Кон Игълдън
Кости по хълмовете (26)

25.

Самарканд беше примамлив град. Чингис яздеше по широка улица, от двете страни на която се издигаха къщи, и неподкованите копита на понито му чаткаха по неравния калдъръм. Някъде напред в небето се издигаше пушек и се чуваха звуците на сражение, но тази част на града беше пуста и изненадващо тиха.

Хората му бяха нащрек и вървяха от двете му страни с опънати лъкове, готови да пратят стрела по всичко, което помръдне. Бяха принудили гарнизона да отстъпи организирано обратно в града по начин, достоен и за собствените му тумани. Чингис с изненада откри, че си бяха приготвили и втора отбранителна линия вътре в града, но пък и самият Самарканд беше изненадващо място. Той вече беше започнал да мисли, че ще се наложи да ги умори с глад, както стана с Йенкин, но те бяха рискували всичко веднага щом приближи подкреплението. Тактиката му да разчита на скоростта отново бе дала плод срещу враг, който бе подценил силата на туманите.

Подозираше, че ако остане в земите на шаха, градовете в крайна сметка щяха да установят връзка помежду си и най-способните командири щяха да изнамерят начин да отразят атаките му. Усмихна се. Докато успеят да го сторят, целият Хорезъм щеше да е под негов контрол.

Край улицата се издигаха дървета — напълно пораснали, но някак подредени. Чингис виждаше белите дискове на отсечените клони, както и тъмните петна по корените. Явно бяха поливани тази сутрин. Поклати зачудено глава на положения труд. Предположи, че жителите на града са се наслаждавали на сянката им през лятото и трябваше да признае, че на топлия ветрец от тях се разнася приятен аромат. Може би дори градските хора имаха нужда да виждат малко зелени листа от каменните си балкони. Изправи се в стремената и видя открита вдлъбната гола земя, заобиколена от подредени в редици дървени пейки. Самарканд имаше много странни неща зад стените си. Това сигурно беше място, където арабите се събираха да слушат речи, а може би дори да се състезават с коне. Воините му събираха там пленници и мястото вече бе почерняло от гъстата маса хора, вързани и онемели от страх.

Чингис мина покрай един каменен кладенец на кръстовището на две улици и слезе от коня, за да го погледне. Надникна през ръба и далеч долу видя тъмен кръг вода. Импулсивно взе завързаната на въжето кожена кофа и я пусна просто за да чуе плясъка. Изтегли я и пи дълго, отмивайки прахта от гърлото си, след което я подаде на един от стрелците и отново се качи в седлото. Самарканд бе добре разположен между завоя на реката и езерата. На такава земя можеше да се отглежда всичко и Чингис бе видял край главната порта безлюдни пазари, пълни с пресни плодове и зеленчуци. Зачуди се как ли запълват дните си жителите на града, щом храната и водата бяха в такова изобилие. Ясно беше, че не се упражняват с оръжие, ако можеше да се съди по оттеглянето на гарнизона. Туманите просто го бяха последвали в града — бяха прекалено близко, за да успеят да затворят навреме портите.

Огромните размери на Самарканд трудно можеха да се възприемат. Чингис бе заобиколен от улици и къщи, от големи и малки постройки. Дворецът на шаха доминираше над лабиринта около него, но Чингис насочи коня си към едно високо минаре в западната част. Любопитството му се разпали при вида на странната постройка, издигаща се високо над останалите. И сякаш растеше още повече, докато я приближаваше.

Минарето се издигаше насред голям открит площад, заобиколен от ниски и широки сгради със затворени прозорци. Чингис почти не обърна внимание на командирите си, които отваряха с ритници вратите и проверяваха за врагове. Чу се сумтене и шум от борба, но воините си знаеха работата и звуците не продължиха дълго. Нови пленници бяха завързани и замъкнати към хиподрума. Някои от тях се взираха обезумяло към човека, който стоеше сам в основата на минарето.

Чингис прокара длан по основата на постройката, като се наслаждаваше на сложната шарка върху плочките на облицовката. Всяка една бе захваната за съседната и му се прииска да извади ножа си и да измъкне една само за да я разгледа по-добре. Стройната кула блестеше на слънчевата светлина и трябваше да проточи врат, за да види върха й от мястото си. Докато го правеше, шапката на главата му ненадейно падна. Усмихна се изумен, че човек може да създаде подобно нещо, и се наведе да я вдигне.

Тихо се засмя, докато отново си слагаше шапката. Един от хората му го чу.

— Господарю хан? — обади се той, готов да изпълни всяка негова заповед.

— Просто си мислех, че откакто съм дошъл в тези земи, не съм се кланял на никого — весело отвърна Чингис. — Докато не се озовах пред тази кула.

Мъжът се усмихна, когато видя хана си в такова добро настроение. Може би откритият характер на града си казваше думата. Дзинските градове бяха тесни и ограничени в сравнение с него и Чингис не можеше да си представи да управлява подобни места. Докато тук, с толкова слънчева светлина, това беше възможно. Жителите щяха да имат прясна вода и храна от пазарите, за да нахранят семействата си. Селяците щяха да я носят всяка сутрин преди зазоряване и да я разменят срещу бронзови и сребърни монети. За момент ясно видя в ума си устройството на целия град, от търговците до занаятчиите, учителите и писарите. Всичко това работеше някак, макар все още да не разбираше откъде се вземаха всички монети. Може би някъде наблизо имаше мини? И ако имаше, кой превръщаше метала в монети и ги пускаше, за да започне търговията в Самарканд? Шахът ли? Беше сложно и объркващо, но той обърна лице към слънцето и почувства покой. Беше спечелил битка тази сутрин и бе пратил синовете си да разбият другата армия, дошла да освободи Самарканд. Денят беше добър.

Миризмата на пушек се засили и Чингис загърби разпилените си мисли. Хората му обикаляха навсякъде и хващаха пленници, но гарнизонът продължаваше да се съпротивлява и той яхна коня си, за да наблюдава сражението. Тръгна заедно със стрелците към мястото, където димът се издигаше на кълбета над зашеметения град. Устните му твърдо се свиха. Каква е ползата от кладенци и дворове, ако не можеш да ги удържиш? Винаги имаше алчни хора, готови да ти отнемат онова, което си съградил. Един владетел трябва да е глупак, за да им позволи да надничат в градовете му и да вземат каквото си поискат. И въпреки това ханът знаеше, че един град може да бъде отбраняван. Той беше разбил достатъчно стени, за да има добра представа какво противостои най-добре на катапултите и куките му. Изкушаваше се да провери идеята следващата зима, най-добре със Субодай. Любимият му военачалник щеше да остане страшно доволен от предизвикателството. Ако Субодай успееше да опази един град от туманите му, може би Чингис щеше да се замисли и да ги остави непокътнати под властта на собственото му семейство. Иначе можеше спокойно да ги остави оградени като козите, които използваха в родината, за да ловят вълци.

Когато излезе на главната улица, ханът видя проснати тела, повечето в броните, които предпочитаха бранителите на Самарканд. Една врата беше оплискана със засъхваща кръв и все още проблясваше ярко на слънцето, неизвестно как озовала се там. Бръмченето на тетивите се чуваше по-ясно и той мина още две улици, преди да стигне района на шахския дворец и високата стена около него. Тук димът беше по-гъст, макар че наоколо изглежда горяха само няколко къщи. Явно някой бе съборил лампа в борбата или беше разритал огнище. Пламъците ревяха и денят бе станал още по-горещ. Хората му сновяха пред стената като разлютени мравки, давайки си сметка, че ханът ги наблюдава.

Чингис спря, за да гледа как воините атакуват дома на шах Ала-уд-Дин. Зад стената се виждаше покрит с цветни градини хълм, на чийто връх се издигаше огромен дворец. Дали случайно или не, стените около него достигаха до самата улица, като се прекъсваха единствено от широка порта от тежки железни решетки. Чингис хвърли поглед на улицата покрай стената. Къщите бяха потънали в сянка, но изглеждаха по-чисти, отколкото бе очаквал. Може би под тях имаше отходни ями или някаква друга система за отвеждане на нечистотиите. Събирането на толкова много хора на едно място неизменно пораждаше проблеми и Чингис започваше да оценява по достойнство хитроумното устройство на Самарканд.

Нямаше място за катапулти, дори хората му да си бяха направили труда да ги домъкнат по улиците. Макар стените да бяха високи само десет стъпки, гарнизонът бе избрал добро място, което да отбранява до смърт.

Чингис гледаше как най-добрите стрелци стоят отзад и пускат стрели към всяко лице, което се показваше над ръба. Имаше ли платформа от другата страна? Най-вероятно. Виждаше се как бранителите приклякват на нея и оставят стрелите да избръмчат над главите им. Малцина оцеляваха от такова разстояние, макар да носеха тежки щитове и използваха сабите и лъковете си за закрилата. Забеляза шамана Кокчу, който призоваваше воините да положат още усилия. Носеше само къси гащи и тялото му бе боядисано в тъмносини линии, така че кожата му сякаш се гърчеше, когато се движеше.

В присъствието на шамана и хана воините се хвърлиха в боя с нова енергия и използваха пръти с куки, за да захванат горния край на стената и да се опитат да я съборят. Вече бяха разклатили една част и Чингис видя как в тухлите се появява огромна пукнатина. Канеше се да им нареди да отстъпят, докато докарат катапулти. Най-близките къщи щяха да бъдат срутени, за да се освободи място, след което стената щеше да бъде съборена с лекота. Но когато видя пукнатината, Чингис се успокои. Не оставаше още много.

Естествено, Кокчу го беше забелязал. Чингис виждаше, че шаманът го следи с крайчеца на окото си. Спомни си първата им среща, когато Кокчу водеше хана на найманите към върха на един хълм, по-далеч от битката. Тогава му беше отпуснал само година живот, но минаха много повече и сега той бе станал влиятелен, един от шепата верни мъже, които управляваха от името на хана. Чингис одобряваше нескритата амбиция на шамана. За него беше добре воините му да благоговеят пред духовете, а кой друг можеше да каже по-убедително, че бащата небе е благословил хана им? Победите не бяха закъснели и Кокчу бе изиграл своята роля.

Внезапно Чингис се намръщи и мислите му се прехвърлиха към друг спомен. Нещо не му даваше покой, думите се въртяха в главата му, но не успяваше да ги подреди точно. С рязък жест извика един от пратениците, които винаги чакаха заповедите му.

— Иди в лагера край града — нареди Чингис на младия воин. — Намери жена ми Чакахай и я питай защо не може да гледа Кокчу, без да се сеща за сестра ми. Разбра ли?

Младежът се поклони дълбоко и кимна, научил наизуст думите. Не знаеше защо ханът трябва да изглежда така навъсен в деня, в който бяха превзели нов град, но задачата му бе да се подчинява и той я изпълни без въпроси. Препусна, без да поглежда назад, когато стената рухна навън, смазвайки двама воини, не успели да се отдръпнат навреме. Под студения поглед на хана Кокчу подскачаше като изрисуван паяк и воините се втурнаха с рев напред.

 

 

Чагатай гледаше как брат му язди към него. По-голямата част от тумана му обикаляше бойното поле, обираше мъртвите и довършваше все още мърдащите. Група воини и командири остана с него и не бе нужно да им дава заповеди. Знаеха накъде е тръгнал Джучи и неусетно го наобиколиха. Мнозина от по-старите предпочетоха да приберат мечовете в ножниците си, вместо да се изправят пред военачалник с нащърбено острие, макар че Чагатай им се изсмя презрително и гневно извика, когато ги видя. Онези непосредствено около него бяха все млади и самоуверени. Държаха оръжията си вдигнати пред очите на всички с арогантни физиономии. Не ги беше грижа, че Чагатай бе оставил брат си да загине. Бяха верни не на плода на изнасилване, а на истинския хански син, който един ден щеше да наследи баща си.

Но дори те се изнервиха при вида на хората на Джучи. Личната стража на Чагатай не се бе сражавала този ден, а хората около Джучи бяха подгизнали от кръв — от косата и изпръсканите лица до гамашите. Воняха на пот и смърт и докато приближаваха, презрителните изражения изчезнаха от лицата на младите воини около Чагатай. Това не беше игра. Джучи се тресеше от силните емоции и сякаш не беше убивал този ден.

Не спря, когато стигна воините около Чагатай. Погледът му нито за миг не се отклони от брат му, докато конят му избута двама мъже настрани, които понечиха да отворят уста и да го спрат. Ако беше забавил дори за миг, те щяха да съберат кураж и да се намесят, но той не го стори. Мина покрай още двама, преди един старши командир да обърне рязко коня си и да препречи пътя му към Чагатай.

Командирът бе от онези, които бяха прибрали оръжието си. Изпоти се, когато се озова в обсега на меча на Джучи, но се надяваше, че военачалникът няма да го съсече. Погледът на Джучи се откъсна от усмихващия му се брат и се спря върху човека срещу него.

— Махай се от пътя ми — рече му Джучи.

Командирът пребледня, но поклати глава. Джучи чу Чагатай да се смее и пръстите му стиснаха дръжката с вълчата глава.

— Обезпокоен ли си, братко? — извика му Чагатай със злоба в очите. — При това след такава победа? Наоколо е пълно с нервни ръце. По-добре се върни при хората си, преди да е станало нещо непредвидено.

Джучи въздъхна. Криеше добре пламъчето на гнева си. Не искаше да умира на това място, но бе насъбрал прекалено много подигравки през живота си. Беше се сдържал, докато мускулите му се стягаха на възли, но днес щеше да отнесе своя хилещ се по-малък брат със себе си.

Заби пети и конят му скочи напред. Зашлеви командира с опакото на ръката си и го свали от седлото, докато минаваше покрай него. Зад него хората му изреваха и атакуваха.

Джучи изпита удоволствие при вида на шокираната физиономия на Чагатай, преди още мъже да застанат на пътя му. Воините около него зяпнаха от внезапното сбиване и се втурнаха напред. Джучи знаеше, че ще го сторят, но собствените му хора бяха достатъчно наблизо, за да си пробият път, а и кръвта им вече бе кипнала. Убиваха без угризения, усещайки яростта му толкова добре, сякаш бе тяхна собствена.

Лудите глави около Чагатай не закъсняха да реагират. Миг по-късно те вече се бореха и ръгаха хората, които им се бяха нахвърлили. Конят на Джучи бе съсечен под него и той скочи от него, като се олюля. Десният му крак се подгъна — беше почернял от кръв от получена в сражението рана. Направи стъпка напред, като се сниши под едно диво замахване и нанесе удар с нащърбеното си острие в мишницата на нападателя, оставяйки дълбок разрез.

Чагатай видя ранения си брат на земята, изкрещя и препусна към него през собствените си хора. Раменете на животното ги избута настрани и внезапно той се озова срещу Джучи. Замахна с меча си отгоре надолу и Джучи едва не падна под копитата, докато избягваше удара и кракът му се подгъна отново. Чагатай захвърли всякакви претенции за стил и замахна диво. Беше атакуван сред собствените си хора и никога не му се бе удавала по-добра възможност да разкара тръна в петата, какъвто се явяваше брат му.

Конят му се разтърси противно, когато кракът му бе счупен от обезумял воин, който стоеше до Джучи. Животното рухна странично и Чагатай не успя да освободи крака си от стремето. Изкрещя, когато пищялът му изхрущя, и почти изгуби съзнание от болката. Усети как някой грубо изритва меча от ръката му и когато вдигна очи, Джучи стоеше над него с изкривено от зловещо ликуване лице.

Туманът на Чагатай нададе вой, щом видя военачалника си на земята. Воините изгубиха всякаква предпазливост и се нахвърлиха като обезумели срещу хората на Джучи.

Джучи чувстваше как изтичащата му кръв отнася със себе си и силата му. С мъка вдигна меча си, без да откъсва поглед от очите на Чагатай. Не каза нищо, когато замахна надолу. Не усети стрелата, която го улучи в гърдите и го завъртя, преди да успее да нанесе удара си. Замая се и не разбра дали е убил брат си, който така отчаяно се мъчеше да убие него.

Чагатай изкрещя заповеди и ако не друго, битката се разгорещи още повече, когато в нея се втурнаха още хора от тумана на Джучи. Стотици умряха, за да отмъстят за поваления си военачалник или за да го спасят. Не знаеха още кое от двете. Група хора на Джучи се отдели от касапницата, носейки увисналото му тяло, от което все още стърчеше стрелата. Докато се оттегляха, висшите командири надуха рогове, за да накарат двете страни да прекратят сражението.

С ръмжене и болка двата тумана се разделиха и най-сетне помежду им остана свободна ивица. Мингхан командирите блъскаха и ритаха хората си да се отдръпнат назад и не един бе съборен от удар с дръжка на меч, докато се опитваше да се втурне напред. Веригата на командване се възстанови и командирите на всеки ягун и арбан заръмжаха на хората си да останат по места.

Туманите стояха задъхани и втрещени от мъртвите и от това, което бяха сторили. Зашепна се името на Чингис и всеки се изплаши от последствията, когато ханът научи. Никой не помръдна, докато Джучи не бе прегледан от хората си, след което в котловината се надигнаха нестройни радостни викове. Стрелата не беше пробила бронята му. Той беше жив и когато чу това, Чагатай яростно се изплю, вбесен от късмета на копелето. Изтърпя да му сложат шина от счупено копие и прехапа устна, щом привързаха подутата му плът към дървото на три места между коляното и глезена. Помогнаха му да се качи на коня и неговите хора също се развикаха радостно, когато го видяха жив, макар възгласите им да бяха приглушени и изпълнени със страх. Битката бе спечелена и сега трябваше да напуснат котловината заедно — а беше започнала вражда, която можеше да бъде докарана единствено до край, било то с кръв или огън.

 

 

В сумрака Чакахай яздеше сивото си пони през тъмните улици, заобиколена от още по-тъмни мъже. Въздухът в града беше по-топъл, отколкото в лагера, сякаш камъните бяха задържали горещината, за да я излъчат бавно в мрака. Лесно бе да даде воля на фантазията си, докато се изкачваше към двореца на хълма, където я очакваше Чингис. Градът беше пълен с птици, които мърмореха на всяка стряха и покрив. Запита се дали са били разтревожени от движението на войниците, или винаги идваха да кацнат по топлите керемиди на Самарканд. Доколкото знаеше, това бе нещо съвсем естествено, но се чувстваше неудобно от присъствието им и непрекъснато чуваше плясъка на крилете им над себе си.

Някъде отдясно изпищя жена. Различи слабата светлина на факлите — воините без жени отиваха на хиподрума и отнемаха млади момичета от прегръдките на техните бащи и съпрузи. Съдбата на останалите щеше да реши Чингис при зазоряване. Чакахай трепна при тази мисъл. Съчувстваше на онези, които щяха да почувстват груби ръце в тъмното. Беше живяла много години сред монголите и бе намерила много неща, които да обича у хората от тревното море. Въпреки това те вземаха жените на победените и изобщо не се замисляха за тях. Въздъхна, докато минаваше покрай порутената стена и навлизаше в благоуханните градини. Това беше трагедията на жените — да бъдат желани страстно и отмъквани в нощта. Беше се случвало в кралството на баща й, в земите на Дзин и на арабите. Съпругът й не виждаше нищо нередно в това и казваше, че нападенията за жени държат хората му във форма. Потръпна, сякаш внезапно я беше пронизал студен вятър.

Надушваше смъртта през аромата на цветята в градината на шаха. Убитите все още лежаха на огромни купчини покрай стената и вече започваха да се разлагат в жегата. Въздухът бе тежък, задушен, и не можеше да я освежи, докато дишаше през носа си и се опитваше да не мисли за взиращите се в нея очи на труповете. Знаеше, че миризмата разнася болести. На сутринта щеше да се погрижи Темуге да нареди телата да бъдат извозени и изгорени, преди войската на съпруга й да бъде покосена от някакъв мор.

Воден от въоръжените стражи, конят й се изкачваше внимателно по предназначените за човешки крак стълби към двореца, който се издигаше мрачно на върха на хълма. Замисли се отново за въпроса, който й бе задал Чингис, и какво може да означава той. Не го разбираше и не можеше да се отърси от противното чувство в стомаха си. Кокчу нямаше да бъде там, докато разговаря със съпруга си. А и да беше, щеше да поиска да се срещне с Чингис на четири очи. Мисълта за впилите се в нея очи на шамана я накара да се почувства още по-зле. Въздъхна и се замисли дали отново не е бременна, или неразположението й е просто резултат от толкова много мъка и гняв наоколо през цялото това време.

Приятелят й Яо Шъ не беше велик лечител, но познаваше принципите на възстановяването на равновесието. Реши да го издири, щом се върне в лагера. Монголите не търсеха вътрешен мир, а концентрацията върху насилието и горещата кръв беше вредна, ако се пази за дълги периоди. Трябваше им почивка и спокойствие, макар че те не знаеха нищо за учението на Буда.

Слезе от коня, когато стъпалата свършиха, и се озова в ограден двор. Стражите я предадоха на чакащите тук воини и Чакахай ги последва през тъмни коридори, като се питаше защо никой не си е направил труда да запали многобройните лампи. Народът на съпруга й определено бе странен. Навън луната се издигаше в небето и хвърляше сива светлина през високите извити прозорци, така че понякога се чувстваше като призрак, вървящ с мъртъвци. Още надушваше труповете в тежкия въздух и положи усилие да запази спокойствие.

Откри Чингис, седнал на трон в голяма засводена зала. Макар да носеше меки пантофи, стъпките й отекваха като шепот от всички страни. Стражите останаха при вратата, докато Чакахай приближаваше съпруга си и се оглеждаше нервно за шамана.

Чингис беше сам в тронната зала на шаха и се взираше към града, който му се разкриваше през огромната арка. На лунната светлина Самарканд изглеждаше по-сложен, по-изящен и по-голям.

Проследи погледа му и известно време остана в мълчание, като попиваше картината. Баща й бе управлявал от подобен дворец и гледката я дари с изненадващо силен пристъп на носталгия. Несъмнено съпругът й скоро щеше да продължи нататък и тя щеше да се върне към живота в герите, но тук поне за известно време можеше да си спомни спокойствието и красотата на огромния дворец и да забрави мъртвите, осеяли земята около него.

— Тук съм, съпруже — най-сетне рече тя.

Откъснат от унеса си, Чингис се обърна към нея.

— Видя ли? — рече той и посочи осветения от луната град. — Прекрасен е.

Чакахай се усмихна и кимна.

— Донякъде ми напомня Си Ся и столицата на баща ми.

Чингис кимна, но тя виждаше, че е разтревожен и умът му е зает с нещо съвсем друго.

— Прати човек да ми зададе въпрос — започна Чакахай.

Чингис въздъхна и остави настрана мислите си за бъдещето. Денят бе започнал така добре, но всичко свърши, когато Джучи и Чагатай се сбиха пред хората си и отвориха рани във войската му, които дори той трябваше да положи усилия, за да успокои. Обърна уморени очи към втората си жена.

— Да, пратих. Тук сме сами — рече той. Чакахай се озърна към стражите, които продължаваха да стоят в края на залата, но Чингис сякаш не ги забелязваше. — Кажи ми защо не можеш да погледнеш Кокчу, без да се сетиш за сестра ми. Какво означава това?

Чакахай пристъпи към Чингис и постави хладните си длани на челото му, когато той протегна ръце да я прегърне. Изстена леко от докосването и я остави да го успокои.

— Той я намери, съпруже, след нападението срещу лагера. Когато го видя, виждам момента, когато излизаше от гера й. Лицето му беше изкривено от мъка и продължава да не ми дава покой.

Чингис бе неподвижен като статуя, докато тя говореше, и Чакахай го усети как се отдръпва от нея. Взе ръцете й и ги свали нежно, но хватката му почти й причиняваше болка.

— Не я е намерил той, Чакахай. Един от моите хора ми съобщи новината, след като проверил герите при бягството на шаха.

Очите му бяха ледени на лунната светлина, докато мислеше над думите й.

— Ти видя ли го? — прошепна Чингис.

Чакахай кимна и буца ужас заседна в гърлото й. Преглътна я и с мъка избута думите.

— Това стана, след като боят свърши. Тичах и го видях да излиза от гера й. Когато чух, че е била убита, си помислих, че сигурно той ти е съобщил.

— Не — отвърна Чингис. — Нищо не ми е съобщавал. Нито тогава, нито по-късно.

Пусна ръцете й и Чакахай леко се олюля, замаяна от чутото.

— Не казвай нищо, Чакахай — рече съпругът й. — Аз ще се разправя с шамана по свой начин.

Тихо изруга и наклони внезапно глава, видя се надигналата се в него мъка.

— Беше зъл ден.

Тя отново пристъпи в обятията му, галеше лицето му и се мъчеше да пропъди болката.

— Зная, съпруже, но той вече свърши и можеш да поспиш.

— Не и тази нощ. Не и след всичко това — прошепна в отговор Чингис.