Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (17)

17.

Джек се пробуди от хибернационния сън с проклятие на уста. Светът наоколо, както при всеки подобен случай, му изглеждаше замъглен. Сестрата, която се грижеше за него, положи топлата си ръка на още студеното му чело и му изшътка да мълчи. Той лежеше и трепереше неконтролируемо, неспособен да отмести поглед от нея, сякаш очите й го бяха хипнотизирали.

В този момент дори смъртта му се струваше по-приемлива от хибернационния сън. Джек премигна и изглежда това убеди сестрата, че си е свършила работата. Тя дръпна ръка и се премести към следващата койка. Чуваше гласа й, докато успокояваше обитателя й, сетне отдалечаващи се стъпки. Вкочаненото му тяло продължаваше да се затопля — освен че го затопляха външно, въвеждаха и затоплени разтвори в кръвта. Джек погледна към капака, който сестрата бе повдигнала, сякаш го бе открила в ковчег, и почувства вибрациите от движението на кораба.

Макар погледът му все още да бе замъглен, той въздъхна облекчено. Изглежда този път щеше да се размине с треската. Някъде от другия край на помещението долетяха мъчителните напъни на повръщащ човек и Джек изпита съчувствие към него. Усети остро пробождане зад дясното си коляно… бяха извадили системата, което означаваше, че са приключили с диализата. Същевременно се отпуснаха и връзките, които го придържаха към койката, и вече можеше да седне, ако искаше.

Криогенните кораби за къси разстояния бяха като хладилни фургони за месо. Неговата капсула не бе напълно отделена, леглата бяха общо четири на брой, поставени плътно едно до друго, и изглежда Джек бе първият, който се бе събудил. Седна, спусна крака пред ръба и в същия миг почувства остри пробождания в седалището и прасците. От болката в очите му бликнаха сълзи.

Джек започна да разтрива вдървените си крайници. Протегна се с въздишка и почти веднага се появиха бодежи в ръцете и раменете. Съзнанието му все още бе замъглено от хибернационния сън.

Достатъчно бе да затвори очи и можеше да извика в паметта си Пепус — изправен пред рицарите, строени на площада преди тръгване.

— За Рикор — бе извикал императорът и стомахът на Джек се бе свил при спомена за мъртвата планета, чието име не бе чувал от две десетилетия. Рикор бе първата планета, завладяна от драките, и сега вече народът и историята й бяха изчезнали сред пясъците. — За Рикор и Нова Америка, Калафия и Милос. За Дорман и Синьо Съзвездие I, и Опус. Трябва да убедим битианците, че е опасно да подхващат дипломатически игри с драките и да се бият помежду си. Изпращам ви, мои верни телохранители, за да пазите народа на Бития от самия него.

— Боже мили! — възкликна един войник до Джек. — Ние отиваме на война!

Така беше. Но Джек се питаше с кого ще се сражават — с битианците или с драките.

И ако изпаднат в тежко положение, дали Рицарите няма отново да бъдат изоставени.

Корабът се разтресе. Джек се задържа за ръба на капсулата, сетне се изправи. Олюлявайки се, намери шкафчето с името си и извади чисти дрехи. Пръстите му все още бяха малко непослушни, но веднага щом се облече, той се отправи към гимнастическия салон, за да се възстанови с упражнения. Колкото по-скоро изхвърли токсините на хибернационния сън от тялото си, толкова по-добре.

Докато вървеше по коридора, мина покрай сандъците със снаряжение, където бе прибран костюмът. Джек би предпочел фантом да пътува в собствен куфар, но на кораба законите бяха други. Той потрепери. Споходиха го опасения, че някой може да е бърникал в костюма, но прозрачните прегради, зад които беше снаряжението, изглеждаха непокътнати. За всеки случай провери ключалката и едва тогава продължи по коридора.

„Събуди се, по дяволите. Събуди се. Кажи ми кой съм.“

Може би вече не беше толкова важно кой е бил, а кой ще бъде. Или къде. На Бития се надяваше да открие информацията, с чиято помощ да принуди Пепус да се заеме с тераформирането на Кларон. Зелените ризи обвиняваха императора в предателско поведение. Този път Джек бе твърдо решен да стигне в разследването си до край. Очакваше с нетърпение мига, когато ще се слее с духа на фантом, за да се нахвърли върху врага.

„Също като с жените — помисли си. — Не можеш без тях, не можеш и с тях.“

Като стана дума за жени, спомни си за Амбър.

 

 

Събудиха Амбър, след като стигнаха Бития. Бяха ги настанили в новите помещения, непосредствено до общежитието на Скиталците. Тя се пробуди в спалнята, с мокра от пот коса и първото, което долови, бе странната, непозната миризма на този нов свят.

Седна и отхвърли завивките.

Тази вътрешна стая нямаше прозорци, нито стени, а само изящни колони, които подкрепяха тавана. При ставането й се зави свят и се подпря на една от колоните. Дворът бе покрит със свежа зеленина и цветя, подредени в изящно съчетание от цветове, в средата бликаше фонтан.

Досети се, че е се е озовала на друг свят, когато съгледа изправеното на задните си крака същество, чието чело оформяше гърлото на фонтана. Никога досега не бе виждала нещо подобно… гущер, грозен и същевременно грациозен. Зави й се свят. Озърна се и откри, че между колоните са опънати поклащани от вятъра завеси — единствените стени на къщата. От покрива се спусна малък гущер, изплези лениво език, улови някакво насекомо и също така лениво се скри зад завесите. Тук всичко бе различно от Малтен.

Отекна звън на камбанки. Амбър се обърна и видя друга, по-тежка завеса в единия край. Камбанките бяха прикачени към краищата й и сега подрънкваха в чест на Свети Колин. Той се приближи с усмивка.

— Събуди ли се най-сетне?

— И съм гладна!

— Гладна! Само за ядене ли можеш да мислиш?

Амбър сведе очи.

— Не. — Но храната беше едно от най-важните неща. Беше го научила в детството си из задните улички на Малтен. Вдигна поглед. — Кога ще мога да разговарям с Джек?

— Най-рано след няколко дни.

— Искаш да кажеш, че сме пристигнали тук преди него?

— Да. Хибернационните кораби се движат малко по-бавно. Но не се безпокой, чака ни доста работа. Трябва да прегледам предварителните доклади, да разпределя задачите на хората. — Колин замълча за кратко. — Тук бушува война, но бойните действия се водят далече от града, в който се намираме. — Въздъхна и добави: — Дори въздухът мирише различно, нали?

Амбър кимна. Все още се безпокоеше, че Джек е толкова далече от нея.

— Иди да се изкъпеш. Ще се почувстваш по-добре. Тук водата е в изобилие, разполагат с водопровод. Лесно ще се справиш. А, освен това, гущерите са нещо като домашни животинки, тичат навсякъде и…

— Вече видях един.

— Значи си наясно. Сигурно с тяхна помощ поддържат ниско ниво на популацията от насекоми. Довечера ще ти направят ваксинации. — Свещеникът се обърна и понечи да се отдалечи, но тя го спря.

— Колин… исках да ти благодаря.

— За какво? — извърна глава към нея.

— Защото ми повярва, че не съм го направила. И че ме взе със себе си, за да съм близо до Джек.

Преподобният се усмихна добродушно.

— Не се налага да ми благодариш. Знаех, че казваш истината. Познавам те добре, Амбър. Мислиш се за силна, но сърцето ти е меко, добра душа си. Не ти си убиецът, който ме е нападнал. А ако не беше с мен, навярно пораженията щяха да са далеч по-сериозни. Така че аз трябва да ти благодаря. А що се отнася до Джек… не мисля, че е редно точно в този момент да се разделяте. Има нещо в този човек…

Тя поклати глава и се засмя.

— Хайде, иди да се изкъпеш! — подкани я той. — А после следвай носа си до столовата.

 

 

За Амбър душът бе странно преживяване. Усещането за стичаща се по тялото й вода извика в мислите й спомени за един друг свят, който бе посетила с Джек — свят на дъждове и мъгли. Там едва не бяха срещнали смъртта си от ръката на Ролф. Спомни си колко раздвоена се бе почувствала, когато узна за смъртта на Ролф. Раздвоена между отчаянието и успокоението. Отчаяние, защото той бе единственият, който можеше да спре програмата, заложена в подсъзнанието й. Успокоена, защото най-страшният й противник вече го нямаше. Оставаше само Уинтън.

Тя спря водата и се избърса. От съседната стая долетя шум — едновременно непознат и заплашителен. Амбър се шмугна през вратата. Дори не осъзнаваше какво прави, докато не стана късно.

Малкият зелен гущер падна от завесата и остана да лежи безжизнен на пода, с разчекната в агония уста и изцъклени очички. Беше в краката на Амбър.

Тя се разтрепери и отстъпи назад. След това протегна единия си бос крак и побутна малкото трупче, което допреди минута бе кипяло от живот. Да, сега бе мъртво. Без никакво съмнение.

Събра кураж, улови животинчето за опашката и го изхвърли в градината. След това избърса внимателно кървавото петънце, останало на пода. Едва когато приседна на леглото, тялото й започна да се тресе неудържимо. Не беше нейна вина, че го бе убила — беше чула странен и непознат звук и бе реагирала инстинктивно.

Въздъхна и вдигна глава. Погледна към малкото огледало, закачено на една от колоните.

— Точно така, малка негоднице — промърмори. — Животинчето те изплаши. Но защо не го подгони с обувка? Защо не го застреля… а го уцели с ума си?

Отново потъна в мрачно мълчание. След това се изправи, приближи се към огледалото и втренчи поглед в ужасеното си лице.

 

 

Дребният човек, който работеше в кухнята, се бе заел да мие непознатите зеленчуци, като същевременно не сваляше поглед от също така непознатото месо, което се печеше на скарата. Серия от точно ориентирани огледала на покрива осигуряваше необходимата енергия за готвене, фокусирайки светлината в сноп, мощен почти колкото лазерен лъч. Бяха го инструктирали, че Бития е сравнително нов, нецивилизован свят, но завареното тук надминаваше и най-смелите му представи. Изглежда, след като не бяха успели да се развият технологично, битианците бяха преминали към по-натурални средства. Когато изпече добре месото, той завъртя огледалата.

Мъжът наряза едър корен и го пусна в тенджерата с вряща вода, потръпвайки, когато ръката му парнаха горещи пръски. Не беше пристигнал тук, за да събира впечатления. Имаше поставена задача, която трябваше да изпълни, и тя беше да направи опит за покушение срещу Свети Колин от Синьото колело. Не беше питал за причината. Нито възнамеряваше да прави повече от един опит. Смъртта на Свети Колин не се вписваше в неговия собствен идеологически план. От друга страна обаче, възнаграждението беше достатъчно солидно.

Тъкмо се готвеше да се заеме с осъществяването на задачата, когато в кухнята влезе една млада дама.

Той спря, с вдигната над тенджерата шепа, пълна с различни подправки. Жената бе красива, забеляза го веднага. Усмихна се, уверен, че тя едва ли ще се досети какво още е скрито в дланта му. Беше я познал — това бе младата секретарка на Колин.

— Какво мога да направя за вас, госпожице? — попита.

Тя се усмихна.

— Вечерята ухае примамливо. Вие ли сте готвачът?

— Един от двамата. Другият тази вечер почива. — Почувства неясно безпокойство. Не искаше да го заловят, преди яденето да бъде поднесено на Колин. В противен случай, както му бе обяснил Уинтън, операцията можеше да бъде обречена на провал. — Ще сервирам след няколко минути.

— Това е чудесно. Дойдох да ви помогна. Бяхме в библиотеката, Колин се сети, че може би няма да знаете, че сме там, и храната ще изстине. Това за него ли е? — посочи отровната порция тя.

Мъжът замръзна, когато тя се наведе над тенджерата, вдъхна от миризмата и също се вцепени.

— Какво има вътре? — попита, на пръв поглед небрежно.

— По дяволите! — изруга мъжът и посегна към големия нож.

Амбър реагира мигновено и изтича в другия край на стаята, преди похитителят да се прицели. Той се олюля, когато внезапно в мозъка му блесна ослепителна светкавица, и за миг си помисли, че се е натъкнал на светлинния лъч от покрива. След това си спомни, че бе завъртял огледалата, а миг по-късно краката му се подгънаха и тялото му рухна на пода.

Амбър остана надвесена над него и едва след няколко секунди нададе уплашен вик.

Беше убила отново.

 

 

Амбър улови дребния готвач за глезените. Затвори за миг очи и опита да се съсредоточи. Не биваше да позволява на Колин да види какво е сторила. Корабът на Джек щеше да се приземи тази нощ и той сигурно веднага щеше да се отбие, за да провери как са. Амбър изтегли тялото в ъгъла, наведе се и претършува джобовете. От вещите, които откри вътре, можеше да заключи, че непознатият не е от Бития.

В един от вътрешните джобове се натъкна на микрофиш. Позна го веднага, без дори да се налага да го прекарва през четящото устройство на масата. Беше идентификационен чип. По-добре да не го вкарва в устройството, инак могат да я засекат. Повдигна чипа към светлината и се опита да разчете гравираните там знаци. Гербът й беше напълно непознат, а ситните букви не се четяха. Захвърли ядосано микрочипа в боклукчийската кофа. След това отново се наведе над трупа.

Не можеше да го остави тук. Имаше само едно нещо, което би могла да направи с него. Беше чувала за дивите животни, които обикалят покрайнините на селището, там, където нощем изхвърляли боклуците. Достатъчно бе да устрои малък инцидент на готвача. Да речем, че се е покатерил да гони някой гущер по колоната и е паднал.

Или пък някой по-едър гущер е събрал кураж и го е нападнал.

Амбър потрепери при тази мисъл. Изведнъж погледът й попадна върху скарата. Трябваше да се отърве и от отровната храна. Инак току-виж убиецът успял и след смъртта си. Колин едва ли скоро щеше да забележи отсъствието й. Беше се отдал на медитация в библиотеката. Разполагаше с достатъчно време, оставаше само да събере смелост.

Нямаше друг изход. Едва ли щеше да издържи още едно разследване.

Амбър улови трупа за краката и го задърпа навън, където нощта вече се спускаше.

Не забеляза непознатия, който наблюдаваше помещенията на Скиталците от сянката на близкия ъгъл.

Дрефорд се усмихна мрачно. Отбеляза си в електронния бележник да се свърже с Уинтън веднага щом приключи с наблюдението. Най-сетне пробивът, който толкова отдавна чакаха. Междувременно той извади джобната си камера и засне цялата случка.