Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Завоевател (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones of the hills, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2015)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Кон Игълдън. Кости по хълмовете

ИК „Бард“, София, 2008

Американска. Първо издание

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Веселина Симеонова

ISBN: 978-954-585-983-0

История

  1. — Добавяне

15.

Дори през грохота на копитата Субодай чу пукота на перата в ухото си, когато опъна лъка. Изправи се в стремената и се прицели в предните крака на слона, който се носеше към него като свлачище. Хората наоколо направиха същото и когато той пусна тетивата, въздухът почерня от фучащи стрели. Никой от воините не обмисляше действията си. Бяха обучени за това още от тригодишни, когато ги връзваха за някоя овца и ги учеха да яздят. Преди първата им стрела да улучи целта си, вече имаха втора на тетивата. Могъщите мускули издуваха десните им мишници, докато опъваха отново лъковете.

Слоновете зареваха от болка и се вдигнаха на задните си крака, мятайки глави настрани. Субодай видя как стрелите потъват в масивните сиви крака и нарушават ритъма на атаката им. Половината от огромните животни се препънаха. Други вдигаха хоботи и жълти бивни в яростно предизвикателство. Скоростта им се засили, но полетя втора вълна стрели и слоновете се разтърсиха от ударите. Стрелите са забиваха в краката им, отваряйки болезнени рани.

Субодай автоматично посегна за нова стрела, но пръстите му напипаха празен колчан. Вече почти беше стигнал конницата на шаха. Прибра лъка в твърдия калъф на седлото и вдигна меча над дясното си рамо, готов да съсича.

Мъжете около него пуснаха последен залп към приближаващите редици и Субодай отново се изправи в стремената, щом видя, че най-близките слонове се надигат на задните си крака, полудели от болка. Водачите им пищяха и удряха бясно, но животните се обърнаха назад. Сърцето му сякаш заби по-бавно, когато видя как едно от тях рухва на земята с ужасяваща сила. Другите се отклониха в агония от редицата галопиращи воини, събаряйки коне и хора.

Субодай изкрещя тържествуващо, когато масивните животни отстъпиха сляпо към редиците на шаха. Оставяха пътеки през напредващите войници, сякаш газеха в гъста трева, и мятаха с бивните си мъжете. Нищо не можеше да ги спре в безумието им. Само за няколко мига Субодай се озова пред разбитите предни редици, замаяни и окървавени от бягащите зверове. Някои от арабите дойдоха на себе си достатъчно бързо, за да успеят да пуснат своите стрели от двойно извитите си лъкове. Първите монголски воини и коне рухнаха, но другите се озъбиха и препуснаха с нова сила напред. В последните мигове преди сблъсъка Субодай избра своя противник и поведе понито само с коленете си.

Монголските воини всяха хаос в първата редица. Субодай отсече главата на един войник и едва не падна, когато се сниши, за да избегне удара на друг. Докато се изправяше, замахна и остра болка прониза рамото му, когато мечът му удари броня. Ниската поза и тежестта му го задържаха в седлото. Арабинът рухна и Субодай се озова в една от кървавите пътеки, оставени от слоновете. Все още ги виждаше да се носят напред, терзани и ослепени, като сееха разруха след себе си. Мислено благодари на чудовищните животни и се огледа за нов противник.

Редиците на шаха бяха разтърсени и обездвижени от разбеснелите се слонове. Арабските стрелци се разпръснаха и измираха, като крещяха от ужас, а монголите препускаха твърдо напред и безмълвно поемаха рани, но не спираха да мушкат и съсичат. Мечовете се нащърбяваха в арабската броня, но ръцете им се вдигаха и спускаха безмилостно и ако щитът спираше един удар, нанасяха втори отгоре или отдолу, прерязвайки крака и гърла. Бяха по-бързи от враговете си. Субодай налетя на огромен брадат арабин, обхванат от лудостта на сражението. Надуши потта му, когато използва рамото на понито, за да го извади от равновесие. В мига преди да профучи покрай него видя, че извитата му сабя е без ефес и мечът му отряза три пръста. Хората на шаха бяха едри и Субодай се запита дали не са били подбирани по-скоро заради силата им, отколкото според уменията. Ударите им се сипеха върху воините му, но монголите неизменно ги избягваха, удряха в отговор, където могат, и продължаваха напред. Много от войниците на шаха получаваха по три или четири рани преди загубата на кръв да ги повали.

Субодай видя стотици пехотинци да се събират около конник на черен жребец. Дори от това разстояние виждаше, че животното е великолепно. Ездачът му крещеше заповеди и мъжете се построиха около него във формата на клин. Субодай се приготви за контраатака, но вместо това те вдигнаха щитове и започнаха да отстъпват назад към основните сили.

Не беше нужно монголският военачалник да дава нови заповеди. Мингхан командирите действаха самостоятелно, но четирима от тях усетиха оттеглянето и се втурнаха напред. Стрелите можеха да повалят отстъпващите войници, но те бяха свършили, а арабските редици удържаха строя, оставяйки купища мъртъвци зад себе си.

В далечината се чу протяжният вой на рогове. Субодай вдигна очи и видя препускащите тумани на Чингис. Ханът най-сетне излизаше на бойното поле и военачалникът изтри потта от челото си, изпълнен с огромно удоволствие.

Хората му бяха разбили врага, но Субодай все още бе обладан от ярост. Организираното отстъпление си беше свършило работата и не му бе позволило да огъне редиците и да отреже главата на основната войска на шаха. Препусна с хората си, които продължаваха да нападат последните групички изтощени пехотинци. Запита се кой ли е младият командир, който бе предотвратил пълния разгром. Той беше успял да удържи хората си заедно в разгара на битката и Субодай добави и това към вече наученото за врага. Шахът имаше поне един компетентен офицер под свое командване.

Мингханите се построиха отново сред разбити тела, пръсната броня и оръжия. Някои се спешиха да измъкнат безценните стрели от труповете, но малко от тях можеха да се използват отново. Субодай почувства как сърцето му се успокоява и огледа бойното поле, за да прецени къде има нужда от него. Войската на шаха бе излязла от прохода, а туманите на Джебе и Джучи й пускаха кръв в тила. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и Субодай реши, че Чингис няма да има време да атакува преди то да се скрие.

Кимна. Видя, че и последните пехотинци се бяха върнали във фланга и гледаха свирепо монголските воини, които сновяха между телата. Повечето слонове бяха изчезнали, няколко лежаха на земята и ритаха. Самите араби бяха предпочели да ги повалят със стрелите си, вместо да оставят монголите да се нахвърлят върху тях. Субодай бе уморен, болеше го на дузина места, но битката далеч не беше приключила.

— Строй се по мен! — извика той и онези, които го чуха, се подчиниха. Шахските редици маршируваха напред и пред студения поглед на Субодай се появиха бодри пехотинци. Не можеше да повярва, но войниците явно бяха твърдо решени да стигнат Отрар и продължаваха напред въпреки атаките.

Поклати глава. Военачалниците бяха доказали силата на подвижната войска и самостоятелно действащите командири. Но въпреки това шахската армия продължаваше да се движи тежко напред, независимо какво се изпречваше срещу нея. Субодай си помисли, че шахът жертва хората си безжалостно като самия Чингис.

Докато воините на Джелме се строяваха с неговите в колони, Субодай видя към тях да се обръщат уплашени лица. Войниците знаеха какво предстои още преди да е взел решение. Той видя как опъват лъкове и се приготвят.

Посегна за рога на гърдите си, но го намери разцепен на две от удар, който не помнеше. Изруга, без да забелязва ухилените физиономии на намиращите се наблизо.

— След мен! — изрева той. От лявата му страна хората на Джелме смушкаха конете си и препуснаха.

 

 

Чингис бе препускал устремно двайсет мили и нареди да сменят конете с отпочинали, щом се показа бойното поле. Видя, че шахът е излязъл от възвишенията, но нямаше какво да се направи. Погледна покрай редиците, където препускаше синът му Чагатай, следван по-нататък от Хазар. Петдесет хиляди мъже яздеха след него, следвани от огромна опашка резервни коне. И въпреки това се изправяха срещу враг, чийто край не се виждаше. Едва успяваше да различи знамената на Субодай, който атакуваше фланговете отляво. Зад арабската войска се вдигаше прашна пушилка. Помисли си, че Самука и Хо Са вече сигурно са мъртви, но Отрар беше далеч и гарнизонът му нямаше да стигне бойното поле днес. Ханът бе направил всичко по силите си, но последното хвърляне на костите предстоеше. Той беше стигнал дотук и нямаше друг план, освен да удари колоната на шаха и да я обкръжи с крилата си.

Даде заповед на знаменосеца и чу как златният флаг заплющя на вятъра. Хиляди лъкове изскърцаха по редицата. Войниците на шаха се опитаха да посрещнат удара, макар че командирите все така ги караха да продължават напред. Никой не искаше да се изправи отново срещу мрачните воини, но нямаше къде другаде да отиде. Изпищяха предизвикателно, когато златният флаг беше свален и небето почерня.

Монголските редици удариха с рев на пълна скорост, която бе толкова опасна, колкото и оръжията им. Широките крила полетяха около фронта на шахската армия, препуснаха покрай фланговете и я отрязаха. Слънцето потъваше зад хоризонта и светлината вече посивяваше, когато двете войски се срещнаха. Вечерта беше ясна и чиста. Монголите се врязаха в редиците на враговете си.

 

 

Шах Ала-уд-Дин Мохамед изкрещя от ужас, когато редица монголи си проби път чак до него. Конната му гвардия ги съсече до последния човек, но той беше обкръжен от всички страни и половината от войската не можеше да вдигне оръжията си. Шахът бе на ръба на паниката, докато се оглеждаше във всички посоки. Много скоро щеше да се стъмни, но монголите продължаваха да се бият като обезумели. Не издаваха и звук, дори когато умираха. Поклати глава при вида им. Нима не чувстваха болка?

Синът му Джелауддин смяташе, че са по-скоро тъпи животни, отколкото хора, и като едното нищо можеше да се окаже прав.

Въпреки това армията продължаваше мъчително напред, борейки се с желанието да побегне пред враговете. Ала-уд-Дин видя как ярките колони на войниците му се разбиват по фланговете, но грохотът на монголите отзад неизменно ги караше да продължат.

Все повече и повече от бойците на хана умираха, докато се опитваха да си пробият път до центъра. Войниците на шаха галопираха през тях и ги съсичаха. Не можеха да се сравняват със скоростта на монголите, но щитовете спряха много от стрелите им и приближилите се биваха мушкани, съсичани и отблъсквани назад. В сгъстяващия се здрач Ала-уд-Дин ликуваше при вида на мъртвите врагове, които слонът му газеше.

Спусна се мрак и картината заприлича на видение от ада. Мъжете крещяха и се бореха в кипящата маса от сенки и ножове. Шахската армия сякаш бе заобиколена от ръмжащи джинове, от всички страни се носеше грохотът на копита. Войниците се тресяха и продължаваха да маршируват напред, ужасени, че ездачите връхлитат право срещу тях. Звездите над тях бяха ясни и ярки, лунният сърп бавно се издигаше в небето.

Шахът реши, че монголският хан ще продължи клането чак до зори, и се молеше непрекъснато между заповедите, надявайки се да оцелее през тъмните часове. Гвардейците му отново трябваше да се изправят срещу отделила се колона воини, убивайки около осемдесет души и отблъсквайки останалите, за да бъдат съсечени от пехотинците. Синовете на старите родове се наслаждаваха и това им личеше. Зъбите им проблясваха, докато подхвърляха шеги на другарите си. Войската наоколо ставаше на пух и прах, но благородници като тях не обръщаха внимание на тези загуби. В края на краищата, Аллах даваше и вземаше, както му се хареса.

Ала-уд-Дин си помисли, че утрото ще разкрие само кървави дрипи от войнството, което беше командвал. Единствено мисълта, че врагът също страда, поддържаше решимостта му.

Отначало не забеляза, че грохотът утихва. Имаше чувството, че е живял цяла вечност сред тропота на копита. Когато той започна да заглъхва, шахът все още викаше синовете си и очакваше нови доклади. Армията продължаваше да марширува напред и със сигурност щяха да наближат Отрар преди съмване.

Накрая един от висшите командири извика, че ханът се е оттеглил. Ала-уд-Дин благодари за спасението си. Знаеше, че конниците не могат да атакуват нощем. На съвсем слабата лунна светлина не бяха в състояние да координират ударите си, без да се сблъскат помежду си. Той изслуша новините от съгледвачите, които преценяваха разстоянието до Отрар и предаваха всички подробности относно разположението на хана.

Ала-уд-Дин се приготви да се установи на лагер. Утрото щеше да сложи край на всичко, а проклетите монголи бяха оставили стрелите си в телата на неговите хора. В близост до Отрар можеше да построи войската в по-широки редици, така че повече мечове щяха да поемат жилещите атаки. Сигурен бе, че през последния час врагът беше дал толкова жертви, колкото и той. Преди това монголите буквално кормеха войската му. Огледа маршируващите редици, като се питаше колко ли са преживели преминаването през възвишенията. Навремето беше гледал как ловен отряд с копия проследява ранен лъв. Животното бе оставило широка кървава диря, докато бе пълзяло с разпран корем. Сега шахът не можеше да се освободи от мисълта, че собствената му армия е в положението на лъва. Най-накрая заповяда да спрат и чу гръмката въздишка, когато на войниците бе позволено да си починат. Шахът понечи да слезе, но видя появилите се на изток светлини. Добре познаваше лагерните огньове и остана на гърба на слона, а светлините ставаха все повече и повече, докато не заприличаха на далечни звезди. Там беше врагът, който също почиваше и очакваше утрото.

Хората около Ала-уд-Дин също започнаха да палят огньове от дърва и сушени камилски изпражнения. Утрото щеше да види края на всичко. Шахът чу гласовете на молещите се правоверни и кимна свирепо. Аллах беше все още с тях, а монголският хан също кървеше.

 

 

Луната прекосяваше черното небе и Чингис събра военачалниците си около огъня. Настроението не бе приповдигнато, докато го чакаха да заговори. Туманите им бяха съсекли много от хората на шаха, но собствените им загуби бяха ужасяващи. В последния час преди мрака загинаха четири хиляди опитни воини. Бяха си пробили път почти до самия шах, но тогава арабските саби се събраха срещу тях и ги накълцаха.

Джебе и Джучи пристигнаха в лагера заедно. Хаджиун и Хазар ги поздравиха, но Чингис просто ги изгледа. Субодай и Джебе станаха да приветстват двамата млади мъже — бяха чули историята за дългото им препускане, която вече се разпространяваше сред монголите.

Чагатай също бе чул новината и гледаше навъсено как Джелме потупва по-големия му брат по гърба. Не разбираше защо изглеждаха толкова доволни. Той също се беше сражавал и бе изпълнявал заповедите на баща си, вместо да се запилява с дни без никаква вест. Поне беше там, където Чингис се нуждаеше от него. Беше се надявал Джебе и Джучи да бъдат опозорени заради отсъствието си, но дори закъснялата им поява в тила на шаха се коментираше като гениалност. Стисна зъби и погледна към баща си.

Чингис седеше с кръстосани крака, с мях айраг до себе си и купа кисело сирене в скута. Опакото на лявата му ръка бе цялото в кръв, десният му пищял беше здраво превързан, но все още кървеше. Когато Чагатай извърна лице, за да не слуша глупавите хвалби по адрес на брат си, Чингис обра с пръст остатъците в купата и задъвка. Настъпи тишина, когато той остави съда и седна абсолютно неподвижен.

— Самука и Хо Са вече трябва да са мъртви — най-сетне произнесе той. — Гарнизонът на Отрар не може да е много далеч, а не знам колко са оцелели след пожара и стрелите.

— Няма да спрат през нощта — рече Хаджиун. — Може да им се наложи да водят конете си, но въпреки това ще стигнат при шаха преди зазоряване.

Докато говореше, Хаджиун се взираше в нощта натам, откъдето можеха да очакват гарнизона. По-нататък се виждаха огньовете на вражеския лагер и дори след толкова много жертви светлините му бяха стотици, и то само на няколко мили от тях. Несъмнено арабските съгледвачи вече препускаха обратно, водейки градския гарнизон. Мракът щеше да ги скрие достатъчно добре.

— Изпратих съгледвачи в кръг около нас — каза Чингис. — Ако ни нападнат през нощта, няма да има изненади.

— Че кой напада през нощта? — обади се Хазар. Беше потънал в мисли за Самука и Хо Са и едва вдигна очи от сушеното козе месо, което дъвчеше.

В светлината на пламъците Чингис обърна студения си поглед към него.

— Ние — отвърна той.

Хазар погълна месото по-бързо, отколкото беше възнамерявал, но Чингис продължи, без да му даде възможност да отговори:

— Какъв избор имаме? Знаем къде са, а стрелите ни и без това са свършили. Ако ги ударим от всички страни, няма да пречим сами на себе си.

Хазар прочисти гърлото си.

— Луната е много слаба, братко — с плътен глас рече той. — Как ще виждаме знамената и как ще разберем накъде върви битката?

Чингис вдигна глава.

— Ще разбереш, когато се пречупят или когато те убият. Това е единствената възможност, която ни е останала. Да не искаш да чакам, докато още двайсет хиляди се присъединят към тях на сутринта — при това отпочинали мъже, които не са се сражавали, за разлика от нас?

Огледа военачалниците си на светлината на огъня. Мнозина от тях се движеха сковано, а дясната ръка на Джелме бе превързана с окървавен парцал, който все още бе мокър.

— Доколкото познавам Самука, ще са по-малко и от половината — промърмори Хазар, но Чингис не отговори.

Субодай прочисти гърлото си и погледът на Чингис се премести върху младия военачалник.

— Господарю хан, летящите колони свършиха добра работа, докато имахме стрели. През нощта всяка атака ще бъде посрещната от мъже с щитове, подредени в плътни редици. Можем да изгубим всички бойци.

Чингис изсумтя, но Субодай продължи, а тихият му глас успокояваше останалите:

— Една колона може да си пробие път през тях, но вече видяхме резултата. Тези араби няма да побягнат лесно пред нас. Всяка наша стъпка докарва повече и повече мъже по фланга на атаката, докато не я прекърши.

— Имаш ли друго предложение? — рязко рече Чингис. Макар че тонът му бе груб, той слушаше. Познаваше острия ум на Субодай и го уважаваше.

— Трябва да ги объркаме, господарю. Можем да го сторим с лъжлива втора атака от другата страна. Ще изпратят хора да я задържат и ние ще им се хвърлим отзад.

Чингис поклати замислено глава. Субодай продължи да натиска:

— Ами ако пратим малък отряд да подгони конете към лявото крило на шаха, господарю? Да вземат всички резервни коне, за да вдигнат колкото се може повече шум. Когато шахът прати войниците си натам, ние ще атакуваме дясното крило с всичките си сили. Може и да успеем.

Изчака, докато Чингис обмисляше думите му, без да си дава сметка, че е затаил дъх.

— Планът е добър — започна той. Всички около огъня се вцепениха, когато чуха рог в нощта. Почти веднага в далечината се надигна рев, който приближаваше към тях. Докато те се хранеха и разговаряха, шахът беше нападнал огньовете им.

Военачалниците скочиха едновременно на крака, за да се върнат при хората си.

— Така стана по-просто, Субодай — каза Хазар, докато минаваше покрай него.

Субодай се ухили на арогантния му тон. Той беше предвидил подобна атака и хората му бяха готови.