Кон Игълдън
Кости по хълмовете (20)

19.

Народът се бе събрал около Отрар и го държеше като юмрук. При други обстоятелства надбягването между двамата хански синове щеше да бъде голямо събитие за воините. Те щяха да правят облози кой от братята пръв ще докосне градските стени. Накрая, когато Джучи се запрепъва напред, следван на малко разстояние от Чагатай, пристигането им остана почти незабелязано. Всички чакаха да чуят, че лагерът е в безопасност — там всеки мъж имаше родители, съпруги или деца. Туманът на Джучи не посмя да го погледне в очите, когато той видя тигровата кожа, наметната върху коня му. Изсушената глава на звяра беше отсечена — знак, че Чингис не е забравил как синовете му са се били пред войската. Джучи прокара мълчаливо пръсти по обезобразената кожа и се извърна.

Когато на следващия ден пристигнаха първите ездачи, туманите бяха потресени от новината — беше се случило точно онова, от което се бяха страхували. Известно време останаха с надеждата, че семействата им може би са били пощадени, но Хазар пристигна с оцелелите и мъртвите. Воини тичаха към всяка приближаваща каруца и търсеха своите жени и деца. Други чакаха в мълчалива агония, докато изтощените жени минаваха покрай тях, отчаяно търсейки познато лице. Някои бяха възнаградени с викове и прегръдки. Повечето обаче останаха сами.

 

 

Нужен бе повече от месец да приберат всеки паднал воин по пътя през възвишенията на юг. Арабите бяха оставени да гният, но всички, които се бяха сражавали за Чингис, бяха вдигнати и почетени. Телата им бяха освободени от бронята и увити в бяла плъст, преди да ги качат на каруци до най-високите върхове наоколо и да ги оставят на ястребите и орлите. За загиналите жени се грижеха техните сестри и майки, а Чакахай, Бьорте и Хулун ги наглеждаха.

Чингис беше дошъл да види мъртвото лице на сестра си, щом я докараха. Бяха я намерили гола, с прерязано гърло. Мъката му беше ужасна. Това бе поредното престъпление, за което шахът щеше да отговаря. Майка му се бе състарила за една нощ от вестта, непрекъснато беше замаяна и трябваше да я водят за ръка. Беше изгубила син преди много години и старите й рани се отвориха отново, потапяйки я в море от сълзи. Когато Чингис обърна поглед към Отрар, всички разбраха, че градът ще стане на прах в горещия вятър.

Катапултите на хълма бяха унищожени и подпалени, когато гарнизонът си проби път навън и се втурна към собственото си унищожение. Дванадесет добри мъже бяха открити сред овъглените греди. Бяха съсечени на поста си. Чингис само изсумтя, когато научи новината, и заповяда на дзинските майстори да направят нови машини от корионската дървесина.

Краят на лятото измина спокойно, докато почиваха и се възстановяваха. Гневът обаче кипеше под повърхността. Градът ги очакваше и вече никой не се появяваше на високите стени, все още покрити със сажди от горящото масло, с което ги бе обсипал Самука.

Хо Са и заместникът на Хазар бяха открити сред купчината мъртъвци и почетени за враговете, които бяха взели със себе си. Вечер разказвачите превръщаха историите в балади, но опустялата плът бе отнесена с останалите без повече церемонии, отколкото се полагаха за най-простия воин. Върховете в далечината бяха покрити с мъртъвци и хищните птици кръжаха като облак над тях.

Зимата по тези места беше нищо в сравнение със страшния студ на север. Чингис не можеше да чете мислите на управителя на Отрар, но приближаването на хладните месеци като че ли предизвика възбуда в града, докато монголите чакаха построяването на катапултите. Племената не бързаха. Нямаха нужда да се местят, за да живеят, и това място беше толкова добро, колкото и всяко друго. Градът щеше да падне, а ако жителите му страдаха, докато чакат това, бяха си го заслужили.

Дните ставаха по-къси и понякога Чингис виждаше далечни фигури по стените, които сочеха нещо и разговаряха. Може би виждаха растящите конструкции върху хълма до града. Не го беше грижа. Понякога го обхващаше апатия и дори когато катапултите бяха готови, не даде заповед да ги използват, а предпочете да остане в гера си и да се напива в черната си депресия. Не искаше да вижда обвинението в очите на онези, които бяха изгубили семействата си. Решението беше негово и сега се измъчваше от мъка и ярост. Заспиваше само когато пиенето го караше да склопи очи.

Портите на Отрар се отвориха неочаквано един ден, когато небето беше покрито с тежки сиви облаци, предвещаващи дъжд. Монголската войска вдигна врява, блъскайки копия и мечове в щитовете в израз на гняв. Преди Чингис или военачалниците да реагират, малка група мъже излезе навън и портата бързо се затвори зад тях.

Чингис разговаряше с Хазар, когато чу воя на воините. Отиде бавно до коня си и го възседна вдървено, като се взираше към Отрар.

Само дванадесет души бяха напуснали защитата на стените. Чингис видя как хората му препускат с все сили към тях, размахвайки мечове. Можеше да ги спре, но устните му останаха стиснати.

Дванадесетте араби мъкнеха някакъв вързан човек, чиито крака се влачеха в прахта. Скупчиха се уплашено, когато воините ги наобиколиха, и вдигнаха ръце да покажат, че не са въоръжени. Но за монголите това също беше предизвикателство. Всеки, който бе достатъчно глупав да излезе срещу тях без меч или лък, само засилваше желанието им да убиват.

Чингис гледаше безстрастно как воините препускат към тях. Разстоянието се скъсяваше все повече и повече, докато един от тях блъсна арабин с рамото на коня си и го просна на земята.

Малката група спря, обхваната от ужас, и Чингис ги видя да викат на падналия си другар, който се мъчеше да се изправи. Воините ги подкараха с викове напред, както се подкарва стадо овце. Удареният изостана и неколцина се спешиха, за да го довършат.

Писъците му отекнаха в стените на Отрар. Групата араби продължаваше напред, като хвърляше ужасени погледи през рамо. Още един бе повален от удар с дръжка на меч, който разкъса скалпа му и покри лицето му с кръв. Той също бе оставен на ритащите и ръгащи мъже. Чингис седеше мълчаливо в седлото и гледаше как приближават.

Две жени приближиха един от арабите и го издърпаха от групата. Той викаше нещо на странния си език и вдигна ръце, но те му се изсмяха и не го пуснаха. Когато останалите го подминаха, мъжът започна да пищи. Този нямаше да умре бързо. Писъците му ставаха все по-силни, но така и не спираха.

Когато от групата останаха само шестима, Чингис вдигна ръка, седнал с изправен гръб на утринното слънце. Хората му чакаха този сигнал и се отдръпнаха от окървавените араби, за да сторят път на хана. Арабите продължиха с олюляване напред пребледнели. Когато стигнаха Чингис, те се проснаха на земята пред него. Пленникът им се загърчи в прахта.

Ханът гледаше студено, когато един от арабите вдигна глава и заговори на дзински, като бавно подбираше думите.

— Господарю, дойдохме да молим за мир! — рече той.

Чингис не отговори и само погледна към Отрар, чиито стени отново бяха почернели от дребни фигури, които наблюдаваха всичко. Мъжът преглътна прахта в гърлото си и опита отново:

— Градският съвет избра да ти предаде управителя, господарю. Бяхме въвлечени във война против волята си и сме невинни. Умоляваме те да ни пощадиш и да вземеш само управителя Иналчук, който е причина за бедите ни.

След като приключи, мъжът отново се просна на земята. Не разбираше защо той и спътниците му бяха нападнати. Дори не бе сигурен, че ханът е разбрал думите му. Чингис изобщо не реагира и мълчанието се проточи.

Освен вързан, управителят бе със запушена уста. Чингис чу стоновете и неясните му думи и направи знак на Хазар да махне парцала. Брат му не беше особено нежен и острието преряза устните на Иналчук заедно с кърпата, при което той изкрещя и изплю кръв.

— Тези хора нямат власт върху мен! — каза Иналчук, щом се опомни от болката. — Позволи ми да преговарям за живота си, господарю хан.

Чингис бе научил само няколко думи на арабски и не го разбра. Изчака търпеливо да доведат един от арабските търговци, които владееха много езици. Човекът пристигна, изнервен не по-малко от проснатите на земята. Ханът направи знак на управителя да говори отново и търпеливо изслуша превода на дзински. Мина му мисълта, че трябва да накара Темуге да обучи повече хора, ако смята да се задържи за по-дълго по тези земи. Не че го беше грижа кой знае колко.

Когато разбра думите на Иналчук, Чингис се изсмя грубо и пропъди една муха, която бръмчеше около лицето му.

— Вързали са те като овца на заколение и те дадоха на врага ти, а въпреки това казваш, че нямат власт над теб? Че какво тогава е това?

Докато преводачът се запъваше с отговора, Иналчук с мъка седна, докосна с вързани ръце кървящото си лице и трепна.

— В Отрар няма съвет, господарю. Това са прости търговци от града ми. Не могат да говорят от името на човек, назначен от самия шах.

Един от арабите понечи да каже нещо, но Хазар пристъпи бързо към него и го изрита, просвайки го по гръб.

— Млък! — рязко рече той. Изтегли меча си и опърпаните араби проследиха с нервни погледи движението му. Нямаше нужда от превод и мъжът не посмя да си отвори устата.

— Пощади живота ми и ще ти дам шест хиляди оки сребро — заяви Иналчук.

Преводачът се поколеба при сумата и Чингис се обърна към него. Под жълтия му поглед треперещият арабин се свлече на земята при останалите.

— Господарю, не знам думата на дзински език. Използва се за измерване на злато и сребро.

— Ясно е, че предлага огромна сума — отвърна Чингис. — В края на краищата, сам оценява собствения си живот.

Преводачът кимна, без да се изправя.

— Тежестта на много мъже в сребро, господарю. Може би на сто или повече.

Чингис се замисли и хвърли поглед към стените на Отрар, които продължаваха да се извисяват над войската му. Накрая махна с ръка.

— Ще бъдат дадено на жените да го използват както намерят за добре. Управителят ще живее засега — рече той.

С крайчеца на окото си забеляза изненадата на Хазар, но не реагира.

— Доведете ми Темуге — продължи той. — От стените на града ни гледат. Ще им дам да видят нещо.

Брат му Темуге дойде бързо, почти без да обръща внимание на окървавената земя и на управителя, който продължаваше да седи и очите му се стрелкаха от човек на човек.

— Колко сребро имаме в лагера, Темуге? — попита Чингис.

— Може би сто каруци, господарю хан — отвърна Темуге. — Имам записана всяка монета, но трябва да взема книжата, ако…

— Донеси толкова, колкото тежи един мъж — каза Чингис. Усети, че Иналчук се взира в него, и бавно се усмихна. — И една от преносимите пещи на Субодай. Искам среброто да се стопи като вода преди залез. Ясно ли е?

— Разбира се, господарю — отвърна Темуге, макар че изобщо не му беше ясно, и забърза да изпълни нареждането на брат си.

 

 

Жителите на Отрар се бяха струпали на градските стени, за да видят какво ще стане с управителя, когото предадоха на монголската войска. Бяха изстрадали сражението между гарнизона и хората на Самука. Когато войниците най-сетне си пробиха път навън, настроението им беше радостно. Шахът идваше да освободи града и те щяха да бъдат спасени. Но вместо това от юг се бе появила монголската войска и ги беше обкръжила. Не знаеха дали шахът е още жив, но как иначе беше възможно ханът да застане пред стените им? Нужни им бяха месеци да съставят съвета и дни за тайни разговори, преди търговците да изненадат Иналчук в леглото му и да го вържат, за да го предадат. Монголите нямаха зъб на жителите на града, а само на онзи, който ги бе провокирал. Цели семейства стояха заедно на стените и се молеха да бъдат спасени.

Преди слънцето да залезе, Чингис заповяда Иналчук да бъде закаран на един изстрел от стените. Това беше опасно, но той правилно прецени, че онези вътре няма да рискуват да стрелят по човека, който може и да реши да ги пощади. Заповяда Иналчук да коленичи само на стотина крачки пред портата със завързани отпред ръце.

Управителят на Отрар не бе пропуснал да забележи горящата пещ. Тя също беше докарана близо до градските стени и Иналчук долавяше острата миризма на горещ метал. Удвои предложената сума, после я удвои отново, докато Чингис не заръча на преводача да му каже да си държи езика зад зъбите, ако не иска да го изгуби.

Бяха странна група, стояща сама пред града. Трима яки мъже работеха с духалата под надзора на Темуге. Чингис стоеше до пленника с Хазар, а монголската войска чакаше строена отзад и гледаше.

Накрая мъжете при пещта съобщиха, че сребърните монети са се стопили в котела от черно желязо. Един от тях потопи пръчка в течността. Тя се овъгли при допира и белите капчици сребро засъскаха. Двама мъже прекараха дълги дървени пръти през дръжките на котела и го вдигнаха от желязната кутия и бялата жега на въглищата и духалата.

Иналчук изстена от ужас, когато видя да го носят към него. Над врящото съдържание се вдигаше страшна мараня.

— Сто хиляди оки сребро, господарю — рече той, като се потеше. Преводачът вдигна поглед, но не проговори и Иналчук започна да се моли на глас.

Когато носачите приближиха, Чингис погледна в купата течно сребро и кимна.

— Кажи му следното на неговия език — обърна се той към преводача. — „Нямам нужда от сребро или злато“.

Иналчук погледна нагоре с отчаяна надежда, докато преводачът говореше.

— Какво прави той, приятелю? В името на Аллах, кажи ми дали ще умра!

Преводачът затаи дъх за момент, взирайки се като омагьосан в среброто, което се вълнуваше в котела и покриваше стените му.

— Мисля, че ще умреш — призна той. — Поне ще бъде бързо, така че приготви душата си за Бог.

Чингис продължи, без да обръща внимание на разменените думи.

— Приеми този дар от мен, управителю на Отрар — рече той. — Можеш да си го задържиш.

Обърна се с ледено лице към Хазар.

— Накарай го да протегне ръце, но гледай да не се изгориш и ти.

Хазар събори Иналчук с удар в главата и го остави замаян. Направи му знак да протегне ръце и управителят започна да крещи, но не се подчини. Дори опряният в гърлото меч не можеше да го принуди да вдигне ръце. С растящ гняв Хазар го хвана за рамото и лакътя и счупи костта му с коляно, сякаш чупеше съчки. Иналчук изрева, но продължи да се съпротивлява. Чингис кимна и Хазар заобиколи да счупи другата ръка.

— Направи каквото ти казват, братко! — рязко рече преводачът. — Може и да оживееш!

Иналчук го чу през влудяващата болка и хлиповете си и протегна ръце, като здравата поддържаше осакатената. Чингис кимна на мъжете и те наклониха котела.

Порой врящ метал покри ръцете на управителя и за момент той сякаш държеше блестящ дъжд. Отвори уста да изкрещи, но от нея не излезе и звук. Пръстите му се слепиха в жегата, която разтапяше плътта му.

Рязко скочи назад и падна по очи. Слюнка потече от устата му и прахта по устните му се превърна в лепкава кал. Погледът му бе празен, когато Чингис застана над него, загледан с интерес към ръцете, които изглеждаха два пъти по-големи от обичайното.

— Ти ме доведе в тази суха страна — каза ханът на тресящата се фигура. — Предложих ти мир и търговия, а ти ми върна главите на моите хора. Сега ти давам безценното ти сребро в ръцете.

Иналчук не каза нищо, макар че устните му се движеха беззвучно.

— Може би нямаш думи да ми благодариш? — продължи Чингис. — Или гърлото ти е пресъхнало? Приеми това питие, за да утолиш жаждата си. Така ще познаеш частица от болката, която причини.

Преводачът бе изгубил дар слово от ужас, но Иналчук вече не можеше да чуе каквото и да било. Ханът не си направи труда да гледа, докато мъжете вдигнаха казана и изляха остатъка от метала върху лицето на управителя. Намазаната с масло брада се запали и отворената уста се напълни, но Чингис не откъсна поглед от хората на стената. Мнозина се извърнаха, разбрали, че смъртта е дошла за тях.

— Катапултите са готови, Хазар — рече Чингис, като продължаваше да се взира в града. — Утре по изгрев започваш да разбиваш стените. Камък върху камък да не остане. Отрар няма да бъде издигнат отново, когато си тръгнем. Този град ще бъде изтрит от лицето на земята заедно с всичко живо в него.

Хазар споделяше дълбините на омразата му. Склони глава.

— Твоя воля, господарю хан.

 

 

Стареца се заслуша към малката решетка високо в стената. Виждаше само смътни очертания в сумрака, но чу звуците на младото тяло, което идваше на себе си от тежкия сън. Чакаше търпеливо. Колко пъти бе водил момчета пред ритуала на пробуждането? Беше показал на новоприетия градината в цялото й великолепие, засилено от наркотика, разтворен в гъстото като сироп вино. Беше му показал рая, а сега в тъмното му предстоеше да види и ада.

Стареца се усмихна, когато чу ужасения вик долу. Представяше си шока и объркването. Спомняше си как се бе чувствал самият той преди толкова много години. Миризмата на мърша изпълваше малката килия, месото от труповете върху младия воин се разкапваше. Стареца го чу да хлипа, докато се бореше с отпуснатите крайници, които го покриваха. Щеше да му се струва, че само допреди малко е стоял във великолепен до болка дворец. Стареца бе изпипал градината и беше подбрал жените добре, без да пропуска и най-малката подробност. Те бяха изящни създания, а наркотикът бе възпламенил младия мъж до такава степен, че и най-лекото докосване до кожата му го докарваше едва ли не до лудост. После беше затворил очи уж за миг и се бе събудил сред вонящите трупове.

Напрегна поглед в тъмното. Различи размахващите се ръце на младежа. Той усещаше в мрака меката плът, а може би и движението на червеите в месото. Момчето изстена и Стареца го чу как повръща. Вонята беше ужасна и Стареца доближи роза до носа си, докато чакаше. Моментът винаги беше деликатен, но той бе истински майстор в изкуството си.

Момчето бе голо сред хлъзгавите мъртъвци. Стареца го видя как се мъчи да махне парчета блестяща кожа, полепнала по неговата собствена. Разсъдъкът беше на път да го напусне, сърцето му биеше почти до пръсване. Стареца си помисли, че само много младите могат да преживеят подобно изпитание, но дори те щяха да бъдат преследвани завинаги от него.

Момчето внезапно извика, когато вниманието му привлече движещата се маса разложена плът. Стареца се усмихна на ужасните му видения и приготви фенера. Беше го оставил в краката си, за да не може светлината да провали урока. Долу момчето се молеше на Аллах да го спаси от вонящата адска яма.

Отвори вратата на килията, фенерът пропъди мрака и светлината му заслепи момчето и го накара да отстъпи назад с ръце на очите. За свое удоволствие Стареца чу шуртенето на гореща урина, когато мехурът на момчето не издържа. Беше подбрал момента добре. Под притиснатите длани се стичаха сълзи.

— Показах ти рая — рече Стареца. — Показах ти и ада. Да те оставя ли тук за хиляда живота, или да те върна обратно в света? Какво те очаква, зависи от това колко добре ме следваш. Говори вярно, от цялата си душа. Ще посветиш ли живота си на мен, за да правя с него каквото намеря за добре?

Момчето беше петнадесетгодишно. Докато стоеше на колене и плачеше, последните остатъци от лепкавия хашиш излетяха от младото му тяло и го оставиха разтреперано и слабо.

— Моля те! Каквото поискаш! Твой съм — каза момчето, хлипайки. Все още не смееше да отвори очи, уплашено дали видението няма да изчезне и то отново да остане само тук.

Стареца допря чаша до устните му и го остави да подуши смолата, за която казваха, че вдъхва кураж. Момчето загълта жадно и пурпурното вино се стече по голите му гърди и ръце. Старецът изсумтя доволно, когато тялото се отпусна, отново изгубило съзнание.

Когато се събуди, младежът лежеше на чисти чаршафи в гола каменна стая някъде в крепостта, убежището на Стареца от света. Останал сам, той плака от видяното, без да подозира, че продължават да го наблюдават. Когато спусна крака на земята и се опита да стане, беше твърдо решен никога повече да не вижда демоните от стаята с мъртъвците. Потръпна, когато си спомни как труповете се движеха, гледаха го и всяка картина бе по-ярка и ужасяваща от предишната. Помисли си, че щеше полудее, ако градината не беше останала също в ума му. Нейното спокойствие го беше закриляло дори в ада.

Дървената врата се отвори и младежът пое дълбоко дъх, щом се озова пред онзи, който го бе извел от онова място. Стареца беше дребен и як, със свирепи очи върху тъмно като махагон лице. Брадата му бе намазана и съвършена, но дрехите му си оставаха прости, както винаги, подходящи за човек, който е отказал всички съблазни на богатството. Младежът се просна по очи върху хладния камък.

— Най-сетне разбираш — меко рече Стареца. — Аз те хванах за ръка и ти показах славата и провала. Кое ще избереш, когато настъпи моментът?

— Славата, господарю — отвърна младежът, като се тресеше.

— Животът ти е само птичи полет през осветена стая. Преминаваш от безкраен мрак във вечна нощ, между които има само един кратък миг. Стаята няма значение. Животът ти няма значение, а само как ще се подготвиш за следващия.

— Разбирам — каза младежът. Отново почувства мазното докосване на мъртвата плът и потръпна.

— Съжалявай онези, които не знаят какво ги чака след смъртта. Можеш да се изправиш силен сред тях, защото си видял рая и ада, без да изгубиш кураж.

Водачът на хашишините протегна дружески ръка и помогна на младежа да се изправи.

— Сега можеш да се присъединиш към братята си. Мъже като теб, на които бе позволено да погледнат през цепнатината в стените на реалността. Няма да провалиш тях или мен, когато донесеш идеална смърт в нозете на Аллах.

— Няма, господарю — отвърна младежът, по-сигурен отвсякога. — Кажи ми кого трябва да убия. Няма да се проваля.

Стареца се усмихна. Винаги се трогваше от пламенната вяра на младите воини, които изпращаше в света. И той навремето беше един от тях и когато нощите бяха тъмни и студени, понякога все още копнееше за градината, която му бяха показали. Надяваше се, че когато смъртта най-сетне го прибере, истинската ще бъде толкова прекрасна, колкото създадената от него. Нека има хашиш в рая, помисли си той. Нека отново бъде млад и гъвкав като това момче.

— Ще идеш с братята си в лагера на монголския хан, който се нарича Чингис.

— Сред неверниците ли, господарю? — заекна младежът. Вече се чувстваше омърсен.

— Сред неверниците. Вярата ти ще те държи силен. За това и само за това беше обучаван при нас тези пет години. Беше избран заради умението ти да учиш езици. Можеш да служиш добре на Аллах с този негов дар. — Старецът постави ръка на рамото на младежа. Дланта му сякаш излъчваше топлина. — Сближи се с хана и когато дойде подходящ момент, отнеми живота му с един удар в сърцето. Разбираш ли цената на провала?

Младежът преглътна с мъка. Споменът за ямата беше свеж.

— Няма да се проваля, господарю. Кълна се.