Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (23)

23.

Уинтън се надвеси над окървавеното тяло. На лицето му се изписа отвращение. Полицаят в началото не посмя да се приближи към него. Изчака да минат няколко минути и едва тогава събра сили и пристъпи напред. Държеше в ръката си касета.

— Прегледа ли я?

— Не, сър.

— Хубаво, че си се сетил да ми я донесеш. — Уинтън погледна към дъното на коридора, откъдето се задаваше посланикът.

— Какво е станало? — подвикна той отдалече.

— Гадна история, сър. Съветвам ви да се върнете в леглото. Аз ще се погрижа да усиля охраната — Уинтън прибра незабелязано записа.

— Добре. Разбира се, че трябва да се погрижиш. Е… лека нощ. — Едрият мъж се обърна и се отдалечи обратно по коридора, оставяйки след себе си миризмата на отлежал бърбън. Уинтън вдигна неочаквано пистолета си и стреля. Посланикът се препъна и политна. Беше мъртъв още преди да падне на пода.

Полицаят се облещи. Лицето му бе изкривено от страх.

— Изпрати съобщение на император Пепус. Докладвай, че на територията на посолството е проникнал убиец. Успял е да премахне един от пазачите и самия посланик, преди да бъде спрян. Кажи на Пепус, че се нуждаем от нов посланик и че аз предлагам Свети Колин от Синьото колело.

— Да, сър — преглътна уплашено полицаят.

Уинтън кимна доволно. Този неочакван инцидент можеше да разреши много належащи проблеми. Прибра обратно пистолета.

— Кажи им да почистят коридора и стълбището. И да не съм чул никакви слухове по този повод.

— Да, сър.

Уинтън изпроводи с безразличен поглед трупа, който отнесоха покрай него. Не обичаше да губи убийци. Изчака, докато почистят и последното петно кръв, сетне се върна в кабинета си.

Тук пусна записа и го изгледа внимателно.

Не можеше да разпознае убиеца. Движеше се с умели и грациозни движения. Би могъл да бъде дори битианец.

— По дяволите — изруга. Налагаше се да премахне собственоръчно Сторм. Не беше изключено неизвестният да е някой от останалите Рицари, но за тях не се безпокоеше. С този проблем щяха да се справят драките, битианците и берсеркерските микроспори, които бе разхвърлял из костюмите.

 

 

— Снощи Джек не се е връщал в помещението.

Колин беше бос, с разтворено наметало, под което се подаваше пижамата му. Прокара ръка по лицето си, сякаш се надяваше да се събуди по този начин.

— Сторм — промърмори той — обикновено знае какво прави.

Кевин изправи рамене. Не беше толкова близък с този човек, колкото Джек, и не знаеше как точно да постъпи. Но бе твърдо решен да премине през вратата, тъй като си спомняше какви бяха намеренията на Джек предната нощ.

— Преподобни — поде, докато слушаше как Ласадей и Роулинс сумтят нетърпеливо зад гърба му, — двамата с вас знаем, че желанието на Джек и Амбър е да бъдат сами. Но сега случаят е важен. Имаме проблеми при река Черна пикоч и ще пратим там Рицарите.

— Пак ли? Дори не успяхте да сглобите работилницата.

Ласадей извърна поглед от ярко озарената улица пред къщата.

— По дяволите, сър, ако нямате нищо против да го кажа. Имам усещането, че гадните туземци се наслаждават на сценката.

Колин се покашля смутено, сетне отстъпи настрани. Докато го правеше, погледна към улицата и зърна една фигура, която тъкмо се отдръпваше зад близкия ъгъл. Без никакво съмнение вилата на Скиталците бе под постоянно наблюдение, макар и с не особено сложни средства. Той спусна обратно гоблена и насочи мислите си към предстоящото.

— Командире, нали не възразявате да се срещнете с доктор Куадах? Местните изглежда са разделени на враждуващи фракции… Нищо чудно непрестанно да се натъквате на воюващи армии. Хубаво ще е да знаете кой какво има наум, когато ги нападате.

Кевин го погледна изненадано. След това лицето му разцъфна в усмивка.

— В такъв случай ще трябва да решавам кой е прав, така ли? Морална дилема, с която не бих искал да имам нищо общо. Предпочитам да ги удрям по главите, докато решат, че трябва да престанат да се млатят.

Ласадей и Роулинс бяха застанали зад своя командир. Колин премести поглед към тях. Роулинс изглеждаше само с няколко години по-млад от Джек. Скиталецът сви рамене.

— Стаята на Амбър е в това крило. На гоблена е изрисувана планина и изгрев.

Ласадей вече крачеше в указаната посока.

— Май намерих изгрева, сър — подвикна той през рамо от дъното на коридора.

Беше застанал пред гоблена. Кевин се присъедини към него. Покашля се и произнесе с висок и ясен глас:

— Джек… ей, Джек. Имаме заповеди…

Никакъв звук отвътре. Кевин се покашля отново, пресегна се и повдигна края на гоблена.

Лицето му пребледня.

— Божичко мили! — възкликна той.

 

 

Ласадей потропваше нетърпеливо с крак по пода на кухнята, докато предъвкваше храната. За разлика от него Роулинс имаше блед и потиснат вид.

— Сигурно е момичето — промърмори той.

— Няма следи от борба, само от изблици на страст. Навярно сте прав, сър — рече ветеранът. — Но се съмнявам. Познавам и двамата още от времето на началното обучение. Тя беше луда по него. Да ви кажа, този случай ще бъде от трудните за разрешаване. Радвам се, че капитанът има дебела глава, инак щяхме да го изгубим.

— В такъв случай си съгласен, че са я взели за заложница?

— Може би. Не бих се учудил, ако е някой от онези змийски кожи. — Ласадей потрепери. — Вярно ли, че снощи на вечеря проклетите насекоми са ви правили компания?

— Ами да. Само че поставят завеса, която е прозрачна откъм едната страна. Изглежда такива са порядките тук. Не ги виждахме и толкова по-добре. Само ги чувахме. Да знаеш какви звуци издават. Прас, храс, ам. — Лицето на Роулинс пребледня още повече при спомена. — Да пием за капитан Сторм.

— За Сторм — кимна Ласадей.

— Не е ли малко рано? — попита някой откъм вратата.

Те скочиха на крака.

— Сър!

Кевин въведе Сторм и му помогна да седне на един стол.

— След като вече сте се подкрепили, защо не отскочите до казармата и не се заемете с товаренето на транспортния кораб. Скоро ще се присъединя към вас.

— С нас ли ще дойдете, капитане? — попита развълнувано Роулинс.

— Веднага щом се съвзема. Вземете ми раницата.

— Слушам, сър! — кадетът отдаде чест, обърна се и напусна стаята.

Кевин наля чаша с плодов сок и я побутна към своя приятел.

Джек я погледна, направи кисела гримаса и я бутна обратно.

— Изпий го — нареди Кевин.

— Не искам.

— Не съм те питал дали искаш.

Джек сръбна от сока. На устните му останаха червеникави капки.

— Тя къде е?

— Не знаем.

— Но какво се е случило?

— Това също не знаем. Надявах се ти да ни кажеш.

— Някакви следи от борба в стаята? Или в градината?

Кевин поклати глава. Имаше мрачно изражение.

— Джек, мисля, че тя те е нападнала. А после е избягала ужасена от стореното.

— Не ми се вярва.

— Не ме интересува какво ти се вярва! Но всеки път, когато някой мистериозно хвърля топа в двореца, тя е наблизо. Ти я доведе от малтенските бордеи, значи ти ще ми кажеш. В досието, което прегледах, пишеше, че била джебчийка и се занимавала с дребно мошеничество. Теб питам… била ли е обучавана за убиец и ако е така, какви, по дяволите, са методите й?

— Ако е била — отвърна глухо Джек, — използва психична енергия.

— Психична… за какво говориш?

— За ума й. Тя използва ума си.

— За да убива? — попита командирът.

— Така смятам. Била е програмирана и не знае какво задейства механизма на убийството. Тя е като оръжие, което внезапно само произвежда изстрел и наранява околните. Щом я няма и не е била отвлечена, значи е избягала. Сигурно мисли, че ме е убила.

— Питам се защо.

Джек потрепери от подигравателния му тон и погледите им се срещнаха.

— Искам да я намеря.

— Не мога да те пусна. Ще оставя съвсем малка група, за да довърши сглобяването на работилницата. Снощи е имало размирици… — той забеляза изражението на Джек. — Пратих хора зад стената, да проверят дали някой е напускал града. — Пропусна да съобщи на Джек, че са открили следи от борба и една убита сурфа при източната стена. — Колин ми каза, че вилата му била под наблюдение. Ако успеем да заловим шпионина, може би той ще ни каже повече. Бихме могли да го убедим, нали? Но не мога да те освободя.

— Не приемам „не“ за отговор.

— Ти си войник. Това е твоят пост. Мисля, че по-ясно от това не мога да ти го кажа.

Джек издържа на погледа му. Сетне заяви:

— За Амбър ще вляза и в ада.

И двамата чуха сребърните звънчета от входа на вилата, Кевин не им обърна внимание и отвърна:

— Може и да ти се наложи. А междувременно остави на нашите съгледвачи да свършат тази работа. Още не си във форма. — Изправи се и добави след кратко мълчание: — Не мога да направя нищо повече за теб. Живеем в грозен сват. Не разбирам само защо тукашните обитатели толкова държат да се изтребват помежду си, и то с такава самоубийствена жертвоготовност. Джек, сега Амбър е изложена на тяхната милост.

Появи се Колин. Лицето му бе посивяло и изглеждаше остарял с години само за една нощ. Хвърли поглед на Кевин, заобиколи го и се тръшна на стола.

— Какво има?

— Съобщение от посолството. Снощи е станало убийство. Посланикът е мъртъв.

Джек се готвеше да разкаже на Кевин за среднощния инцидент, но при тази вест прехапа устни.

— Какво е станало?

— Убит е един от пазачите. Успели са да спрат убиеца, но не преди… да е свършил мръсната работа. Получих известие от Пепус. Моли ме аз да заема поста. — Сведе поглед към ръцете си. — Това е голяма чест, разбира се, но променя всичко. Всичките ми планове, проучвания, изследвания… — Колин разкърши рамене. — Ще приема, разбира се. Поне временно. — Взря се в Джек и Кевин. — Някакви сведения за Амбър?

— Не засега.

Колин кимна. Стана и си свали расото. Сетне втренчи поглед в Джек.

— Не мога да му откажа, момчето ми. Внимавай, инак и ти ще попаднеш в мрежата му.

Джек го изпрати с поглед. Кевин помръдна с устни, чу се само:

— Амбър…

— Не!

— Откъде знаеш, че не е била тя?

— Тя няма нищо общо с това.

— Не можеш да си сигурен.

— Мога, защото бях там. Не съм убивал посланика… но други се опитаха да убият мен.

Командирът се втренчи в него и макар че не каза нищо, Джек позна по очите му, че този път не му вярва. Кевин се поколеба за миг и най-сетне рече:

— Няма да предприема нищо, заради нашето приятелство.

Джек въздъхна. Кевин се пресегна и го улови за рамото.

— Чуй ме. Тук ни чака друга война. Такава, за каквато двамата с теб сме по-подготвени.

Джек кимна и позволи на своя другар да го поведе.