Кон Игълдън
Кости по хълмовете (7)

6.

Минаха три дни, преди Чингис да дойде да види Джучи. Борбата с тигъра бе последвана от бурна нощ и накрая почти целият лагер заспа. Самият Чингис беше ставал само за да повръща цял ден и нощ след проточилия се здрав запой. Още един ден мина в преместване на множеството обратно до река Орхон. Лагерът на Джелме беше идеално място за пиршество в чест на Арслан, но стадата и конете се нуждаеха от вода и сладка трева. С обичайната си жизненост Чингис се бе възстановил по време на прехода, но червата му още се бунтуваха, когато застана пред гера на шамана Кокчу. Потисна го мисълта, че навремето можеше да преодолее последиците от толкова много пиене само с една нощ сън.

Отвори вратата и пред него се разкри мирна сцена, която му напомни за смъртта на баща му. Преглътна горчилката и се наведе да влезе. Погледът му бе твърд, когато се спря върху бинтованата фигура в сенките. Кокчу миеше Джучи и се обърна раздразнено. Когато видя кой е посетителят, шаманът скочи на крака и се поклони дълбоко.

Сянката беше истинска благодат след ярката слънчева светлина и Чингис се поотпусна, доволен, че се е откъснал за малко от оживения лагер.

— Събуди ли се? — попита той.

Кокчу поклати сериозно глава.

— Само за малко, господарю. От раните тялото му гори в треска, събужда се и крещи, след което отново заспива.

Чингис пристъпи напред. До Джучи лежеше мечът, който беше спечелил, оръжието, което самият Чингис бе наследил. В ножницата си, той събуди много спомени и Чингис почти несъзнателно подуши за миризма на гнило. С болка си спомни как умираше баща му, как съсипаното му тяло се измъчваше от отровата. Вдъхна дълбоко над проснатата фигура на сина си. Кокчу го наблюдаваше внимателно и Чингис отвърна на погледа му.

— Ще живее ли, шамане? Вече не знам колко пъти ме попитаха.

Кокчу погледна към неподвижно лежащия млад воин. Гърдите му едва се надигаха и отпускаха. Не знаеше. Посочи превръзките на краката и поставената в шина ръка.

— Виждаш раните му, господарю. Звярът е счупил двете кости на подлакътницата, както и три ребра. Има изместен пръст на дясната си ръка, макар че това не е чак толкова страшно. Раните са подути и гноят. — Поклати глава. — Виждал съм хора да се възстановяват и от по-лошо.

— Затвори ли раните?

Кокчу се поколеба, след което заговори бързо. При падането на Йенкин беше взел книги по медицина и магия, които струваха повече от цялото злато и нефрит. Не беше очаквал да подлагат на съмнение лечението му и обичайната му самоувереност го напусна.

— Имам дзински текстове, които са изумителни, господарю, особено що се отнася до познаването на тялото. Тяхната практика е да сипят вряло вино в раната, преди да я зашият. Направих го, а също така сложих компреси, за да изтеглят треската.

— Значи не си ги затворил по начина, по който го правим ние — отвърна със студен поглед Чингис. — Нареди да донесат мангал в гера и ги обгори както трябва. Виждал съм, че действа.

Кокчу предпочете да не спори.

— Твоя воля, господарю. — Заради бащата щеше да опре нажежено желязо във всяка рана, макар да смяташе тази практика за груба и под достойнството му. Скри отвращението си и Чингис изглежда остана доволен. Шаманът видя, че ханът се кани да си тръгне и заговори отново, все още мъчейки се да разбере мъжа, който водеше племената.

— Болката ще бъде силна, господарю. Ако го събуди, да му предам ли нещо от теб?

Чингис го изгледа с бледите си очи и излезе, без да каже нито дума.

 

 

Военачалниците се събраха в ханския гер, един път и половина по-висок и два пъти по-широк от всички останали. Хазар и Хаджиун бяха дошли с Темуге, макар че той щеше да отговаря само за лагера и нямаше да пътува с тях. Субодай, Джелме и Чагатай също бяха призовани и заеха местата си в кръга ниски постели, служещи като кушетки за ханския съвет. Герът бе гол като този на най-бедния пастир и напомняше на всички, че Чингис изобщо не го е грижа за богатства и украси.

Последни преди хана дойдоха Арслан и младият мъж, когото беше избрал за свой приемник. Джебе стрелата изглежда не бе особено впечатлен от толкова много водачи на едно място. Докато Арслан му правеше знак да седне, той им кимна, сякаш имаше пълното право да се намира тук. Другите почти не му обърнаха внимание, макар че поздравиха открито Арслан, като захвърлиха студените физиономии и показаха привързаността си към стареца. Той също нямаше да потегли с тях. Всички присъстващи знаеха, че вече е събрал багажа си на три кобили и още толкова жребци и че щеше да поеме с жена си и малко стадо из пустошта.

Очите на Джелме блестяха от гордост и той отстъпи мястото си на баща си. Двамата мъже се спогледаха и макар да не казаха нищо, Арслан също изглеждаше развълнуван, че моментът най-сетне беше настъпил.

Когато Чингис влезе в гера, всички поизпънаха гърбове. Той зае мястото си върху купчината седла и черги с лице към вратата и направи знак на слугата да му даде чаша мляко, за да успокои стомаха си.

Арслан изчака ханът да приключи с пиенето, преди да заговори:

— Господарю, препоръчвам ти този мъж, Джебе, както ти го нарече.

Чингис се обърна към новото лице в гера и огледа широките му рамене. Джебе беше разгърден и червеникавата му кожа блестеше от здраве и овнешка мас. Дори седнал изглеждаше нащрек и бдителен, роден воин. Гледката накара Чингис да се почувства стар.

— Добре дошъл в гера ми, Джебе. Щом Арслан те препоръчва, винаги ще си добре дошъл. В идните дни ще бъдеш изпитан. Погрижи се да почетеш името му с всяко свое действие.

— Ще го направя, господарю — отвърна Джебе. Самоувереността му бе очевидна и Хазар се ухили, когато Чингис отмести поглед.

Ханът пое дълбоко дъх и постави ръце на коленете си. Както всички останали, той знаеше, че този съвет ще промени света, и се наслаждаваше на моментната тишина, докато го чакаха да заговори.

— Когато ме оставихте да довърша обсадата на Йенкин, изпратих пратеници към далечни страни. Някои се върнаха със стоки и сключени съюзи от мое име. Други бяха нападнати или просто не се завърнаха.

Замълча, но никой не проговори. Почти не дишаха, докато слушаха мъжа, който щеше да ги пусне като вълци на лов. Целият лагер знаеше, че предстои война, и за тях беше удоволствие първи да научат подробностите.

— Една група тръгна на запад. Изминала повече от две хиляди мили. Само един съгледвач се върна, останалите били изклани. Отначало не обърнах особено внимание. Не е далеч в миналото времето, когато и в нашите земи един отряд можеше да бъде избит от първото племе, което го настигне.

Някои от по-старите кимнаха, макар че Субодай и Джебе едва си спомняха онези години.

— От съгледвача научих, че владетелят на онази страна се нарича шах Ала-уд-Дин Мохамед. — Произнесе името с мъка, след което посочи към Темуге. — По съвет на брат ми изпратих отряд от четиристотин добре въоръжени бойци, но само колкото да ги сплашат. Те стигнали до най-близкия град Отрар и се срещнали с местния управител. Със себе си носеха писма от мен за шаха. — Чингис се намръщи при спомена. — Очаквах от него да ми предаде виновниците или поне да прати вест къде се намира лагерът им. Нарекох го „обични синко“ и говорих само за търговия и приятелство.

Изгледа студено Темуге, докато брат му не се извърна. Негов беше съветът, който се провали така драматично.

— Пазарът в Отрар е достъпен за всички. С воините пратих и трима шпиони, които да видят как ще се отнесат с тях. — За миг оголи зъби, когато гневът го изпълни. — Управителят командва гарнизон от двадесет хиляди души. Арестували хората ми и скъсали писмото ми за радост на тълпата.

Отново, изгледа свирепо Темуге.

— Дори тогава не предприех нищо! Онзи шах има за слуга глупак, но си помислих, че може би ще успея да го вкарам в правия път. Научих, че на изток имало и по-големи градове от Отрар, и изпратих трима пратеници при самия шах с искането да ми предаде управителя и да освободи хората ми. И на това ми бе отвърнато с насмешка.

Лицето му почервеня от гняв и мъжете в гера усетиха как сърцата им затуптяват по-бързо.

— Шах Мохамед ми върна главите им — продължи Чингис и бавно сви десния си юмрук. — Не аз причиних тази беда, но се молих на бащата небе да ми даде сила да си отмъстя.

В далечината се чу писък и някои от присъстващите трепнаха. Чингис също се заслуша и кимна доволно.

— Това е Джучи. Шаманът ми се грижи за раните му.

Докато говореше, гледаше към Чагатай и синът му изтърси въпрос.

— И той ли ще язди с нас?

Погледът на Чингис стана някак далечен.

— Той уби тигъра пред целия народ. А той сега е многоброен. — Физиономията му се втвърди при спомена за коленичилия Чагатай. — Както ти имаш своето място, така го има и той, стига да оживее. Ще прекосим планините Алтай на запад и ще покажем на онези пустинници кого са се осмелили да оскърбят.

— А дзинските земи? — обади се Хазар. — Има градове с несметни богатства, които са все така недокоснати на юг.

Чингис замълча. Все още мечтаеше да види южната империя в краката си. Повеждането на народа на запад имаше своите рискове и той се изкушаваше да прати поне един от мъжете в гера да смаже старите врагове. Спомни си преценките за числеността им и отново се намръщи. Един туман нямаше да е достатъчен срещу милиони. С неохота реши, че Дзин ще трябва да изчака, преди да го види на хоризонта.

— Когато се върнем за тях, те ще са си все още тук, братко. Ще видиш отново дзинските земи, обещавам ти.

Хазар се намръщи и понечи да заговори отново, но Чингис продължи:

— Попитайте се — защо отиваме на война и рискуваме живота си? Нима заради златните монети и за да строим палати като онези, които съсипваме? Не ме е грижа за подобни неща. Мъжът прекарва живота си в борба от болката на раждането до последния си дъх.

Огледа отново всички и накрая погледът му се спря върху Джелме и Чагатай.

— Някои ще ви кажат, че търсят щастие, но в живота ни няма нищо друго, освен тази проста цел. Казвам ви, че овцете са щастливи в степта, а соколите — във въздуха. За нас щастието е нещо малко, което може да се остави настрана. Ние се борим и страдаме, защото именно така знаем, че сме живи. — Изсумтя. — На теб ти се иска да видиш дзинските градове опозорени, Хазар, но нима мога да позволя това предизвикателство да остане без отговор? Колко време ще мине, преди всеки дребен владетел да започне да плюе по сянката ми? — Гласът му ставаше все по-твърд и изпълни гера. Отвън се чу нов писък, който сякаш добре пасваше на жълтите му очи. — Мога ли да позволя смъртта на сънародниците ми да остане неотмъстена? За нищо на света.

Беше ги грабнал всичките. Знаеше го, винаги го беше знаел.

— Когато си ида, не искам да казват: „Вижте богатствата му, градовете, дворците и прекрасните му одежди“. — Замълча за момент. — Искам да кажат: „Увери се, че е наистина мъртъв. Той е зъл старец, покорил половината свят“.

Засмя се при тази мисъл и част от напрежението напусна присъстващите.

— Не сме тук да трупаме богатства с лъковете си. Вълкът не мисли за хубави неща, а само глутницата му да е силна и никой друг вълк да не смее да му се изпречи. Това е достатъчно.

Погледът му обходи всички. Остана доволен. Стана и когато се обърна към Арслан, гласът му бе изпълнен с уважение:

— Конете ти са готови, военачалнико. Ще си мисля как даваш покой на костите си, докато яздим.

— Дълъг живот и победи, господарю — отвърна Арслан.

Всички станаха и герът изведнъж се претъпка. Тъй като бе най-високопоставеният, Чингис не можеше да напусне пръв и направи път на Арслан да излезе в нощта. Другите го последваха един по един, докато в гера не остана единствено Джебе. Младият воин огледа всичко и кимна, сякаш доволен от липсата на украса. Чувстваше, че ханът е човек, който трябва да бъде следван, и че всичко разказано от Арслан е истина. Ухили се весело, без да го види никой. Беше роден в планински район и бе отраснал в толкова ужасни зими, че баща му вкарваше овцете в единствения им гер, за да ги пази. Очите му светнаха при спомена. А сега щеше да води туман на хана. Чингис не подозираше, че е пуснал на свобода истински вълк. Кимна доволно. Щеше да покаже на хана на какво е способен. След време всеки мъж и жена от племената щеше да знае името му.

Отвън Арслан провери отново багажа и конете, без да позволи сериозността на момента да промени навиците му. Чингис го гледаше как проверява всеки възел и дава заръки на трите пастирчета, които щяха да го изпратят до първия му лагер. Никой не проговори, докато старецът не беше напълно готов. Когато най-после остана доволен, той прегърна Джелме и всички видяха гордостта в очите на сина. Накрая Арслан се изправи пред Чингис.

— Бях тук от самото начало, господарю — рече той. — Ако бях по-млад, щях да яздя с теб до края.

— Зная, военачалнико — отвърна Чингис. Посочи към огромния лагер по бреговете на реката. — Без теб нищо от това нямаше да го има. Винаги ще почитам името ти.

Арслан никога не бе обичал физическия контакт, но пое ръката на Чингис във воински поздрав и се качи на коня. Младата му жена погледна към съпруга си, горда да види как великите мъже му оказват чест с присъствието си.

— Сбогом, стари приятелю — извика Чингис, когато Арслан изцъка с език и понитата потеглиха. Момчетата подкараха с пръчките си стадото след господаря.

В далечината се чуваха виковете на ханския син — скръбни писъци, които сякаш нямаха край.

 

 

Придвижването на такова огромно множество хора и животни не беше лесна задача. Освен стоте хиляди воини, трябваше да се водят четвърт милион понита и не по-малко овце, кози, якове, камили и волове. Нуждата от пасища бе станала толкова голяма, че народът не можеше да остане на едно място повече от месец.

Едно мразовито утро, когато слънцето едва надничаше над източния хоризонт, Чингис яздеше през оживения лагер, без да пропуска нито една подробност от редиците каруци със сгушени жени и деца в тях. Колоната се бе разтеглила на много мили, неизменно заобиколена от стадата. Той бе прекарал целия си живот сред животни и едва забелязваше постоянното блеене на овце и кози. Военачалниците му бяха готови. Синовете му също. Оставаше да видят дали и арабите са готови да се изправят срещу тях във войната. Със своята арогантност сами бяха поканили собственото си унищожение.

Джучи бе оцелял след изгарянето на раните. Чингис беше издигнал Чагатай в командир на туман от десет хиляди души и не можеше да направи по-малко за първородния си син, особено след като той бе възтържествувал над свирепия звяр. Хората още говореха за това. Щяха обаче да минат месеци преди Джучи да успее да заеме мястото си. Дотогава щеше да пътува с жените и децата под постоянните грижи на слугите.

Насред множеството Чингис мина покрай гера на втората си жена Чакахай, която навремето беше принцеса от Си Ся. Баща й бе останал верен васал вече почти десет години и данъкът му осигуряваше на монголите коприна и ценна дървесина. Чингис тихо се наруга, че не се е сетил да уреди начин данъкът да го последва на запад. Не можеше да се довери на краля, че ще го запази. И това трябваше да каже на Темуге, преди да потеглят. Мина покрай каруцата, в която седеше облечената в кожи Чакахай, заобиколена от трите деца, които беше родила. Най-голямата му дъщеря склони глава и се усмихна, когато видя баща си.

Чингис продължи нататък и видя каруците на Бьорте и майка си Хулун. Двете жени бяха станали неразделни през годините и винаги бяха заедно. Намръщи се при тази мисъл.

Мина покрай двама мъже, които варяха козе месо на малък огън. Бяха приготвили безквасен хляб, в който да завият месото за из път. Щом видя хана, единият му предложи дървен поднос с главата, като докосна очите с пръст, за да се увери, че Чингис ги е видял. Чингис поклати глава и мъжът се поклони дълбоко. Когато ханът продължи нататък, воинът хвърли едното око във въздуха за бащата небе, а другото пъхна в устата си и замляска шумно. Чингис се усмихна. Сънародниците му все още не бяха забравили старите обичаи и не бяха разглезени от награбените богатства. Помисли си за новите пътни станции, които се простираха на изток и юг, управлявани от осакатени и възрастни воини. Пратеникът можеше да сменя конете на дузина подобни места и да покрива разстояния със скорост, която навремето му се виждаше невъзможна. Бяха изминали дълъг път от гладните враждуващи племена, които познаваше като момче, но си оставаха все същите.

Насред каруците и животните Чингис най-сетне се спеши, след като бе яздил повече от миля от началото на колоната. Сестра му Темулун беше тук — същата, която бе бебе в ръцете на майка си, когато собственото им племе ги изостави. Беше станала прекрасна млада жена и се бе омъжила за воин от олхунутите. Чингис го бе срещнал само на сватбата, но му се видя здрав, а Темулун изглеждаше доволна.

Докато той нагласяше сбруята на понито си, сестра му нареждаше на дзинските си слугини да приберат последните й неща. Герът трябваше да бъде вдигнат преди зазоряване, оставяйки само черен кръг в тревата. Когато видя Чингис, Темулун се усмихна, отиде при него и хвана поводите.

— Не се безпокой, братко, готови сме, макар че не мога да намеря най-хубавото си желязно гърне. Сигурно е на дъното на багажа, под всичко останало. — Говореше непринудено, но очите й го гледаха въпросително. Ханът не я беше виждал, откакто се бе омъжила. Посещението му преди да тръгне на война я обезпокои.

— Още малко остава — каза Чингис, поомекнал. Обичаше Темулун, макар че тя винаги щеше да си остане дете за него. Не си спомняше първите зими, когато бяха сами, когато братята и майка им бяха преследвани и гладуваха.

— Съпругът ми добре ли е? — попита тя. — Не съм виждала Палчук от три дни.

— Не зная — призна Чингис. — С Джебе е. Реших да го направя командир на хиляда души и да носи златния пайце.

Темулун плесна радостно с ръце.

— Ти си добър брат, Чингис. Той ще бъде много поласкан. — Леко се намръщи, докато мислеше дали да съобщи на съпруга си добрата новина. — Заради него ли го правиш или заради мен?

Чингис примигна от бързата промяна на настроението й.

— Заради теб, сестро. Нима не бива да издигна собственото си семейство? Нима единствената ми сестра ще бъде омъжена за обикновен редник?

Видя, че изражението й остава загрижено. Подобни неща оставаха загадка за него, колкото и да се мъчеше да разбере.

— Няма да откаже, Темулун.

— Знам! — отвърна тя. — Но ще се разтревожи, че повишението е от теб.

— От мен е — каза Чингис.

Темулун вдигна очи към небето. Брат й така и не можеше да разбере.

— Искам да кажа, за него е важно, че не си е заслужил поста.

— Тогава нека покаже, че го заслужава — сви рамене Чингис. — Винаги мога да му отнема отличието.

Темулун го изгледа свирепо.

— Да не си посмял. По-добре изобщо да не го издигаш, отколкото да правиш с него каквото ти скимне.

Чингис въздъхна.

— Ще заръчам на Джебе да му каже. Той все още реорганизира тумана на Арслан. Няма да изглежда толкова странно, освен ако скъпоценният ти съпруг не е някой идиот.

— Ти си добър мъж, Чингис — отвърна Темулун.

Чингис се обърна да види кой ги е чул.

— Трай си, жено! — Засмя се и отново възседна коня и хвана поводите. — Зарежи гърнето, ако не можеш да го намериш. Време е да тръгваме.

Неуморният подтик, който го бе накарал да обиколи каруците, заглъхна, докато яздеше обратно към началото на колоната. Кимна на военачалниците си и видя, че и те изпитват същото простичко удоволствие. Хората им отново бяха на път и всеки ден пред тях щяха да се разкриват нови хоризонти. Нищо не носеше по-пълно чувство за свобода от това целият свят да е пред теб. Щом стигна при братята и военачалниците си, Чингис изсвири дълго с рога си и подкара понито в тръс. Народът бавно потегли след него.