Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (19)

19.

— Десантният кораб се спуска при Южния квартал — рече Колин, подал глава от библиотеката, след като бе излязъл на кратка среща с един от помощниците си.

— А Джек? — подскочи развълнувано Амбър.

— Той трябва да е на борда. Отивам да се срещна с него — там вече ги очаква един от местните свещенослужители, за да ги пречисти.

Амбър се намръщи. Битианците бяха странни хора, имаше чувството, че никога няма да се научи да ги разбира. Тя се изправи и приглади косата си с ръка.

— Какво означава това?

— Означава — отвърна Колин, — че ще видя нещо, за което само съм чувал — ритуала на пречистването.

— Все още не мога да разбера защо не пристигнаха с транспортните кораби като другите — оплака се Амбър на Колин.

— Съобщиха ми, че са участвали в битка на едно от размирните места — обясни й Колин. — Според слуховете битианците открили огън по тях веднага щом навлезли в атмосферата. Кевин сигурно не е имал търпение да си облече костюма.

— Стреляли са по тях, докато са се спускали?

— Така ми беше предадено.

Пристъпиха зад тежкия гоблен, който закриваше главния вход. Чу се звън на камбанки, почти веднага в лицето я блъсна горещия, изпълнен с екзотични аромати вятър на Бития. Аромати на чужд и непознат свят и небе, с цвят на тъмно вино. С всяко завъртане на главата улавяше нови и нови ухания — на цветя, треви и храсти.

Амбър се зачуди дали битианците улавят миризмата й така, както тя тяхната. И как я възприемат? А може би постоянният и тежък аромат на войната бе потиснал всички останали сетива.

Колин я дръпна нетърпеливо за ръката.

— Побързай, момиче, не искам да пропускам това.

Спомнила си едва сега, че — съвсем закономерно — религията бе единствената страст в живота на Колин, Амбър се постара да ускори крачка. Опитваше се да не обръща внимание на любопитните погледи на битианците, докато се разминаваше с тях на улицата. Любезни, хладни, но и любознателни, тези безполови (а може би еднополови) създания извръщаха очи винаги, когато ги поглеждаше. Съсухрената им кожа издаваше странен, животински мирис. Неведнъж на Амбър й се струваше, че долавя в тази миризма някакво спотаено, но силно чувство. Гняв? Може би беше точно това. Почти всеки сантиметър от откритата им кожа бе покрит с татуировки, които като че ли носеха по рождение. Вървяха изправени, със змийска гъвкавост и вместо коси имаха странни, парцаливи и разноцветни кърпи.

Кърпите бяха от фина материя, подобна на коприна и краищата им се вееха свободно на вятъра. Нямаше две еднакви, същото, според Колин, можеше да се каже и за самите битианци, освен ако не произхождаха от общ зародиш — тогава единият беше точно копие на другия. С изключение на кърпата.

И така, те продължаваха да си проправят път през тълпата, Джонатан, техният телохранител, едва смогваше да ги следва, а Амбър се чудеше кой от обитателите на Сасинал я бе видял да убива готвача.

При тази мисъл тя стисна болезнено челюсти и гърлото й се сви. Беше сметнала, че се е отървала от убиеца, но тялото му бе открито отвъд чертите на града, разкъсано от дивите животни, с все още стиснат юмрук, в който бе останала щипка от отровата, с която бе възнамерявал да премахне Колин. Според следователите убиецът е бил жив, когато са го открили сурфите, тукашните лешояди. Амбър затвори изплашено очи.

Беше им го захвърлила жив.

Но как би могла да знае? Дори и да знаеше, нима имаше друга възможност? Ала колкото и да се успокояваше, не можеше да потисне чувството на вина и срам.

Още по-лошо бе станало тази сутрин, след като получи онова тайно съобщение.

Някой я беше видял. Кой и какво искаше от нея? Тя бе раздвоена между желанието да се оглежда по улиците за очи, които я следят внимателно, и страха, че наистина може да се натъкне на такива. Защото узнае ли кой е изнудвачът, може да убие отново.

Джонатан пуфтеше зад тях, изпотен под дебелото синьо расо и тежестта на дървения кръст, и постепенно започна да изостава. Амбър се обърна и той я стрелна с умолителен поглед, който я накара да се усмихне състрадателно.

— Изгубил си форма, а, Джонатан? Какво става — да не би откакто си на Бития да ядеш повече, отколкото да спиш?

Тъмнокосият мъж се изчерви. Имаше едро, тромаво тяло и закръглен корем.

Колин се усмихна и стисна Амбър за ръката.

— Не му се присмивай — помоли я той, но развали всичко, след като се разсмя.

Те забавиха крачка тъкмо когато ниско над тях прелетя ховъркрафтът и от страхотния шум разговорът стана невъзможен.

— Това трябва да е Сторм — рече Колин, след като корабът отмина.

Нещо в гласа му накара Амбър да се обърне и да го погледне.

Когато наближиха Южния квартал, оказа се, че тук се е събрало почти половината от населението на Сасинал. Имаше търговци и миньори, дошли да приветстват пристигането на войниците. Битианците стояха малко настрани и докато минаваше покрай тях, Амбър отново улови миризмата им — страх, уважение или омраза? А може би различно за всеки индивид, както бяха различни и външните им белези. Тя тръгна след Колин и Джонатан, които си проправяха път към платформата. Отново я завладя тревога. Кой от двамата знаеше какво е направила и дали щеше да я издаде на Джек?

Чудноватият изглед на Върховния жрец я накара да забрави всичките си страхове и дори да спре да диша за няколко секунди. Той стоеше на самия край (дали бе „той“ наистина?), облечен в сиво расо и с пъстра кърпа на главата. На китките и глезените му бяха пристегнати други шарени украшения. Никога не бе виждала кожни татуировки в цвета на битианското небе. Какво беше това — знаци за принадлежност към тукашната религия или нещо друго? Жрецът вече бе подхванал напевна молитва, размахвайки ръце като птица в полет, но внезапно спря, извърна се към тях и в този миг тълпата на площада се смълча.

Какво ли бе станало? Дали ги бе подушил? Стомахът на Амбър се сви. „Боже мили — помисли си тя. — Гледа право към мен. Възможно ли е да е разбрал какво съм направила?“

Нямаше никакво съмнение. Сияещите му очи бяха втренчени в нейните и за един миг Амбър се почувства така, сякаш жрецът би могъл да се пресегне и да изтръгне душата от тялото й.

Хрумна й, че може би точно от това е имала нужда. Зави и се свят и земята под краката й се люшна.

— Струва ми се, че иска да говори с вас, сър — обади се Джонатан.

— Надявам се, че си прав — отвърна Колин. — Ще ни помогнеш ли да се приближим?

Телохранителят повдигна колебливо рамене, но в същия миг тълпата пред тях се разтвори, допускайки чуждоземците до светия човек. Докато Колин прекосяваше разстоянието, което ги делеше, ховъркрафтът започна да се спуска над платформата.

Върховният жрец имаше гърбав нос и изпъкнала горна устна. Той се усмихваше, но Амбър си помисли, че никога досега не е виждала по-странно изражение. Тя неволно потрепери, въпреки че Колин и Джонатан бяха от двете й страни, защото вече не се съмняваше, че извънземният гледа към нея.

Жрецът едва забележимо се поклони. Заговори им на стандартния космически език, с нисък, дрезгав глас:

— Добре дошли. Радвам се да ви посрещна сред нас. Вие ли опрощавате греховете?

Колин на свой ред се поклони.

— Не — отвърна той. — Тук съм, за да посрещна моите приятели. Но аз също се радвам да се запозная с вас.

Неуловим вятър развя украшението на главата на жреца. Битианецът премигна и смръщи вежди.

— Те са убийци — произнесе той отчетливо.

От тълпата долетяха възгласи. Кога ли са разбрали, зачуди се Амбър. Откъде жрецът е научил за сражението?

Тя пристъпи от крак на крак. Ховъркрафтът бе застинал неподвижно върху платформата. Вратата на хангара се отвори. Би трябвало да гледа за Джек, но не можеше да откъсне очи от жреца.

— В моята религия само Господ Бог може да дава опрощение. Аз мога само да успокоявам и да съветвам.

Жрецът кимна.

— Разбирам. И аз мога толкова, докато не бъде призован Светия огън.

— Чувал съм… — поде внимателно Колин, — че освен това правите нещо, което се нарича пречистване на духа.

Нови възклицания от тълпата. Жрецът стоеше с видимо напрегнат вид. Джонатан направи почти неуловимо движение и Амбър осъзна, че е наместил скрития под расото кобур.

— Подобни въпроси — заговори жрецът — не се обсъждат на улицата. Светият огън, който пречиства душите на грешниците, е отвъд моята компетентност.

— Простете — поклони се Колин. — Не исках да ви обиждам.

Битианецът го изгледа продължително. След това произнесе:

— Простено ви е. Много неща липсват във връзката между нашите народи. Търговията попълва част от празнината, но душите получават своето последни, нали? — покашля се той и се извърна бавно към приземилия се кораб.

Вратата на хангара най-сетне се отвори и отвътре полъхна тежката миризма на дим и машини. Слънчевите лъчи засияха по бронята на войниците, които чакаха да слязат на платформата. Амбър сигурно щеше да извика името на Джек, ако гърлото й не бе пресъхнало от тревога.

Върховният жрец бе погледнал право към нея, когато бе произнесъл онези думи за Светия огън. Със сигурност нямаше предвид пречистването на битианските души. Говореше за всички души. Сигурна бе в това.

Въпреки горещото време почувства, че цялата настръхва. Кой знае защо се чувстваше омърсена.

Кевин и Джек поведоха отряда войници на платформата. Тълпата се смълча при вида на тези страховити военни машини от друг свят.

Жрецът даде знак на Колин да се присъедини към него.

— Кой е този със сияещата броня? — попита той.

— Това е Джек Сторм — отвърна Колин. — Той е добър човек. И да убива, прави го само за да защити невинните. Неведнъж е рискувал своя живот, за да спаси мнозина, включително и мен.

Жрецът си пое шумно въздух.

— Сигурен ли сте в това?

— Видях го с очите си.

— А ще може ли да го направи и тук, на Бития?

— Не виждам защо не — отвърна Колин.

— Това ще са някакви местни поверия — прошепна зад него Джонатан.

Колин кимна, показвайки на телохранителя, че вече се е досетил.

— Значи няма нужда тук от мен — заяви неочаквано Върховният жрец. Извърна се и изчезна в тълпата, оставяйки след себе си само полъх на странна миризма.

— Ваше преподобие — попита Джонатан, — какъв е този Свети огън?

— Ние имаме Ноевия потоп… те имат изгарящ огън.

Какво ли наистина бе направил Колин току-що с Джек?

— Какво му казахте за него? — приближи се към свещеника Амбър.

Той я погледна слисано.

— Нищо повече, освен че Джек е герой.

Колин положи успокояващо ръка на раменете й.

— Не се плаши, миличка. Твоят Джек е в безопасност.

Младата жена премести поглед към Джек и останалите Рицари, които крачеха към тях по платформата. Душата й бе скована от страх. Джек си свали шлема и погледна към нея. Амбър преглътна мъчително. Щеше й се да му извика: „Бягай, докато още можеш!“

Но не можа и това никога нямаше да си прости.