Кон Игълдън
Кости по хълмовете (38)

37.

Джелауддин се взираше надолу от високия четиридесет стъпки бряг към пълноводния Инд — огромната артерия, напояваща цял континент на хиляда и повече мили на юг. Хълмовете около бреговете бяха зелени, покрити със стари акации и диви маслини. Ветрецът носеше аромат на цветя. Малки птички летяха във всички посоки и пееха предупреждения към събиращата се армия. Всичко кипеше от живот, но водите бяха тъй бързи и дълбоки, че Инд спокойно можеше да се оприличи на градска стена. Пешавар се намираше съвсем наблизо от другата страна на реката и Джелауддин се обърна бесен към младия раджа, който стоеше до него и гледаше втрещено пустите брегове.

— Къде са лодките, които ми обеща? — попита Джелауддин.

Наваз разпери немощно ръце. Бяха гонили хора и коне едва ли не до пълно изтощение, за да стигнат реката — знаеха, че след като минат, монголите нямаше да ги последват в течение на месеци, ако изобщо го сторят. Индия бе непозната страна за монголския хан и ако той се осмелеше да стъпи там, сто принцове щяха да излязат срещу него с войски, каквито никога не е виждал. Джелауддин имаше планове да отнесе победите си като скъпоценности сред тях и да се върне с още по-голяма сила. Неволно погледна назад към прашния облак в далечината, надигащ се като някаква зла поличба.

Без предупреждение той сграбчи копринената дреха на раджата и го разтресе яростно.

— Къде са лодките! — изкрещя в лицето му. Наваз бе пребледнял от страх и Джелауддин го пусна тъй бързо, че едва не падна.

— Не знам — запелтечи раджата. — Баща ми…

— Нима ще те остави да умреш тук? — остро попита Джелауддин. — Само на две крачки от собствените си земи? — Усети надигащата се истерия и едва се сдържа да не удари глупавия млад принц, който бе обещал толкова много.

— Може би идват — рече Наваз.

Джелауддин едва не изръмжа към него, но кимна. Веднага прати конници да препуснат покрай бреговете, за да потърсят търговски съдове, които да ги прехвърлят на безопасно място. Не смееше да гледа към прашния облак — знаеше, че монголите са там, че идват като вълци с железни зъби, за да ги разкъсат.

 

 

Чингис яздеше в лек галоп и се взираше напред. Зрението му бе отслабнало още повече и той не се доверяваше на очите си, когато трябваше да гледа надалеч. Затова караше Угедай да описва непрекъснато армията на противника. Гласът на сина му бе напрегнат от вълнение.

— Събрали са се покрай брега на реката. Виждам обърнати срещу нас коне, може би десет хиляди или повече на дясното крило, или тяхно ляво. — Замълча с присвити очи. — Виждам… построяват се в редици в центъра. Обръщат се срещу нас. Още не виждам оттатък реката.

Чингис кимна. Ако Джелауддин имаше няколко дни на разположение, щеше да прехвърли хората си в безопасност. Но ето че наложеното от хана тежко темпо се оправда. Беше хванал принца от тази страна на реката. Идеално. Ханът се обърна в седлото към най-близкия съгледвач.

— Предай следното на военачалник Хаджиун. Аз поемам центъра с Джебе и Угедай. Хаджиун получава дясното крило с Хазар и има грижа за конницата. Кажи му, че може да им върне за поражението в Панджшир и че няма да приема по-малко. Действай.

Друг съгледвач зае мястото му веднага щом този препусна. Чингис продължи:

— Военачалниците Джелме и Толуй да се разгърнат широко отляво. Искам да задържим врага натясно при реката. Задачата им е да блокират пътя за отстъпление на север. — Туманът на Толуй се състоеше от прекалено млади воини, за да го изпрати срещу ветерани. Задържането на армията на едно място щеше да бъде достатъчно почетна задача за младите воини, които почти не бяха вкусвали кръв. Задачата нямаше да се понрави особено на Джелме, но Чингис знаеше, че той ще се подчини. Туманите щяха да връхлетят армията на Джелауддин на три места и да я приковат към Инд.

Чингис забави ход, докато туманите се подреждаха и следваха темпото му. Угедай започна да описва нови подробности в далечината, но Чингис не чу нищо, което да попречи на радостното очакване, изпълнило гърдите му. Спомни си за внуците си при резервните коне и прати друг съгледвач да се погрижи да стоят възможно по-далеч от битката.

Продължи бавно напред, докато не различи вражеските редици ясно като Угедай и махна с ръка на сина си да замълчи. Джелауддин бе избрал мястото на предишната битка. Но нямаше възможност да избира сега.

Ханът изтегли меча си и го вдигна високо. Хората му очакваха сигнал за атака. Знаеше, че армията при реката няма да се предаде. Принцът беше рискувал всичко със завръщането си от Каспийско море и нямаше къде другаде да бяга. Чингис видя туманите на Джелме и Толуй да излизат пред основните сили, готови да отрежат и задържат лявото крило. Отдясно Хаджиун и Хазар направиха същата маневра и монголите препускаха във формата на празна чаша, като Чингис беше в най-дълбоката й част. Срещу тях имаше шейсет хиляди фанатици и Чингис видя как вдигат сабите си като един в очакване. Реката беше зад тях и щяха да се сражават за всяка педя земя.

Той се наведе напред в седлото и зъбите му се оголиха под сухите устни. Спусна ръка и туманите полетяха в пълен галоп напред.

 

 

Джелауддин се взираше в редиците монголски ездачи, които влачеха след себе си прахта на планината. Ръцете му се тресяха от ярост и отчаяние, щом отново се обърна към пустата река. Отсрещният бряг и безопасността бяха тъй близо, че изпитваше болка само при мисълта за тях. Можеше да преплува реката въпреки силното й течение, но повечето от хората му не можеха да плуват. В моменти на отчаяние му идеше да захвърли бронята и да ги поведе в реката, по-далеч от приближаващата неминуема смърт. Знаеше, че ще го последват и ще се уповават на Аллах да се погрижи за тях. Но това бе невъзможно. За израсналите сред афганските хълмове, в пустини и градове, дълбоката вода беше рядка гледка. Хиляди щяха да се удавят, щом стигнат бързото течение.

Видя много лица да се обръщат към него в очакване на някакви окуражителни думи, докато омразният враг образуваше рогове по двете крила. Братята му бяха сред тях, с грейнали от вярата лица. Джелауддин се помъчи да пребори отчаянието.

— Показахме, че могат да бъдат победени! — изрева той. — Много са, но не толкова, че да не можем да ги изкормим отново. Убийте хана им и ще познаете рая. Аллах да насочва сабите ви и нека никой да не обръща гръб на битката, за да се изправи с гордост пред Бог. Те са просто хора! Нека дойдат. Ще им покажем, че тази страна не може да се превземе.

Онези, които го чуха, се обърнаха отново към монголския хан с нов пламък в очите. Вдигнаха щитове и извити саби, а земята затрепери под краката им.

 

 

Препускайки в галоп, Чингис замахна с меча си. Стрелите полетяха като вълна от двете му страни с леко закъснение, докато всеки туман регистрира командата. Отпред редиците на Джелауддин приклекнаха с високо вдигнати щитове. Чингис изсумтя раздразнено и прати втори залп към тях. Мнозина от хората на Джелауддин оцеляха при първия и се изправиха твърде бързо, така че вторият ги улучи. Стрелите, способни да пробият желязна пластина, ги отхвърлиха назад.

Туманите по крилата окачиха лъковете си на куките на седлата и изтеглиха мечове. Отдясно и отпред Чингис видя как воините на Хаджиун и Хазар налитат срещу неподвижните редици, докато отляво Толуй и Джелме стигнаха почти до брега на реката. От тази позиция започнаха да пускат стрела след стрела в непрестанен порой. Арабите падаха, улучени отстрани, докато сляпо вдигаха щитовете си напред.

Докато препускаше право към центъра, Чингис подуши реката и страха на хиляди хора. Надяваше се там да открие принца. Хората на Джелауддин бяха подредени в десет редици, но монголските понита бяха обучени за подобни атаки и не се поколебаха да налетят отгоре им. Чингис помете първите три редици, размахвайки меч, а войниците около него падаха от сблъсъка. Той обърна с колене коня си на място и изрита още някакъв враг. Клинът от най-добрите му воини се вряза в масата пред него и започна да сече наляво и надясно, защитавайки хана с цялата си свирепост.

Чингис видя някакъв принц с ярък тюрбан и се хвърли към него, но войниците на Джелауддин го отблъснаха назад само с тежестта си. Видя към него да се надига щит и носещият го блъсна с него кобилата му и я накара да обърне. Чингис уби войника, но беше принуден да отстъпи още крачка назад, когато на негово място дойдоха други и развъртяха щитовете си, нанасяйки удари във всички посоки.

Малцина стигнаха хана, който трябваше да бъде убит. Хиляда воини се движеха с него, всеки от тях ветеран от толкова много битки, че не помнеше броя им. Заостреният им клин се врязваше все по-дълбоко в редиците на Джелауддин, докато не видяха реката пред себе си. Джебе и Угедай напредваха в центъра на други два клина от двете страни на хана и трите остри зъбеца разделиха противниковата армия. Попадналите право срещу върха биваха съсичани, а другите падаха убити от идващите отзад.

Ревът в мелницата бе ужасяващ. Ръката на Чингис се умори и пропусна да отбие един удар. Сабята се плъзна по пластините на бедрото му и разряза крака над коляното. Към плетеницата белези по краката щеше да се добави още един. Болката го направи по-бърз и Чингис замахна с меч през лицето на нападателя.

Хората на Джелауддин не се пречупиха, може би защото нямаше накъде да отстъпват. Отначало Чингис се задоволи да остави трите клина да се движат заедно и да дълбаят вражеските редици. От конете си воините се извисяваха над пехотинците, използваха тежестта на мечовете си, за да замахнат с по-голяма сила от онези долу и винаги можеха да видят следващата атака насреща си. Въпреки това Чингис се чувстваше заклещен от врага и знаеше, че хората му изпитват същото. Видя един кон да рухва с подсечени предни крака. Воинът остана в седлото, докато не забиха сабя в гърлото му. Ревящи бойци се хвърлиха през отвора в клина, мъчейки се да достигнат самия Чингис. Той се обърна, готов да ги посрещне, но хората му бяха бързи и млади. Запълниха отвора почти моментално. Ханът се изправи в стремената, когато те също бяха съсечени и свалени от конете си.

Задната част на Джелауддиновата армия кипеше, все повече и повече войници напираха към хана. Гледаха към него и си пробиваха път през другарите си в своята безразсъдна ярост. Чингис видя как лявата страна на клина му отстъпва назад, огъната от сечащите саби на врага. Някои дори се събираха на групи по трима или четирима и натискаха заедно с щитовете си, обръщайки конниците срещу своите. Все повече и повече се изсипваха върху клина, насочвайки се право към хана. Чингис успя да хвърли поглед към Угедай, но натискът там далеч не бе така силен.

Конят му направи три бързи стъпки назад, давайки му пространство пред достигащата го вълна араби. Понито реагираше на всяка команда на коленете му и изтанцува настрани, така че първият удар не улучи. Чингис отсече главата на нападателя, но следващият блъсна предния крак на кобилата. Тя отстъпи и сабята се завъртя, но тежестта й бе достатъчно голяма, за да счупи костта. Понито изцвили и Чингис падна лошо, рухна на земята с протегната дясна ръка. Усети противно хрущене и се помъчи да стане, без да осъзнава, че ръката му е излязла от ставата си. Крещящите врагове сякаш бяха навсякъде и той загуби ориентация.

Клинът се огъна, докато хората му се бореха да го защитят. Нови и нови пристигаха отзад. Един воин скочи от коня си и се помъчи да качи хана на него. Умря от удар в гърба точно когато Чингис отново се озова в седлото. Мечът му бе изчезнал някъде и дясната му ръка висеше отпусната. Всяко движение беше агония. Хората му с рев изпълниха пространството зад него и атакуваха с цялата си сила, но движенията им бяха забавени от умората и мнозина бяха съсечени.

Чингис се оттегли през редиците, вбесен от слабостта на ръката си. За миг му се прииска Кокчу да беше тук и да я оправи, но имаше и други, които познаваха нараняванията на бойното поле. Видя един от мингхан командирите си и го извика по име насред сражението.

Командирът едва не загуби главата си, когато се обърна към хана, но отвърна с бърз удар в краката на нападателя, след което смушка коня си и си проби път напред.

— Господарю? — задъхано рече той.

— Намести ми ръката.

Болката вече бе нетърпима. Ханът спря коня си, а воините се стичаха покрай двамата, хвърляйки любопитни погледи към хана. Чингис прибра кинжала си в ботуша и хвана здраво дръжката на седлото с лявата си ръка, докато вдигаше крак да се спусне на земята. Командирът спря да пъхти и изражението му стана решително.

— Легни по гръб на земята, господарю — каза той, прибирайки меча си в ножницата.

Чингис се подчини с изсумтяване и надяна студената физиономия, когато командирът хвана наранената ръка и пръстите му докоснаха ставата.

— Бързо! — озъби се Чингис.

Командирът опря ботуш в подмишницата на хана и дръпна, като в същото време изви ръката настрани. Чу се ново глухо хрущене и за миг всичко пред очите му стана бяло, след което болката изчезна. Изправи се с помощта на командира и провери ръката си.

— Още можеш да сечеш надолу, но внимавай да не я вдигаш много високо, разбираш ли?

Чингис не му обърна внимание. Усещаше ръката си по-слаба от преди, но стисна юмрук и се усмихна. Можеше да държи меч.

Отдясно Хаджиун и Хазар бяха унищожили конницата на Джелауддин и оставиха няколко дузини оцелели да бягат, докато воините насочваха мечове и стрели към центъра. Хората на Джелауддин се озоваха в клещи, но продължаваха да се бият, твърдо решени да отнесат със себе си колкото се може повече врагове. Ритъмът на битката се беше забавил, след като и двете страни се умориха, и Чингис видя, че ще изгуби още много хора до края на деня. Разкърши ръка и погледна напред към все още сражаващите се Угедай и Джебе. Техните клинове бяха непокътнати и противникът отстъпваше. Ако бяха в открита равнина, щеше да натисне още, знаейки, че врагът скоро ще се пречупи. Но тук имаше река, затова той поклати глава и посегна за рога, който висеше на врата му.

Изсвири дълъг понижаващ се тон, след което го повтори. Повториха го други рогове. Хората му чуха сигнала, отдръпнаха се назад и убиха арабите, които се опитаха да се втурнат към тях. Останалите на конете си се отделиха първи, но спешените трябваше да се отбраняват на всяка крачка от нахвърлилите се върху тях неприятели. Беше свирепа касапница, но когато светлината започна да отслабва, между туманите и армията на брега вече имаше празно пространство.

Чингис се огледа за съгледвачите си, но наоколо нямаше нито един. Прати воини да ги повикат и докато чакаше, сякаш измина цяла вечност. Заповяда да вдигнат знамето за сбор на военачалниците. Нареди да се установят на лагер на половин миля от реката и хората му го последваха. Бяха изгубили студените си физиономии в битката и лицата им бяха зачервени и изпълнени с живот. Някои се смееха диво. Други яздеха мрачно, видели собствената си смърт да минава на косъм от тях.

Оставиха неравна ивица мъртъвци, но тези на Джелауддин бяха повече. Армията на принца беше разкъсана. Въпреки това надаваше подигравателни викове, но те идваха от гърлата на задъхани и уморени мъже. Видяха как монголите се спешават само на осемстотин крачки от тях. Без да обръщат внимание на армията при брега на реката, туманите взеха храна и вода от товарните животни и се устроиха на лагер.

 

 

Джелауддин беше все още жив, макар че бронята му бе разкъсана и издраскана на много места. Дишаше тежко като куче на слънце, докато гледаше как монголите се оттеглят, без да погледнат назад. Светлината ставаше сива и макар да приветстваше почивката, той знаеше, че призори те ще се върнат отново. Трябваше да повторят всичко отново.

— Утре ще умра — прошепна си той.

Никой от хората му не го чу, докато си предаваха мехове с речна вода, за да разквасят гърлата си. Усещаше погледите им върху себе си, докато се взираше в равнината. Може би се надяваха, че тепърва ще нанесе някакъв неочакван удар и ще спаси всички.

Раджата на Пешавар мина през редиците и застана отпред до него, като не пропусна да потупа хората по гърба и да каже няколко окуражаващи думи. Тежко ранените започваха да стенат и виковете им внезапно станаха много силни след грохота на сражението. Мнозина нямаше да дочакат утрото. Джелауддин имаше запаси с опиум за болката, поне колкото да притъпи чувствата им, докато умрат. Нищо друго не можеше да стори за тях и отново изпита мрачна омраза към хана на монголите.

Обърна се към приятеля си. И двамата разбираха, че с тях е свършено, и не можеха да понесат съзнанието за края в очите си.

— Мисля, че баща ми е изгорил лодките — тихо рече Наваз. — Глупак, изгубен в старите традиции и старите индуистки божества. Не разбира защо избрах да те последвам.

Джелауддин кимна, все още взирайки се към монголския лагер. Изглеждаше толкова близко, че сякаш можеше да го докосне. Воините на хана ги обкръжаваха в огромна дъга. Не можеха да се измъкнат незабелязани покрай бреговете под прикритието на нощта.

— Съжалявам, че те доведох тук — отвърна Джелауддин. — Какви надежди имах само, приятелю! И да видя как се стига до това… — Изкашля се и плю. Наваз трепна от мъката в гласа му.

— Знаеше да плуваш като момче, Джелауддин. Мислиш ли, че ще успееш да прекосиш реката?

— И да оставя хората си тук? Няма да го направя. А ти потъваше като камък, доколкото си спомням. Май трябваше да те спасявам.

Приятелят му се усмихна на спомена. Въздъхна и се загледа към монголите, които почиваха в сгъстяващия се мрак.

— Доказахме, че могат да бъдат бити, Джелауддин. Ти все още си талисман за нашите хора. Ако успееш да прекосиш реката, те с радост ще се жертват за теб. Не е задължително всичко да свършва тук. Вземи братята си със себе си и живей.

Лицето на Джелауддин се стегна и Наваз заговори бързо, за да изпревари възражението му.

— Моля те, Джелауддин. Остави ме утре да поведа хората. Ако знам, че можеш да се спасиш, ще се бия без съжаление. Обещах, че лодките ще ни чакат. Не ме оставяй да умра с това чувство за вина, приятелю. Прекалено много е за мен.

Джелауддин се усмихна нежно и усети умората във всяка става на тялото си.

— Баща ти би се гордял с теб, ако знаеше какво става — рече той. — Аз се гордея с теб. — Тупна Наваз по врата и остави ръката си да се отпусне.

 

 

Призори Чингис се събуди и моментално се раздразни — ръката му беше вцепенена като парче дърво. Провери я предпазливо, докато ставаше от студената земя. Ако държеше лакътя плътно до тялото, можеше да я движи добре нагоре и надолу, но когато я отделеше, тя оставаше без всякаква сила. Изруга под нос. Мразеше слабостта далеч повече от болката. Мингхан командирът отново го бе посетил преди да заспи, провери ставата и го предупреди, че се нуждае от един месец почивка и още два за възстановяване на мускулите.

Изправи се с мъка на крака и прие купа солен чай от един воин, който го беше чакал да се събуди. Отпиваше бавно, чувствайки как топлата напитка прогонва студа от тялото му. Беше разговарял с военачалниците и бе похвалил Хаджиун пред тях, за да възстанови накърнената репутация на брат си. Бе похвалил също и Угедай. Наистина беше доволен от сина си. Угедай сякаш порасна, откакто стана негов наследник. У него имаше тихо достойнство, което никога не бе забелязвал у Чагатай. Зачуди се на странните прищевки на съдбата. Може би някой го беше водил да избере подходящия син, който да наследи земите му.

Светлината се засили и армията на Джелауддин вече се виждаше ясно. Бяха разчистили повечето трупове и Чингис предположи, че са хвърлили телата в реката, за да ги отнесе течението. Арабите вече не изглеждаха така страховити. Почти половината бяха загинали предишния ден и му се стори, че вижда примирение в начина, по който стояха така мълчаливо и чакаха. Не се надяваха да оцелеят и това му харесваше. Помисли си за градовете, които избързаха да въстанат. Херат и Балх щяха първи да видят войските му и този път нямаше да приеме откуп или предаване. Щяха да послужат като урок за другите — че никой не може да му се присмива и да го гледа презрително.

Хвърли купата на земята и даде знак да му доведат отпочинал кон. Туманите се построиха в карета и Чингис им хвърли само един бегъл поглед. Знаеше, че през нощта командирите са се погрижили да осигурят нови стрели и мечове за онези, които се нуждаеха от тях. Вече не беше млад мъж, способен да издържи по два или три дни без почивка. Докато беше спал, много от воините му бяха останали будни, за да заточат оръжия и да се погрижат за конете си.

Яхна коня и видя Монгке и Кублай да седят сред другите момчета и да си поделят парче сушено овнешко. Намръщи се и се огледа за някой командир, който да ги отведе на безопасно място. Преди да успее да намери човек, армията на Джелауддин изкрещя предизвикателно и птиците от дърветата покрай реката уплашено литнаха във въздуха.

Изправи се в стремената и напрегна очи да види дали няма да атакуват. Вместо това армията на Джелауддин се раздели и Чингис видя с изумление как един конник препусна през редиците към ивицата между двете войски.

Ханът се взираше в самотния ездач. Не беше виждал Джелауддин, но не би могъл да е някой друг. Кублай и Монгке също станаха да видят какво е привлякло интереса на дядо им. Двете момчета гледаха като омагьосани как Джелауддин вади нож и срязва ремъците на бронята си. Тя падна на парчета на земята.

Чингис повдигна вежди и се запита дали не наблюдава някакъв ритуал. Джелауддин седеше на коня си само в опърпана роба и ханът размени озадачени погледи с командирите си. Видя как принцът вдига сабята си като за поздрав, след което я хвърли и върхът й се заби в земята. Нима се предаваше? Трима младежи излязоха от редиците и той им заговори, без да обръща внимание на монголското войнство. Принцът изглеждаше спокоен в присъствието им и се смееше с тях. Чингис гледаше с любопитство как и тримата докосват с чела стремето му, след което се връщат на местата си.

Ханът отвори уста да заповяда атака, но принцът обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Армията му бе оставила проход до реката и Чингис най-сетне осъзна какво ще направи Джелауддин. Предишния ден беше видял стръмния бряг и трепна в очакване.

Джелауддин стигна калния ръб в галоп. Без колебание кон и човек скочиха напред. Туманите бяха достатъчно близо, за да чуят последвалия шумен плясък и Чингис кимна.

— Видяхте ли това, Кублай? Монгке? — извика той и стресна захласнатите момчета.

Кублай отвърна пръв.

— Видях. Мъртъв ли е?

Чингис сви рамене.

— Може би. Брегът е много висок.

Замисли се за момент. Искаше внуците му да оценят този драматичен жест на презрение. Джелауддин можеше да се спусне до реката където си пожелае през нощта, но бе предпочел ханът да види безразсъдната храброст на расата му. Като роден ездач, Чингис се бе насладил на този момент повече, отколкото на всеки друг в тази кампания, но не беше лесно да го обясни на момчетата.

— Запомни името Джелауддин, Кублай. Беше силен враг.

— Това добро ли е? — попита обърканият Кублай.

Чингис кимна.

— Дори врагът може да има чест. Баща му е бил щастливец да има такъв син. Запомни този ден и може би след време ще направиш горд и своя баща.

Отпред армията затвори прохода и вдигна саби. Тримата братя на Джелауддин закрачиха напред с радостни сълзи в очите.

Чингис се усмихна, но не забрави да прати момчетата отзад, преди да даде заповед за атака.