Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (25)

25.

— Двадесет и двама мъртви Рицари и още шестима безследно изчезнали — докладва Кевин на побледнелия посланик. — И три хиляди и осемстотин убити битианци. Всичко това само защото вашите изследователи искали да огледат религиозни развалини, които очевидно значат страшно много за местните!

— Ние сме от една и съща страна, командире — припомни му Колин. — Освен това имахме официално разрешение да изследваме руините.

Джонатан се покашля и Колин добави, без да поглежда към него:

— Е, да, сега вече знаем, че битианците са разделени на враждуващи фракции и разрешението на едните не значи нищо за другите.

— Прекалено късно.

— Щяхме да се залъгваме, ако се опитвахме да докажем, че причината се крие в драките.

— Така е. — Той се надигна и Джек си помисли, че посланическите дрехи не му отиват толкова, колкото расото на Скиталец. — Господа, пратихме съобщение, че сражението е било само изолиран инцидент. Насилие, породено от агресивните действия на битианците. Възможно е да ни повярват, когато им кажем, че не сме дошли тук, за да водим война, и че само се защитаваме. Но е възможно и да продължат по стария начин.

Кевин се изправи и отдаде чест.

— Посланик.

— Командире. — Колин кимна леко и напусна приемната на посолството.

Джек почти не ги слушаше, потънал в мисли и спомени от днешното сражение. Какво го бе прихванало фантом? Дали не се е побъркал? И най-вече, какво бе станало с Амбър?

Пресегна се и улови Кевин за лакътя.

— Ще ми отстъпиш ли скутера?

Двамата излязоха на верандата. Джек чу шум от стъпки зад тях и се обърна. Полицаи от охраната и чиновници от посолството — нищо, което да го обезпокои.

— Досега не сме открили нищо — съобщи му Кевин, като разтъркваше челото си.

— Искам да се уверя.

Кевин спря и замълча, сякаш търсеше най-подходящите думи. След това произнесе бавно:

— Необходим ми е някой, който да огледа отблизо онези неща, които са били заснети по поръчка на Колин.

С други думи: някой, който има представа от дракски пясъчни убежища.

— Аз съм твоят човек.

— Така и очаквах. Ще кажа на Ласадей.

Когато излязоха на стълбището, видяха малка тълпа от хора, очакващи да ги приемат. Стори им се странно, че нямат татуировки и кожата им е светла.

От тълпата към тях се приближи нисичък човечец.

— Капитан Сторм?

— Да.

— Трябва да поговоря с вас.

Мъжът идваше от Търговската улица, за което лесно можеше да се съди по благосъстоянието, което излъчваше. Зад него се изправи личният му телохранител. Джек се обърна към Кевин.

— Ти върви. Аз ще остана.

Среброкосият мъж кимна и излезе на улицата.

Търговецът потри развълнувано ръце. Кокалчетата му бяха отекли — вероятно от артрит, често срещано явление на граничните планети, където медицината не беше на ниво. Болест, която трудно се лекуваше, след като веднъж се развие.

— Какво мога да направя за вас?

Търговецът извади от джоба си късче сребрист плат.

— Трябва да ви предам това. Ако искате да узнаете повече, ще се наложи да прескочите до кръчмата „Раздвоен език“, в Източната част. — Той пъхна парчето в ръката му и се отдалечи, следван на крачка от телохранителя.

Джек втренчи поглед в късчето. По краищата му имаше следи от кръв. Когато го приближи до очите си, откри, че върху кръвта са полепнали няколко дълги червеникавокафяви косъма.

— Амбър!

Джек вдигна глава, но двамата бяха изчезнали.

 

 

Амбър погледна надолу към гущера. Гледаше я през прозрачните ципи, покриващи очите му, вкопчил нокти в нагорещената скала. Стомахът й се сви болезнено и тя чу куркането на червата си. Беше яла само веднъж — някакви яйца, нямаше представа от какво — и треската изгаряше цялото й тяло. Но макар все още да искаше да умре, нямаше никакво намерение да гладува до смърт. Това бе първият й миг на проясняване, откакто се бе хвърлила с главата надолу сред глутницата от сурфи. Не можеше да си спомни какво я бе спасило — ярки мълнии бяха танцували пред очите й, но когато отново дойде на себе си, крачеше сред хълмовете и единственият спомен от сблъсъка с животните бе зейналата рана на лявата й китка. А сега беше гладна.

— Ела тука, закуско — подкани тя животинката.

Гущерът изплези език, опита на вкус въздуха и се скри. Тя неволно потрепери. Стискаше в ръка заострена пръчка, над която се бе трудила упорито близо половин час. Гущерът отново подаде глава. Сега. Трябваше да го нападне сега или да го забрави.

Амбър замахна. От допира с гърчещото се хлъзгаво тяло й се догади и тя го притисна с крак, докато престана да се съпротивлява.

— Божичко — въздъхна. — Дано да успея да го преглътна.

 

 

Амбър отдавна бе захвърлила якето си, празния кобур и манерката. Вдигна поглед към облаците, които се носеха по небето.

— Мили Боже — прошепна. — Дано ме удари светкавица.

Бурята бързо набираше сили и мирисът на въздуха се промени. Дори ушите й изпукаха от рязката промяна в налягането. Тя се облегна на пръчката. Боляха я краката, но знаеше, че ако си свали обувките, никога вече няма да може да ги нахлузи. Измъчваше я постоянна треска, която подсилваше жаждата й.

Земята кънтеше глухо под краката й. Скала и камък, полирани до блясък от вековете, през които са били изложени постоянно на въздействията на вятъра, слънцето и водата. Наоколо не се виждаше жива душа — сякаш тя бе съвсем самичка на този свят.

Амбър се олюля. Пръчката се изплъзна от отпуснатите и пръсти и отскочи настрани. Тя втренчи невиждащ поглед след нея. Дали да я вземе или не?

Поклати глава. Косата й бе паднала и й пречеше да вижда. Тя отметна глава.

— Още ли съм с всичкия си?

Гласът й отекна надалеч и Амбър се разсмя от странното му звучене.

— Май вече не!

Въздухът бе разцепен от гръмотевица. Вятърът я шибна в лицето и миг след това я обгърна бурята. Но вихрушката не носеше със себе си потоци от вода, а пясък. Тя приклекна и опита да прикрие лицето си с блузата. Ставаше все по-трудно да диша.

Бурята отмина бързо, сякаш нямаше търпение да прояви силата си някъде другаде. Амбър се озърна, докато плюеше пясъка. Песъчинките стържеха неприятно между зъбите й. Щеше да се разплаче, ако й беше останала поне малко излишна влага.

Намери пръчката и се подпря на нея. След това пое отново към хълма. Може би там щеше да открие вода. Когато изкачи билото, бе толкова отпаднала, че тупна по корем.

Малка рекичка се виеше в подножието от другата страна. Тя премигна невярващо. Виждаше зелени дръвчета, тучни поляни, сгушени в низината, сякаш търсеха там убежище. И още някой.

В първия момент съзря само униформата. На поляната се излежаваше човек, като че ли дремеше на слънце.

Кой, по дяволите, бе той?

Напрегна очи и изведнъж позна униформата. Беше Джек. Не можеше да сбърка тези дрехи.

Амбър се претърколи през билото и започна да се плъзга от другата страна. Изпъна крака под себе си и разпери ръце, за да намали скоростта. Реката се приближаваше, вече усещаше мириса й, въпреки че ноздрите й все още бяха пълни с пясък.

Битианецът с униформата се надигна. Отсреща й се усмихваше Всемогъщия Хусиах.

— Добре дошла, госпожице Амбър. Очаквах ви.

Тя преглътна едно ридание и го погледна. Рицарският мундир изглеждаше смешно върху мършавото му тяло. Зелените му очи блестяха.

— Махни се от мен!

Върховният жрец поклати глава.

— Животът на нашия свят е суров — произнесе той. — Не отказвайте помощ, без която можете да умрете.

— Не искам да живея. Аз убих човек!

Битианецът направи гримаса, която наподобяваше усмивка.

— Не, госпожице. От доста време ви следя. Положихте големи усилия да останете жива. И всичко това заради едно същество, което ви лъжеше.

Тя го погледна изненадано. Трудно й беше да се откъсне от изумрудените му очи.

— Лъжеше?

— Да, вас. И ако му позволите да живее, ще излъже и моите сънародници.

— Джек е жив?

— Наистина ли повярвахте, че сте му сторили нещо? Не. Вие го защитихте дори в момента, когато го ударихте.

— Как… откъде знаете?

Върховният жрец се приближи и се надвеси над нея, като лежеше свита на земята.

— Мислите ли, че щеше да ви прокуди, ако узнае, че сте тренирана да убивате?

Амбър изстена.

— Аз надникнах в ума му и зная отговора. Нямаше. Не ми е известно много за вашия свят, но мога да направя едно нещо. Мога да ви пречистя. Това е дарът, който ви предлагам.

Опита се да си припомни какво й бе разказвал Колин за Върховния жрец. Той не откъсваше поглед от нея, сякаш надничаше право в душата й.

— Можете ли… можете ли да премахнете онова, което ме кара да убивам?

Отново мъчителното подобие на усмивка.

— Разбира се, госпожице Амбър. Нали за това съм тук. Той протегна съсухрената си, покрита с татуировки ръка и я положи на челото й.

 

 

Хусиах наблюдаваше от входа на пещерата как преродената се размърдва в съня си. Разтърка с пръсти втория си чифт клепачи. Не претендираше, че познава тези създания, нито че може да ги разбира, но в това тук най-сетне бе открил инструмента, който търсеше.

Чуждопланетяните, които бяха дошли тук, можеха да подхранят надеждите на жадуващите за настъпването на Третата епоха. А след това щяха да ги прогонят. На изток Всемогъщия Сух-хе-лан бе повикал драките. Хусиах потрепери при мисълта за тези същества с твърди черупки. За разлика от Сух-хе-лан той бе успял да надзърне в умовете им и бе открил, че гледат на битианците само като на месо за пиршество. Не. Не искаше да има нищо общо с драките. Нито с тези същества, които пристигаха от далечни светове. Вслушваше се единствено в зова на Бога на всички. И мечтаеше в същия глас да се вслушат всички негови сънародници, вместо да полагат костите си в земята в безсмислени войни.

Хусиах мечтаеше за мира, който щеше да се възцари заедно с Бога на всички. Беше изтощен от безсмислените кръвопролития. Светът бе стар. Колкото и да се опитваха да я съхраняват, водата отдавна вече бе крайно недостатъчна. Преследваха ги грешките от миналото. Непочистените токсични бунища. Крайно време бе над този свят да се възцари вечният мир.

Не му даваше покой човекът на име Джек. Сякаш върху лицето на това чуждо създание бе изписано пророчеството на Третата епоха. Хусиах го бе разпознал веднага и нищо чудно, след като се славеше като един от най-добрите битиански ясновидци. Той самият бе изписал думите на пророчеството, след като в съня му се бе явил Бога на всички, за да му го съобщи.

А сега му предстоеше да се справи с него. Беше уморен.

Преродената отново се размърда в съня си, сякаш трескавите му мисли се бяха смесили с нейните. Хусиах успокои дишането си и започна да медитира, докато почувства, че и тя притихва. На сутринта щеше да се занимае с нея.

А след като приключи, тя щеше да убие Джек Сторм — този път успешно.