Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (29)

29.

Първата му мисъл беше, че е изгубил твърде много кръв. Виеше му се свят и му се гадеше, докато се поклащаше несигурно на крака, втренчил поглед в гигантската клада, която поглъщаше останките на шестимата Рицари, заедно с берсеркера и дракското пясъчно убежище. В лицето го лъхна горещина, въздухът трептеше от почти нетърпимата жега, подхранвана вероятно от нагорещения пясък и онова, което се криеше в убежището. Сложи си шлема, за да се скрие от топлината, но продължи да гледа към белите огнени езици, които се издигаха нагоре в нощното небе.

Изтощен до смърт, Джек обърна гръб на кладата и се наведе над останките от скутера. Беше смазан до неузнаваемост и не ставаше дори за скрап, камо ли да го върне у дома. Джек втренчи в него хипнотизиран поглед.

„Остави на мен да те прибера.“

„Ще се наложи — отвърна Джек. — Защото аз нямам повече сили.“ Въздъхна уморено и се предаде на костюма.

 

 

В далечните, отдавна отминали времена на праисторическата Земя неговите предци бяха прибягвали в подобни случаи до лечебно пречистване, спиритическа разходка на душата, чиято цел бе да се открие истината и да се натрупат знания. Сега Сторм вървеше по този път, но душата му бе свързана с едно още по-древно чудовище.

Тръгнаха призори, заедно с началото на поредната пясъчна буря и само човек, облечен в боен костюм, можеше да се надява да стигне целта си.

 

 

Битианците се стичаха да гледат костюма на Всите светлини, който крачеше през земите им. Армиите им се бяха окопали здраво в лагерите, защитени, доколкото бе възможно от пясъчните бури. Първата от тях щеше да е най-жестока, после щеше да настъпи известно затишие, преди сезонът на бурите да се разрази с пълната си сила.

Но тази първа буря завари повечето от тях неподготвени, все още на открито, увлечени от борбата за вярата. Трябваше да изчакат бурята да утихне и едва тогава да се приберат по домовете и фермите си, по мелниците и дюкяните, където да се влеят отново в руслото на всекидневието, докато настъпят подходящи условия, за да воюват.

Но костюмът бе променил всичко. Сега вече Светците знаеха защо предсказанията им са били неверни. Богът на всички бе пожелал да останат в капана на пясъчната буря, за да могат да зърнат създанието, което крачи необезпокоявано през нея.

По-дръзките от тях излизаха, присвили очи срещу вятъра, и се опитваха да доближат съществото. Поднасяха му почитанията си, плодове и вода. Съществото спираше. Ако имаха късмет, дори си сваляше шлема и отпиваше от водата или хапваше от плодовете. А те втренчваха благоговейни погледи в лицето му и сетне се покланяха ниско, докато се отдалечи от тях.

Мнозина битианци никога досега не бяха виждали човек, нито бяха изпитвали желание да видят. Малцина от тях бяха зървали драки… нагли създания, крачещи из земите им, сякаш бяха тяхна собственост. Битианците не се съмняваха, че драките наистина разчитат някой ден да притежават тази страна. Единственото, което не знаеха, бе дали това ще стане преди или след Третата епоха.

И така, битианците направиха онова, което не бяха правили никога през целия си живот, а той бе доста дълъг. Те напуснаха лагерите и убежищата си и последваха създанието в сияещия костюм, за да видят къде ще ги отведе. Дошло бе време за пророчества.

 

 

Хусиах чу тътена на земята. Излезе от пещерата и се изправи срещу вятъра, носещ мириса на приближаващата се буря. Заслуша се, сетне се извърна към преродената.

— Време е — заяви той.

— Време?

— Време за Светото изпитание, за което те подготвях. Последвай ме. — Двамата започнаха да се спускат към долината.

 

 

Дурл прочете разтревожено доклада на съгледвачите.

— Цялото убежище е било разрушено? Но какво е станало? — изпука неговият синтезатор, предавайки степента на гнева му.

Помощникът му се поклони върху предните си, лишени от хитинова обвивка крака.

— Съжалявам, посланик. От известно време нямахме връзка с тях — вниманието ни бе насочено как да разположим кораба на най-подходяща орбита и да го прикрием там. Когато възстановихме връзката, оказа се, че никой не отговаря. Пратихме съгледвачи, за да проверим какво е станало, и открихме, че убежището е разрушено.

— Не. Не. Ти ме уверяваше, че храмът е свещено място — че битианците няма да посмеят да го нападнат, независимо от последствията.

— Храмът все още е там, ваше великолепие. — Въпреки че помощникът се стараеше да запази самообладание, лицето му бе изкривено от уплаха.

— Това е истинско бедствие. То ще ни върне назад с години. — Дурл обърна гръб на своя подчинен.

— Намерихме само това на мястото — помощникът пропълзя напред, пусна един предмет на пода и бързо отстъпи.

Дурл се наведе и го вдигна. Фасетните му очи мигновено разпознаха емблемата на доминиона.

— Тези проклети Рицари! — хвърли ядно пластината към стената.

— Но как са разбрали?

— Няма значение. След като знаят това, лесно ще се досетят и за останалата част от плановете ни. Имаме само една възможност. — Дурл се изправи в целия си ръст. Въпреки че по принцип военната каста притежаваше по-едри и мускулести тела от останалите, Дурл бе доста внушителен. Плочите на маската му се преподредиха, и когато помощникът намери сили да вдигне очи към него, нададе уплашен вик и заотстъпва чевръсто назад.

 

 

Новините достигнаха „Раздвоен език“ почти със същата бързина, с която и останалите кътчета на Сасинал. Тед тъкмо уговаряше прекарването на поредната пратка с контрабандни стоки, когато дочу слуха. Двамата с търговеца оставиха полупразните шишета и се отправиха към доминионските казарми в Южния квартал.

На вратата ги спря строен младеж със светлосини очи.

— Капитан Сторм ли? — отвърна той в отговор на запитването им. — Излезе на патрулна обиколка.

— Не ми ги разправяй тези. Той ми обеща да ни прибере, когато удари часът, и трябва да ти кажа, че вече е ударил.

Младият мъж ги изгледа стреснато.

— За какво говорите?

— Отведи ме при твоя командир, приятелче. Нямам намерение да разправям тази история два пъти.

Роулинс помисли за миг, сетне ги поведе към Кевин.

 

 

Кевин седеше на отсрещния край на масата в заседателната зала и ги разглеждаше свъсено.

— Не разбирам защо смятате, че личните обещания на капитан Сторм обвързват и нас, независимо от повода, по който са били дадени — повдигна брадичка той, сякаш се опитваше да улови миризмата на двамата мъже, застанали от другата страна на масата. Би могъл. По лицата им се стичаше пот, а ръцете им видимо потреперваха.

— В такъв случай ще ви го кажа направо — когато тази прашна завеса се вдигне, зад нея ще се покаже армия от двайсет хиляди битианци.

— Битианците не се придвижват по време на пясъчна буря.

— Правилото не важи, когато става въпрос за нещо, свързано с древно пророчество.

— Какво например?

— Началото на края на Втората епоха и зората на Третата, възвестяваща края на света. И в двата случая ние с вас не бива да оставаме в града. — Тед преглътна уплашено, докато се чудеше как да убеди командира.

Кевин го погледна замислено. Сетне се обърна към Роулинс.

— Кога трябва да се върне капитан Сторм?

— Честно казано, закъснява. Доколкото ни е известно, озовал се е в покрайнините на една малка буря на север. — Но Роулинс премигна нервно и Кевин си даде сметка, че младият лейтенант е обезпокоен. Защо ли Сторм не се бе свързал с тях?

Кевин почувства, че стомахът му неволно се свива. Ами ако наистина се е натъкнал на дракско пясъчно убежище? Дори само едно такова можеше да им създаде шестнайсет хиляди различни неприятности. Той се изправи.

— Какво можем да очакваме от битианците?

— Става въпрос за едно древно пророчество. За нещо, което чакат от стотици години. Идва времето за Светото изпитание… за тримата герои… от които само един ще оцелее… ако въобще оцелее. Доколкото мога да се ориентирам сред всички тези фанатични брътвежи, става дума за настъпването на Третата епоха. Ако обаче това не се случи, битианците са готови да се самоунищожат, както и да унищожат всичко живо на тази планета.

Роулинс подсвирна от изненада.

— Лейтенант, ако обичате, повикайте Ласадей — нареди Кевин.

Високият момък напусна неохотно помещението.

Веднага щом стъпките му затихнаха, Кевин посочи Тед.

— Не си тук, за да ми съобщиш за Светото изпитание, а за да си спасиш кожата. Защо въобще смяташ, че капитан Сторм има интерес това да стане?

Тед облиза нервно устни. Озърна се, не откри никакви признаци, че отнякъде ще получи помощ, и реши да рискува.

— Знам защо е била изпепелена Кларон. Аз съм пилот на скутер. Извършвам въздушни проучвания. Работих там за миньорите. Това е дълга история, още от времето на Пясъчните войни.

— Имам време — успокои го Кевин. — Слушам те.

Пилотът се подпря на масата.

— Невинаги съм бил в тежко положение. Като пилот печелех добре. Но после се натъкнах на нещо, което не биваше да виждам. Дракско пясъчно убежище на Кларон. По онова време Кларон бе новооткрита планета, на която й предстоеше колонизация. Но проклетите драки сигурно не са го знаели. Чували ли сте за Пясъчните войни? — Тед погледна въпросително Кевин. — Може би. Но тогава сте бил хлапе, също като мен. Както и да е, търсех един човек на Кларон. Един Рицар. Знае се, че в края на Пясъчните войни драките са унищожили всички — с изключение на един или двама дезертьори, но този не беше такъв. Те бяха нашият елит, нали знаете?

Кевин кимна, малко по-отривисто.

— Както и да е, някой в Доминиона бе узнал, че драките почитат храбростта на победените си противници. Нямали нищо против да приемат на служба някои от най-добрите си врагове. Почитали ги, обръщали ги в своята вяра. Ако и това не се получело, просто ги принуждавали да се подчиняват. А сетне ги оставяли някъде, където да бъдат намерени. Та както казах, бях тръгнал да търся един от онези „изчезнали“ Рицари. Така и не го намерих обаче. Вместо него открих пясъчното убежище. Докладвах за находката, а следващото, което се случи, бе, че над планетата увиснаха бойни кораби и я изпепелиха. Никой не трябваше да се измъкне от нея. Никой. Аз успях само благодарение на това, че бях излязъл на разузнаване и се намирах в един отдалечен лагер. Но след това агентът, за когото работех, посети евакуационния лагер и се постара да ме убеди, че не бива да казвам на никого за своето откритие.

— Но ти си разговарял със Сторм. Защо? — Кевин се напрегна. Знаеше защо. Сторм е бил на Кларон. Сторм добре знаеше какво представляват пясъчните убежища. Но освен това Кевин бе наясно, че не Сторм бе изгубеният Рицар. Той се изправи.

— Защото работя за много и различни хора. Когато отидох там, смятах, че ще бъда вън от опасност. — Тед се засмя горчиво и поклати глава. — Вече не се съмнявам, че битианците са ужасно корави създания — особено когато въпросът опре до умирачка. Виждате ли, те знаят, че имат само един живот. Телата им обаче непрестанно се обновяват. Тези, които срещате днес по улиците, са същите, които са крачели по тях и преди двеста години, дори преди хиляда години. Но истината е, че те са уморени. Веднъж вече са замърсили този свят, после са го почистили и са привикнали с по-опростен начин на живот, но са уморени. Повечето от тях не желаят настъпването на Третата епоха. Видели са всичко на този свят. Така че за тях смъртта е нещо като Божи дар. Аз обаче не желая да остана тук и да чакам да ме надарят с подобна чест. Проблемът е, че няма как да се измъкна без вашата помощ. Обърнах се към един посредник, а той вдигна ръце и ми обясни, че нещата зависят от Рицарите. Каза ми, иди при тях и поискай помощ. Разкажи им всичко, каквото знаеш, и остави на тях да решават. Така и направих. Отидох при Джек, а той ми обеща… — Тед млъкна и втренчи поглед в своя спътник. Но възрастният търговец се свиваше, сякаш му беше студено. Тед се пресегна и го потупа успокояващо по рамото.

Кевин се почеса по слепоочието, където една вена бе започнала да пулсира. Вече не се съмняваше, че този хленчещ пилот разполага с важна информация, от която Рицарите се нуждаеха в момента. Погледна Тед.

— Можеш ли да посочиш агента?

— Разбира се. Казва се Уинтън.

Командирът кимна бавно. Името му бе познато. Тайният началник на Планетната полиция. Знаеше, че Уинтън в момента е на Бития и работи под прикритие в посолството. Кевин дори бе разговарял с него. Пепус се доверяваше на Уинтън, но понякога изглежда се боеше от него. Императорът дори бе помолил Кевин да го държи под око. А оставаше и проблемът с два особено важни товара, които трябваше да бъдат откарани на Малтен.

Роулинс се върна заедно с Ласадей.

Кевин отведе сержанта в ъгъла.

— Ще се заемем с евакуацията на персонала веднага щом потвърдим сведенията на този човек. Искам да бъде един от най-добре охраняваните товари на кораба. Пази го, сякаш от това зависи животът ти.

— Разчитайте на мен, командире.

— Добре — Кевин се усмихна, после се върна при масата. — Господа, сержант Ласадей ще се погрижи за вас.

Роулинс го изчака да приключи с разговора. Командирът му даде знак.

— Да идем да проверим какво се вижда от стената.