Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (24)

24.

— Куадах не се шегуваше. Зад всеки от онези хълмове се спотайва по един взвод. — Ласадей чукна с пръст по прозореца на кораба. Ховъркрафтът се носеше ниско над местността, из която се виеше тъмното корито на реката със странното название Черна пикоч. — Да знаех само откъде са се взели всички тези негодници.

Джек се наведе до него и огледа терена под тях. Търсеше не само лагера, на който щяха да се притекат на помощ. Надяваше се да открие някакъв знак от Амбър, макар да знаеше, че вероятността да е чак тук е почти нулева.

Радиопредавателят изпука и Кевин се изправи, с ръка на настройката.

— Засякохме ги, най-сетне — обяви той с мрачно задоволство.

— Първи пешеходец, обади се.

— Помощ… ей, помогнете, о, божичко! Тук има някой! Те ни слушат! — предаването неочаквано бе прекъснато.

— Аматьори — поклати глава Кевин.

— Първи пешеходец, графикът ни е натоварен. Събирайте багажа, за да може бързо да ви евакуираме.

— Ах… ало? Кой се обажда?

— Говори командир Кевин, от доминионските Рицари. Свети Колин ви праща поздравите си и ви съветва да се приберете у дома.

Радиото изпука отново. Джек погледна напред и се намръщи. Над хълмовете се спускаха ниски облаци. Изглежда те бяха причината за смущенията.

— Командире, няма да е толкова лесно, колкото си мислите. Обкръжени сме. Още от сутринта. Изглежда някой от местните ни е ужасно сърдит.

Зад гърба му Ласадей изруга невъздържано.

Кевин продължаваше да върти настройките, опитвайки се да запази връзката.

— Ние ще се погрижим за това. Събирайте багажа!

— Но… тук има само руини. Още едно сражение и всичко ще бъде унищожено. Не можем да поемем подобна отговорност.

— Чухме ви — отвърна спокойно Кевин. — В такъв случай обръщаме и се прибираме.

— Не! Почакайте!

Командирът погледна към Джек. Очите му бяха засмени. Почеса се по челото.

— Ах… командире? Ще направим каквото искате.

— Чудесно. В такъв случай сядайте си на задниците и чакайте, докато се появим. — Кевин прекъсна връзката. Облегна се назад и плъзна поглед по пулта.

— Как мислиш, защо са толкова притеснени?

— Може би заради руините? Колин си пада по разни старини.

— Чудя се дали мястото ще е достатъчно широко, за да се приземим. — Кевин надзърна в екрана. Постепенно се очерта лагерът и руините до него. Изображението го накара да се намръщи. — Тесничко е.

— Дано имаме късмет следващия път.

— Дано. Добре, капитане. Съобщи на момчетата да се приготвят. Ще трябва да им дадем един хубав урок.

Джек подаде глава през вратата за хангара и извика:

— Пригответе се. Костюмите.

Половината вече ги бяха нахлузили. В ъгъла се поклащаха костюмите на Джек и Кевин.

— Кой ще управлява?

— Аз — отвърна усмихнато Кевин.

 

 

Изгубиха шестима Рицари при Черната пикоч. Двайсет и двама загинаха, но шестима изчезнаха безследно. Джек така и не разбра къде са отишли и какво е станало. Двамата с Кевин смятаха, че надвишаващата ги по численост битианска армия може да ги е изтикала встрани от бойното поле и там да ги е стъпкала до неузнаваемост. Надяваше се обаче не такава да е била съдбата им.

Абдул бе един от изчезналите.

 

 

Кевин сниши ховъркрафта над просторната зелена поляна, но Джек не забеляза, погълнат от изучаване на картата. Помръдна леко и костюмът послушно изпълни докрай движението. Въпреки това му се струваше чужд и някак неподатлив. Фантом не се бе обадил, когато го обличаше.

— Това долу не е обикновена речна система… а по-скоро солено езеро и дори токсично бунище.

— Какво?

— Ето причината за цвета на пясъка в речното корито. Не мисля, че трябва да се задържаме дълго на това място, въпреки че няма данни за наличие на канцерогенни вещества над допустимата норма.

— По дяволите! — изруга Кевин и побърза да закопчае костюма. — Не знаех, че варварите имат токсични бунища.

— Тези имат.

Ласадей предложи на Джек стимулираща дъвка. Устата му беше суха, но той отказа. На картата се виждаше вражеската армия, която настъпваше с бързи темпове.

— Те са повече от песъчинките на брега! — възкликна Джек.

— Не убивайте никого — посъветва ги Кевин, — освен ако не е крайно наложително.

Джек си постави шлема и го закопча тъкмо в момента, когато ховъркрафтът опря в земята. Четирийсет и осем Рицари се надигнаха като един. Вратата се отвори. Джек скочи пръв.

 

 

Бойният костюм не е съоръжен с шокови оръжия. Имат ги съгледвачите и разузнавачите, но целта на бойния костюм е да унищожава противниковата сила, а не да приспива врага. Ето защо Джек бе единственият от цялата група, който разполагаше с подобно средство. Не смяташе обаче да го използва, защото още щом се озова на земята, забеляза, че битианците обстрелват руините без никакво намерение да ги съхраняват за поколенията.

Скоро се озова въвлечен в две битки. Фантом крещеше от болка в главата му, и то с такава сила, че черепът му заплашваше да се пръсне по шевовете. Джек откри мигновено огън, но в същия миг до него избухна снаряд и взривната вълна го блъсна толкова силно, че го събори на земята. Стисна зъби, изправи се и покоси първата вълна от битиански самоубийци, които тичаха право към тях.

Но вътре в главата му… о, там бе страшното. Фантом крещеше колкото сила има. Джек почувства, че в гърлото му напира горчилка, а сърцето му думкаше толкова силно, че заплашваше да изскочи.

„Фантом! Какво има?“

Никакъв отговор. Нищо, освен усещането за непреодолим и безмерен ужас, което пронизваше цялото му същество и караше по челото му да избива лепкава, студена пот, която се стичаше в очите му и затрудняваше зрението.

Джек завъртя глава и изруга ядно, когато костюмът реагира с такава сила, че помете битинянците, които го бяха обкръжили, и Рицарите зад него трябваше да прекрачват през изпомачканите им тела, докато настъпваха към временните постройки, заобикалящи поредното находище на Скиталците.

Джек се сражаваше само благодарение на чудесно тренираните си рефлекси и защото стотиците битианци, които настъпваха, не му оставяха друг избор. Но вътре в себе си той стенеше… виеше от мъчителна болка. Той или фантом? Заради силната болка от носа му рукна кръв. Беше изключил предавателя, за да не могат другите да чуят стоновете му.

Ласадей бе паднал и си бе изкълчил рамото. Засипваше ефира с несекващи ругатни, някои от които бяха нови дори за Джек. Но сержантът продължаваше да крачи и първите десет Рицари образуваха клин, който се заби в битианските редици и отвори път за Скиталците.

— Внимавайте, момчета — предупреди ги Кевин, — те са примамката. Осъзнаят ли противниците, че не могат да ни спрат, ще се опитат да ги вземат за заложници.

С крайчеца на окото си Джек видя Роулинс, който бе заел позиция на върха на клина и преодоляваше последните пет метра, които ги деляха от лагера. Веднага щом стигна там, той опря гръб в първата постройка, обърна се и откри огън.

Някакво движение на един от мониторите привлече вниманието му и завъртя глава. Устата му пресъхна. Включи предавателя.

— Танкове на хълма — съобщи лаконично и отново изключи.

— По дяволите! — това беше Абдул. — Поемам ги, командире.

Фигурата в бронзов костюм се отдели от тях, водейки още петима със себе си.

— Останалите да запазят формация — нареди Кевин. — Трябва да разширим клина. Ако някой от противниците иска да отстъпва, прав му път.

Битианците се сражаваха така, сякаш не бяха чули за касапницата от предния ден. А може би двайсет и двамата Рицари, които бяха успели да повалят, ги изпълваха с надежда, че този път ще успеят. Джек и останалите съумяха да задържат прохода до обяд, когато най-сетне битианските атаки започнаха да стават все по-немощни и вяли. Сетне изведнъж противникът се отказа и побягна… оставяйки на бойното поле четири хиляди убити и ранени.

Между ховъркрафта и лагера на Скиталците бе отворен жив коридор от Рицари, по който хората на Колин можеха да се изтеглят безпрепятствено.

Задименото небе постепенно се прочистваше.

— Отстъпват! — обяви с тържествуващ глас Роулинс, докато Джек преглеждаше мониторите.

Джек установи, че се е подпрял на коляно, но не помнеше, как се бе озовал долу. Подплатата на гърба му бе подгизнала от пот. Кръвта от носа му бе засъхнала на коричка върху горната устна. Очите му бяха подпухнали и смъдяха. Докосна с устни тръбичката за вода и засмука жадно.

„Победихме, господарю“ — изръмжа в главата му фантом.

„Да.“

Той се изправи. Индикаторите бяха в опасна близост до червената граница. Беше изхабил огромно количество енергия срещу битианската армия. Едва ли щеше да издържи в същия ритъм до смрачаване.

Скиталците пробягваха между тях, носейки само ръчния си багаж. Лицата им бяха бледи, очите — зачервени. От време на време някой се спъваше и тупваше в калта, оставяйки след себе си кървави дири.

Джек въздъхна и прогони настрани любопитната искрица живот, която се опитваше да докосне мозъка му. Беше уморен.

 

 

Фантом се оттегли. Беше изтощен, но триумфиращ. Другият, който се бе опитал да си премери силите с него, вече не съществуваше. Беше го надживял. Сега вече знаеше, че целта му е била да унищожи Джек. Че е съществувал само за да яде, да живее, да убива и да умре. Не знаеше дали другият е имал име, това не го интересуваше вече.

Единственото, в което не се съмняваше, бе, че за малко да изгуби живота си. И че смъртта е нещо много по-различно от студения сън.

Ала цялата тази случка му помогна да осъзнае, че той също не е живо същество. Не беше мъртъв, но не беше и жив, а наближаваше времето, когато може би щеше да се наложи да реализира своите възможности.

Намерение, което може би щеше да доведе до смъртта на неговия гостоприемник. Фантом знаеше, че съществува и такава вероятност. В много отношения той не бе по-различен от микроба, който бе убил.

Тази мисъл го натъжи. Скрит в подплатата, той се вкопчваше в топлото тяло на Джек, защото Джек го даряваше със смисъла на живота, който бе изпитал досега. Беше му безкрайно благодарен. Може би фантом никога нямаше да се снабди с тяло, но бе възвърнал значителна част от душата си.