Кон Игълдън
Кости по хълмовете (12)

11.

След първоначалното бясно препускане на изток по долината двата тумана и преследвачите им преминаха в бавен галоп, който поглъщаше милите една след друга. Преди слънцето да залезе, хората на Халифа се опитаха на три пъти да намалят дистанцията и бяха отблъснати от стрелите на обърналите се в седлото си воини. За разлика от монголите арабските конници не можеха да стрелят точно в движение. Конете им бяха по-бързи на къси разстояния, но сега бяха принудени да се впуснат в дълга гонитба. Щом слънцето докосна западния хоризонт зад тях, те бяха на повече от дузина мили от армията на шаха. Монголските воини яздеха с мрачна решителност — знаеха, че изоставането означава смърт.

Джучи и Джебе се срещнаха по средата на предната редица. Не знаеха колко хора са изгубили по склоновете под билото. Арабите се бяха били добре накрая, но и двамата военачалници бяха доволни от постигнатото. Чингис щеше да научи силните и слабите страни на врага, а това щеше да бъде жизненоважно за него в близкото бъдеще. На тях обаче им оставаше да оцелеят в упоритото преследване. И двамата знаеха, че по-лесно е да гониш, отколкото да бягаш. Очите на орлите и на вълците бяха отпред, също като при хората. Да препускаш след врага поддържаше духа силен, а да го чуваш зад гърба си топеше увереността на туманите. Но въпреки това те не трепнаха.

— Мислиш ли, че ще ни преследват и в тъмното? — попита Джучи.

Джебе се озърна през рамо към преследващите ги ездачи. Тридесет хиляди души ги гонеха по петите и той не можеше да съди за качествата им. Двамата с Джучи бяха оставили толкова много трупове по склона, че гневът сигурно щеше дълго да държи арабите по следите им. Бяха ги отблъснали в хаоса на битката и сега те нямаше да ги оставят да се измъкнат без преследване. Докато гледаше враговете, Джебе трябваше да признае, че те са отлични ездачи. Бяха показали дисциплина и кураж. Срещу това двата тумана можеха да изправят единствено стоическата издръжливост, на която се бяха научили в суровите зимни степи. Нямаше да паднат дори ако трябваше да бягат до края на света.

Джебе погледна към залязващото слънце, което вече беше само златна ивица, като хвърляше гърчещи се сенки пред неговите хора. Даде си сметка, че не е отговорил на въпроса, и сви рамене.

— Изглеждат твърдо решени, но са по-бързи на къси разстояния. Ако бях на мястото на командира им, щях да изчакам съвсем да се стъмни и да се приближа, когато няма да можем да ги виждаме, за да ги отблъснем.

Джучи яздеше предпазливо, пазеше силите си. Лявата ръка го болеше и краката му се бяха вдървили. Старите белези пращаха болезнени бодежи по бедрата му, когато се опъваха. Въпреки това той се мъчеше да скрие гордостта си от постигнатото на билото. Атаката му срещу фланга бе разбила арабските войници, но Джебе не беше споменал нищо за това.

— Значи щом се стъмни, ще трябва да препуснем по-бързо около миля, така че да не могат лесно да скъсят разстоянието.

Джебе трепна при мисълта да препусне с пълна скорост по непозната земя. Най-големият им страх беше да не би арабите да знаят, че долината внезапно ще свърши, може би с блокирана клисура. Имаше вероятност туманите да препускат към собственото си унищожение. Джучи напрегна поглед да види какво има отпред, но върховете от двете страни сякаш нямаха край. Внезапен глад прекъсна мислите му и той бръкна в джоба си, за да извади парче сушено овнешко. На последната дневна светлина погледна колебливо черното месо, но накрая откъсна парче и го задъвка, след което предложи и на Джебе. Военачалникът го прие, без да каже нищо, и откъсна едно парче, преди да му върне остатъка. Не бяха яли от сутринта и умираха от глад.

— Когато баща ми воюва с кралство Си Ся, кралят използва железни пирони, за да забави нападащата редица — каза Джучи, без да престава да дъвче.

— Сега щяха да ни свършат работа — кимна Джебе. — Ако бяхме наредили всеки да носи поне по няколко, щяхме да се отървем от арабите.

— Следващият път, приятелю — отвърна Джучи. — Стига да го има.

Слънцето залезе и долината се изпълни със слаба сивкава светлина, която бързо преливаше в мрак. Имаха малко време преди изгрева на новата луна. Джучи и Джебе дадоха заповеди, които едва се чуха в грохота на копита, и темпото постепенно се ускори. И двамата водачи зависеха от издръжливостта на израсналите в степите понита. Съгледвачите редовно изминаваха по сто мили за един ден и Джучи и Джебе разчитаха на това, за да изтощят врага. Подобно на ездачите си, понитата бяха яки като стара кожа.

Чуха как отзад арабските коне преминават в пълен галоп, но вече бяха увеличили дистанцията. Джучи нареди последната редица да изстреля по три стрели в тъмното. Решението бе наградено с трясъци и викове, които отекнаха в хълмовете. Преследвачите отново изостанаха и военачалниците намалиха темпото, готови във всеки момент отново да препуснат в галоп. Монголските понита вече бяха участвали в бой и атака този ден. Много от тях бяха уморени и се мъчеха без вода, но нямаше начин да им дадат почивка.

— Видя ли знамената на шахската войска? — попита Джучи.

Джебе кимна, спомняйки си за множеството полумесеци по арабските редици. Новата луна беше важна за техните врагове може би защото бележеше началото и края на свещения им месец. Надяваше се това да не е добра поличба за препускащите зад тях.

Лунният сърп хвърляше сребриста светлина върху летящите през долината войски. Някои монголски воини я използваха, за да пуснат още стрели, докато Джучи не заповяда да пестят запасите си. Трудно беше да се убие човек с щит в тъмното, щеше да им трябва всяка стрела.

 

 

Халифа препускаше в свирепо мълчание начело на своите хора. Никога не бе изживявал нещо подобно на това лунно преследване и не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че е лишил шаха от половината му конница на територия, която вече показа, че е враждебна. Беше преследвал бягащи войски и преди, но само за кратък див момент, преди врагът да се пречупи, след което можеше с радост да сече вратовете на бягащите или да пуска стрели, докато колчанът му не се изпразни. Подобни случаи му бяха скъп спомен като завършек на битки, в които се бе разминавал на косъм със смъртта.

Това тук беше нещо различно и той не разбираше монголските военачалници. Яздеха в добър ред и отблъскваха всеки опит да бъдат настигнати преди залез. Нима бяха изгубили самообладание? Не бягаха в безумна паника. По-скоро сякаш пазеха силите на конете си и поддържаха дистанция колкото да не ги достигнат стрелите на преследвачите.

Скръцна раздразнено със зъби. Раненият му хълбок пулсираше. Шахът беше избрал тази долина като най-прекия път в помощ на Отрар. Цепнатината между планините бе дълга повече от сто мили и се отваряше в голяма равнина недалеч от родното село на Халифа. Всяка следваща миля го отдалечаваше от основната войска и го караше да се пита дали монголите не го откъсват нарочно. Но не можеше да дръпне поводите и да ги остави да се измъкнат. Кръвта му крещеше за отмъщение за изкланите му събратя.

Луната изгря и му даде известно облекчение, тъй като можеше с часове да изчислява ъглите между червената планета Мереих до лунния сърп и източния хоризонт. Не можеше да определи дали резултатите означават добър късмет или не, и умственото упражнение не му донесе удоволствие. Нима монголите бяха замислили засада толкова далеч от бойното поле? Невъзможно. Докато луната пълзеше нагоре, той напрегна очи в сумрака за някакъв знак, че неприятелят се оттегля към друга сила, която дебне наблизо.

Не видя нищо освен гърбовете им. Яздеха така, сякаш не ги преследваше огромна армия бесни мъже, решени да им вземат живота. В тъмната долина не беше трудно да видиш неприятел във всяка сянка. Гневът на Халифа го поддържаше, когато студът се засили. Отпи глътка вода от мяха си и го тръсна раздразнено. Не беше го напълнил и му оставаше съвсем малко вода. Усещаше, че хората му го гледат, но нямаше какво да им каже. Не би се върнал при шаха само за да му съобщи, че врагът е избягал. Не можеше да го стори.

 

 

Джебе и Джучи прекараха голяма част от нощта в разговор. Взаимното им уважение се задълбочи още повече през дългите часове на седлото. Мъжете около тях дремеха на смени — до тях винаги имаше някой приятел, който да поеме поводите, ако конете им се отклонят от редицата. За пастирите бе обичайно да спят в движение, макар че обикновено това не ставаше на такива скорости. Никой не падна въпреки клюмналите глави. Туманите бяха намалили темпото, когато луната започна да се спуска в небето, и преследвачите им моментално бяха препуснали в галоп, скъсявайки отново дистанцията. Четири пъти ги бяха принудили да поддържат безумната скорост, но щом утрото наближи, двете войски препускаха в тръс, а по муцуните на изнурените им коне беше избила пяна.

Джучи видя вълчата зора и посегна да побутне Джебе. Луната избледня в сребристо над хълмовете. Започваше новият ден. Вероятно им предстоеше нова атака и мъжете наоколо разтъркаха очи, за да прогонят умората. Нощта сякаш се беше проточила безкрайно и в същото време бе траяла само миг. Въпреки врага по петите им обстановката беше странно спокойна, докато воините разделяха последните си запаси сушено месо и си предаваха меховете топла кисела вода, докато не ги изпразниха.

Джебе беше натъртен и с пресъхнала уста. Имаше чувството, че във всяка негова става се е набила прах. Кръстът го болеше и той с почуда погледна врага, който продължаваше да ги преследва. Когато светлината се засили, видя, че конете на арабите са изтощени и ездачите им се олюляват в седлата, но не бяха изпопадали, нито пък позволяваха на туманите да се отдалечат твърде много.

Джучи се гордееше с дзинците, които яздеха със сънародниците му. Бяха пострадали повече от всички останали и мнозина бяха изостанали в задната част на туманите. Въпреки това продължаваха напред. По-малко от половин миля разделяше двете войски и това не се бе променило от най-тъмните часове.

 

 

Докато слънцето изгряваше в цялото си великолепие, Халифа даде нареждания на командирите. Беше прекарал тежка нощ, студена и изтощителна. Краят на долината не се виждаше и той знаеше, че са изминали повече от сто мили наведнъж. На по-млади години сигурно щеше да се изсмее на такова предизвикателство, но на четиридесет коленете и глезените му го боляха при всяка стъпка на коня. Хората му също бяха изтощени, макар да притежаваха мрачната издръжливост на араби от пустинята. Вдигнаха глави, когато дойде заповед отново да скъсят дистанцията. Този последен път щеше да накара монголите да влязат в сражение!

Не препуснаха внезапно, с което да предупредят врага. Вместо това Халифа подкара бавно задъхания си кон и скъси разстоянието само на четиристотин крачки, преди монголите да реагират. Тогава той вдигна ръка и изрева с прашно гърло за атака.

Хората му забиха пети и изтощените коне препуснаха в нестроен галоп. Халифа чу как едно животно изцвили и падна, просвайки ездача си на земята. Не видя какво се е случило и когато наближи на двеста стъпки, сложи на тетивата дълга черна стрела от колчана си.

Монголите не бяха видели заплахата и отговориха със залп стрели, които пуснаха в галоп. Дори така точността им бе ужасяваща и Халифа видя хора и коне да рухват стъпкани от двете му страни. Изръмжа от ярост, щом перата на една стрела докоснаха бузата му. Конят му залиташе, но въпреки това намаляваха разстоянието. Пусна стрелата и изкрещя тържествуващо, когато тя улучи един неприятел в гърба и той падна от коня. Десетки други също бяха улучени, макар бронята да спаси някои. Падналите се озоваха под арабските копита и се загърчиха в прахта, а костите им се превръщаха в трески.

Халифа изкрещя дрезгаво на хората си, но те бяха на предела на своите сили. Разбра това от начина, по който се олюляваха в седлата. Много от конете бяха окуцели през нощта и изоставаха назад, а ездачите им напразно се мъчеха да ги подкарат с камшици и удари с ножници.

Замисли се дали да не им заповяда да спрат, но те бяха положили твърде много усилия. Каза си, че могат да издържат още малко, докато монголите не убият конете си и самите не започнат да измират. Очите му бяха възпалени от прахоляка, през който бе яздил през цялата нощ, и не му оставаше нищо друго, освен да гледа как врагът се отдалечава отново на половин миля и повече. Останаха на това разстояние, слънцето се издигаше все по-високо и по-високо, и никоя от страните не успя да увеличи или скъси дистанцията. Халифа прибра лъка обратно в кожения калъф зад левия си крак и потупа коня по шията.

— Само още мъничко, Голямо сърце — промърмори той на измъченото животно. Знаеше, че много от конете ще бъдат съсипани след такова препускане. Никога преди не бяха гонени толкова дълго и голяма част от тях никога нямаше да се възстановят. Чу още едно тупване и вик, когато един кон се сгромоляса някъде зад него, препъвайки онези около себе си. Знаеше, че ще последват и други, но въпреки това задните редици на монголите го примамваха и той присви очи срещу пушилката.

 

 

Туманите излязоха от сенчестата долина в равнината и настроението се повиши. Виждаха утринния дим от села в далечината и поеха на изток по добре отъпкан път. Някъде отпред имаше градове и потенциални подкрепления за преследвачите им. Джебе и Джучи нямаха представа колко души може да събере под знамената си шахът. Градовете можеха да бъдат опразнени за войната, или пък добре укрепени и готови да посрещнат набег на тяхна територия.

Пътят беше широк, може би заради огромната войска, която бе отъпкала земята само преди няколко дни. Монголската колона се стесни, за да стъпва върху твърда земя. Излязоха от планината в облак прах и продължиха да яздят по петдесет в редица. Мина пладне и жегата започна да поваля коне и хора и от двете страни. Те изчезваха под копитата. Монголите се потяха, а нямаха вода и сол, които да поддържат силите им. Джебе и Джучи започнаха все по-често да се озъртат отчаяно назад.

Арабските коне бяха по-добри от всичко, което бяха виждали досега във война, и определено превъзхождаха руските и дзинските. Въпреки това жегата изпиваше и тяхната сила. Преследвачите започнаха да изостават и Джебе най-накрая нареди да намалят темпото. Не искаше да ги изпуска от очи или да им даде време да спрат и да се прегрупират. Помисли си, че сигурно са откъснали ездачите на шаха на повече от сто и петдесет мили, което доближаваше постиженията на най-добрите монголски съгледвачи. Понитата бяха покрити с пяна, кожата им бе потъмняла от пот и рани на местата, където седлата бяха ожулили гърбовете им.

Следобедният зной бе в разгара си, когато минаха покрай крайпътен форт със зяпнали войници по стените, които започнаха да им крещят предизвикателно. Монголите не им обърнаха внимание. Всеки беше потънал в собствения си свят и се мъчеше да се съпротивлява на слабостта на плътта.

За Джучи горещите часове донесоха болка, когато бедрото му се ожули от язденето и започна да кърви. Кракът му се вцепени, щом отново настъпи вечер, а заедно с нея и жадуваното облекчение. Белезите не го безпокояха особено, но лявата му ръка оставаше слаба и болката в нея бе като от нажежено желязо, докато стискаше поводите. В редиците на монголите вече не се чуваха приказки. Устите им бяха затворени. Така и бяха учили, за да задържат влагата в телата си, докато достигнат предела на издръжливостта. Джучи поглеждаше от време на време Джебе и чакаше от него да реши кога е най-подходящото време да спрат. Джебе яздеше сковано и погледът му почти не се откъсваше от хоризонта. Както изглеждаше, младият военачалник май можеше да язди безкрайно.

— Време е, Джебе — най-сетне му каза Джучи.

Военачалникът бавно излезе от унеса си, промърмори нещо неразбираемо и плю немощно така, че храчката улучи собствените му гърди.

— Дзинските ми воини изостават — продължи Джучи. — Може да ги изгубим. Онези зад нас оставят разстоянието да се увеличи.

Джебе се обърна в седлото и трепна, когато мускулите му запротестираха. Арабите се намираха почти на цяла миля зад тях. Конете от първата редица се препъваха и куцаха. Джебе кимна и на лицето му се появи уморена усмивка, когато напълно се събуди.

— С това темпо една миля е само четиристотин удара на сърцето — рече той.

Джучи кимна. Бяха прекарали част от утрото в преценка на скоростта. Избираха си някой отличителен белег, минаваха покрай него и отбелязваха кога арабските редици стигат до същата позиция. И двамата намериха изчисленията за лесни и се забавляваха, като преценяваха разстоянието и скоростта, за да убиват времето.

— Тогава да увеличим темпото — отвърна Джучи. Подкара коня си в лек галоп и туманите ги последваха. Врагът се смаляваше мъчително бавно, когато военачалниците си избраха поредния маркер. Първите арабски конници минаха розовия камък шестстотин удара след последния монгол. Двамата се спогледаха и мрачно кимнаха. Бяха изминали по-голямо разстояние от всеки съгледвач. Всички бяха уморени и натъртени, но времето бе настъпило. Джучи и Джебе пуснаха заповеди по строя, за да подготвят воините. Макар да бяха на предела на силите си, двамата видяха в зачервените очи на мъжете наоколо нещо, което ги накара да се чувстват горди.

Джучи бе изпратил заповеди на мингхан командирите от дзинските наборници отзад и един от тях излезе напред през редиците да говори с него.

Дзинският войник бе покрит с дебел пласт прах така, че около очите и устата му се бяха образували пукнатини. Въпреки това Джучи различи гнева му.

— Военачалнико, сигурно не съм разбрал правилно заповедта ти — сухо изграчи той. — Ако се обърнем да посрещнем врага, моите хора ще се озоват в предните редици. Нали не искаш от нас да минем отзад?

Джучи хвърли поглед към Джебе, но монголският военачалник се бе втренчил някъде в хоризонта.

— Хората ти са изтощени, Шен Ту — рече той.

Дзинският командир не можеше да отрече, но поклати глава.

— Стигнахме дотук. Хората ми ще бъдат посрамени, ако бъдат изтеглени от последната битка.

Джучи видя свирепата гордост на командира и си даде сметка, че не е трябвало да дава нареждането. Много дзинци щяха да умрат, но те също бяха под негово командване и не биваше да се опитва да ги спаси.

— Добре тогава. Получавате първата редица, когато наредя да спрем. Ще ви пратя копиеносци. Покажете ми, че заслужавате тази чест.

Дзинският командир се поклони в седлото и се върна отзад. Джучи не погледна към Джебе, но той кимна в съгласие.

Нужно бе малко време заповедите да се предадат по редиците. Те сякаш подействаха като глътка айраг на уморените мъже. Воините се поизправиха в седлата и приготвиха лъкове, копия и мечове. Докато все още продължаваха напред, Джебе изпрати копиеносците си да подкрепят тила и ги изчака да заемат позиции.

— Минахме дълъг път, Джучи — рече той.

Синът на хана кимна. След това нощно препускане имаше чувството, че е познавал Джебе през целия си живот.

— Готов ли си, старче? — попита той и се ухили въпреки умората.

— Точно като старец се чувствам, но съм готов — отвърна Джебе.

Двамата вдигнаха високо леви ръце и описаха кръг със свити юмруци. Монголските тумани рязко спряха и обърнаха задъханите коне с лице към наближаващия ги враг.

Джебе изтегли меча си и посочи към прашните арабски конници.

— Това са уморени мъже — изрева той. — Да им покажем, че сме по-силни.

Конят му изпръхтя гневно и препусна в галоп срещу врага, а хълбоците му се издуваха като ковашки мехове.

 

 

Халифа яздеше замаян. Ту се унасяше, ту отново идваше на себе си. Понякога си мислеше за лозето край Бухара, където бе видял за пръв път жена си. Струваше му се, че е там, а това препускане е просто трескав сън, изпълнен с прах и болка.

Хората около него нададоха дрезгави викове с пресъхналите си гърла и той бавно вдигна глава и примигна. Видя, че монголите са спрели, и тържествуващо пое изпепеляваща глътка въздух. Видя как задните редици вдигат копия и внезапно разстоянието между двете войски започна да намалява. Почти нямаше сили да говори. Опита се да извика, но гласът му бе немощен шепот. Кога беше свършил водата? Тази сутрин ли? Не помнеше. Видя приближаващата редица. Дзинските лица му се хилеха зловещо. Дори тогава едва успя да повдигне щита си.

Някаква част от него отбеляза, че приближаващите копиеносци носят малки щитове в левите си ръце. А стрелците се нуждаеха от двете си ръце за лъковете и ставаха уязвими, когато ги опъваха. Халифа кимна при тази мисъл. Шахът щеше да оцени по достойнство тази информация.

Двете армии се сблъскаха с вцепеняващ трясък. Тежките брезови копия разбиваха щитове и промушваха хора. На тесния път колоната се вряза в арабските конници и се заби дълбоко и още по-дълбоко, разкъсвайки ги на парчета.

Стрели засвистяха покрай ушите му и Халифа усети, че нещо изгаря стомаха му. Погледна надолу, видя забита стрела и се опита да я издърпа. Конят му най-сетне бе спрял да се движи и рухна на колене, когато сърцето му се пръсна в гърдите. Халифа полетя напред, но проклетото стреме се оплете в десния му крак, коляното се разкъса, а тялото му се усука, докато падаше. Изохка, когато стрелата се заби още по-дълбоко в него. Виждаше монголите да яздят като крале отгоре.

Не чуваше нищо, някакъв вятър ревеше в ушите му. Монголите ги бяха помели и той се изплаши за войските на шаха. Трябва да му се каже, помисли си и умря.

— Избийте всички! — изкрещя Джучи през грохота на копита и викове на хора.

Арабите се опитаха да се сплотят, но повечето едва успяваха да вдигнат повторно сабите си и падаха като ожъната пшеница. Военачалниците ги премазаха с колоната си, набирайки нови сили с всеки убит.

Минаха часове и прашният път стана червен от кръвта. Стъмни се и клането продължи, докато вече не можеха да виждат къде удрят. Онези, които се опитаха да избягат, бяха повалени със стрели или гонени като заблудени кози. Джебе изпрати съгледвачи да търсят вода и накрая се установиха на лагер на брега на малко езеро само на три мили по-нататък по пътя. Воините трябваше да внимават, тъй като конете им можеха да пият до пръсване. На мнозина се наложи да удрят силно понитата по муцуните, за да не пият прекалено много вода. Едва след като животните се напиха, хората се хвърлиха в езерото и тъмните му води станаха розови от кръв и прах. Гълтаха, пиеха, повръщаха и приветстваха гръмко военачалниците, които им бяха дали такава победа. Джучи се погрижи да похвали Шен Ту за начина, по който бе командвал дзинските войници. Бяха се врязали във врага с ненадмината свирепост и сега седяха край огньовете с монголите от двата тумана, горди от ролята, която бяха изиграли.

Джучи и Джебе пратиха хора обратно на пътя да разсекат мъртви коне и да ги донесат при огньовете. Мъжете се нуждаеха от месо, колкото и от вода, ако искаха да стигнат обратно при Чингис. И двамата знаеха, че са извършили нещо необикновено, но се върнаха към обичайната рутина на лагера, като си размениха единствено тържествуващи погледи. Бяха лишили шаха от кавалерията му и дадоха на Чингис шанс за победа.