Кон Игълдън
Кости по хълмовете (4)

3.

Чингис излезе да разходи кобилата си из откритата степ и препусна в галоп, така че топлият въздух засвистя покрай него и развя дългата му черна коса. Носеше само лека туника без ръкави, която разкриваше нашарените му от множество белези ръце. Панталоните, които триеха хълбоците на животното, бяха стари и потъмнели от овнешка мас, също като меките ботуши в стремената. Не носеше меч, но калъфът за лъка бе закрепен здраво зад кръста му, а през гърдите му минаваше коженият ремък на малък ловен колчан.

Небето беше потъмняло от птици. Чуваше се плясъкът на крилете им, когато ястребите ги връхлитаха и се връщаха с плячката при господарите си. В далечината три хиляди воини бяха образували плътен пръстен и яздеха бавно, като подгонваха пред себе си всичко живо. Скоро пръстенът щеше да е пълен с мармоти, сърни, лисици, плъхове, диви кучета и хиляди други животинки. Чингис видя, че земята е почерняла от тях и се усмихна, предвкусвайки предстоящия лов. Един елен побягна от кръга, като пръхтеше от страх, и Чингис го свали с лекота, пращайки стрела в гърдите му. Самецът падна и зарита, а ханът се обърна да види дали брат му Хаджиун е забелязал изстрела.

В кръговия лов нямаше нищо спортсменско, но пък той осигуряваше храна на племената, когато месото намаляваше. На Чингис това му харесваше и той поставяше в центъра онези, които искаше да почете. Освен Хаджиун там бе и Арслан — първият, който положи клетва пред него. Старият ковач беше на шейсет, тънък като нож. Яздеше добре, макар и малко сковано, и Чингис го видя как улучва един гълъб, който прелиташе над главата му.

Борецът Толуй препусна в галоп, наведен ниско в седлото, за да хване един тлъст мармот, който панически бягаше в тревата. От високата трева се появи вълк и подплаши понито му. Чингис се разсмя, докато масивният воин се мъчеше да се задържи в седлото. Денят беше хубав и кръгът почти се затваряше. Сто от най-ценените му командири препускаха насам-натам, докато земята потъмняваше от плътния поток животни. Тичаха толкова нагъсто, че смазаните от копитата бяха повече, отколкото улучените от стрели. Кръгът се затвори, докато конниците не се озоваха рамо до рамо, а мъжете в центъра изпразниха колчаните си.

Чингис забеляза планинска котка и препусна след нея. Видя, че Хаджиун също я преследва, и изпита задоволство, когато брат му се отклони и му остави да я убие. И двамата бяха в края на трийсетте си години, силни и великолепно сложени. След като войските се завърнеха, те щяха да поведат народа към нови земи и Чингис се радваше на това.

Беше се върнал от дзинската столица изтощен и измъчван от болка. Трябваше му почти цяла година да възстанови здравето си, но сега слабостта бе само спомен. С приближаването на есента той почувства някогашната си сила, а заедно с нея се върна и желанието му да смаже онези, които бяха дръзнали да убиват неговите хора. Искаше враговете му да са горди и силни, за да може да ги унизи още повече в отмъщението си.

Посегна за нова стрела, но колчанът му беше празен. Въздъхна. Момчетата и момичетата в лагерите щяха да изтичат с чукове и ножове, за да завършат клането и да приготвят труповете за голямото пиршество.

Съгледвачите бяха съобщили, че войските на Хазар и Субодай са само на няколко дни път. Военачалниците му щяха да бъдат почетени с оризово вино и черен айраг при завръщането си. Запита се колко ли са пораснали синовете му за тези години. С вълнение си мислеше, че ще тръгне на война с Чагатай и Угедай, ще завладяват нови земи, така че и те да бъдат ханове.

Знаеше, че Джучи също се връща, но това беше стара рана и той не се задържа върху нея. Беше се радвал на мирни години с жените и малките си деца, но бащата небе не му бе отредил да прекарва времето си тихо и спокойно, докато светът спи.

Насочи се към Хаджиун, който тупаше Арслан по рамото. Земята помежду им бе почервеняла от кръв и козина, между копитата тичаха момчета и си подвикваха възбудено.

— Видяхте ли голямата котка, която свалих? — обърна се Чингис към двамата мъже. — Трябваха две стрели само за да я забавя.

— Чудесен удар беше! — извика Хаджиун. Лицето му лъщеше от пот. Едно мършаво момче се озова твърде близо до стремената му, той се наведе, перна го и го събори на земята за радост на другарчетата му.

Арслан се усмихна, когато момчето скочи на крака и изгледа кръвнишки ханския брат, преди да побегне нататък.

— Колко е младо новото поколение — каза той. — Почти не си спомням да съм бил толкова малък.

Чингис кимна. Децата на племената никога нямаше да познаят страха да бъдат преследвани като него и братята му. Слушаше смеха и звънките им гласове и се дивеше на онова, което беше постигнал. Само неколцина пастири продължаваха да бродят из долините и планините на неговата родина. Беше събрал всички останали и ги бе превърнал в един народ под властта на един човек и бащата небе. Може би именно затова копнееше да отговори на предизвикателството на пустинните племена. Мъж без врагове бързо ставаше мекушав и тлъст. Един народ няма да добрува, ако никой не гледа към лагерите му. Усмихна се. В този свят врагове не липсваха и той благодари на духовете, че са толкова безчетни. Не можеше да си представи по-добър начин да изживее живота си, а му предстояха още много добри години.

Арслан отново заговори, но лекотата в гласа му беше изчезнала:

— От много месеци си мисля, господарю, че е време да отстъпя поста си на военачалник. Твърде стар съм, за да издържа зимна кампания, а може би съм станал и прекалено предпазлив. Хората се нуждаят от някой по-млад, който може да рискува всичко и да заложи на едно хвърляне на костите.

— Имаш още години пред себе си — също толкова сериозно отвърна Хаджиун.

Арслан поклати глава и се обърна да види как Чингис реагира на думите му.

— Време е. Ще изчакам завръщането на сина ми Джелме, но не искам отново да напускам родината. Клетвата ми е към теб, Чингис, и няма да я престъпя. Ако кажеш да яздя, ще яздя, докато не падна.

Говореше за смъртта. Никой воин не можеше да падне от седлото, докато е все още жив. Арслан замълча, за да се увери, че ханът е убеден във верността му, след което продължи:

— Никой не може да язди вечно. Хълбоците и раменете ме болят, ръцете ми се сковават при първия студен полъх. Може би е от всички тези години в ковачницата. Не зная.

Чингис сви устни и приближи коня си, за да може да стисне рамото на своя военачалник.

— Беше с мен от първите дни — меко рече той. — Никой не е служил с повече чест от теб. Ако искаш да посрещнеш последните си години в мир, ще те освободя от клетвата ти.

Арслан сведе глава, видимо облекчен.

— Благодаря ти, господарю хан. — Когато вдигна очи, лицето му бе пламнало от напиращите чувства. — Познавах те, когато беше сам и преследван. Видях величието ти, когато ти врекох живота си. Знаех, че този ден ще дойде, и си подготвих заместник да командва моя туман. Решението е твое, но аз ти препоръчвам Зургадай.

— Никой не може да те замести — незабавно отвърна Чингис. — Но и този последен път ще почета избора и мъдростта ти. Познавам този Зургадай, наричат го Джебе, стрелата.

Арслан леко се намръщи.

— Както кажеш. Срещна го за първи път, когато потеглихме преди години срещу рода Бесуд. Той уби коня ти.

Чингис възкликна изненадано.

— Знаех си, че името ми е познато. Духовете са ми свидетели, наистина се оправяше с лъка. От триста крачки ли беше? Помня, че едва не си счупих главата.

— Беше подпийнал, господарю, но не много. Верен ти е, откакто пощади живота му онзи ден.

Чингис кимна.

— Тогава му предай златния си пайце и го покани в шатрата за съвещания. Ще устроим пир в твоя чест. Разказвачите ще пеят възхвали за теб към бащата небе и всички млади воини ще научат, че велик мъж излиза от редиците им.

Замисли се за момент, докато Арслан се изчервяваше от гордост.

— Ще получиш хиляда коне от моето стадо и дузина жени за прислужници на съпругата ти. Ще ти оставя трима млади воини да охраняват старините ти. Няма да бъдеш сам, военачалнико. Ще имаш достатъчно овце и кози, за да трупаш тлъстина още сто години.

Арслан се спеши и докосна с чело крака на Чингис.

— Оказваш ми голяма чест, господарю, но ми е нужно съвсем малко. С твое разрешение, ще взема само жена си и мъничко стадо кози и коне. Ще си намерим тихо местенце до някой поток и ще останем там. Сред тези хълмове вече няма разбойници, а ако случайно се появят, лъкът и мечът ми ще си кажат думата. — Усмихна се на мъжа, когото бе видял да израства от момче, в завоевател на народи. — Може дори да си построя малка ковачница и да направя един последен меч, който да бъде погребан с мен. И сега чувам звъна на чука и той ми носи покой.

Чингис се просълзи, докато гледаше човека, който му бе като втори баща. Той също слезе от коня и прегърна енергично Арслан, при което викащите деца наоколо се умълчаха.

— Хубава мечта имаш, старче.

 

 

Земите около река Орхон бяха по-тъмнозелени от всички други. Самата река беше широка и бистра. Тя трябваше да се погрижи за двеста хиляди мъже и жени и два пъти повече коне, когато Хазар и Субодай пристигнаха един след друг в рамките на два дни. Под властта на хана народът се бе умножил и винаги отнякъде се чуваше детски рев. След завръщането си от дзинската столица Чингис се бе установил на почти постоянен лагер при реката, загърбвайки степта Аврага. Вярно, като родно място на народа, Аврага винаги щеше да остане свещена, но тя беше суха и равна. А тук един водопад разбиваше водите на Орхон на бели пръски, конете и овцете можеха да пият колкото си искат. Чингис беше плувал много пъти в дълбоките вирове, които възвръщаха силите му.

Хазар бе пристигнал пръв и прегърна братята си — Чингис, Хаджиун и дори Темуге, който не беше воин, но пък управляваше лагерите и уреждаше споровете между семействата. Доведе със себе си и Угедай. Момчето бе едва на тринадесет, но мускулесто и с дълги крайници; личеше си, че ще стане високо като баща си. В острите очертания на лицето му братята виждаха чертите на онова друго момче, което навремето, пропъдени и сами, само на няколко залъка от гладната смърт, ги беше запазило живи. Хазар хвана Угедай за врата и го бутна напред към баща му, без да крие гордостта си.

— Бива го с лъка и меча, братко — рече той, докато надигаше мяха черен айраг, за да насочи парливата струя към гърлото си.

Чингис чу радостния възглас на Бьорте от семейния гер и знаеше, че само след миг синът му ще бъде наобиколен от жени.

— Пораснал си, Угедай — неловко рече той. — Довечера искам да ми разкажеш за пътешествията си.

Гледаше как Угедай се покланя официално, като криеше чувствата си. Три години бяха много време, но Чингис бе доволен от младия воин, който се връщаше при него. Угедай имаше същите жълти очи като неговите и Чингис одобряваше самообладанието и спокойствието му. Не го изпита с прегръдка в присъствието на толкова много мъже, които ги гледаха и може би един ден щяха да следват командите му.

— Достатъчно голям ли си, за да пиеш, момче? — попита Чингис, като претегляше един мях в ръце. Когато синът му кимна, той му го подхвърли и Угедай го пое ловко, смутен от въздишките и възгласите на хората около себе си. Когато майка му излезе и го прегърна, той остана скован, като се мъчеше да покаже на баща си, че вече не е малко момче, готово да се разтопи в ръцете й. Бьорте като че ли не забеляза това и обгърна с длани лицето му, плачейки от щастие.

— Остави го, Бьорте — промърмори Чингис над рамото й. — Вече е достатъчно голям, за да се бие и язди с мен.

Жена му не му обърна внимание и ханът въздъхна добродушно.

Усети как гърдите му се стягат, когато видя Субодай да препуска в тръс през осеяната с гери равнина с Джучи до себе си. Двамата се спешиха и Чингис видя, че Джучи върви с пружиниращата стъпка на роден воин. Беше станал с цял пръст по-висок от хана, макар тъмните му очи да напомниха на Чингис, че някой друг може да е баща му. Не знаеше как да посрещне Джучи и инстинктивно заговори на Субодай, без да обръща внимание на момъка.

— Подгони ли ги пред себе си, военачалнико? — попита той.

Субодай се засмя.

— Видях много странни неща, господарю хан. Щях да стигна и по-надалеч, ако не ни беше повикал обратно. Значи ще има война?

Сянка премина по лицето на Чингис, но той поклати глава.

— После, Субодай, после. Ще имаш псета за пердашене, но Арслан напуска поста си и когато Джелме се върне, ще устроим пир в негова чест.

Субодай не скри тъгата си от чутото.

— Много съм му задължен, господарю. Моят поет е чудесен. Мога ли да предложа услугите му?

Чингис се ухили.

— Дузина поети и разказвачи се бият като котки за честта да възпеят ковача-военачалник, но и твоят може да се присъедини към тях.

Докато говореше, усещаше погледа на майката на Джучи. Бьорте очакваше той да приеме първородния си син, преди тя да го приветства с добре дошъл. Когато настъпи тишина, Чингис най-сетне се обърна към Джучи. Трудно му беше да не настръхне от този негов безизразен черен поглед. От много време в лагерите никой не смееше да погледне хана в очите по такъв начин и Чингис усети как сърцето му започва да бие по-бързо, сякаш се е изправил срещу враг.

— Радвам се да те видя в добро здраве и силен, татко — рече Джучи с по-дълбок глас, отколкото бе очаквал Чингис. — Когато тръгнах, беше все още слаб от отровата на убиеца.

Чингис забеляза как ръката на Субодай трепва, сякаш искаше да я вдигне предупредително. Военачалникът явно бе по-съобразителен от Джучи. Младият воин стоеше гордо пред него, сякаш не беше родено от изнасилване копеле, едва прието в герите на семейството му.

Чингис потисна раздразнението си, като много добре си даваше сметка за мълчаливото присъствие на жена си.

— Явно съм труден за убиване — тихо рече той. — Добре си дошъл в лагера ми, Джучи.

Синът му остана неподвижен. Беше си чисто заяждане от страна на Чингис да го приветства като гост, сякаш беше най-обикновен воин. Не беше посрещнал по този начин Субодай или Хазар; подобни думи бяха ненужни между приятели.

— За мен е чест, господарю хан — отвърна Джучи и сведе глава, за да не види баща му вбесения му поглед.

Чингис кимна и прецени внимателно младежа, който нежно пое ръцете на майка си и се поклони с бледо и напрегнато лице. Очите на Бьорте се напълниха с радостни сълзи, но с Джучи тя беше по-сдържана, отколкото с Угедай. В такава атмосфера не можеше да прегърне високия млад воин. Преди Чингис да заговори отново, Джучи се обърна към брат си и цялата му скованост изведнъж изчезна:

— Виждам те, малкия.

Угедай се ухили и пристъпи да бутне приятелски Джучи по рамото. Последва кратка борба и в крайна сметка главата на Угедай се оказа заклещена в подмишницата на брат му. Чингис гледаше раздразнен, искаше му се да каже още нещо, с което да жегне Джучи за непринуденото му държане. Вместо това Джучи помъкна протестиращия Угедай настрани. Ханът не беше освободил сина си и отвори уста да му нареди да се върне.

— Синът ти се учи добре, господарю — намеси се Субодай. — Командваше хиляда в сраженията с руските воини и мъжете го уважават.

Чингис се намръщи. Моментът му се беше изплъзнал.

— Бързо се научи какво е да командваш, господарю, какво е всеки да гледа само към теб, за да му вдъхнеш кураж. Поетът ми има много стихове за Джучи и мъжете говорят добре за ханския син. Може да води. За мен няма по-голяма награда от тази.

Чингис хвърли поглед към Джучи, който се смееше с Угедай. Заедно изглеждаха по-млади, почти като момчетата, които растяха в гера му. Кимна неохотно, но когато заговори отново, надеждите на Субодай помръкнаха.

— Лошата кръв може да се прояви по всяко време, военачалнико. Дори по време на битка. Внимавай да не рискуваш живота си заради него.

Субодай не можеше да възрази на хана, без да го обиди, макар да изгаряше от желание да се противопостави на несправедливостта. В крайна сметка се въздържа и склони глава.

— Джелме и Чагатай са само на три дни път — каза Чингис и лицето му се проясни. — Тогава ще видиш моя син, Субодай, и ще разбереш защо се гордея с него. Ще озарим земята с фенери и така ще ядем и пием, че хората ще говорят години наред.

— Както кажеш, господарю — отвърна Субодай, като сдържаше тревогата си. Три години бе гледал как Джучи се превръща във великолепен мъж, способен да води войските. Нито веднъж не откри слабост в него и знаеше, че добре преценява хората. Докато проследяваше погледа на хана към най-големия му син, Субодай тъгуваше за мъката, която несъмнено изпитваше Джучи. Никой не биваше да бъде отхвърлян от баща си. Ако имаше всеки друг военачалник в краката си и в същото време презрението на Чингис, Джучи щеше да почувства единствено презрението. Когато Чингис се извърна с Хазар и Хаджиун, Субодай поклати леко глава, преди отново да надене студената физиономия и да се присъедини към останалите в подготовката на пиршеството. Джелме и Чагатай идваха и Субодай не очакваше с нетърпение да види как Чингис отново ще предпочете втория си син пред първия.