Метаданни
Данни
- Серия
- Пясъчните войни (3)
- Включено в книгата
-
Пясъчните войни. Книга първа
Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвитеИзбрана световна фантастика, № 129 - Оригинално заглавие
- Celestial Hit List, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Dargor (2015 г.)
Издание:
Чарлз Ингрид. Пясъчните войни
Американска. Първо издание
Превод: Юлиян Стойнов
Редактор: Олга Герова
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД — Иванка Нешева
Charles Ingrid
The Sand Wars (1987–1988)
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 38
Цена: 11.99 лв.
ИК „БАРД“ ООД
История
- — Добавяне
10.
— Джек? Къде си?
Никакъв отговор. Гласът й отекна нататък по коридора и тя почувства, как страхът й нараства. Амбър спря и се озърна, но мракът, който я обгръщаше, бе почти непрогледен. Миришеше на влага, на кал и на улична мръсотия, а също и на страх.
— Амбър.
Не беше гласът на Джек, но го познаваше и се боеше от него. Пое рязко въздух — беше толкова студен, че гърдите й се свиха. „Моля те, Господи, не му позволявай да ме намери.“
— Амбър — този път по-близо. Идваше неумолимо към нея. Тя спря да диша и почувства, как сърцето й тупти в гърдите.
— Амбър. Време е да убиеш.
Точно до нея! Тих глас в ухото, придружен от топъл дъх. Прехапа устни и почувства соления вкус на кръвта. Извика от болка, макар да знаеше, че така се издава.
Щом тя не виждаше, Ролф също не можеше да я види. Повтаряше си го непрестанно, докато се озърташе в мрака.
— Аз зная думата, Амбър — произнесе мъжът, все така близо. — Достатъчно е да я кажа.
Ролф не знаеше, че тя е тук. Как би могъл да знае? Нямаше представа къде се намира. Последния път, когато я видя, тя беше с Джек, а той още бе наемник. Какво пречеше да го следва и сега да са на някоя далечна планета?
Как би могъл да знае къде се намира Амбър?
Ала не се съмняваше, че я е открил. Ролф не беше само сводник. Той разполагаше с достъп до мрежата от нелегални информатори.
Почувства, че ако не си поеме скоро дъх, ще започне да се задушава.
— Амбър?
Този път гласът бе малко по-далеч в тъмнината. Раздвижи ръка пред очите си и с мъка различи пръстите. Беше плътно забулена в мрак. Докосна лицето си. Беше скрито от черна маска.
Едва сега си припомни защо беше тук. Беше дошла да убие някого.
Амбър изви назад глава и закрещя.
Звукът я накара да се събуди. Намираше се в стаята си, озарена само от нощното осветление. Чаршафите бяха подгизнали от пот. Притисна устата си с ръка, за да заглуши вика, и я дръпна уплашено — по нея имаше кръв.
Включи осветлението. След това се сви в леглото, заобиколена от мирис на пот и страх. Проклетият Джек. Той и неговите ужасни сънища. Ето че сега бе заразил и нея.
— Сънища — произнесе на глас. — Сънища, които могат да убиват.
Имаше нещо в Джек, нещо, което й бе направило впечатление още първия път, когато го видя. Той беше войник, но имаше и корени в земята, в оня живот, който всяка плодородна почва може да подхранва, без значение на коя планета. Беше й казал, че е фермерски син, но тя смяташе, че причината е другаде — в някаква първична чистота, която го огряваше отвътре. Единствените облаци, които закриваха тази светлина, бяха неговите сънища — а сега и нейните.
Дали Ролф се опитваше да установи телепатична връзка с нея? Да се рови в душата й? Би ли могъл по някакъв начин да я използва като убиец?
Амбър спусна крака от леглото и се изправи. Имаше само един човек, на когото вярваше — освен на Джек, — а той притежаваше достатъчен опит с душите на хората.
Джек обхвана с поглед просторния комплекс на императорския двор. Не беше отсъствал дълго, но му се струваше, че гледката се е променила. Амбър го бе обвинила, че е страхливец, тъй като не бе посмял да си сложи бойния костюм и да накара фантом да се пробуди. Може би беше права. Бяха му изработили нов костюм, но него никога нямаше да сложи. Последната надежда да узнае кой е в действителност се криеше в стария костюм — в съществото, което се спотайваше вътре. Бяха се ровили в паметта му, но не знаеха за фантом… а той е бил жив още на Милос, така че двамата споделяха общи спомени още от далечни времена.
Достатъчно бе само да го събуди и да се надява, че ще може да го контролира, докато узнае всичко възможно за него. Преди фантом да регенерира дотолкова, че да се превърне в зрял паразит и да го разкъса за частици от секундата. Опасна игра наистина, но нима Джек имаше някакъв избор? Нима някога е имал избор?
Приближи длан до вратата и тя се отвори пред него. Вече бяха полели тревата и капчиците блестяха на слънцето. Той се отправи към офицерските спални. Стигна своята и забеляза, че вратата е леко открехната. Вероятно Амбър вече го очакваше. На лицето му изгря усмивка. Джек пристъпи вътре.
След това замръзна. В стаята го очакваха неколцина, но не бяха врагове, защото носеха познати униформи. За миг го заслепи блясъкът на еполетите им — Планетна полиция.
— Добър вечер, капитан Сторм. Очаквахме ви още откакто съобщиха, че сте се приземили.
Той остави куфара си на земята.
— Благодаря ви, господа. Какво мога да направя за вас?
Мъжът, който явно бе най-старши от тримата, бе висок и слаб, носът му носеше белези от няколко счупвания. Изглежда нямаше нищо против да си остане така, нещо като медал за проявена храброст, само че окачен насред лицето.
— Аз съм капитан Дрефорд. Императорът ме помоли да изслушам доклада ви.
Вратата зад Джек се затвори. Пътят навън бе отрязан. Той изгледа Дрефорд и двамата му придружители. Забеляза, че единият от тях освен значката на планетната полиция, носеше и знак с черен кадуцей. Лекар инквизитор.
— Отпуската ми беше по лични причини — заяви Джек, докато се питаше какво ли става тук. — Ако Пепус иска да разбере какво съм научил, с радост ще се явя на аудиенция.
— Отпуската ви — отвърна навъсено Дрефорд — беше по поръчка на императора.
— Той ми разреши да се занимавам с каквото искам.
— Наредил ви е да заминете — упорстваше Дрефорд. — Аз лично смятам, че ще е най-добре час по-скоро да забравите онова, което сте научили. Мавор — кимна на инквизитора.
Дребният човечец се засмя.
— Най-добре да седнете, капитане. Иначе може да се ударите в пода, когато паднете.
Ако вратата беше отворена, Джек щеше да се опита да избяга. Успя обаче само да повдигне рамене, преди двамата да го уловят за ръцете. Мавор се приближи със спринцовка в ръка. Оставаше му само една възможност. Джек наведе глава, пое си въздух и нареди на ума си да направи онези упражнения, които бе научил много отдавна като Рицар на „чистите“ войни и които по-късно Амбър му бе помогнала да развие. За миг си помисли, че в онези далечни времена императорът не би позволил да се държат по този начин с най-верните му хора.
Събуди се от тъпа болка в главата. Зазоряваше се и костюмът висеше на закачалката в ъгъла като някакъв зловещ голем, механичен хомункулус. Джек потърка очи. Лекарството бе оставило неприятен вкус в устата му. Дори само тази мисъл го накара да седне в леглото.
Той си спомняше! Не беше забравил нищо. Мавор не бе успял да измъкне почти нищо от него… само за посещението му в лабораторията и за Зелените ризи, и то защото Джек все пак трябваше да му каже нещо… за да го оставят на мира.
Надигна се и тръгна, като се олюляваше, към банята. Наплиска си лицето и си изплакна устата. Изправи се и се погледна в огледалото с мрачно задоволство. Но не произнесе нито дума, защото най-вероятно полицията подслушваше апартамента.
Проблемът бе, че сега не можеше да предприеме никакви действия срещу организацията, която го бе отвлякла и предала в робство. Точно тази информация му бяха отнели и не можеше да си я възвърне.
Джек потръпна, когато опря острието на бръснача в бузата си. Дали императорът щеше да се възползва от подобна информация? Или целта бе просто да му попречат да си отмъсти? Не му оставаше друго, освен да изчака развоя на събитията.
Неочаквано интеркомът изпращя.
— Обща тревога! Обща тревога! Целият наличен персонал да се яви по местата си. Опит за убийство в западното крило.
Джек се забави колкото да вземе пистолета. Погледна с нега към костюма, но нямаше време да го облича. Западното крило… залата за аудиенции на императора! Затича се през поляната.
Пред сградата блещукаха лампите на полицейските машини. Джек зърна един висок мъж с посребрена коса, който групираше войниците по тройки и ги пращаше вътре. Пурпурния — не, поправи се Джек, Кевин. Отново изпита огорчение заради предателството му. Ако наистина е бил Рицар, защо не се беше преборил за реабилитация на всички Рицари, за възстановяване на техния кодекс на честта и идеалите им? Вместо да се превърне в послушна маша на Пепус.
След още няколко крачки кафявите очи на Пурпурния се спряха върху него. Бяха винаги засмени, с изключение на случаи като този — когато нещо не беше наред. Лицето му остана безизразно и Джек се зачуди, дали е споменал за Кевин пред полицията. Не можеше да си спомни.
— Капитане — повика го командирът. — Тъкмо навреме. Приземният етаж е отцепен. Трябва ми някой при северния изход.
Джек кимна отривисто. Той посочи двама, които познаваше.
— Фарел и Давидис. Елате с мен.
Фарел, нисък и жилав мъж, бе изкарал началното обучение заедно с Джек. Давидис, висок, с кестенява коса, бе един от новите Рицари. Джек го познаваше само от тренировките. И двамата бяха в отлична форма, умееха да схващат бързо обстановката и не се подвоумиха, когато ги повика със себе си. Фарел беше облечен с бойния си костюм и носеше шлема под мишница, но Давидис изглежда бе скочил право от леглото.
Джек вдигна глава и погледна нагоре. Изходът на шестия етаж тънеше в мрак. Почувства, че косата му настръхва. Изглежда Пурпурния го бе пратил там съвсем целенасочено. Ако убиецът се опиташе да избяга, щеше да го направи точно от това място.
— По дяволите — изруга Фарел, на когото изглежда бе минала същата мисъл. — Как ще стигнем горе?
— Ще се изкатерим — отвърна Джек. Даде знак на Фарел да извади въжето и куките, които носеше в чантата на кръста. Полицията бе изключила електрозахранването, което означаваше, че всички врати и асансьори са блокирани. Джек се зачуди дали сега императорът не е затворен вътре с убийците си.
Фарел повдигна пневматичното устройство и изстреля куката нагоре. Тя се изви и попадна право на балкона на шестия етаж. Джек се усмихна мрачно. Точно, където искаше.
Хвана въжето и тръгна пръв нагоре, като се опитваше да надвие пулсиращата в слепоочията му болка. Давидис се закатери след него, както му беше наредил. Веднага щом се прехвърлиха през перваза на балкона, той зае позиция за прикриващ огън. Фарел се появи след него, със зачервено от усилие лице. Приземи се до Джек и по негов знак уведоми Пурпурния, че са стигнали.
Джек чу приглушения глас на Пурпурния.
— Сега ще задействат системите. Пригответе се.
Мургавото лице на Давидис пребледня едва забележимо. Джек чу бръмченето на асансьорите и в същия миг вратата бе избита от пантите й. Отвътре се показаха двама.
— Стой на място! — кресна им Джек.
Те замръзнаха. След това единият от тях, облечен във великолепно синьо наметало, пристъпи напред.
— Не стреляйте! — извика той. — Нищо не сме направили.
Джек повдигна учудено вежди, познал гласа на Свети Колин от Синьото колело. Зад него се спотайваше друга, по дребна фигура.
— Какво правите тук? Имало е опит за убийство.
— Зная — отвърна Колин с дълбокия си звънтящ глас. Погледна през рамо. — Там, в коридора, има мъртвец. Струва ми се, че е онзи журналист — Скот. Изглежда се е озовал на неподходящото място.
Джек вече чуваше топуркането на ботушите на полицаите в коридора. Кимна на Давидис да свали оръжието. Едва сега човекът зад Колин се показа.
Беше Амбър. Тя му кимна лекичко.
— Не съм го направила, Джек. Кълна се в Бога.
В следния миг полицаите ги наобиколиха.