Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (12)

12.

Джек не обърна внимание на Амбър, която седеше със скръстени крака в средата на пода и оглеждаше с недоволен поглед сребристия боен костюм, увиснал на втората закачалка в ъгъла на стаята. Джек бе обърнал наопаки костюма и проверяваше една по една веригите вътре, за да се увери, че всичко е наред. Би могъл, разбира се, да го отнесе в ремонтната работилница, но предпочиташе сам да се погрижи за собствената си сигурност.

— Не мисля, че е твоя работа — отвърна лаконично той, докато наместваше внимателно един от кабелите. Проследи го до контакта, за да се увери, че микрочипът е включен правилно.

— Не било моя работа? — извиси се гласът й. — Или говориш така, защото вече не ми вярваш?

— Каза ми, че не си убила Скот. Вярвам ти. — Джек вдигна поглед към нея. — Полицаите ме причакаха в стаята, а после се постараха да изтрият част от спомените ми. Така че най-добре това, което не искат да си припомням, да остане тайна и за теб.

— Но как е възможно някой да се отнася по този начин със своите хора?

— Не съм сигурен дали заповедта е дошла от Пепус — отвърна Джек.

— От кого, тогава? Мислиш ли, че Уинтън има толкова голямо влияние в Планетната полиция?

— Възможно е. Във всеки случай, не знаем дали няма. Така и не успях да го открия.

— Ами Скот? Защо според теб, са го премахнали?

— Възможно е да се е оказал в неподходящия момент на неподходящото място. Или действително да е бил тяхна цел. Не зная.

Тя кимна към втория костюм, който висеше в ъгъла.

— Решил си да замениш фантом?

— Не. Не съм. Мислих си за това, но той вероятно е единственият ми шанс да узная цялата истина.

— Какво искаш да кажеш?

Джек млъкна, за да подбере най-подходящите думи. Откакто се беше върнал, това бе първата му възможност да разговаря с Амбър.

— Въобще не е трябвало да се събуждам жив от онази криогенна капсула. Всъщност са ме открили случайно. После са ме скрили, като преди това се постарали да манипулират спомените ми. Вече не съм сигурен дали онова, което си спомням, е истина, или ми е било имплантирано по-късно.

— За какво говориш?

— За това, че никой не е трябвало да оцелее на Милос.

— Но кой те е намерил тогава?

— Нямам понятие. Не открих никакви данни за мен в болницата. Всичко е било изтрито. Дори лекарите, които са ме лекували, са си сменили самоличността. Защо ли? Защото съм оцелял Рицар или защото съм някой, който дори вече не може да си спомни какво е станало.

— Но ти сънуваш и тогава си спомняш.

— Така е, и това само показва, че онзи, който ме е съживил, не си е свършил добре работата. А после са ме изхвърлили.

— Кой мислиш, че стои зад всичко това? Уинтън?

— Възможно е. Но може и да е някой друг. Сама знаеш, че Триадският трон има достатъчно врагове.

— И какво ще правиш сега?

— Все още нищо. Не съм събрал достатъчно информация — Джек отново се надвеси над костюма. — Но зная, че фантом е бил с мен на Милос, въпреки че не сме общували. Всъщност, не е изключено това да е станало, без да съм го осъзнал. Може дори да знае кой съм в действителност, как се казвам, откъде идвам.

— Искаш да кажеш, че не си Джек Сторм?

— Може би. Може би не. Някои неща ми се струват такива, каквито са били винаги… като например, че съм фермерски син от Дорман. — Той се усмихна безрадостно. — Не са могли да ми го отнемат, макар че, според мен, са се опитали!

— А ти през цялото време смяташе, че спомените ти са били изтрити по време на хибернационния сън.

— Възможно е тогава да съм изгубил част от тях и в рехабилитационния център да са се възползвали, за да ми имплантират фалшиви спомени.

— Но с каква цел? Кой би го направил?

Погледите им се срещнаха, но този път тя не извърна лице.

— Не знам защо. Може би, за да се защитят или да защитят мен, или пък съм бил програмиран по този начин.

— Но твоите сънища…

— Бях в контакт с фантом, забрави ли? Може би той ми е подавал подсъзнателна информация — това, което той си е спомнял от Милос. Божичко, искам или не, налага се да прибягвам до него.

Тя приглади косата си с ръка. Джек внезапно бе завладян от непреодолимото желание да я прегърне и целуне. Усети, че гърлото му пресъхва.

— Амбър, трябва да ми помогнеш. Искам да го събудя и де се опитам да го контролирам.

— Но аз… — тя сведе глава.

— Какво има?

— Нищо. Ще направя каквото мога. Вече не знам кои са нашите истински врагове, след случилото се в лабораторията на Хуан и инцидента с полицията. — Тя се изправи. Трябва да вървя. Колин ме очаква.

— Напоследък прекарваш доста време с него. Да не си решила да приемеш религията?

Тя сбърчи нос, но мрачното й настроение бе започнало да се разсейва.

— Уличен боклук като мен? Едва ли. Но неговият секретар, Бигъл, е доста активен в двореца. Имам чувството, че започна да изнервя дори Пепус. Засега им помагам. Нали знаеш, че ме бива с компютрите.

— Заради тези ваши опити с компютрите може да си изпатите от Планетната полиция. Дали да не го предупредя?

— Знаеш ли, Джек…

— Ммм? — той вече бе погълнат от работата си по костюма.

— О, нищо. Забрави. Но ако искаш да събудим фантом, трябва да усъвършенстваш медитацията си.

— Вече го правя. А ти поработи върху своите способности. Между другото, нанесох някои корекции в оръжейните системи на ръкавицата. Сега вече имат възможност и да зашеметяват. Мисля, че ще ми е нужно, за да парализирам противниците си, а после да ги разпитвам.

Погледна я с крайчеца на окото. Страните й бяха зачервени.

— Знаеш, че не мога…

— Би могла да се опиташ.

— Ами ако просто ги убия?

— Най-добре започни да се упражняваш. Знаеш, че имаш дарба.

— Забрави! — тя поклати глава. — Вече ти казах, тя може да е всичко, или нищо.

Джек размърда рамене, за да се отърси от сковаността.

— Какво пък, и без това на друго не можем да разчитаме в момента.

Но тя не го чу. Вече беше излязла от апартамента.

 

 

Колин не сваляше нетърпелив поглед от монитора. Оттам го гледаше овалното, интелигентно лице на Бигъл.

— За Бога, Бигъл, нали за това съм те пратил там. Искам непрестанно да досаждаш на Пепус. Трябва на всяка цена да получим разрешение да идем на Бития. Няма никаква причина да бъде отказван достъп на нашите мисионери. Получих сведения, че миналия месец към посолството е бил зачислен равин. Щом има свещеник и равин, не виждам защо да няма и Скиталец. Не мога да се съглася да преустановиш преговорите само защото ти се струва, че императорът се е ядосал.

Свита на кравай в съседното кресло, Амбър не можа да сдържи усмивката си. Лично тя не харесваше Бигъл, струваше й се прекалено прилепчив.

Колин въздъхна.

— Мисли за себе си като за течаща вода, а за Пепус като за скала. Рано или късно ще успееш да прокараш път.

— Да, ваше преподобие — образът на Бигъл изчезна от екрана, после се появи отново. — Дали да не се опитам да сменя подхода?

— Опитай каквото се сетиш.

— Императорът е под голям натиск от страна на Конгреса.

— Така ли?

— Удвоили са си бюджета и очакват от Триадата да попълни дефицита.

Колин забарабани с пръсти по бюрото. Последната новина значително променяше нещата.

— Освен това отношенията с драките все още са обтегнати. Посланик Дурл помоли за нова аудиенция.

— Брей? Това ще е третата за последния месец.

Бигъл кимна.

— Така че, разбирате защо императорът няма време за мен.

„Не разчитай да те разбера“ — помисли си Колин.

— Както и да е, запомни, от теб се изисква постоянство. И логика. Моля те, Бигъл, не забравяй за логиката.

— Да, преподобни. — Екранът трепна отново и този път угасна.

— Това за водата и скалата ми хареса — подхвърли Амбър.

Светията й се усмихна.

— Сигурно — рече. — Виждал съм те да прилагаш същия метод.

— Когато се налага — сви рамене тя.

— Става ли при Джек?

— Понякога — отвърна тя с видимо безпокойство.

Колин се облегна назад.

— Спиш ли добре вече? Изчезнаха ли кошмарите?

— Все още ме навестяват, струва ми се.

— Не си ли сигурна?

— Изглежда… не помня какво съм сънувала. Но когато се събуждам, завивките ми са разхвърляни, дори разкъсани… което ми говори, че сънят ми никак не е спокоен.

Колин се намръщи.

— Амбър, едва ли бих могъл да ти помогна. Ще се наложи да потърсиш…

— Не позволявам на никого да ми ровичка из ума!

— Все някой ще трябва да го направи — отвърна спокойно той. — Не забравяй за опитите на Ролф.

— Не бих и могла. Но наистина не мога да го позволя. Уверена съм, че се е погрижил да заложи там и „Троянски кон“.

— Какво?

Тя втренчи поглед в него.

— Бомба със закъснител, ако мога така да се изразя, под формата на дълбоко внушение. Готова да се задейства, в случай че някой започне да ми бърника в мозъка. Вероятно с цел да бъда унищожена моментално — психически. Тя си стои там и дреме, очаквайки някой да задейства детонатора. Представям си как е потривал доволно ръце, след като го е направил — гласът й потрепери.

Колин прекоси стаята и я взе в прегръдките си, сякаш беше малко дете.

— О, скъпа моя — бе всичко, което успя да каже.

 

 

Застанал в единия край на залата за аудиенции, Бигъл наблюдаваше как дракският посланик влиза тържествено. Винаги изпитваше неволно благоговение пред драките и същевременно дълбоко спотайван ужас. Забеляза, че хитиновите плочки върху лицето на извънземния се подреждат в застрашителна маска, и се зачуди какво ли може да означава това. Изражението беше ужасяващо, като на някой древен кабуки, но Бигъл нямаше достатъчно опит да разгадае значението му.

— Настоявам — подхвана посланикът без встъпление — за незабавна разплата. Достатъчно дълго се надлъгвахме, император Пепус. Достойнството на моя народ го изисква.

Червенокосият император се наведе леко напред на трона. Въпреки платформата, на която се намираше, той бе почти толкова висок, колкото и дракът.

— Разплата за какво, добри ми посланико?

— Вашата памет, също като честта ви, изглежда е нещо мимолетно — Дурл застина на място, без да обръща внимание на втрещените погледи и възмутените възклицания на останалите присъстващи в залата. — Един от вашите телохранители е унищожил наш кораб и е погубил целия му екипаж.

— Този въпрос вече го обсъждахме — отвърна със спокоен глас Пепус. — Каква разплата по-точно настоявате да получите?

— Парите само ще подсилят обидата, която вече ни бе нанесена.

— Именно. Тогава какво имате предвид?

Посланикът се изправи на задните си крака. Бигъл не сваляше смаян поглед от лицето му.

— Бихме искали да получим гаранции, че подобни инциденти няма да се повтарят. Инак мирният ни договор е изложен на рискове.

— Вече ви дадох уверенията си, въз основа на обещанията, че вие също няма да се месите в нашите работи.

Дурл размаха един преден крайник.

— Има и други начини. Лазертаун беше погранична територия, където вашите и нашите отговорности често се смесваха. За в бъдеще ще е по-добре да се знае предварително кой командва на подобна територия.

„Олеле — въздъхна Бигъл. — Започва се, каквото и да е то.“

— За какви всъщност територии става въпрос?

— Например за Бития, императоре. Както знаете, получихме съобщение чрез нашето посолство тук, че населението на тази планета е поискало да бъда отделено от Доминиона и да премине под наше водачество.

Дурл може би не познаваше добре всички тънкости на езика, но този път изявлението му бе пределно ясно. Бигъл забеляза, че напрежението в залата продължава да нараства.

— Лично аз не съм получавал подобни сведения — заяви Пепус.

Двамата се измериха с поглед.

— Може би — заговори дракът — вашите представители са крили от вас истината.

— Или може би вие лъжете — отвърна Пепус.

Тихо възклицание. В залата се възцари тишина.

Дракските стражи се приближиха по-плътно до своя посланик.

— В такъв случай, да разбирам ли, че не желаете да одобрите подобно разделение в качеството на разплата?

— Разбрали сте ме съвсем правилно, посланик Дурл. Бития е свободна територия, но няма да позволим да бъде завладяна насилствено.

— Така да бъде — рече Дурл. Той се завъртя върху насекомоподобните си крака и излезе със същата страховита маска на лицето. Бигъл изчака да изведат журналистите и сетне се приближи към Пепус.

Императорът имаше объркано, нещастно изражение, но въпреки това го забеляза и вдигна очи към него.

— Какво има, Бигъл?

Скиталецът вдигна успокоително ръка.

— Ваше величество, след последните събития, на които станах свидетел, ще позволите ли на Скиталците да посещават Бития и да работят към посолството?

В зелените очи на Пепус блеснаха пламъчета, но той неочаквано избухна в смях.

— Много добре, Бигъл! И без това едва ли ще има дълго над какво да работите. Върви и кажи на Свети Колин, че е по-голям глупак, отколкото си мисли.

— Благодаря ви, ваше величество! — Бигъл се поклони, преизпълнен с щастие от успеха.

Императорът му махна с ръка.

— Нямаш представа в какво се забърквате. Хайде, тръгвай! — той се изправи рязко и напусна залата, следван от охраната.

С разтуптяно сърце, Бигъл се отправи към приемната. Надяваше се да е първият, който да отнесе вестта на негово преподобие, и се молеше младата дама да е там с него. Позициите му със сигурност щяха да укрепнат след тази победа, а жените обичаха успелите мъже.

Бигъл облиза нетърпеливо устни. Сви по един страничен коридор, като мислеше, че е сам, но се оказа, че греши.

— Ах! — възкликна. — Тук ли сте? Имам големи новини вас. Почакайте само да ви съобщя какво постигнах. А после ще ме поздравите! — Разпери радостно ръце и пристъпи напред. Миг по-късно нададе изненадан вик, а гърдите му се обагриха в кръв. Бигъл издъхна преди още тялото му да е докоснало пода.