Чарлз Ингрид
Небесният списък на жертвите (22)

22.

Искаше да й каже, че е свободна, но се боеше, че тя ще подуши миризмата на убиеца по ръцете му, и затова реши да изчака до сутринта, преди да й съобщи радостната вест, че подозренията към нея са отпаднали. Вместо това й поднесе комплиментите си.

Ако я беше наблюдавал внимателно, сигурно щеше да забележи, че лицето й порозовява от удоволствие, но той пропусна тази възможност.

— Амбър — рече й, забелязал, че отново извръща глава навън. — Погледни ме.

Тя извърна лице. Използваше косата си, за да крие мислите, които не й даваха покой. Виждаше само едно кафяво око.

— Открих Уинтън. Той е тук, в посолството.

Тя не отговори.

— Какво съм направил?

— Нищо — отвърна Амбър след кратка пауза.

— Тогава бих ли могъл да направя нещо?

— Отведи ме у дома. Върни ме на Малтен, Джек.

— Мислиш, че там ще си в безопасност?

Никакъв отговор и този път.

— Решил съм да се разправя с Уинтън. Ще го направя, дори ако трябва да мина през Пепус, Колин или този проклет битиански Върховен жрец.

— Или през мен.

Не знаеше какво да отговори, затова прекоси стаята, коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. След това я погали нежно по главата. Лъхна го миризмата на нейния парфюм. Тя вдигна ръце и го отблъсна решително.

Очите й срещнаха неговите.

— Ти ме обичаш — прошепна той и с изненада установи, че гласът му трепери.

Амбър поклати глава.

— Проклет да си, Джек. Колко време ти трябваше, за да го разбереш?

— Просто не съм поглеждал в правилната посока.

— Така е. — Тя го погали по лицето. Докосна белега от раната, която бе лекувала някога, съвсем в началото на тяхното познанство. Ръката й беше хладна.

— Ако аз бях погледнала, какво щях да видя?

— Същото, надявам се — отвърна и почувства, че го изпълва плам.

От очите й се отрониха сълзи.

— Защото ако не е така, животът ми няма смисъл — рече тя.

Джек я прегърна и този път тя не се съпротивляваше, а напротив — притисна се в обятията му. Почувства плътно прилепналото й тяло до неговото, втвърдените й зърна през тънката нощница и задъханото й дишане, в отговор на неговото. Те се целунаха, страстно и продължително. Устните й имаха екзотичния вкус на битиански плодове. Джек я погали отново по лицето и изтри сълзите с пръсти.

Сега вече не можеше да спре да я целува и обсипа лицето й с нежни докосвания. Спря едва когато я чу да стене тихичко.

— Какво има?

Тя го прегърна отново и зарови лицето си в гърдите му. Това бе точно отговорът, от който се нуждаеше.

Излегнаха се между разхвърляните на пода възглавници. Джек плъзна бавно ръце по извивките на нейното тяло. Тя отвърна, като го ухапа леко по устната, след това изчака да разкопчае ризата си и погали гърдите му.

— Ранен си.

— Това е от сутринта. — Пръстите й се плъзнаха по раните, оставени от двубоя с убиеца. Докосна зърната на гърдите му, после се наведе и ги целуна.

Двамата се притиснаха отново.

— Обичам те — произнесе Джек с дрезгав глас.

— Най-сетне да го чуя от теб — въздъхна тя. После се надигна и свали дрехата си. Ръцете му я погалиха по меката като коприна кожа. Пръстите й се насочиха надолу, към колана му.

Гола плът се притисна в гола плът. Небето с цвят на тъмно вино бе като безкрайна завивка. Един дребен гущер изтича по стената с тихо шумолене, но те не му обърнаха внимание. Сега вече нищо не съществуваше в този свят, освен техните тела.

— Не мога да издържам повече — изстена Джек.

— Да го направим тогава.

Той легна върху нея. Тя сплете пръсти в косата му и притегли лицето му надолу, за да го вижда отблизо. За миг изпита съжаление към битианците, които нямаха представа от плътска любов, нито от безкрайното наслаждение да се слееш с друго същество. Очите му станаха големи и ярки, сякаш се готвеха да я приемат в себе си. Очите му…

Бяха ококорени от изненада. По тялото му премина конвулсия. Изстена сякаш от болка и се отпусна върху нея.

Амбър застина. Тя премигна, сетне се измъкна изпод него.

— Джек? — прошепна тя. — Джек!

Докосна го. Страстта бе изчезнала в миг. В душата й се надигаше страх. Събра сили и се опита да го преобърне по гръб.

Очите му гледаха незрящо към тавана. От едната му ноздра се стичаше тънка струйка кръв. Приличаше на Колин, когато го бе държала в скута си.

В очите й се стичаше солена пот. Тя ги избърза с ръка, след това го потупа по бузата.

— Не постъпвай така с мен! Божичко, не постъпвай така с мен! Не е смешно, Джек!

И млъкна внезапно. Не той го бе направил с нея, а тя — с него.

Беше го убила несъзнателно.

Амбър доближи източната стена, засили се и се улови за един издаден ръб. Дишаше тежко, очите й бяха пълни с горчиви сълзи, които не успяваше да изтрие. Покатери се върху стената и се притаи отгоре, като хищник в нощта.

Беше се облякла. Не помнеше кога го е направила, макар да си спомняше, че бе нахлузила дрехите върху отпуснатото тяло на Джек.

Защо ли го бе направила?

Амбър изтри устата си с ръка. Брадичката й беше мокра. Пое си въздух и се огледа.

В нея се втренчиха блестящи жълти очи. Замръзна неподвижно, после си даде сметка, че това не е Върховният жрец, а нещо четирикрако, което обикаляше покрай стената под нея.

Сурфа.

Страхът я владя съвсем кратко. Амбър го улови в клещите на волята си, прекърши му гръбнака и го прогони от душата си.

Чудовището изви глава към нея и изръмжа застрашително. Ръмженето му привлече и други животни и скоро под нея се струпа цяла глутница. Те започнаха да се хвърлят към стената.

Амбър бе изгубила здравия си разсъдък.

В противен случай нямаше да им отвърне с ръмжене, нито да се хвърли сред тях, със закривени нокти и капеща от отворената й уста пяна.