Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (2)

2.

— Някой идва.

Джек застана разтревожен на прага на спалнята.

— Кой? Един ли е, или са повече?

Тя вече беше при пулта за наблюдение и работеше над настройките. Включиха се и останалите камери.

— Четирима са. Не, петима. Професионалисти.

— Не им трябваше много време, за да ме открият — изпъшка той, сетне по навик погледна към ъгъла, където държеше костюма. Ала сега го нямаше. Бяха го отнесли в работилницата, за да го прегледат за подслушвателни устройства преди утрешната церемония. Дланта на дясната ръка го засърбя. Почеса я и несъзнателно притисна белега от липсващото кутре.

— Сигурно аз съм ги довела тук! — Амбър заряза пулта и изтича при вратата.

— Амбър, недей!

— Няма да им позволя да ни заварят неподготвени — отвърна тя.

— Има само един начин да влязат. Щом се налага, ще ги посрещнем на вратата.

Посегна към нея, но Амбър му се изплъзна и изскочи навън, където цареше сумрак.

— По дяволите! — изруга Джек и я последва.

Не хранеше особени илюзии за безопасността в офицерските помещения. Само преди четиринадесет месеца го бяха отвлекли оттук, след като го бяха упоили със скрита във вентилационната система капсула. Малко след това бяха подписали от негово име принудителен договор за работа в норцитовите мини на Лазертаун и той бе отпътувал натам в криогенна капсула. Всъщност трябвало да го убият, но онзи, който го отвлякъл, се полакомил за повече пари и провалил първоначалния план.

По-късно, след като го откри, Амбър му разказа, че похитителят му е бил убит, вероятно от онзи, когото се е опитал да измами. Не си бе губила времето да издирва поръчителя — Джек възнамеряваше сам да го стори, след като живота му се върне в нормалното си русло. Докато се прокрадваше навън под булото на спускащата се нощ, той си помисли, че и този път възможността му бе убягнала.

Жаждата за мъст не бе породена само от предадената чест или унищожените светове. Не по-малко страшен за Джек бе споменът за времето, прекарано в хибернация, за ужасните съновидения, чийто ням и лишен от воля свидетел бе станал през онези дълги години.

Криогенният сън му бе отнел почти половината от живота и повечето от младежките му спомени. Готов бе да умре сто пъти, но не и да преживее нещо подобно отново. При охлаждането на тялото бе изгубил кутрето на едната си ръка и няколко пръста на краката. Сънят го бе превърнал в забравен от всички ветеран от война, която малцина помнеха.

Пясъчните войни.

Джек се спъна и падна. Амбър се появи отнякъде, улови го за ръката и го задърпа след себе си.

— Онези там не са журналисти — прошепна и той долови уплахата в гласа й.

— Сигурно.

— Джек. Ако искаш, мога да го направя.

Да го направи? Изведнъж осъзна за какво става въпрос.

— Недей.

— Но, Джек…

— Казах не.

Бяха я обучили да убива с ума си, въпреки че дори само при мисълта за това цялата я побиваха тръпки. Тя не беше убиец, но ето че сега му бе предложила да го направи — заради него. А това би могло да й причини непоправими увреждания. Не биваше да й позволява — и нямаше да й позволи. Изправи се на крака и в същия миг от мрака се показаха петимата нападатели. Джек знаеше, че може да се справи с тях, дори без бойния костюм. Мускулите му се напрегнаха, докато се готвеше за скок. Изгледа ги и зърна някакво отразено сияние на нивото на очите. Изведнъж се досети, че това са прибори за нощно виждане — твърде късно осъзна, че противниците му го виждат далеч по-добре, отколкото той тях.

Застина за миг, сетне се наведе, претърколи се през тревата и изрита най-близкия в коляното. Чу се сухо изпращяване и мъжът рухна с болезнен вик. Джек се претърколи настрани и скочи на крака. Останалите го наобиколиха и го парна смразяващият удар на шоковия пистолет. Секунди след това вече лежеше по очи на земята и повръщаше неудържимо.

Някъде отдалеч дочу виковете на Амбър, придружени от ругатни и глухи удари. Предположи, че се опитват да я задържат. Сграбчиха го и го дръпнаха, докато застане на колене.

Нападателите изглежда не знаеха за способността на Джек да се възстановява необичайно бързо след парализираща атака. И наистина, мускулите му вече потръпваха, връщайки се към живот.

Някой изтри повръщаното от лицето му. След това го изправиха и той почувства, че двама го понасят. Отпусна се върху тях, за да им внуши, че е съвсем безпомощен. Връщаха го в неговия апартамент, натам носеха и Амбър. Защо обаче, не знаеше. По-важното бе, че без да знаят, тези двамата сами се бяха напъхали в ръцете му.

Джек се усмихна мрачно в тъмнината.

Тъкмо когато силите му се възстановиха напълно, единият от нападателите промърмори:

— Боже, този тип е по-тежък, отколкото изглежда.

— Стискай зъби, ще издържиш. От нас се иска само да предадем съобщението и да си ходим.

Джек се отказа от замисъла си да им строши вратовете. Преносителите на съобщения не бяха наемни убийци. Тези петимата щяха да живеят поне докато предадат онова, за което ги бяха пратили… или поне докато любопитството му бъде задоволено.

Те влязоха и го пуснаха на пода. Лицата им пребледняха, когато, вместо да тупне безпомощно, той скочи на крака и зае позиция срещу тях.

Водачът им, облечен в черни дрехи, отскочи назад. Реакцията на Джек бе забавена от виковете на Амбър. Двама души я носеха, а третият пристъпваше отзад и накуцваше. Младата жена продължаваше да се дърпа и едва не изрита вратата.

Водачът протегна ръка с насочен към нея пръст.

— Съветвам те да стоиш мирно. Човекът, който ме праща, иска да ти предам, че императорът няма да успее още дълго да възпира Ролф. Каза да те предупредя, че дните на твоята свобода са към своя край.

Амбър се отпусна с пребледняло лице между своите похитители. Джек знаеше причината. За нея Ролф беше „свенгали“, или „фаджин“, с други думи този, който бе програмирал подсъзнанието й, превръщайки ума й в средство за убийство. Само Ролф знаеше паролата, която можеше да задейства това скрито оръжие. А Джек се бе самозаблуждавал, че най-сетне са се отървали от него.

— Оставете я на мира.

Водачът се извърна към Джек. Вдигна ръка и смъкна нощните си очила на шията.

— Просто изяснявах някои положения — рече той. — Както вече казах, ние само предаваме съобщението.

— И защо трябва да го чувам?

— Защото го праща едно приятелче.

— Приятелите обикновено ме намират по друг начин. Във всеки случай не ме нападат през нощта.

— Този приятел твърди, че си го предал. Не беше сигурен, че ще искаш да ни изслушаш.

— В такъв случай казвай, каквото имаш да казваш и се махай оттук.

— След минутка.

Този, който куцаше, обиколи стаята и изключи всички камери. След като приключи, кимна на водача и излезе. Сега вече никой не можеше да ги чуе, нито да направи запис на разговора.

С изключение на Джек. А той не смяташе да забравя онова, което току-що бяха сторили на Амбър. Щеше да им го напомни при първа възможност. Хвърли й поглед. Очите й бяха изцъклени, невиждащи. Дишаше на пресекулки. Може би само думите на непознатия са били достатъчни, за да се задейства стаената в ума й програма. В такъв случай нищо чудно вече да я беше изгубил.

Прекоси стаята, изтръгна я от ръцете на похитителите и я зашлеви през лицето. Главата й се люшна назад, на бузата й разцъфна алено петно, но в следния миг в очите й се появи познатият дързък блясък.

— Да не си посмял друг път…

— Няма. — Той я обгърна с ръце сякаш се опитваше да я защити. — По-добре ли се чувстваш?

— Да — отвърна тя дрезгаво.

Джек изгледа двамата, които я бяха държали.

— Вече ви запомних — рече заплашително. Усещаше дъха им върху лицето си. Главата на единия бе обезкосмена наполовина от изгаряне с лазер, другият имаше зъби от сивкав метал. — Готов съм да чуя съобщението ви.

— Тогава погледни насам.

Пратеникът разтвори дланта си, в която държеше златиста сфера — изкуствено око, с полепнали върху него кървави парченца кожа.

Амбър извика.

— Това е окото на Болард — рече тя и се отпусна в прегръдките на Джек.

Той обаче не бе сигурен, дали наистина протезата е принадлежала на неговия познат, който обикновено я носеше така, сякаш е медал за храброст. Също като Джек и Болард бе ветеран от Пясъчните войни, бил е раняван, а малко преди края бе дезертирал. Болард единствен знаеше цялата истина за Джек. Той криеше тайни, които можеха да бъдат изтръгнати само така, както бе изтръгнато и това око.

Пратеникът се усмихна.

— Сега вече, след като ти приковах вниманието, ето какво ще ти кажа: „И ако те съблазнява окото ти, извади го“. А също и: „Ти наруши обетите си“.

— И това ли е всичко? — зачуди се Джек.

Мъжът сви рамене.

— Аз съм само пратеник. Той смяташе, че това ще бъде достатъчно. — Очевидно приключил с мисията, водачът даде знак на хората си и те се изнизаха през вратата, сякаш бяха само кошмарен сън.

Амбър продължаваше да се притиска към него. Джек надзърна през отворената врата и едва сега забеляза, че прожекторите отвън най-сетне са се включили.

Когато отново сведе поглед, установи, че Амбър го гледа умоляващо.

— Какво ще правим сега, Джек?

— Не знам — отвърна. — Наистина нямам представа.