Кон Игълдън
Кости по хълмовете (29)

28.

Полюшването на ханския гер върху движещата се каруца беше странно усещане за Юсуф Алгани. Младият бедуин бе видял много поразителни неща, откакто предложи услугите си на туманите. Докато денят напредваше и те потегляха със семействата, той беше очаквал да го извикат отново при хана. Беше проследил с интерес как проверяват всеки арабски мъж и жена за знака на спокойствието. Изведнъж се оказа, че в лагера има изненадващо много тъмнокожи лица. През годините на престоя си в Хорезъм монголите бяха помъкнали почти хиляда араби със себе си, млади и стари. Повечето работеха като преводачи, но някои се занимаваха с медицина или работеха заедно с дзинците като инженери и занаятчии за хана. Чингис като че ли не го бе грижа, че понякога зарязват заниманията си и развиват молитвените килимчета, макар Юсуф да не беше сигурен дали го прави от уважение или от безразличие. Подозираше, че е второто — в лагера освен мюсюлмани имаше будисти и несториани, като неверниците бяха далеч повече от истинските правоверни.

Юсуф чакаше ханът да заговори, след като приключи с храненето. Той дори бе позволил на мюсюлманските касапи да убиват кози и овце по начина, по който желаят. Монголите сякаш не ги беше грижа как се хранят или живеят арабите, важното бе да се подчиняват. Юсуф не можеше да разбере мъжа, който седеше срещу него и разсеяно човъркаше зъбите си с клечка.

Когато дойде нареждането да се яви при хана, Субодай го бе довел за ръка и му беше заръчал да прави каквото му кажат.

Не се нуждаеше от това предупреждение. Човекът пред него бе изклал десетки хиляди, че и повече негови сънародници. Но пък и мъртвият шах беше вършил същото при своите войни и преследвания. Юсуф приемаше подобни неща. Важното бе да оцелее и не го беше грижа дали ханът ще успее, или ще го оставят на гарваните.

Чингис остави блюдото, но задържа дългия нож в готовност в скута си. Предупреждението не остана незабелязано от младия мъж.

— Изглеждаше нервен на пазара — рече Чингис. — Толкова ли е дълга ръката на тези хашишини?

Юсуф си пое дълбоко дъх. Още се чувстваше неудобно дори да говори за тях, но ако не беше на сигурно място сред туманите, сигурно вече щеше да е мъртъв.

— Чувал съм да се говори, че могат да се доберат до всекиго, господарю. Предадат ли ги, стоварват страшно отмъщение върху виновниците, върху техните роднини, приятели, дори върху цели села.

Чингис се усмихна тънко.

— Аз правя същото — рече той. — Страхът може да държи във вериги хора, които иначе ще се бият до смърт. Разкажи ми за тях.

— Не знам откъде са — бързо рече Юсуф. — Никой не знае.

— Някой трябва да знае — прекъсна го Чингис и погледът му стана студен. — В противен случай няма как да приемат заплащане за убийствата.

Юсуф нервно кимна.

— Вярно е, господарю, но те пазят тайните си и аз не съм сред онези, които знаят. Чувал съм единствено слухове и легенди.

Чингис не каза нищо и Юсуф побърза да продължи, мъчейки се да намери нещо, което да задоволи стария дявол, който си играеше с ножа.

— Говори се, че ги владее Планинският старец, господарю. Мисля, че това е по-скоро титла, отколкото име, тъй като е едно и също от много поколения. Обучават младежи да убиват и ги изпращат с поръчения срещу огромни суми в злато. Не спират, докато не им бъде отнет животът.

— Тази сутрин бяха спрени — рече Чингис.

Юсуф се поколеба, преди да отговори:

— Ще има и други, господарю. И ще стават все повече, докато поръчката не се изпълни.

— Всички ли носят този знак върху кожите си? — попита Чингис. Помисли си, че няма да е толкова трудно да пази семейството си от хора, които се различават по такъв начин. За негово разочарование, Юсуф поклати глава.

— Мислех си, че е част от легендата, господарю, докато не го видях с очите си на пазара. Грях пред Бог е да бележат телата си по такъв начин. Изненадах се, че изобщо го виждам. Не вярвам всички да носят знака, особено след като ти го откри. Онези, които ще дойдат, ще бъдат младежи с недокоснати кожи.

— Като теб — тихо рече Чингис.

Юсуф се изсмя пресилено, макар да прозвуча някак кухо.

— Аз съм ти верен, господарю. Питай военачалниците си Субодай и Джебе. — Тупна се в гърдите. — Моята вярност е единствено към теб.

Чингис изсумтя на лъжата му. Какво друго би могъл да каже младият мъж, дори и да беше хашишин? Идеята, че всеки арабин в лагера може да е убиец, беше обезпокоителна. Имаше жени и малки деца, а също и братя. Можеше да се пази от войски, но не и от врагове, които идват в нощта и дават живота си, за да вземат неговия.

Спомни си дзинския убиец, който бе дошъл от Йенкин, за да го убие в гера му. Късметът го беше спасил онази нощ, при това му се размина на косъм. Отровното острие му бе причинило повече болка и слабост от всичко, което беше познавал дотогава. Само мисълта за това го накара да се изпоти, докато гледаше младия арабин. Запита се дали не е по-добре Юсуф да бъде държан надалеч от жените и децата. Хората му можеха за нула време да го накарат да каже всичко, което му трябва.

Юсуф се сви под свирепия му поглед и всичките му сетива закрещяха, че се намира в ужасна опасност. С огромни усилия се сдържа да не се втурне навън от гера към коня си. Само фактът, че монголите могат да настигнат всеки, който е жив, го задържа на място. Каруцата се раздруса, когато колелата й минаха през някакъв коловоз, и Юсуф едва не извика.

— Ще попитам, господарю. Обещавам ти. Ако ми попадне някой, който знае как да ги намеря, ще ти го пратя.

Готов беше да стори всичко, което ще го направи по-ценен за хана, докато е жив. Не го беше грижа дали монголите ще унищожат хашишините. Важното бе в края на клането Юсуф Алгани да остане на крака. В края на краищата, те бяха исмаилити — шиитски сектанти, които дори не могат да се нарекат истински мюсюлмани. Не чувстваше никаква лоялност към тях.

Чингис изсумтя, като продължаваше да си играе с ножа.

— Добре тогава, Юсуф. Направи го и ми съобщи всичко, което чуеш. Аз ще търся по други начини.

Младият мъж усети, че това е краят на разговора, и побърза да си тръгне. Останал сам, Чингис изруга под нос. Метна ножа, той се заби в централния прът и остана да трепти там. Можеше да унищожава градове, които се намираха там, където може да ги вижда. Можеше да разбива и войски, и държави. От мисълта за нахвърлящи се върху му в нощта безумни убийци му идеше да удари някого. Как би могъл да защити семейството си от подобни хора? Как можеше да опази наследника си Угедай? Имаше само един начин. Пресегна се към ножа и го измъкна. Трябва да ги намери и да ги изкара навън, където и да се намират. Ако се придвижваха като сънародниците му, щеше да ги открие. Ако имаха дом, щеше да го унищожи. Завладяването на градове можеше да почака.

Прати да повикат военачалниците му и те се събраха в гера, преди слънцето да залезе.

— Ето какви са заповедите ми — каза Чингис. — Ще остана с един туман да пазя семействата. Ако дойдат за мен тук, ще бъда готов. Вие тръгвате във всички посоки. Намирате каквото можете за тези хашишини и се връщате. Тях ги наемат богаташи, така че ще трябва да разбиете богати градчета и градове, за да се доберете до тези хора. Не вземайте никакви пленници освен онези, които твърдят, че знаят нещо. Искам да знам къде се намират.

— Новината за подкуп ще се разпространи толкова бързо, колкото можем да препускаме — рече Субодай. — Имаме каруци злато и нефрит, които могат да свършат работа. С твое позволение, господарю, ще обещая голяма сума на всеки, който може да ни каже къде се обучават хашишините. Имаме достатъчно, за да изкушим дори принцове.

Чингис махна одобрително с ръка.

— Ако искаш, предлагай и да пощадиш градовете, които ни дадат тази информация. Не ме интересува как ще го направиш. И вземете със себе си арабите от лагера. Не искам никого от тях наблизо, докато не сме унищожили тази заплаха. Дотогава всичко друго е без значение. Шахът е мъртъв, Субодай. Това е единствената заплаха, пред която сме изправени.

 

 

Джелауддин чувстваше вълнението на тълпата, сякаш държеше в ръката си сърцата на хората. Беше ги накарал да попиват всяка негова дума и усещането бе колкото опияняващо, толкова и ново. В армията на баща си бе имал вземане-даване с хора, които вече бяха дали клетва за вярност. Никога не му се беше налагало да ги наема или да ги убеждава за своята кауза. Откритието, че има този талант, че е истински гений в тази област, го бе изненадало почти колкото и братята му.

Беше започнал с джамиите в афганските градчета — малки селища, в които живееха само по няколкостотин правоверни. Бе разговарял с имамите и бе изпитал наслада от ужаса им, когато им описваше жестокостите на монголите. Беше научил кое действа най-добре и приказките се умножаваха с всяка следваща среща. Още от първото село излезе с четиридесет силни мъже от племето патан. Преди да пристигне при тях, те дори не бяха чували, че неверниците са нападнали арабските земи, а какво оставаше за убийството на шаха на Хорезъм. Справедливият им гняв отначало го бе изненадал, но той бързо забеляза, че резултатът е същият във всяко село и градче, което посещаваше. Броят на верните му хора се увеличаваше и вече повече от две хиляди седяха отвън в прахта и очакваха харизматичния си водач, пред когото бяха положили клетва.

— Със собствените си очи видях как монголите унищожават една джамия — каза той. — Светите мъже вдигнаха празни ръце да ги спрат, но бяха убити и захвърлени настрани, а телата им — оставени да гният.

Тълпата замърмори гневно. Беше най-голямата, към която се обръщаше от пристигането си на юг. Повечето бяха млади мъже; имаше и много гологлави момчета, които още не бяха слагали тюрбан. Джелауддин бе открил, че най-напред стига до младите, но те водеха и опитни воини от възвишенията, за да го чуят как говори. Ако беше жив, шахът сигурно щеше да се опита да направи същото, но смъртта му се оказа идеалният повод да накара силните мъже да грабнат оръжието. Той говореше със страст за чужденците, които се надсмиваха над вярата и оскверняваха светите места. Те пиеха думите му. Джелауддин вдигна ръце да ги успокои и всички замълчаха, насочили цялото си внимание към това, което щеше да им каже. Бяха негови.

— Видях как воините убиват и отвеждат нашите жени и деца, как ги откъсват от ръцете на съпрузите им. Забулените биваха събличани и изнасилвани публично. В Бухара убиха един имам на стълбите на синята джамия и един от тях се изпика върху тялото му. Щях да избода собствените си очи заради видяното, ако не ми трябваха, за да отмъстя в името на Аллах!

Мнозина наскачаха на крака, обхванати от ярост и вълнение. Вдигнаха сабите си високо във въздуха, като припяваха свещените думи за война. Джелауддин се обърна да погледне братята си и видя, че те също са се изправили и крещяха с останалите. Примигна изненадано — не беше очаквал, че ще бъдат толкова повлияни от думите му. А ето че и те бяха изтеглили саби и очите им блестяха от гняв. Бяха видели всичко, което бе видял и Джелауддин, но въпреки това думите, горещият безжизнен въздух, нуждата беше подпалила кръвта им. Дори Тамар започна да скандира с воините на исляма и да повтаря думите на пророка. Сърцето на Джелауддин се изпълни от мощния рев. Нима баща му е знаел, че ще стане така? Имаше чувството, че балансира върху ръба на меч. Ако се подхлъзнеше, щеше да изгуби всичко, но тежестта на вярата им превръщаше мечтите му в реалност. Вестта се разпространяваше в района и хората вече сами се стичаха при него. Беше призовал за свещена война срещу монголските нашественици и неговите думи и обещания бяха подпалили страната. Имами проповядваха в джамии, които никога не бе посещавал, че той е воин на Бога. Задачата му беше просто да поддържа този огън, след което да го насочи на север.

Усмихна се на събралата се тази вечер тълпа. Знаеше, че ще го последва до следващия град и по-нататък. Щеше да пристигне в Кабул като духовен водач на цяла армия и градът щеше да я на направи по-грамадна от всичко, което бе виждал. Може би ръката на Бог наистина го насочваше във всичко това. Не знаеше. Беше лош съсъд за Аллах, но как иначе действаше Бог, ако не чрез хората? Може би той бе инструментът на отмъщението. Аллах беше наистина добър, щом му даваше втори шанс.

 

 

Монголските тумани препуснаха на стотици мили във всички посоки — експлозия от хора и коне, атакуващи всяко място, където имаше хора за сплашване. Вестта кого търсят се разпростираше с почти същата скорост и слуховете за огромни богатства срещу предадена информация сякаш имаха криле. На десетия ден Джебе намери човек, който каза, че познава планините, в които са се установили хашишините. Други двама пък твърдяха, че имали познато семейство, което работело за тях в крепостта им. Всеки път унищожаването на градовете се прекратяваше на момента и това накара още повече хора да се явят пред военачалниците в отчаян опит да се спасят. На два пъти съгледвачи се връщаха от безплодни обиколки, без да успеят да открият града на хашишините. Онези, които ги бяха подвели, бяха глупаци или лъжци, но бяха убити и туманите продължиха нататък.

Чагатай беше тръгнал на север със Субодай почти по същия път, по който военачалникът бе преследвал шаха. В подножието на една стръмна планина откриха малко село и го изгориха до основи, след което продължиха към следващото. Там се срещнаха с първенците, които замолиха за среща насаме. Субодай я уреди и след като чу какво имат да кажат, един от тях не се прибра в дома си. Вместо това замина с монголския военачалник, който препусна с пълна скорост обратно към Чингис. Когато пристигнаха при хана, трима други вече бяха тук да вземат златото, всеки с различна версия за местоположението на хашишините.

Чингис посрещна Субодай с уморена физиономия.

— Още един ли, Субодай?

Възбудата на военачалника се изпари.

— И други ли има? — попита той.

Чингис кимна.

— Или са крадци, които си мислят, че ще им дам каруци със злато срещу лъжи, или хашишините са подшушнали различни места къде ли не. Ако съществуват толкова отдавна, колкото твърди Юсуф, по-скоро е второто.

— Водя един, който твърди, че знае, господарю. Не мисля, че е глупак или крадец като останалите.

Чингис вдигна вежди. Преценките на Субодай рядко бяха погрешни.

— Доведи го в гера, но първо да го претърсят за оръжие — отвърна той.

Субодай доведе Юсуф да превежда, все още потънал в прах от дългото препускане обратно към лагера. Селският старейшина беше ужасно нервен, когато застана пред хана. По лицето му се лееше пот и в затвореното пространство от него се носеше силна миризма на екскременти и чесън. Чингис задиша по-плитко, когато онзи го приближи.

— Е? Казал си на военачалника ми, че знаеш нещо — рязко каза той, уморен от хората, които бяха застанали пред него с жълто пламъче в очите. Изчака нетърпеливо Юсуф да преведе думите му и непознатият кимна, вече съвсем обхванат от ужас. Трима мъртъвци лежаха в плитка яма отвън. Чингис се беше погрижил този да види обърнатите им нагоре лица, докато влизаше в ханския гер. Това обясняваше и противната воня, която се стелеше около него като мъгла.

— Сестра ми живее в едно село в планината, господарю, може би на два дни път на север от мястото, където попаднах на хората ти.

Преглътна нервно, докато Юсуф превеждаше, и Чингис му метна мях айраг, за да прочисти гърлото си. Човекът пи и се задави — беше помислил, че му дават вода. Лицето му се изчерви и трябваше да го потупат по гърба, за да може да продължи.

— Съжалявам, господарю. Силните питиета са ми забранени — изохка той.

Юсуф се ухили, докато превеждаше.

— Кажи му, че това не е силно — изръмжа Чингис. — И му кажи да говори, преди да съм заповядал да го хвърлят в ямата и да го заровят жив.

Когато Юсуф привърши с превода, дребният мъж бе съвсем пребледнял и вече бръщолевеше:

— Сестра ми казва, че в планините живеят мъже и вземат храна и прислуга от селото. Не отговарят пред никого, господарю, но тя казва, че понякога качвали с каруци камъни горе към върховете.

Докато слушаше Юсуф, Чингис се раздразни още повече.

— Питай го дали това е всичко, което знае. Не е достатъчно.

Арабинът пребледня още повече и поклати глава.

— Каза ми, че веднъж, преди три или четири години, двама младежи от селото проследили каруците. Не се върнали, господарю. Били намерени мъртви, когато семействата им тръгнали да ги търсят. С прерязани гърла.

Чингис впери поглед в него, щом чу края на превода. Не беше потвърждение, но все пак бе най-обещаващото от всички небивалици, които му се беше наложило да слуша.

— Възможно е, Субодай. Прав си бил да го доведеш. Дай му каруца със злато и два вола, които да я теглят. — Замисли се за момент. — Двамата с теб потегляме на север, Субодай. Той ще дойде с нас до селото на сестра си. Ако намерим каквото ни трябва, може да вземе златото. Ако не, да се прости с живота си.

Дребният мъж изслуша Юсуф и рухна на колене от облекчение.

— Благодаря, господарю — извика той, докато Чингис излизаше от гера, вече зает с планове за атака.