Кон Игълдън
Кости по хълмовете (35)

34.

Застанал между два скални стълба, Хаджиун гледаше надолу към долината Панджшир с шатрите и конете на противниковата армия. Късната сутрин вече беше гореща и той се потеше. Почеса разсеяно подмишницата си, където имаше цирей, който трябваше да се изреже. С Джелме и Хазар бяха препускали със скоростта на съгледвачи и бяха докарали конете си до полусмърт, за да отмъстят бързо за поражението при Парван.

Джелауддин знаеше, че монголите са дошли. Хаджиун виждаше облечени в роби фигури да ги наблюдават от всеки връх. Хората сигурно бяха лазили по скалите, за да се доберат до позициите си. Един от тях бе високо над главата му, където стрелите не можеха да го достигнат. Хаджиун не можеше да ги свали оттам и се чувстваше неудобно под мълчаливите им погледи. Всички наблюдатели се бяха обърнали към него, някои сигнализираха на армията в долината с флагчета. Джелауддин беше информиран за всичко.

Долу също се виждаха признаците на контролиращ ум, който най-сетне си беше взел поука от своя враг. Арабският лагер се намираше на три мили от другата страна на реката и градчето, на открита равнина, зад която се издигаха зъбери като остриета. Разположението не позволяваше устройването на засада или обкръжаване. Не разчитаха на стени, макар Хаджиун да виждаше каменни блокове и дървени прегради пред вражеския лагер, разположени така, че да осуетят всякаква пряка атака. Правоъгълници от шатри трептяха на сутрешния ветрец, а флаговете от върховете събираха хората в гъсти редици. Показваха самоувереността си на това място и предизвикваха монголите да се нахвърлят срещу тях.

— Трябва да пресечем реката — каза Джелме, който стоеше до него. — Сега знаем къде са и можем да потърсим брод.

Хаджиун командваше и трите тумана. Кимна, като продължаваше да наблюдава долината, а Джелме прати съгледвачи да намерят най-доброто място за пресичане на преградата. Прехапа устна. Джелауддин несъмнено бе отбелязал всички бродове на сто мили наоколо. Нямаше шанс за изненадваща атака, щом синът на шаха знаеше точно откъде ще дойдат. Въпреки това трябваше да пресекат. Джелауддин беше избрал мястото за сражение. Познаваше терена, имаше числено превъзходство и всяко друго преимущество, което имаше значение. Отново му се прииска поне този път Чингис да му беше дал повече хора.

Присви очи към наблюдателя, намиращ се на стотици стъпки над него. Човекът клечеше в бялата си роба. Беше се покатерил по отвесна скала, която горе се стесняваше едва ли не като върха на игла. Потисна желанието си да прати воини да го съсекат. Сигурно му бяха били нужни дни, за да стигне до опасната си позиция, от която се виждаше цялата долина. Ако имаше достатъчно вода и храна, можеше да се защитава срещу катерещите се колкото си иска време.

Брат му Хазар приближи с коня си. Хаджиун забеляза, че той също гледа кръвнишки човека на скалата.

— Не можем да стоим тук цял ден, братко — рече Хазар и спря коня. — Мога да сляза и най-малкото да унищожа градчето. Арабите може и да посърнат, щом видят дима.

Хаджиун отново погледна долината. Командирите на победените мингхани бяха описали най-подробно терена в жалките си опити да се докарат след срамната загуба. В градчето не се забелязваше никакво движение и Хаджиун реши, че жителите отново са се оттеглили в извисяващата се над равнината крепост. Ако виждаше и най-малък смисъл, щеше да прати Хазар надолу като стрела. Но вместо това поклати глава.

— Какво е едно градче повече за нас или за тях? След като разбием войската, можем лесно да превземем крепостта.

В отговор Хазар сви рамене и Хаджиун продължи, изказвайки на глас мислите си, за да ги подреди по-добре:

— Самоуверен е с тези планини зад него.

— Значи е глупак — с леко сърце рече Хазар.

— Не е глупак, братко. Този човек видя как изкормихме армията на баща му. Познава тактиката ни и силните ни страни, а може би и слабите. Виж само как е разположил каменните блокове, за да попречи на копиеносците и стрелците. Самоуверен е и това ме тревожи.

— Прекалено много мислиш, Хаджиун. Когато Джелме намери път през реката, ще го заковем за онези скали. Ще стане пример за всички.

Хаджиун кимна предпазливо. Чингис не беше поискал бърза победа, а само да пуснат кръвта на врага. Но първото правило на войната бе да не позволяваш на врага да избира бойното поле и да определя правилата. Разкърши пръсти и врат. Искаше му се Субодай да беше тук.

Съгледвачите на Джелме се върнаха бързо с вестта, че само на пет мили надолу има плитък брод. Хаджиун заповяда на туманите да тръгнат и неволно хвърли поглед нагоре към ярките флагчета, сигнализиращи от връх на връх за раздвижването.

 

 

— Идат — промърмори Джелауддин, разчитайки съобщенията.

— Нямат друг избор — отвърна Наваз.

Джелауддин хвърли бърз поглед към раджата, като скри усмивката си. Заместникът му приличаше на същински паун. Под бронята си беше облечен в пурпурна и позлатена коприна, а на главата му се мъдреше светлосин тюрбан. Сякаш беше наконтен от някоя проститутка или артист, но Джелауддин не се съмняваше в решимостта му.

Сигурно за хиляден път огледа строя на хората си. Сигурен беше, че няма слаби места. Планините предпазваха тила им, а тежките плочи от стените на Парван лежаха на групи пред тях, точно където можеха да забавят монголските конници. Ако врагът беше пратил отряд към градчето, той щеше да види, че големи части от стените му липсват и че камъните са пренесени на другия бряг със салове, направени с дърво от къщите. Жителите на Парван бяха изгубили голяма част от защитата си, но не съжаляваха за жертвата, особено след като армията вече бе постигнала успех срещу неверниците. Крепостта, която ги подслоняваше, се намираше далеч от другата страна на реката и Джелауддин не можеше да различи отделните лица, но знаеше, че наблюдават. Поне щяха да имат чудесен изглед към предстоящото сражение.

— Имаме време до следобед, ако минат по първия брод — каза Джелауддин. — Хайде още веднъж да обиколим хората. Някои сигурно са нервни и няма да е зле да ни видят спокойни и весели.

Собствените му очи противоречаха на тона му, но Наваз не каза нищо, само сведе глава и се спеши, за да тръгне с него.

— Очаквах, че ще бъдат повече от тридесет хиляди — каза той, докато вървяха между шатрите. — Толкова ли са арогантни?

Джелауддин кимна.

— И имат пълното право да са такива, приятелю. Разкъсаха армията на баща ми, а бяха три пъти по-малко. Ще бъде тежка битка, дори и след всичките ни приготовления.

Наваз изпухтя презрително.

— Опразних хазната си, за да ти осигуря щитовете и бронята, които поиска. Ти в замяна запали огън в сърцата на хората. — Видя, че Джелауддин му хвърля поглед, и продължи: — Не съм глупак. Познаваш ги по-добре от всеки друг, но довечера ще изгаряме труповете им на купчини.

Джелауддин се усмихна на самоувереността на раджата. Вярно бе, че познава монголите на бойното поле. Можеше да се надява на победа, но нищо в този живот не бе гарантирано.

— Днес по пладне ще поведа хората в молитвата. Ако Аллах погледне благосклонно към нас, ще разбием легендата за този хан, така че силата му да се стопи. Победим ли тук, всички градове, които гледат и чакат, ще се надигнат с нас, за да го изтръгнем от земята ни. Изгубим ли, никой повече няма да му се противопостави. Това е залогът, Наваз.

Сконфузен, раджата сведе глава. Изпитваше благоговение пред Джелауддин още преди да обърне монголите в бягство през моста. Повече от всичко друго му се искаше да впечатли мъжа, само една година по-възрастен от него, когото беше познавал като момче. Погледът му обходи редиците воини, които Джелауддин бе събрал под общото знаме. Туркмени, бербери, бедуини от далечните пустини и тъмнокожи воини от Пешавар, отличаващи се от останалите с гвардейските си доспехи. Имаше и афганци — мрачни мъже, дошли от хълмовете с тежките си извити саби. Никой не бе яхнал кон за предстоящата битка. Джелауддин беше избрал позиция, която отнемаше преимуществото на монголските ездачи. Войската му щеше да се сражава пеша. Щяха или да издържат, или да бъдат унищожени.

Беше работил усилено предишните дни, за да приготви позицията — знаеше, че монголите няма да закъснеят с отговора си. Дори Наваз се бе включил наравно с хората си при прехвърлянето на камъните през реката. Раджата се надяваше, че са видели как загърбва достойнството си и работи с останалите, макар усилията му да бяха предизвикали смеха на Джелауддин. Изчерви се, когато си припомни думите му за гордостта. Та той беше принц на Пешавар! И гордостта беше нещо естествено за него, макар да се мъчеше да бъде смирен.

Сбърчи нос, когато двамата с Джелауддин минаха покрай отходната ивица. Мухите бръмчаха гневно, докато мъжете я запълваха със земя. Джелауддин бе участвал дори в това — беше избрал мястото така, че след запълването му да се получи груб вал покрай десния им фланг. Наваз извърна поглед от хората, които хвърляха земя в траншеята, но Джелауддин ги повика по имена и намали срама им от мръсната работа. Наваз го наблюдаваше трескаво и се мъчеше да научи всичко, което можеше. Беше похарчил златото на баща си, за да екипира войската. Но това някак не му беше достатъчно и се надяваше да покаже на Джелауддин, че може да командва и да се бие с не по-малко кураж от всеки друг.

Слънцето се движеше в небето и хвърляше сянка върху чакащата армия. По пладне тя щеше да изчезне, но дотогава хората щяха да бъдат на хлад. Монголските тумани щяха да са сгорещени и жадни, след като пресекат реката и препуснат в обратна посока. Джелауддин беше предвидил всичко и Наваз кимна одобрително към момчетата, които чакаха да изтичат сред мъжете с мехове вода преди началото на сражението. Конете бяха в безопасност отзад, където не можеха да се подплашат и да побягнат. Принцът видя купища вързани на снопи стрели, както и хиляди резервни щитове и саби.

— Тази сутрин не съм слагал нищо в уста, Наваз — внезапно рече Джелауддин. — Искаш ли да хапнеш с мен?

Всъщност нямаше никакъв апетит, но знаеше, че хората му ще се ухилят, като видят как водачът им се храни, без да го е грижа, докато страховитият враг приближава. Наваз го поведе към своята шатра, която бе по-голяма от останалите. Беше пищна като облеклото му и Джелауддин отново се усмихна при мисълта за суетността на принца. Когато стигнаха входа, Джелауддин погледна към равнината, където бе избрал да отмъсти за шаха на Хорезъм. Потърси какво още може да доизпипа, но всичко беше готово. Оставаше им само да чакат.

— Кажи на слугите да изнесат храната навън, Наваз — промърмори той. — Нека хората ме видят да седя като един от тях и гледай храната да е проста, също като тяхната.

Раджата на Пешавар сведе глава и забързано влезе в шатрата, за да изпълни заръката.

 

 

Туманите се измокриха при прекосяването на калната река при брода, но слънцето ги изсуши, докато изминат петте мили обратно до долината. Отдавна бе минало пладне, когато отново видяха врага в далечината. Хаджиун яздеше бавно начело на войската, за да запази силите на коня си. Джелме и Хазар бяха до него.

— Ще бъде тежка битка, братко — каза Хаджиун. — Следвай заповедите ми и забрави всякакви мисли за лесна победа.

Хазар сви рамене, когато долината се отвори пред тях. Бяха намерили и друг вход в централната равнина, но на един връх там също имаше човек и флагът му можеше да се види от мили разстояние. Реката се падаше от лявата им страна, докато се движеха към лагера на Джелауддин. Тримата военачалници виждаха, че армията му е от пехотинци, построени в дъга през долината. Шейсетте хиляди души представляваха внушителна гледка и монголите яздеха с мрачна концентрация, като гледаха към командирите си за заповеди.

Хаджиун усети, че мехурът му е пълен. При дълъг преход щеше просто да остави жълтата течност да се стече по хълбока на коня, но врагът беше съвсем наблизо и той се намръщи и го задържа — не искаше хората му да си помислят, че го изпразва от страх.

Когато до вражеските редици остана една миля разстояние, Хазар и Джелме се върнаха на позициите си пред своите тумани. Бяха се съвещавали с Хаджиун по пътя от брода и двамата знаеха какво трябва да правят. Поне Хаджиун знаеше, че подчинените му командири са сигурни хора. Вдигна ръка и тридесетте хиляди воини преминаха в тръс. Първата редица на Джелауддин вдигна саби и щитове. Тежките остриета почиваха на раменете на войниците и отразяваха лъчите на слънцето.

Хаджиун се взираше към каменните блокове, пръснати по открития терен. Не знаеше дали Джелауддин не е изкопал ями пред хората си и се мъчеше да познае къде би могъл да ги разположи. Дали е оставил центъра отворен и ги е концентрирал само по фланговете? Влудяваше го мисълта, че Джелауддин познава тактиката им. Със сигурност щеше да очаква разгръщането на крилата, а това означаваше, че Хаджиун трябва да насочи туманите в центъра. Това щеше да остави собствените им флангове уязвими и подмишниците му станаха студени от стичащата се пот. Военачалниците знаеха плана му, но бяха готови на всичко и той можеше да променя заповедите до последния момент преди да ударят врага.

Джелауддин беше виждал как се сражава Чингис, каза си Хаджиун. А това означаваше, че пред единия или двата фланга ще има капани. Беше съвсем сигурен в това, когато до врага оставаше половин миля. Принцът си въобразяваше, че е в безопасност на позиция, където не може да се маневрира. Хаджиун реши да му покаже грешката.

— Надясно! — изрева той, вдигна ръка и я завъртя в кръг. Съгледвачите до него вдигнаха червени знамена от дясната си страна и туманите реагираха. Щяха да атакуват само десния фланг с цялата си сила. Нека останалата войска на Джелауддин да стои безсилно зад своите скали и шипове.

Бяха нужни години практика, за да се научат да се придвижват в такова множество, без да развалят редиците. Монголите се справяха, сякаш това бе нищо за тях и туманите се прегрупираха в нов строй далеч срещу фланга на врага. Ускориха ход, следвайки темпото на Хаджиун, и опънаха лъкове. Вдигнаха толкова голяма пушилка, че тя хвърли сянка през долината. Слънцето беше зад тях и те яздеха към летящия насреща им сумрак.

Хаджиун видя как враговете размахват гневно саби, докато препускаше покрай първите купчини камъни. Ако беше на мястото на Джелауддин, вече щеше да е повел хората си напред да притиснат туманите като затваряща се врата. Те обаче стояха на място, както им бе заповядано.

На четиристотин крачки Хаджиун измерваше на глас разстоянието, което се стопяваше с ужасяваща бързина. Яздеше в петата редица — трябваше да остане жив, за да ръководи сражението. Сърцето му биеше бясно и устата му бе суха. Насили се да диша през носа и подсмърчаше с всяко поемане на дъх. И трите тумана летяха срещу врага. Бяха се разгърнали така широко, че щяха да ударят почти до линията на възвишенията.

Първите редици се натъкнаха на траншеи, покрити с тръстика и мека пръст. Препускащите в пълен галоп коне се сгромолясаха тежко на земята, запращайки ездачите си във въздуха. Краката на някои се бяха заплели в стремената и краката им излязоха от ставите или се изкълчиха от рязкото спиране. Армията на Джелауддин изрева, но монголите се окопитиха бързо. Бяха паднали над сто души, но останалите живи се свиха на кълбо и използваха конете си като прикритие, когато задните редици ги запрескачаха. Още неколцина паднаха поради неправилно прецененото разстояние до падналите коне, но линията почти не забави ход. Никоя друга войска не би пуснала залп в ивицата земя между траншеите и врага. Монголите пускаха стрели като рояци мухи към враговете и ги събаряха на земята. Когато стигнаха редицата саби, някои воини захвърлиха лъковете си, но повечето намериха време да ги закрепят за седлото, докато изтегляха мечове с другата ръка. Не мислеха за мъртъвците при траншеите отзад, а искаха единствено да отмъстят за тях.

Ревящата линия удари войниците на Джелауддин почти на пълна скорост и тежестта и силата на конете беше толкова опасна, колкото и самите мечове. Монголите употребяваха безжалостно конете си и ги използваха като тарани, за да разбият редиците.

Хаджиун видя извитите остриета на арабите да се въртят, отразявайки слънчевите лъчи. Туманите бяха ударили само малка част от линията и повече от половината от бойците му не можеха да използват мечовете си. Затова те започнаха да стрелят над собствените си редици. Черните стрели се издигаха високо и падаха навсякъде във вражеското множество. Улучваха целите си, но дисциплината на врага издържа, а щитовете им бяха добре изработени, точно както беше научил Хаджиун. Той видя как войниците ги вдигат над главите си, образувайки стена и запазвайки хората в безопасност отдолу.

Воините на Джелауддин се сражаваха яростно и дисциплинирано, докато отстъпваха крачка по крачка през собствените си мъртъвци. Монголската атака изгуби скорост в гъстите им редици, а извитите саби продължаваха да се издигат и да се спускат едновременно. Някой воини бяха съсечени от седлата и за свой ужас Хаджиун видя, че арабите отблъскват хората му и наобикалят всеки попаднал сред тях воин, подобно на остров в море.

Останалата част от армията на Джелауддин започна да обръща към него. Бяха напуснали безопасната си позиция, но напредваха в ред, без да се втурват като обезумели. Отсрещният фланг тръгна напред и Хаджиун изруга. Колоната му се беше врязала само в част от врага и той взе рога от гърдите си, за да нареди да контрират новата заплаха. Хазар отговори, като дръпна своите хора назад само с една команда, която бе предадена надолу по веригата на командването. Хаджиун видя въпросителния му поглед и посочи към затварящата се врата от хора, която пресичаше равнината. Войниците на Джелауддин знаеха къде се намират траншеите и ги прескачаха почти без да забавят. След малко щяха да обкръжат монголските тумани и тогава щеше да започне истинската касапница.

Хазар имаше десет хиляди стрелци, всеки с по тридесет стрели в колчана си. Те се построиха във възможно най-широката линия, макар че водещият й край бързо влезе в сражение с крилото. Останалите насочиха опънати лъкове към маршируващите срещу тях. Хазар спусна ръка и хиляди стрели полетяха във въздуха и улучиха броня и хора. Моментално последва втори залп, след това трети.

Хаджиун изкрещя отчаяно, когато видя как арабските редици се разтресоха. Стотици изпопадаха, но основната маса вървеше с високо вдигнати щитове и издаваше само сумтене, когато поемаше ударите. Хаджиун беше останал открит и за първи път наистина изпита страх от поражение.

Наду два пъти рога си. Това беше команда за отстъпление. Тези около него реагираха първи, но заповедта се разпространи като вълна през туманите. Хазар изкрещя гневно, но също обърна коня си с гръб към врага и се оттегли.

Арабите нададоха тържествуващ вой при вида на бягащия враг. Хиляди се опитаха да съсекат отстъпващите монголи и се втурнаха след тях с вдигнати саби. Хаджиун изчака, като внимаваше да не препуска твърде бързо и да не ги оставя назад. Лъжливото оттегляне щеше да е по-лесно срещу конници — тогава всеки препускаше сам, заслепен и обезумял от жажда за кръв.

Рязко пое дъх, когато над равнината се разнесе друг сигнал. Не беше от монголски рог. За свое изумление Хаджиун видя как тичащите арабски редици спират и обръщат назад. Някакъв пъстро облечен принц беше дал командата и войниците моментално прекратиха преследването. Хаджиун вече бе избрал мястото, където да обърне и да ги направи на парчета, далеч от защитната линия. Вместо това те заеха изходните си позиции и туманите останаха сами в равнината, задъхани, окървавени и обхванати от безсилен гняв.

Само малка част от арабите закъсняха да реагират и бяха съсечени. Останалите стояха в стегнати редици, крещяха обиди и размахваха саби и щитове, сякаш предизвикваха монголите да дойдат и да ги вземат. Хаджиун видя ужасената физиономия на Хазар, когато се срещнаха на половин миля от бойното поле.

— Джелауддин — задъхано рече Хазар. — Копелето ни познава много добре.

Хаджиун мрачно кимна. Синът на шаха бе виждал и преди лъжливите оттегляния и беше готов за тях. Направи така, че да изглеждат като глупаци, които бягат от врага. Братът на хана с мъка се опита да възвърне така нужното си спокойствие.

Слънцето се бе преместило изумително много по време на боя и сенките на късния следобед бяха издължени, когато Хаджиун се спеши и надигна меха с вода. Имаше време за втора атака, но Джелауддин бе успял да го изпревари на всяка стъпка и самоувереността му беше разклатена. Хазар усети объркването му и заговори отново, за да накара брат си да започне да мисли:

— Какво ще кажеш довечера да заемем позиция недалеч от тях и да ги обстрелваме? Можем да ги притиснем до хълмовете зад гърба им.

Хаджиун поклати глава.

— При липсата на друга заплаха те просто ще се скрият зад щитовете си. Само ще изхабим стрелите.

— Тогава какво, братко? Да ги оставим да победят ли? — Очите на Хазар се разшириха от изумление, когато Хаджиун не отговори. — Нима ще оставиш тези чукащи псета селяни да тържествуват?

— Освен ако нямаш по-добра идея — озъби се Хаджиун.

Хазар го зяпна и двамата вдигнаха с благодарност очи, когато към тях приближи Джелме, целият покрит в прах.

— Поне са отрязани от реката — рече той. — Каквито и запаси вода да имат, в крайна сметка ще свършат. Можем да изчакаме.

Хазар се намръщи презрително.

— Ще ми се Субодай да беше тук — каза той. — Той нямаше да ни кара да чакаме врагът да умре от жажда или от старост.

Хаджиун се намръщи, макар да беше съгласен с него.

— Това е положението — рече той. — Без трикове и маневри. Лъкове и мечове срещу двойно повече.

— Само това ли си намислил? — невярващо попита Хазар. — Чингис ще ти отреже палците заради такъв план. Ще изгубим повече от половината си хора.

— Никога не сме се изправяли срещу противник като този, Хазар, и трябва да победим. — Замисли се за момент, докато двамата го наблюдаваха тревожно. — Ако не изоставят позицията си, можем да приближим бавно, като разчистваме терена.

Вдигна очи и военачалниците видяха как увереността му се завръща.

— Стрелците отпред, за да ги държат на място и зад щитовете, докато приближаваме. Зад тях копиеносците, готови за атака. Без ямите и камъните те са просто войска от пехотинци. Ще им видим сметката. — Хвърли поглед към увисналото над хълмовете на запад слънце и се намръщи. — Но няма да стане днес. Трябва да изчакаме до зазоряване. Нека хората си починат, да се нахранят и да превържат раните си. Утрешният ден ще бъде изпитание за всички ни, но не можем да се проваляме тук.

Хазар заговори без обичайния си подигравателен тон.

— Братко, трябва да проводиш хора при Чингис, да изпрати подкрепления.

— Не могат да стигнат дотук за по-малко от половин месец, Хазар.

— Тогава ще чакаме! Ще чакаме и ще гледаме как онези селяци умират от жажда, докато ние им изпиваме реката.

Джелме прочисти гърлото си и двамата братя посрещнаха с облекчение намесата му, която отслаби напрежението помежду им.

— Загубите ще бъдат по-малки, ако и останалите тумани са тук. Това е положението.

Хаджиун знаеше, че това е добър съвет, макар че всяка фибра в тялото му искаше да поднови сражението. Не помнеше друг път да е бил поставян в подобно положение и това го вбесяваше. Известно време руга на три езика.

— Мътните ги взели! Добре, ще пратя конници при Чингис.

Хазар знаеше, че решението е жегнало гордостта на брат му и като никога реши да не го подиграва, а само го тупна по рамото.

— Важното в една война е да победиш, Хаджиун. Няма значение как го постигаш или колко време ти е нужно. Когато Чингис пристигне, гърлата им ще са пресъхнали като пилета на слънце. След това ще започне веселбата.

 

 

Утрото настъпи и когато сивата му светлина изпълни долината Панджшир, монголите се надигнаха от лагера си от другата страна на реката, където не можеха да бъдат атакувани през нощта. Отначало Хаджиун не разбра защо крещят съгледвачите. Нощта беше леденостудена и той бе спал с ръце под дела, наметнат върху бронята. Запретна ръкави да освободи дясната си ръка и инстинктивно посегна към меча, когато съгледвачите изтичаха към него.

— Нападат ли? — остро попита той, все още вдървен от съня и студа. Съгледвачът изглеждаше ужасен, че трябва да съобщи вестта.

— Не, военачалнико. Врагът е изчезнал през нощта. Равнината е празна.

Хаджиун посърна. Панджшир представляваше плетеница от цепнатини и проходи във всички посоки. Несъмнено хората на Джелауддин ги познаваха много добре.

Помисли си за съгледвачите, които беше пратил при Чингис предишната вечер. Не се беше справил добре тук и сега трябваше да изпрати още хора, за да държи хана в течение. Още по-лошото бе, че Джелауддин си бе тръгнал с още една победа. Теренът беше труден за проследяване на придвижващ се враг. Перспективата да ги издирва из този лабиринт от скали и долини го вбесяваше. Нямаше значение, че по-голямата част от войската бе непокътната. Врагът ги беше видял да отстъпват.

Преглътна на сухо, когато осъзна, че е позволил от долината да излезе искра, която можеше да подпали целия свят. Щеше да се разчуе, че монголите могат да бъдат победени, и Чингис трябваше да научи това, колкото и да не му се искаше.

— Следотърсачите да тръгват — рязко заповяда той. — Ще трябва да ги настигнем.