Кон Игълдън
Кости по хълмовете (9)

8.

Яо Шъ вдигна очи, когато Хаджиун влезе в гера, в който лекуваха ранените. През деня болните мъже и жени пътуваха в каруците, увити в дебели кожуси. Винаги имаше някой, на когото трябваше да се изреже цирей или да се превърже рана. Яо Шъ познаваше трима от мъжете в гера. Той лично ги беше ранил. Не бе разговарял с тях, а те изглеждаха смутени от мълчанието му и не смееха да го погледнат в очите.

Хаджиун грейна, когато поздрави Джучи, седна на края на леглото му и завърза непринуден разговор. Възхити се на тигровата кожа в краката на младежа и докато си приказваха, прокарваше длан по твърдите гънки и главата. Яо Шъ разбра, че двамата са приятели. Субодай също минаваше всяка сутрин и въпреки уединението си Джучи бе добре информиран за всичко. Яо Шъ наблюдаваше двойката с известно любопитство, когато усети разбитите кости в стъпалото си и трепна.

Разговорът замря и Хаджиун се обърна към монаха. Явно се чудеше какво да каже. Подобно на всички други, много добре знаеше, че единствено Чагатай би могъл да стои зад побоя. Знаеше също, че това никога няма да може да се докаже. Чагатай обикаляше наперено лагера и доста воини го гледаха с одобрение. Не виждаха нищо срамно в това да си отмъсти и Хаджиун можеше да предположи какво беше мнението на Чингис по въпроса. Ханът не би разчитал на други в подобна ситуация, но и да му се наложеше, това едва ли щеше да се отрази на съня му.

Лагерът беше сурово място и Хаджиун се чудеше как да обясни това на Яо Шъ.

— Кокчу казва, че след няколко седмици ще можеш да ходиш — рече той.

Яо Шъ сви рамене.

— Лекувам се, военачалнико. В края на краищата, тялото е просто животно. Кучетата и лисиците се лекуват, същото правя и аз.

— Не съм чул нищо ново за онези, които те нападнаха — излъга Хаджиун.

Погледът на Яо Шъ се отмести към другите в малкия гер и Хаджиун леко се изчерви.

— В лагера винаги някой се бие — каза той и разпери ръце.

Яо Шъ го погледна спокойно, изненадан, че военачалникът като че ли се чувстваше виновен. Та нали не беше участвал в побоя и не е отговорен за Чагатай? Всъщност изходът можеше да е много по-лош, ако Хаджиун не се бе появил да ги подплаши. Воините се бяха изпокрили в герите, отнасяйки ранените си. Яо Шъ подозираше, че Хаджиун може да разпознае всеки един, ако поиска, може би дори по име и от кой род е. Нямаше значение. Монголите обичаха да си отмъщават, но Яо Шъ не изпитваше гняв към младите глупаци, които изпълняваха заповеди. Беше се заклел да даде хубав урок на Чагатай, когато му дойде времето.

Монахът беше смутен, че вярата му отстъпва на заден план пред това първично желание, но въпреки това се наслаждаваше на перспективата. Не можеше да говори за това, когато хората на Чагатай са в гера, но те също се възстановяваха и нямаше да мине много време, преди да остане сам с Джучи. Макар че сигурно си бе спечелил враг в лицето на Чагатай, Яо Шъ беше гледал борбата с тигъра. Хвърли поглед към огромната раирана кожа в ниското легло на Джучи и си помисли, че си е спечелил и съюзник. Принцесата от Си Ся ще бъде доволна, иронично си помисли той.

Хаджиун стана автоматично, когато чу гласа на Чингис отвън. Ханът влезе и Яо Шъ видя, че цялото му лице е подуто и червено, а дясното му око е почти затворено.

Ханът забеляза присъстващите в гера и кимна на Яо Шъ, преди да заговори с Хаджиун. Не обърна внимание на Джучи, сякаш го нямаше.

— Къде е Кокчу, братко? Трябва да разкарам този счупен зъб от главата си.

Шаманът влезе в същия момент, носейки със себе си странната миризма, която караше Яо Шъ да бърчи нос. Не можеше да хареса кльощавия магьосник. Беше открил, че шаманът е много вещ в наместване на счупени кости, но Кокчу се отнасяше към болните така, сякаш те му досаждат, а същевременно се мазнеше най-безсрамно на военачалниците и Чингис.

— Зъбът, Кокчу — изръмжа Чингис. — Време е.

На челото му беше избила пот и Яо Шъ виждаше, че го мъчи ужасна болка, макар че ханът за нищо на света нямаше да я покаже. Понякога монахът се питаше дали тези монголи до един не са луди. Болката беше просто част от живота и трябваше да се приема и разбира, а не да се смазва.

— Да, господарю хан — отвърна Кокчу. — Ще го извадя и ще ти дам билки за подуването. Легни, господарю, и отвори уста колкото можеш по-широко.

С огромна неохота Чингис се настани на последното легло в гера и отметна назад глава така, че Яо Шъ можеше да види възпалената плът. Имат много хубави зъби, помисли си той. Кафявият пън изобщо не беше на място в бялата редица. Яо Шъ се запита дали месната им диета не е причина за силата и свирепостта им. Самият той отбягваше месото и смяташе, че то е причина за лошия темперамент. Въпреки това монголите като че ли се оправяха много добре с него, а и с всичко останало.

Кокчу разви кожен вързоп, в който имаше малки ковашки клещи и набор тесни ножове. Яо Шъ видя как Чингис се блещи към инструментите, после погледът му срещна този на монаха и веднага стана безизразен. Явно беше решил да приеме операцията като изпитание. Яо Шъ се запита дали самодисциплината на хана ще издържи.

Кокчу щракна с клещите и пое дълбоко дъх, за да успокои ръцете си. Погледна към отворената уста на хана и сви устни.

— Ще бъда колкото се може по-бърз, господарю, но трябва да извадя корена.

— Свърши си работата, шамане, вади го — рязко отвърна Чингис и Яо Шъ осъзна, че болката му трябва да е огромна, за да говори по такъв начин. Когато Кокчу докосна счупения зъб, ханът стисна юмруци, а после ги отпусна и остана да лежи, сякаш е заспал.

Яо Шъ гледаше с интерес как Кокчу бърка дълбоко с клещите и се мъчи да се захване за нещо. На два пъти металният инструмент му се изплъзна, щом опита да дръпне. С крива гримаса шаманът се обърна към вързопа и избра един нож.

— Ще трябва да срежа венеца, господарю — нервно рече той.

Яо Шъ виждаше, че шаманът се тресе, сякаш собственият му живот е в опасност. А може би наистина беше. Чингис не си направи труда да отговори, макар че ръцете му отново се стегнаха и отпуснаха, докато се бореше да овладее тялото си. Вцепени се, когато Кокчу натисна с ножа и го заби дълбоко. Задави се от пороя гной и кръв и замаха на шамана да се разкара, за да се изплюе на пода, преди да легне отново. Очите му бяха безумни, забеляза Яо Шъ, който бе изпаднал в тихо благоговение от силата на волята му.

Кокчу отново сряза и рязко завъртя острието, бръкна с клещите, захвана и задърпа. Едва не падна, когато дългият корен излезе и Чингис изсумтя и се надигна, за да се изплюе отново.

— Почти приключих, господарю — каза шаманът.

Чингис го изгледа кръвнишки и отново легна. Второто парче излезе бързо и ханът седна, като докосваше болната си челюст, явно облекчен, че всичко е свършило. Устните му бяха червени от кръв и Яо Шъ го видя как преглъща горчиво.

Джучи също бе наблюдавал ваденето, макар да се мъчеше да се преструва, че не гледа. Когато Чингис се надигна, младежът легна в леглото си и се загледа в брезовите ребра на тавана. Яо Шъ си помисли, че ханът ще излезе, без да каже нито дума на сина си, и се изненада, когато Чингис спря и потупа Джучи по крака.

— Можеш да ходиш, нали? — рече той.

Джучи бавно обърна глава.

— Да, мога да ходя.

— Значи можеш и да яздиш.

Чингис забеляза меча с вълчата глава, който Джучи никога не изпускаше от поглед, и дясната му ръка трепна да го вземе, но вместо това се спря върху тигровата кожа и я поглади.

— Щом можеш да ходиш, значи можеш и да яздиш — повтори Чингис.

Сигурно щеше да се обърне и да излезе, но някакъв импулс го спря.

— Помислих си, че онази котка ще те убие — рече той.

— Почти успя — отвърна Джучи.

За негова изненада Чингис му се ухили, оголвайки червени зъби.

— Но въпреки това ти я победи. Имаш един туман и тръгваме да завоюваме.

Яо Шъ разбра, че ханът се опитва да възстанови мостовете помежду им. Джучи щеше да командва десет хиляди души — пост, за който се изискваше огромно доверие и не се даваше току-тъй. За разочарование на монаха Джучи се усмихна презрително.

— Какво повече бих могъл да поискам от теб, господарю?

В гера настъпи абсолютна тишина. Никой не помръдваше. Накрая Чингис сви рамене.

— Както кажеш, момче. Дадох ти повече от достатъчно.

 

 

Нужни бяха дни, за да може потокът каруци и животни да се излее от планините в равното. На юг и на запад лежаха градовете под властта на шах Мохамед. Всеки мъж и жена от народа бяха чули за предизвикателството към техния хан и за смъртта на пратениците. Изгаряха от нетърпение да си отмъстят.

Съгледвачите яздеха в широки кръгове около основната маса, която бавно оставяше студените планини зад гърба си. Военачалниците бяха хвърляли кости за правото да оглавят ударния туман и Джебе беше спечелил, когато му се паднаха четири коня. Когато научи, Чингис извика заместника на Арслан, за да му даде заповеди. Джебе откри хана да обсъжда задълбочено с братята си предстоящата война. Когато Чингис най-сетне забеляза стоящия край вратата млад мъж, той му кимна почти без да вдига поглед от начертаната с въглен и мастило карта.

— Повече ми е нужна информация, отколкото купища мъртъвци, военачалнико — рече той. — Шахът може да разчита на градове, които по нищо не отстъпват на онези в Дзин. Няма да остане със скръстени ръце, докато прекосяваме земите му. Трябва да посрещнем войските му, но както и когато аз реша. Дотогава ми трябва всичко, което успееш да научиш. Ако някое градче има по-малко от двеста бойци, нека се предадат. Прати търговците им при мен, както и всички, които познават донякъде света около себе си.

— А ако не се предадат, господарю? — попита Джебе.

Хазар се засмя, продължавайки да гледа картата, но жълтите очи на хана се вдигнаха.

— Тогава разчисти пътя — отвърна Чингис.

Джебе се канеше да излезе, когато ханът тихо подсвирна. Младият мъж се обърна въпросително към него.

— Сега те са твои воини, Джебе, а не мои или нечии други. Първо ще се обръщат към теб. Не го забравяй. Виждал съм храбри бойци да се пречупват и побягват, а само няколко месеца по-късно да печелят при невъзможни ситуации. Единствената разлика е, че командирът им е бил сменен. Никога не си помисляй, че друг може да ти свърши работата. Разбра ли ме?

— Да, господарю — отвърна Джебе. Помъчи се да не покаже задоволството си, макар да се чувстваше главозамаян от него. За първи път ставаше независим командир. Десет хиляди мъже щяха да гледат единствено към него, щеше да държи живота и честта им в ръцете си.

Чингис се усмихна иронично — много добре си даваше сметка за потящите се длани и разтуптяното сърце на младия мъж.

— Върви тогава — каза той и отново се наведе над картите.

Една пролетна утрин Джебе излезе начело на десет хиляди ветерани, жаден да си спечели име. Само няколко дни по-късно в лагера пристигнаха арабски търговци, сякаш гонени по петите от самия дявол. Бяха готови да обменят и продават информация с тази нова сила в страната и Чингис посрещна множеството им в гера си, а ги изпрати с пълни със сребро кесии. Далеч зад тях черни пушилки се надигаха лениво в жегата.

 

 

Джучи отиде при хората си два дни след като Чингис бе посетил лечебницата. Беше слаб и блед от шестте седмици на легло, но яхна решително любимия си кон и стисна зъби против болката. Лявата му ръка бе разбита и раните по краката му се напукваха и кървяха, но той се усмихваше, докато препускаше в тръс към редиците. Хората му знаеха, че идва, и се бяха построили да посрещнат своя военачалник и първороден син на хана. Джучи оставаше напрегнат, съсредоточен върху собствената си слабост. Вдигна ръка за поздрав и всички приветстваха оцеляването му и огромната тигрова кожа, която бе сложил под седлото. Изсушената глава винаги щеше да се зъби към него.

Когато зае мястото си в предната редица, той обърна понито си и погледна към мъжете, които му беше дал баща му. От десетте хиляди повече от четири бяха някогашни жители на дзинските градове. Бяха яхнали коне и носеха монголско снаряжение, но той знаеше, че не могат да стрелят така бързо и точно като сънародниците му. Други две хиляди бяха от тюркските племена на север и запад — тъмнокожи мъже, които познаваха арабските земи по-добре от монголите. Помисли си, че Чингис му е дал онези с по-долна кръв, но те бяха свирепи и познаваха земята и лова. Джучи беше доволен от тях. Последните четири хиляди бяха негови сънародници — наймани, ойрати и джаджирати. Огледа редиците им и почувства слабост в мрачните им лица. Монголите знаеха, че Джучи не е любимият син на хана, а може би и изобщо не му е син. Прочете смътното съмнение в начина, по който се споглеждаха един друг и не го приветстваха бурно като останалите.

Усети как енергията му отслабва и призова цялата си воля. Искаше му се да бе имал повече време, за да излекува ръката си. Но беше видял как Субодай сплотява хората и изгаряше от желание да се захване за работа.

— Виждам мъже пред себе си — извика им той. Гласът му бе силен и мнозина се ухилиха. — Виждам воини, но не и войска.

Усмивките трепнаха и той посочи към безбройните каруци, които се спускаха от планините зад тях.

— Нашият народ има достатъчно хора, за да се пази от вълците — рече той. — Препуснете с мен днес и ще видя какво мога да направя от вас.

Заби пети в хълбоците на коня, макар че краката вече го боляха. Зад него десетте хиляди поеха в тръс към равнината. Щеше да ги скапе, докато не обезумеят от умора или докато крайниците му не започнат така да го болят, че да не може да издържа. Тази мисъл го накара да се усмихне. Щеше да издържи. Винаги беше успявал.

 

 

Град Отрар бе една от многото перли на Хорезъм^[1], натрупал огромни съкровища на кръстопътищата на древни империи. Той пазеше Запада в продължение на хиляда години, като вземаше част от богатството, течащо по търговските пътища. Стените му защитаваха хиляди кирпичени къщи, някои триетажни и боядисани в бяло, за да предпазят обитателите си от безмилостното слънце. Улиците бяха винаги оживени и тук човек можеше да намери всичко, каквото му хрумне, стига да има достатъчно злато. Управителят на града, Иналчук, всеки ден принасяше дарове в джамията и демонстрираше пред всички предаността си към ученията на пророка. Насаме пиеше забраненото вино и държеше харем от жени, подбрани от робините на десетки раси специално за да му доставят удоволствие.

Слънцето клонеше към хълмовете, Отрар бавно изстиваше и улиците губеха безумната си енергия, когато мъжете и жените започнаха да се прибират. Иналчук избърса потта от челото си и се хвърли към инструктора по фехтовка. Той беше бърз и понякога управителят си мислеше, че нарочно го оставя да бележи точки. Нямаше нищо против, стига да го правеше умело. Ако го издебнеше прекалено открит, Иналчук удряше силно и често оставяше белег или синина. Това беше игра, както и всичко останало.

С периферното си зрение видя, че главният му писар е спрял в края на двора. Инструкторът се хвърли към него, за да накаже момента на невнимание, и Иналчук отстъпи назад и удари ниско, така че притъпеният връх на меча потъна в стомаха на мъжа. Инструкторът падна тежко и Иналчук се разсмя.

— Няма да ме излъжеш да те вдигна, Акрам. Един път е достатъчен за всеки номер.

Инструкторът се усмихна и скочи на крака, но светлината намаляваше, затова и Иналчук се поклони и му подаде оръжието.

Докато слънцето залязваше, той чу гласовете на мюезините да възхваляват Божието величие из града. Беше време за вечерна молитва и дворът започна да се пълни с членове на домакинството му. Носеха си килимчета и се подредиха в редици с наведени глави. Иналчук ги поведе в метаните и мислите и тревогите на деня постепенно изчезнаха.

Докато припяваха в унисон, Иналчук очакваше с нетърпение края на постите. Рамаданът свършваше и дори той не смееше да наруши правилата му. Слугите бърбореха като птици и управителят нямаше намерение да им дава доказателства, които биха могли да използват срещу него в шериатските съдилища. Докато докосваше чело в земята, той си помисли за жените, които щеше да избере да го изкъпят. Дори в свещения месец всичко беше възможно след залез-слънце, можеше да бъде господар поне в собствения си дом. Щеше да вземе мед и да покапе с него гърба на сегашната си любимка, докато й се наслаждава.

— Аллах акбар! — изрече на глас той. Бог е велик. Медът е прекрасно нещо, дар от Аллах за всички мъже, щеше да го яде всеки ден, ако не беше растящият му корем. Явно всяко удоволствие си имаше цена.

Просна се отново, същински образец на благочестивост пред домочадието. Слънцето беше залязло по време на ритуала и Иналчук умираше от глад. Нави молитвеното си килимче и бързо закрачи през двора, следван по петите от писаря.

— Къде е войската на хана? — попита Иналчук през рамо.

Писарят зашумоля с хартиите, както му бе обичаят, макар Иналчук да не се съмняваше, че много добре знае отговора. Зайед бин Салех беше остарял на поста си, но възрастта не бе замъглила ума му.

— Монголите се придвижват бавно, господарю — рече той. — Слава на Аллах за това. Цялата земя чак до планините е потъмняла от тях.

Иналчук се намръщи и картините с намазаната с мед кожа излетяха от главата му.

— Значи са повече, отколкото предполагахме?

— Може би около сто хиляди бойци, господарю, макар че не мога да съм сигурен при толкова много каруци. Вият се като някаква огромна змия по земята.

Иналчук се усмихна на сравнението.

— Дори такава змия има само една глава, Зайед. Ако ханът стане немирен, ще пратя хашишините да я отрежат.

Писарят се намръщи, оголвайки жълти като слонова кост зъби.

— Предпочитам да прегърна скорпион, вместо да си имам вземане-даване с онези шиитски мистици, господарю. Опасни са не само с кинжалите си. Нима не отричат халифите? Мисля, че не са истински последователи на исляма.

Иналчук се разсмя и потупа Зайед по рамото.

— И да те плашат, малки ми Зайед, те се продават и никой не може да се сравнява с тях. Нима не сложиха отровен пай върху гърдите на Саладин, докато спеше? Това има значение. Те уважават договорите си, а мрачната им лудост е само за заблуда.

Зайед потръпна деликатно. Хашишините бяха всесилни в планинските си крепости и дори шахът не можеше да им заповяда да излязат от тях. Почитаха смъртта и насилието и Зайед мислеше, че Иналчук не бива да говори така нехайно за тях дори в собствения си дом. Надяваше се мълчанието му да не се възприеме като укор, но Иналчук се сети нещо друго и продължи да говори.

— Не спомена за никакви вести от шах Мохамед — рече той. — Нима още не е отговорил?

Зайед поклати глава.

— Още няма подкрепления, господарю. Пратил съм хора да ги чакат на юг. Ще разбера веднага щом се появят.

Бяха стигнали до банята в дома на управителя. Бидейки мъж, макар и роб, Зайед не можеше да мине през вратата и Иналчук спря с него, обмисляйки заръките си.

— Братовчед ми разполага с повече от милион въоръжени мъже, Зайед. Повече от достатъчно, за да смажат тази армия от каруци и мършави кози. Прати му ново писмо с личния ми печат. Кажи му… че двеста хиляди монголски воини са дошли от планините. Може би ще разбере, че на моя гарнизон не му остава друго, освен да отстъпи пред такова множество.

— Шахът няма да повярва, че ще ударят Отрар, господарю. Има и градове без стени като нашите.

Иналчук изцъка с език и поглади мазните къдри на брадата си.

— Че къде другаде да отидат? Нали тук наредих хората му да бъдат бичувани на пазара. Тук направих купчина от ръце, стигаща до кръста на човек. Нима братовчед ми не ми заръча да сторя това? Следвах неговите заповеди, като мислех, че войската му ще накара онези монголи да си плюят на петите. И ето че се обръщам към него, а той се бави.

Зайед премълча. Стените на Отрар никога не бяха превземани, но от дзинските земи бяха започнали да пристигат арабски търговци. Разправяха, че монголите използвали машини, способни да смазват градове. Напълно възможно бе шахът да е решил да пожертва гарнизона на Отрар, за да провери нрава на монголския хан. Двадесет хиляди въоръжени и отпочинали мъже имаше зад стените, но писарят не се чувстваше в безопасност.

— Напомни на братовчед ми, че навремето, когато бяхме момчета, спасих живота му — каза Иналчук. — Все още ми е длъжник за това.

Зайед сведе глава.

— Ще пратя писмото по най-бързите коне, господарю.

Иналчук кимна отсечено и изчезна зад вратата. Зайед го изпрати с намръщен поглед. Господарят щеше да вилнее като разгонено куче до заранта, оставяйки планирането на кампанията на слугите.

Зайед не разбираше страстта също както не разбираше хора като хашишините, дъвчещи лепкавите кафяви бучки наркотик, който прогонваше страха и ги караше да се гърчат от жажда да убиват. Като млад тялото му го измъчваше, но една от благословиите на възрастта бе освобождаването от желанията на плътта. Единственото истинско удоволствие, което бе познал някога, идваше от планирането и науките.

Смътно си даде сметка, че трябва да се нахрани, за да издържи дългата нощ. Имаше над сто шпиони по пътя на монголската войска и докладите им пристигаха на всеки час. Чу как господарят започна да пъшка ритмично и поклати глава, сякаш на непослушно дете. Подобни действия, когато светът бе на път да се катурне, го озадачаваха. Не се съмняваше, че шах Мохамед има амбицията да стане нов Саладин. По онова време Иналчук е бил малко дете, но Зайед помнеше управлението на великия владетел. Още виждаше как преди повече от тридесет години воините на Саладин минават през Бухара на път за Йерусалим. Наистина златни времена!

Шахът нямаше да позволи Отрар да падне, почти сигурен беше в това. Под знамената му се бяха събрали много първенци, но всички те щяха да го дебнат за прояви на слабост. Това беше проклятието на всички силни и шахът не можеше да се откаже от такъв богат град. В края на краищата, Дзин никога не е бил по-слаб. Ако Чингис можеше да бъде спрян при Отрар, шахът можеше да завладее цял свят.

Чу как пъшкането на господаря се засилва и въздъхна. Несъмнено Иналчук също бе хвърлил око на шахския трон. Ако успееше да разбие бързо монголите, може би дори щеше да се добере до него.

Коридорът беше прохладен след залез и Зайед почти не забеляза робите, които палеха фенерите. Не беше уморен. Това също бе благословия на възрастта — нужен му беше съвсем малко сън. Затътри се в сумрака. Трябваше да разгледа хиляди неща, преди слънцето да изгрее отново.