Кон Игълдън
Кости по хълмовете (37)

36.

Чингис дръпна поводите, когато пред него се разкри долината Панджшир. Виещият вятър вдигаше прахта през пустотата и от едната страна на реката подскачаха и крещяха лешояди. Ханът изсумтя при гледката, смушка коня си и препусна надолу. Джебе водеше воините, в това число и туманите, командвани от най-малките синове на Чингис. Хората на Угедай бяха виждали и преди последиците от сражения и нападения, но повечето от бойците в тумана на Толуй бяха съвсем млади, някои едва навършили четиринадесет години. Гледаха с широко отворени очи, докато не се наложи по-старите да смушкат най-втрещените в ребрата с дръжките на мечовете си.

Четиридесет хиляди души следваха Чингис в Панджшир, прашни и отслабнали след тежкото препускане. Единствено туманът на Чагатай бе останал да пази семействата и да ги премести на нови пасища. Чингис беше взел останалите, като за всекиго имаше по два резервни коня. Натоварена с мехове вода и припаси, огромната опашка коне препускаше след воините и само неколцина останаха отзад да ги подбират.

Жегата се засили, докато препускаха през прахта, и накрая сякаш се стоварваше директно отгоре им. Реката се падаше от лявата страна на Чингис — единственият източник на живот в тази безплодна земя. Приближи бойното поле и видя стъпкани знамена, а в далечината хората бягаха от градчето Парван към крепостта от другата страна на реката. Чингис не спря и препусна право към птиците, разгонвайки гарвани и лешояди, които гневно закрещяха и закръжиха над хората и конете.

Двама конници бяха останали от тази страна на реката и бяха замръзнали като статуи. Хаджиун ги бе оставил да водят Чингис в планината, но те побледняха от напрежение при вида на приближаващите тумани. Заобиколени от птици, двамата решиха единодушно, че няма да е зле да се спешат и да се проснат на земята. Чингис забеляза движението им и насочи коня си към тях, следван от Угедай и Толуй. За разлика от баща си те оглеждаха всичко и на Толуй му беше призляло, макар да се мъчеше да не го показва.

Чингис се спеши. Показа гнева си само когато един гарван прелетя твърде близо до него и той го удари свирепо, запращайки го надалеч. Много от лешоядите бяха тъй преяли, че не можеха да излетят и подскачаха от тяло на тяло, разперили заплашително черни криле и клюнове.

Чингис не погледна към труповете, освен за да прецени броя им. Видяното не му хареса. Застана над двамата съгледвачи, усещайки как търпението му кипва в жегата.

— Ставайте и докладвайте — изръмжа той.

Двамата скочиха на крака и застанаха, сякаш ги очакваше екзекуция. Никой не знаеше как Чингис ще реагира на поражение.

— Военачалникът Хаджиун тръгна след врага в планините, господарю. Каза, че ще остави и други, които да те отведат при него.

— Още ли поддържате връзка? — попита Чингис.

Двамата кимнаха. Губеха се ценни воини, но практиката да се разполага верига от едно място до друго не беше нещо ново.

Между съгледвачите имаше само пет мили и те можеха да предават информация на двадесет пъти по-голямо разстояние за съвсем кратко време.

— Имаше лъжливи следи, господарю, но туманите претърсват всяка долина — каза единият съгледвач. — Засега нямам вест, че са ги открили.

Чингис изруга и двамата се вцепениха от ужас.

— Как можете да изпуснете шейсет хиляди души?

Никой от съгледвачите не бе сигурен дали въпросът изисква отговор и двамата се спогледаха отчаяно. На лицата им се изписа облекчение, когато Джебе приближи към Чингис, като оглеждаше бойното поле с опитно око. Наред с разположените каменни блокове, които да осуетят атаката, той не пропусна и траншеите, в някои от които все още лежаха мъртви воини и коне. Дървените бариери бяха разбити или съборени, и още се виждаха ръждиви петна засъхнала кръв. Стотици тела в арабски роби лежаха на жалки купчинки и птици и други животни късаха от плътта им. Не беше достатъчно. Изобщо не беше достатъчно и Чингис едва успяваше да овладее негодуванието си. Само мисълта, че не бива да критикува военачалниците, го накара да задържи езика си зад зъбите. Знаеше, че Джебе разбира положението, но Угедай и Толуй бяха наблизо и затова премълча. Армията на Джелауддин бе укрепила позицията си, сякаш се намираше в град. Хаджиун се бе опитал да пробие защитата им със сила, вместо да спре и да чака, докато гладът не започне да ги мори. Хвърли поглед към безмилостното слънце. Жаждата щеше да ги убие още по-рано, каквито и запаси вода да имаха. Атаката срещу подобна позиция бе безразсъдство, макар да предполагаше, че и самият той би сторил същото. Явно острият ум беше изневерил на брат му. Чингис се намръщи, когато се обърна към Джебе и прочете същите мисли на мрачното му лице.

— Обсъди слабостите на стратегията със синовете ми, след като направим лагер, военачалнико — каза той. — Принцът е трябвало да бъде спрян тук. Сега ще трябва да го преследваме.

Отново се обърна към съгледвачите, които стояха и преглъщаха нервно.

— Тук няма за гледане нищо, което да ми хареса. Покажете ми пътя към брат ми и следващия съгледвач по веригата.

Двамата се поклониха и Чингис тръгна с тях, следван от туманите в идеални редици. Прекосиха долината Панджшир и влязоха в тясна клисура, почти невидима в кафявите скали. Конете едва се провираха през нея.

Минаха още осем дни, преди Чингис да настигне туманите на Хаджиун. През това време не бе позволил на хората си да спрат достатъчно дълго, за да приготвят храна, дори и да можеха да намерят дърва за огън. Планините в този район изглеждаха лишени от живот, населяваха ги единствено гущери и високо гнездящи птици. Когато попадаха на някое изсъхнало дърво, воините го отсичаха и го връзваха за резервни коне, за да го използват по-късно.

Чингис следваше веригата съгледвачи на Хаджиун, като ги подбираше със себе си. Туманите навлизаха все по-навътре и по-навътре в лабиринта от каньони и долини. Понякога склоновете ставаха толкова стръмни, че едва успяваха да се задържат в седлата. Тук следи не оставаха. Чингис и Джебе започнаха да оценяват трудността на задачата, пред която се беше изправил Хаджиун. Трудно им беше дори да определят посоката, особено нощем, но съгледвачите знаеха пътя и напредваха бързо. Когато настигнаха туманите на Хаджиун, Чингис взе Джебе и синовете си и препусна към челните редици. Откри брат си на сутринта на осмия ден на брега на едно езеро с горчива вода, заобиколено от извисяващи се върхове.

Погрижи се да прегърне Хаджиун и да покаже на хората, че не му е ядосан заради поражението.

— Близо ли си? — попита той без встъпителни думи.

Хаджиун усети натрупания гняв в брат си и трепна. Предпочете да не се обяснява — изобщо не се съмняваше, че Чингис ще обсъди грешките му, когато останат насаме.

— Три фалшиви следи водят на изток, братко, но основните сили вървят на юг, сигурен съм. — Хаджиун му показа парче конско лайно и го раздели на две с ръце. — Още е влажно, дори в тази жега. Намираме се на не повече от един ден път зад тях.

— Но въпреки това сме спрели — вдигна вежди Чингис.

— Водата ми свършва, братко. Езерото е солено и не ни върши работа. А след като ти дойде, можем да поделим меховете и да се движим по-бързо.

Чингис незабавно даде заповед, без да погледне как докарват първите мехове. Хиляди бяха натоварени на резервните коне и животните ги засмукаха, сякаш не са се отделяли от цицките на майка си. И най-малкото забавяне само засилваше раздразнението му. Трудно му бе да не скастри Хаджиун пред очите на толкова много хора. Когато Хазар и Джелме дойдоха да го поздравят, Чингис едва ги погледна.

— Субодай има заповед да се присъедини към нас, щом се върне — каза той на тримата военачалници. — Станалото — станало. Сега препуснете с мен и изкупете грешката си.

Някакво движение привлече вниманието му и Чингис присви очи към слънцето. На един далечен връх видя човек да развява знаме над главата си. Погледна невярващо Хаджиун.

— Това пък какво е?

— Врагът — мрачно отвърна Хаджиун. — През цялото време ни наблюдават.

— Прати шестима добри катерачи да го убият — каза Чингис, като се насили да запази спокойствие.

— Избират такива места, че и сам човек може да ги защитава. Движим се твърде бързо, за да губим време да се занимаваме с тях.

— Да не би слънцето да ти е размекнало главата, братко? — попита Чингис. Отново се наложи да положи усилия, за да се овладее. — Това са очите на Джелауддин. Пусни още хора напред да ги свалят със стрели веднага щом ги открият. Ако врагът е сляп, ще го намерим по-лесно.

Джелауддин се взираше в далечината. Сигналният флаг се издигна и спусна четири пъти.

— Ханът влезе в играта — рече той. Стомахът му се сви и внезапно цялата сила на армията му се стори несъществена. Това беше човекът, който бе унищожил полковете на баща му, беше побъркал от болка слоновете и си бе проправил с меч пътя през златните градове. Джелауддин знаеше, че той ще дойде, и това помрачаваше победите им. Гордостта на хана изискваше неговото присъствие тук и Джелауддин беше сигурен, че няма да закъснее да тръгне след него.

— Колко са? — попита стоящият до него Наваз. Не си бе направил труда да научи сигналите, но Джелауддин не го упрекна.

— Четири тумана, или още четиридесет хиляди воини, излезли на лов. Сега ще се движат по-бързо.

В продължение на дванадесет дни бяха водили монголите в слепи каньони и по фалшиви следи, изгубвайки съвсем малко хора, докато продължаваха през афганските възвишения. Внезапното оттегляне от Панджшир беше риск, но Джелауддин знаеше, че вестта ще се разпространи почти толкова бързо, колкото се придвижва войската. На хиляда мили оттук градовете чакаха да чуят, че хората на хана са победени. Джелауддин мислеше за тях, докато се взираше в залязващото слънце. Щяха да въстанат, когато научат. Местата, където монголските гарнизони държаха мира, щяха отново да се вдигнат на война. Всеки ден, в който оставаше жив, отслабваше хватката на хана около арабските земи. Джелауддин мислено се закле, че ще се освободи напълно от нея.

Пред него препускаха конници и разнасяха новината. Джелауддин знаеше, че ако успее да задържи хана само за един сезон, към армията му ще се присъединят всички мъже и момчета, способни да държат оръжие. Ще подпалят страната с желанието си да отвърнат на удара. Стига да оцелее. Усмихна се на Наваз, който стоеше до него като някакъв верен прислужник. Беше уморен и краката го боляха. Бе изминал много мили този ден, а ето че ханът беше дошъл. Време бе да препусне, бързо и далеч от планините.

Чингис не намираше слабости в начина, по който Хаджиун придвижваше туманите през лабиринта от проходи. Брат му имаше хора във всички посоки, свързани с военачалниците като нишките на деликатна паяжина, разтеглена върху хълмовете. След като овладяха основните положения, грешките бяха малко и откакто пристигна Чингис, бяха избегнали два слепи каньона и една лъжлива следа, която щеше да ги отклони на десет мили от пътя им. Ханът започваше да изпитва неохотно уважение към принца. Искаше му се да разпита Субодай за преследването до Каспийско море. Помисли си, че сигурно Джелауддин е бил умът, запазил семейството в безопасност, а не баща му, както бяха предположили.

Странно бе колко често името на Субодай се споменаваше в разговорите между военачалниците. Чингис отхвърляше интереса им с резки отговори или с мълчание. Не искаше да обсъжда задачата, с която го бе натоварил. Много факти не ставаха за историите на Темуге. Запита се дали няма да е по-добре да държи изкъсо записите на брат си за племената. Част от него продължаваше да си мисли, че е глупаво да улавяш думи по този начин, щом можеш да контролираш всичко. Макар да си спомняше тихото презрение на Арслан към славата, Чингис доста се наслаждаваше на идеята сам да оформи паметта за себе си. В Самарканд бе подхвърлил на Темуге да удвои броя на враговете в битките, и брат му беше останал с увиснала от почуда челюст.

Туманите се движеха по-бързо през хълмовете, след като най-лошата част от лабиринта остана зад тях. Чингис ги подтикваше напред и хората му намериха нови граници на издръжливостта си под острия му поглед. Никой не искаше пръв да спомене за спиране. Оцеляваха само с няколко часа сън или дремеха в седлото, докато будните водеха конете им.

След каменистите склонове и долини следваха истинска следа, каквато оставяше всяка голяма сила от хора и коне. Конските изпражнения се срещаха наред с човешките, мухите бръмчаха над тях и пируваха с влагата им. Екскрементите ставаха все по-свежи с всеки следващ ден и туманите знаеха, че приближават врага. В присъствието на хана всички жадуваха да отмъстят за пораженията в Панджшир. Нямаше да се провалят отново, щом ги гледаше самият Чингис. Ханът смяташе, че Хаджиун би могъл да ги преведе и сам през хълмовете, но той бе водачът на народа и не можеше да повери тази задача на друг.

Всеки ден пристигаха новини от веригата съгледвачи, която се бе проснала на хиляда мили. Старите времена, когато войската се движеше сама и откъсната от всичко, бяха отминали с покоряването на Хорезъм. Рядко се случваше ден, в който двама или повече прашни пратеници да не пристигнат от Самарканд, Мерв или от някое друго място далеч на запад. Монголите бяха оставили дълбоки отпечатъци в прахта на арабските земи.

Чингис едновременно се радваше и тревожеше от този поток информация. Беше израснал във време, когато вражески отряд можеше да се движи невидим, без никой да му държи сметка. А сега научаваше за проблеми, за които нищо не можеше да направи, и понякога му се искаше да бе взел Темуге, за да има кой да се занимава с подробностите в докладите. Чу, че афганският град Херат е прогонил монголския гарнизон, но е оставил хората му живи. Друга твърдина — Балх — беше затворила порти и бе отказала да плати годишния данък. Пукнатините се разширяваха, а той нямаше възможност да реагира. Задачата му бе да открие и унищожи противника, вдигнал така рязко самочувствието на победените някога градове. По-късно щеше да им припомни задълженията им към него.

Седемте тумана се движеха с по-бързо темпо, което изстискваше коне и хора. Джебе организира смяна на понитата през ден и воините чувстваха нов прилив на енергия, когато имаха под себе си свеж кон. Момчетата яздеха с припасите зад войската и Чингис не им обърна внимание, докато Джебе не дойде при него с двама хлапаци в седлото. Бяха толкова черни от прахта, че отначало Чингис не ги разпозна. Войската винаги се съпровождаше от момчета, макар тези двете да бяха съвсем малки. Изпълняваха задачи за воините и на най-едрите даваха да бият барабани, докато се построяваха за битка.

Едното момче се ухили и Чингис го изгледа слисан. Монгке седеше пред Джебе, а Кублай надничаше зад гърба му. С безкрайната енергия на младите двамата бяха тънки като плъхове и съвсем почернели от свирепото слънце. Чингис се намръщи и усмивките им моментално изчезнаха. Лицето му леко омекна при спомена за времето, когато целият свят беше едно приключение. Те бяха твърде малки за подобно пътуване и той подозираше, че майка им Сорхатани ще им съдере дупетата от бой, щом отново се върнат при семействата. Запита се дали баща им Толуй има представа, че са тук. Съмняваше се.

— Какво да правя с тях? — попита Джебе.

Очите му блестяха, когато погледна Чингис, и двамата споделиха веселия момент. На момчетата не им беше казано да останат при майка си. На никого не му бе хрумнало да заръчва подобно нещо на такива дребосъци. Нямаха никаква представа, че около дядо им е опасно. Чингис свъси вежди.

— Не съм ги виждал, военачалнико.

Очите на Кублай блеснаха, изпълнени с внезапна надежда. Чингис предпочете да се извърне от малкото личице със засъхнал сопол над горната устна. Джебе кимна и усмивката повдигна едното ъгълче на устата му.

— Господарю хан — отвърна той и сведе глава, след което отиде да пусне отново децата при стадото резервни коне.

Чингис се усмихна и продължи напред. Подозираше, че е по-добър дядо, отколкото баща, но не позволи на тази идея да го разтревожи особено.

Туманите продължиха упорито напред и стигнаха края на планинския район. Чингис реши, че се намират на не повече от двеста мили от долината Панджшир, макар да бяха изминали далеч по-голямо разстояние през заплетените каньони. Не знаеше дали Джелауддин се е надявал да увеличи разстоянието между армиите. Почти беше успял да го стори през първите дни, но туманите го настигаха и приближаваха с всеки следващ ден. Когато планините свършиха, изпражненията на коне и хора бяха едва ли не топли. Чингис яздеше с военачалниците начело на войската и беше сред първите, усетили как каменистата земя се сменя с отъпкана почва и изсъхнала трева. От картите знаеше, че тревистата равнина води на юг към Индия. Не познаваше тази земя, но не го беше грижа. Съгледвачите идваха все по-често и той знаеше къде се намира врагът.

Хората на Джелауддин бягаха пред преследвачите си. Чингис бе пришпорвал здраво войската си в продължение на повече от месец и воините бяха уморени и отслабнали — оскъдните дажби мляко и кръв накрая едва ги поддържаха. Река Инд течеше някъде напред и войнството на Джелауддин се стичаше към нея, отчаяно мъчейки се да избяга от бурята, която си беше докарало на главата.