— Ще бъде странно, нали — заговори посланикът, докато триеше лицевите си плочки, — ако се окаже, че един от Рицарите, които присъстваха тази вечер, е същият, когото пленихме по време на Пясъчните войни.

Помощникът му щракна с челюсти.

— Макар че какво толкова странно? — продължи Дурл. — Той избяга преди много години. Трябва да предположим, че имплантантите ни действат успешно, в противен случай щяхме да усетим последствията на собствен гръб.

Последва нова серия от странни звуци, които Уинтън не бе в състояние да интерпретира, макар че се бе надвесил над монитора. По челото му се стичаше пот. Той стисна юмруци. Знаеше си! Знаеше си! Но кой от всичките? Най-вероятно ставаше дума за Сторм. Пленен от драките? Изчезнал в продължение на години? И какви, по дяволите, бяха тези имплантанти?

Не можа да получи отговори на тези въпроси, защото драките напуснаха стаята. Едва сега Уинтън забеляза, че записващото устройство не се е включило. Нямаше никакви доказателства, с които да оправдае действията си. Уинтън стисна зъби и се облегна назад в креслото.

 

 

— На разходка ли?

Джек се усмихна на Кевин.

— Мисля, че ще ми дойде добре.

Командирът сви рамене и приглади назад косата си.

— Чудесна идея. Ще ти направя компания.

— Няма нужда — отказа Джек, без да дава допълнителни обяснения.

Кевин се разсмя добронамерено.

— Твоя воля. Но да знаеш, че съм те предупредил, ако се окаже, че Колин те чака на вратата.

— Че кой използва врати? — подхвърли Джек, но приятелят му вече бе изчезнал в тъмното, като само му махна с ръка на прощаване.

Джек си разкопча куртката и я пусна на стълбището. Без съмнение утре някой от войниците щеше да я прибере. Нямаше никаква работа и пое безцелно из двора. Нито веднъж не погледна назад и пропусна да забележи тъмната фигура, която го следваше на известно разстояние и която вдигна куртката от земята. След това се изгуби назад, отнасяйки я със себе си.

Прозорците на посолството бяха тъмни, хартиените фенери — загасени, а гостите се бяха разотишли, докато обитателите сигурно вече се готвеха за сън. Джек вдигна глава и огледа сградата. Можеше само да се надява, че охраната няма да е особено бдителна.

Споходен от внезапно хрумване, притича до стената, покатери се на втория етаж, шмугна се в стаята и изчака, докато очите му привикнат с мрака. Намираше се в някакво спално помещение, което изглежда не бе заето. Джек прекоси с няколко крачки стаята и застана до вратата.

На стълбището имаше само един пост. Джек се усмихна мрачно. Рядко се случваше на молбите му да бъде отговорено. Стигна с няколко бързи стъпки часовоя, опря коляно в гърба му, притисна шията му с длан и изви рязко главата му назад. Часовоят изхърка мъчително и металните му зъби блеснаха в тъмнината.

— Аз те помня — прошепна в ухото му Джек. — А ти помниш ли ме?

Мъжът продължаваше да се съпротивлява. Въртеше трескаво глава, опитвайки се да си поеме въздух.

Джек стегна още малко хватката.

— Дойде в стаята ми заедно с един убиец. Беше груб с младата дама, на която държа. Убиецът ми донесе едно златно око и кратко съобщение.

Мъжът застина неподвижно.

— Ето че си спомни — продължи Джек. — Казах ти, че и аз не забравям подобни неща. — Завъртя рязко ръце и чу сухото изпращяване на скършения врат. След това положи внимателно безжизненото тяло на пода. Жалко, но този човек не знаеше отговорите на въпросите, които го измъчваха.

Джек продължи нататък по пътя, по който бе минал одеве. Стигна до тайната стълба и я огледа, след това се изкатери по нея. Когато се изкачи на площадката, се поколеба.

— Очаквах те — произнесе един глас от мрака.

За миг блесна слаба светлина, след това на пода пред него се приземи убиец, с широка усмивка на лице. Мъжът се изправи и зае позиция, балансирайки върху пръстите на краката си. Нямаше никакво съмнение, че е готов, в случай че Джек реши да го нападне.

— Постарах се да бъда безшумен — рече Джек.

— Но не успя. Къщата гъмжи от дребни гущери. Още докато се катереше отвън, те се разбягаха уплашено.

— Чувствителни животинки. Какво всъщност искаш?

Убиецът продължаваше да се усмихва.

— Не храни илюзии, че ще приспиш бдителността ми, капитан Сторм. Не съм само момче за поръчки.

— Но и не си нищо повече от убиец.

И двамата направиха едновременно крачка надясно. Джек се засмя, докато оглеждаше противника.

Мъжът спря и завъртя леко глава, сякаш се ослушваше. После отново насочи цялото си внимание към Джек.

— Да — кимна той бавно.

— Кой спи в това крило?

— Само моят началник.

— В такъв случай ти предлагам да се отстраниш от пътя ми. Имам работа с него.

— Не.

И двамата преминаха към действие едновременно. Свиване на юмруци. Удар, блок, блок, удар. Отстъпиха назад. Убиецът дишаше тежко, а Джек имаше чувството, че са го блъснали с чук в гърдите от единствения удар, който бе пропуснал. Кокалчетата го боляха. Беше нанесъл първия удар, убиецът — последния. Междинните бяха блокирани и от двамата.

Джек отново си пое въздух. Болката го накара да смръщи вежди.

— Какво стана с Болард? — попита той.

— Болард? — облиза устни убиецът. Джек забеляза със задоволство, че са окървавени.

— Човекът със златното око.

— Аха. Жив е. Позволиха му да избяга. Не те ли предупреди за предателството? Нали сте приятели?

— Той не ми е приятел — отвърна Джек. В същия миг приклекна и нанесе удар с крак, но пръстите му само облизаха темето на другия. Убиецът отскочи и отново зае позиция.

— Виждам, че си ранен — подметна Джек.

— Ти също.

— Но не толкова сериозно. Кажи ми кой те нае да ми донесеш окото на Болард, и ще те пусна да си вървиш.

Убиецът му се озъби. Сигналната ракета, която проблясваше на пода между тях, започна да загасва.

— Ти си оставаш фермерче по душа — произнесе с пресипнал глас убиецът. — Забъркваш се в неща, от които нямаш представа.

— Може би — отвърна Джек. — Би могъл да ми разкажеш за някои от тях, преди да умреш.

Той скочи. Убиецът се поколеба за миг и това реши изхода. Джек успя да го улови миг преди ракетата да изгасне напълно. Двамата започнаха да се борят яростно. Тупнаха на пода и продължиха да се търкалят и да си разменят свирепи удари. Главата на Джек се блъсна в стената и пред очите му изскочиха червени кръгове. От болката дъхът му секна. Но не пусна противника си.

Убиецът заби нокти в шията му. За миг Джек си помисли, че може да са намазани с отрова, но въпреки това не отпусна хватката си.

И тогава убиецът престана да се съпротивлява и увисна в ръцете му, дишайки тежко. Въпреки това Джек не посмя да го пусне.

— Е, добре, фермерче — прошепна убиецът. — Печелиш. Нае ме човек на име Уинтън. Моли се да не се срещаш с него.

— Познавам го — отвърна Джек. — А какво знаеш за нападението срещу Колин от Синьото колело?

— Това беше работа… на друга организация.

— Каква организация?

— Аз… също имам чувство за дълг. Стиснеш ли малко по-силно, няма да узнаеш нищо повече.

— Имаш ли някаква цел тук?

— Естествено.

— Кой?

Последва кратка пауза, сетне въздишка.

— Ти.

Джек усети, че по челото му се стича хладна пот.

— Кой?

Този път нямаше отговор и Джек се досети, че няма и да има.

— Журналистът Скот Рудолф?

— Ах. Виждам, че си запознат с подвизите ми. — Мъчителна кашлица. — Това беше по поръчка на Дракската лига.

— И защо?

— Въпрос, на който наемният убиец никога не отговаря.

Само няколко секунди след това тялото на убиеца увисна безпомощно. Джек го подържа още известно време, преди да осъзнае, че всъщност стиска в хватката си мъртвец. Изправи се и се огледа. Макар тук охраната да не бе на нивото на императорския дворец, в коридорите имаше камери. Джек докосна микрофончето под ризата си. Посланикът щеше да е първият, който щеше да се запознае с признанията на убиеца. Лошото бе, че двубоят между двамата навярно е бил чут и сега не можеше да се надява да спипа Уинтън. Джек се обърна и се затича обратно по коридора. Стигна стълбата и напусна етажа още преди полицията да се появи на местопрестъплението.

Прекоси със забързана крачка града и скоро стигна вилата на Колин. Спря пред нея и се ослуша, обгърнат от странни аромати. След това изтича до вратата и дръпна звънеца.

Джонатан повдигна тежкия гоблен и го погледна със сънено изражение.

— Очакват ме — прошепна му Джек.

Телохранителят се отмести и отвърна:

— Негово преподобие каза, че може да наминеш. Каза също, че Амбър е на горния етаж, но изглежда много разстроена. Той не могъл да й помогне. Може би ти ще можеш.

Джек сведе глава да се пъхне под гоблена.