Кон Игълдън
Кости по хълмовете (30)

29.

Чингис се принуди да запази търпение, докато се приготвяше за борба с враг, срещу какъвто не се бе изправял никога досега. Премести семействата обратно до Самарканд и остави Джелме и Хаджиун да ги защитават. Джелме дойде лично да му благодари за назначението, което накара Чингис да примигне, но той бързо прикри изненадата си. Изобщо не му беше минало през ума, че военачалникът би предпочел да прекара известно време с баща си в града, вместо да преследва хашишините, които ги заплашваха.

За тази цел взе собствения си туман и този на Субодай. Най-добрата част от двадесетте хиляди мъже все още представляваше сила, която го изпълваше с благоговение, особено когато си припомнеше първите си разбойнически отряди от по няколко дузини ездачи. С тях можеше да събори планини, ако се наложи. Въпреки броя си те можеха да изминават между шейсет и осемдесет мили на ден, ако пътуваха без багаж, но Чингис нямаше представа какво ги чака. Занаятчиите от Самарканд бяха тук и той им нареди да приготвят обсадни машини и нови каруци, в които товареха и връзваха здраво всичко, което би могло да им потрябва. Ханът се бе превърнал в кълбо от енергия, докато планираше нападението, и никой от хората му не се съмняваше колко сериозно е приел заплахата. От всички в племената Чингис най-добре осъзнаваше опасността от убийците и с нетърпение очакваше да ги удари.

Новите каруци имаха силни колела със спици като докараните от Субодай от Рус, но въпреки това стенеха и скърцаха, когато двата тумана най-сетне потеглиха. Въпреки че се подготвяха цял месец, Джучи не се беше върнал в лагера. Може би все още търсеше информация за хашишините, но събитията вече се бяха развили. Чингис прати двама воини на изток след него и още двама след Хазар. Районът бе пълен с богати градове и ханът знаеше, че Хазар и Джучи ще ги превземат с удоволствие, докато самият той издирва хашишините.

Чагатай беше поискал да помогне на баща си в търсенето на планинската твърдина, но Чингис му беше отказал. Нищо от наученото за хашишините не говореше, че са многобройни. Силата им бе в потайността и ханът очакваше, че щом ги разкрие, ще ги разпердушини, като забит нож в термитник. Чагатай беше все още в немилост и Чингис почти не можеше да го гледа, без гневът и разбитите надежди да му проличат. Никак не му бе лесно да вземе решението да издигне Угедай. Мисълта за завещанието беше тревожила хана месеци наред, но той много по-отдавна смяташе, че Чагатай ще бъде наследникът. Не че съжаляваше — никак даже. Решението беше взето. Чингис обаче познаваше добре характера си. Знаеше, че ако Чагатай покаже и най-малкото негодувание, като едното нищо щеше да го убие.

Вместо това Чингис го прати на юг с Джебе да разори страната от негово име. Всичките му военачалници бяха предупредени да не допускат прекалено близо араби до себе си, дори онези, на които се доверяваха като преводачи. Самият Чингис остави почти всички свои зад стените на Самарканд и им забрани да доближават лагера. Арслан щеше да бъде безпощаден към всеки, който престъпи заповедта, и Чингис потегли на север спокоен, че е осигурил по всякакъв начин безопасността на хората си.

С натоварените каруци едва успяваха да изминат по тридесет мили на ден, като тръгваха по зазоряване и яздеха бавно през всички светли часове. Оставиха зад себе си зелените поля около Самарканд и прекараха каруците през един плитък брод на северната река, след което се озоваха в земи с прах и оскъдна трева, хълмове и долини.

На четвъртия ден Чингис вече бе извън себе си от мудното темпо. Яздеше напред-назад край върволицата каруци и подканваше водачите им да бързат колкото се може повече. Онова, което в Самарканд му се бе сторило здрав разум и сдържаност, сега подяждаше увереността му. Хашишините със сигурност знаеха, че идва. Тревожеше се, че те просто ще изоставят крепостта си в планината и ще я намери празна.

Субодай споделяше това мнение, макар да не каза нищо — знаеше, че добрият военачалник не критикува хана дори пред онези, на които има доверие. Въпреки това бе убеден, че този път Чингис не се беше справил добре. Единственото, което можеше да свърши работа, беше внезапен удар в сърцето на хашишините, преди още да са разбрали, че враговете им са в района. Бавно движещият се керван бе на практика противоположното на онова, което искаше Субодай. Като караха само на съсирена кръв и кобилешко мляко, той и хората му бяха стигнали от планините до Чингис за дванадесет дни. А ето че вече минаваше почти цял месец и Субодай хвърляше погледи към луната с все повече и повече опасения.

Когато стигнаха до последното село, което бяха опустошили, Субодай вече планираше какво да правят, ако хашишините са изчезнали. Този път Чингис не спря, макар че някакви изпоцапани с пепел фигури се ровеха в развалините и търсеха останали ценности. Монголските тумани минаха покрай тях, без изобщо да им обърнат внимание.

Планините се показаха дни преди да стигнат подножието им. В отговор на собствената си неспокойна енергия Субодай си издейства от Чингис разрешение да излезе със съгледвачите и да потърси още информация. Откри второто село, когато каруците бяха на четиридесет мили и на повече от един ден път зад него. Именно тук Субодай се беше срещнал със селските първенци и бе взел човека, когото изправи пред Чингис.

В селото вече не живееше никой. Сърцето на Субодай се сви, докато минаваше покрай изкормените постройки, които някога бяха домове. Това не бе дело на неговите хора и тук не се виждаха дори хлапета, претърсващи руините за храна и монети. Ако му трябваше някакво последно доказателство, че хашишините са тук, намери го в лежащите навсякъде трупове, наръгани и изгорени там, където бяха паднали. Само мухи, птици и подивели кучета живееха в селото. Бръмченето и пляскането на криле се чуваше навсякъде около него и тварите политаха на черни облаци, когато конят му минаваше през развалините.

Чингис дойде, щом Субодай му прати вест за случилото се. Запази студената си физиономия, докато приближаваше военачалника, и трепна само веднъж, когато на устните му кацна муха.

— Това е предупреждение — рече Субодай.

Чингис сви рамене.

— Предупреждение или наказание. Някой те е видял да говориш с търговеца. — Засмя се, когато си представи как човекът пътува насам с каруцата злато, без да подозира нищо. Внезапното му богатство не струваше абсолютно нищо на място като това.

— Можем да открием същото в следващото село нагоре, за което говореше. Онова, в което живее сестра му.

Чингис кимна. Не го вълнуваше особено, че селяните са били избити. Ако изгорените къщи наистина целяха да го предупредят, малцина на този свят биха приели подобна заплаха така леко като него. Беше виждал много по-лоши неща през годините. Това припомни на Чингис нещо, което казваше майка му навремето, когато беше момче. Усмихна се.

— Родил съм се със съсирек в дясната ръка, Субодай. Винаги съм вървял със смъртта. Ако изобщо ме познават, те го знаят. Това тук не е предупреждение за мен, а за всеки, на когото би могло да мине през ума да има вземане-даване с мен. — Намръщи се и забарабани с пръсти по седлото. — Подобно нещо бих направил и аз, ако напусках района.

Субодай кимна. Знаеше, че на хана не му е нужно неговото съгласие.

— Въпреки, това трябва да продължим напред и да видим къде се крият, дори вече да ги няма — рече кисело Чингис.

Субодай сведе глава и свирна на съгледвачите да го последват в планината. Селото на сестрата беше на един ден път за бързо движещ се воин и може би на три дни за каруците. Навсякъде трябваше да се провери за засади и Субодай потисна желанието си да препусне напред и да види дали хашишините не са оставили някого след себе си. Нататък планините бяха стръмни и само една тясна пътека водеше съгледвачите през дълбоките долини и върховете. Районът беше тежък за нападение и притеснително лесен за отбрана. Тук дори звуците бяха приглушени, поглъщаха ги стръмните склонове от двете страни, така че конските копита се чуваха като ехо, а останалият свят сякаш съвсем замлъкваше. Субодай яздеше предпазливо, готов всеки момент да грабне лъка или меча.

 

 

Джучи спря тумана си, щом чу рога на съгледвача. Беше препускал здравата повече от месец и бе проникнал дълбоко на изток — толкова далеч, че бе сигурен, че родните степи се намират на около хиляда мили на север. След тях светът беше безкраен и дори Субодай не го бе нанесъл на картите си.

Знаеше, че баща му рано или късно ще прати хора подире му. Част от него мислеше да обърне на север още преди да стигне дотук, макар че това едва ли щеше да има значение. Всеки съгледвач можеше да проследи и самотен ездач, какво остава за седемте хиляди от тумана му. И слепец можеше да върви по следата, която оставяха зад себе си. Ако имаше дъждове, отпечатъците им щяха да бъдат отмити, но за съжаление на Джучи небето си остана студено и синьо през цялото време, почти без никакви облаци.

Воините оставиха понитата си да пасат сухата трева, докато чакаха нови заповеди. Междувременно бяха доволни и спокойни, без да се замислят за бъдещето повече от глутница диви кучета. Джучи не знаеше дали са доловили вътрешната му борба. Понякога му се струваше, че трябва да знаят. Погледите им изглеждаха будни, но вероятно просто си въобразяваше. Когато съгледвачите на хана приближиха, Джучи събра всичките си командири, от най-висшия до десетниците. Всички те бяха присъствали на събирането в двореца на Самарканд и бяха положили клетва да почетат Угедай като хан и думите все още бяха свежи в умовете им. Не знаеше каква ще е тяхната реакция.

Повече от седемстотин се явиха по негова заповед. Всеки бе издигнат лично от Джучи и му беше оказана честта да държи живота на други в ръцете си. Усещаше въпросителните им погледи, докато чакаше пратениците на баща си. Ръцете му леко трепереха и той ги накара да престанат, като стисна здраво поводите.

Съгледвачите бяха двама младежи от тумана на самия Чингис. Носеха леки делове, потъмнели и мръсни от потта и дългото носене. Приближиха заедно и се спешиха, за да се поклонят на военачалника. Джучи спря коня си и се изпълни с покой. Смяташе, че е готов за това, но не беше. Сега, когато моментът беше настъпил, стомахът му се свиваше.

— Предай съобщението си — рече той, като гледаше в стоящия по-близо до него.

Съгледвачът отново се поклони, отпуснат и спокоен въпреки дългото препускане.

— Великият хан потегли срещу хашишините, военачалнико. Има достоверна информация къде се намира твърдината им. Отново си свободен да покоряваш градове и да разширяваш земите му.

— Днес сте изминали дълъг път — каза Джучи. — Добре сте дошли в лагера ми. Трябва да останете, за да се нахраните и да починете.

Съгледвачите се спогледаха набързо.

— Господарю, не сме уморени — отвърна първият. — Можем още да яздим.

— Няма да ви слушам — рязко рече Джучи. — Останете. Яжте. Ще говоря отново с вас по залез-слънце.

Заповедта бе недвусмислена и на съгледвачите не им оставаше друго, освен да се подчинят. Сведоха глави, преди да яхнат отново конете и да се насочат към воините от тумана, настрана от събралите се командири. Вече горяха огньове и те бяха приветствани от онези, които искаха да научат новини.

Джучи вдигна ръка командирите да го последват и насочи коня си надолу по склона, по-надалеч от воините. Долу течеше река под сенките на стари огънати дървета, надвиснали над водата. Джучи се спеши и остави понито си да пие, след което също напълни шепите си с вода.

— Седнете с мен — тихо каза той.

Хората му бяха озадачени, но въпреки това завързаха конете си за дърветата и се събраха около него на земята, като заеха половината склон. Останалата част от тумана се виждаше в далечината — на достатъчно разстояние, за да не чува думите му. Джучи преглътна нервно. Гърлото му бе сухо въпреки изпитата вода. Познаваше по име всеки от хората пред себе си. Бяха препускали с него срещу арабските конници, армията на шаха, градове и гарнизони. Бяха му се притекли на помощ, когато бе изгубен и сам сред воините на брат си. Бяха свързани с него с нещо повече от клетви, но не знаеше дали това е достатъчно. Пое дълбоко дъх.

— Няма да се върна — каза той.

Командирите замръзнаха до последния човек, някои докато дъвчеха или посягаха за мях айраг в дисагите.

За Джучи изречените думи бяха като отприщен бент. Отново пое дъх, сякаш бе тичал с все сили. Усещаше как силно бие сърцето му и гърлото му се стегна.

— Решението ми не е ново. От години си мислех, че този ден ще настъпи. Още откакто се бих с тигъра и започнахме пътуването си към тези земи. Във всяко свое действие бях верен на баща си, на хана. Дадох му кръвта си и тази на хората, които ме следваха. Дадох му достатъчно.

Огледа смълчаните лица на командирите, като се мъчеше да прецени как приемат думите му.

— Ще обърна на север. Нямам желание да пресичам южните земи на Дзин или да приближавам Си Ся на изток. Ще видя отново родината и ще се освежа в потоците, които ни даряват живот от десет хиляди години. После ще препусна тъй надалеч и така бързо, че дори ловните кучета на баща ми няма да могат да ме намерят. Има стотици страни, които още са ни непознати. Видях много от тях с военачалника Субодай. Познавам го добре и знам, че дори той няма да може да ме открие. Ще препусна до края на света и там ще си направя дом, ще основа свое собствено царство. След мен няма да има следи. Когато баща ми разбере, че няма да се върна, вече ще съм изгубен за него.

Виждаше белите искри в очите на мнозина. Всички слушаха като зашеметени.

— Няма да ви заповядам да останете с мен — каза той. — Не мога да го направя. Аз нямам семейство в герите, докато мнозина от вас са оставили жени и деца. Нямам никакви искания към вас, вие сте свързани с клетва с баща ми и Угедай. Ще бъдете клетвопрестъпници, ако тръгнете с мен, а това означава, че за вас няма да има връщане при народа, нито пък ще намерите мир от баща ми. Той ще прати ловци и ще ни търсят много години. Няма да покаже милост. Аз съм негов син и знам това по-добре от всеки друг.

Докато говореше, пръстите му си играеха с твърдата козина на тигъра и опипваха грубия ръб, където Чингис беше отсякъл главата. Видя един от дзинските мингхан командири да се надига бавно на крака и млъкна, за да го чуе.

— Господарю… военачалнико — каза командирът с разтреперан от огромното напрежение глас. — Защо си замислил такова нещо?

Джучи се усмихна, макар горчивината да го изпълваше целия.

— Защото съм син на баща си, Шен Ту. Той е създал своето племе, като привлякъл всички около себе си. Нима трябва да се задоволя с по-малко? Нима трябва да следвам и Угедай, докато не остарея и в живота ми останат само съжаления? Казвам ви сега, че това не е за мен. Малкият ми брат ще бъде хан на народа. Той няма да ме търси, когато настъпи неговото време. Дотогава ще имам свои жени, синове и дъщери някъде, където дори не са чували името на Чингис.

Погледът му обходи събралите се край реката мъже. Те му отвърнаха, без да трепнат, макар че някои гледаха като ударени.

— Ще принадлежа сам на себе си, може би само за няколко години, докато не ме намерят и убият. Кой може да каже какъв ще е краят му? Но поне за известно време ще мога да кажа, че съм свободен. Затова сега съм пред вас.

Дзинският командир седна бавно и замислено. Джучи зачака. Всички до един бяха надянали студените физиономии, за да скрият мислите си от тези около тях. Нямаше да има разправии при реката. Всеки щеше да вземе решението си сам, както бе сторил той.

Неочаквано Шен Ту отново се обади.

— Ще трябва да убиеш съгледвачите, военачалнико.

Джучи кимна. Двамата младежи бяха напъхали главите си във вълча паст, макар и да не го знаеха. Не можеше да им позволи да се върнат при Чингис и да издадат местоположението му, дори и да поеме на север, след като си тръгнат. Беше мислил да ги върне при баща си с някаква измислена история, но беше по-безопасно да ги убие, вместо да играе игри и да се надява, че ще надхитри хора като Субодай. В никакъв случай не подценяваше интелекта му, нито пък този на баща си. Ако съгледвачите просто изчезнеха, щяха да чакат месеци, преди да пратят нови. А дотогава той щеше да е изчезнал.

Шен Ту беше потънал в мисли и Джучи го наблюдаваше внимателно. Подобно на другите около него усещаше, че дзинският командир говори от името на мнозина. Шен Ту бе видял доста катаклизми през живота си — от появата на хана в родината му до арабските народи и това спокойно местенце край реката. Беше в първата редица срещу най-добрите конници на шаха и въпреки това Джучи не знаеше какво ще каже.

— Имам жена в герите, господарю, както и две момчета — каза Шен Ту, като вдигна ръка. — Ще бъдат ли в безопасност, ако не се върна?

Джучи искаше да излъже, да каже, че Чингис не би докоснал жени и деца. Вътрешната му борба продължи обаче само миг, след което се отпусна. Длъжен беше да му каже истината.

— Не зная. Нека не се залъгваме. Баща ми е отмъстителен човек. Може да ги пощади, може и да не го стори. Както реши.

Дзинският командир кимна. Младият военачалник беше тормозен от собствените си сънародници години наред. Шен Ту уважаваше великия хан, но обичаше Джучи като свой син. Беше рискувал живота си за младия мъж, който сега стоеше така уязвим пред него и очакваше поредното отхвърляне. Затвори очи за момент и се замоли на Буда децата му да оцелеят и един ден да открият човек, когото да следват, както бе станало със самия него.

— С теб съм, военачалнико, където и да отидеш — рече той.

Макар да говореше съвсем тихо, всички около него чуха думите му. Джучи преглътна с мъка.

— Добре си дошъл, приятелю. Не ми се искаше да яздя сам.

— Няма да си сам, военачалнико — обади се друг мингхан командир. — Ще бъда до теб.

Джучи кимна. Очите му смъдяха. Баща му беше познал тази радост, тази клетва да следват един водач, дори това да означаваше смърт и унищожение на всичко, което са обичали. Тя бе по-ценна от златото и градовете. През командирите сякаш премина вълна, докато се изправяха, казваха имената си и се присъединяваха един по един към него. За всекиго това беше личен избор, но той ги имаше всичките и винаги ги беше имал. Накрая те нададоха дрезгав боен вик, който сякаш разлюля земята под краката му.

— Щом приключим със съгледвачите, ще уведомя хората — рече той.

— Военачалнико — обади се Шен Ту. — Ако някои от тях решат да не дойдат и да се върнат при хана, ще ни предадат.

Джучи погледна в тъмните очи на мъжа. Отдавна беше обмислял плановете си. Част от него знаеше, че тези хора трябва да бъдат убити. По-безопасно беше да остави съгледвачите живи, отколкото да позволи на хората си да се върнат при Чингис. Ако пощадеше живота им, собствените му шансове за оцеляване ставаха нищожни. Знаеше, че баща му ще вземе решение на мига, но въпреки това се колебаеше. Чувстваше върху себе си погледите на всички командири, които стояха и очакваха заповедите му.

— Няма да ги спра, Шен Ту — рече той. — Ако някой пожелае да се върне при семейството си, ще го пусна да си иде.

Шен Ту трепна.

— Да видим какво ще стане, господарю. Ако са само неколцина, мога да пратя мъже с лъкове да се погрижат за тях.

Джучи се усмихна на непреклонната вярност на дзинския командир. Сърцето му се изпълваше, докато оглеждаше събралите се край реката.

— Ще убия съгледвачите, а по-нататък ще видим.