Кон Игълдън
Кости по хълмовете (17)

16.

Джелауддин препускаше в тръс в нощта и се взираше в огньовете отпред. Тичащите покрай стремената му мъже бяха изтощени, но той бе настоял пред баща си за още една масирана атака, тъй като знаеше, че най-добрият им шанс е да ударят монголите, докато спят. Кипваше при мисълта, че скъпоценната гвардия на Ала-уд-Дин почти не бе окървавила сабите си. Шахът беше отхвърлил исканията му гвардейците да дойдат с него точно когато можеха да оправдаят съществуването си. Джелауддин прокле баща си, а покрай него и Халифа, който изгуби конницата. После пропъди гнева си и се помъчи да се съсредоточи. Само едно минаване през вражеския лагер можеше да е достатъчно, за да ги пречупят най-сетне. Луната беше скрита от облаци и принцът яздеше бавно по неравната земя в очакване на предстоящата врява.

Тя настъпи по-рано, отколкото беше очаквал, когато противниковите съгледвачи изсвириха тревога, преди да бъдат съсечени. Джелауддин изтегли сабята си и рискува да ускори темпото. Бягащите пехотинци изостанаха, докато той насочваше коня си към монголските огньове.

Ханът беше направил съвсем груб лагер след толкова дни на сражения. Джелауддин видя, че на левия фланг има много повече светлини, което означаваше и повече хора. Нощите бяха студени — сигурно се бяха скупчили по-близо до огньовете. Отдясно светлините бяха по-разредени, а накрая се виждаха само няколко светли точици. Именно натам поведе хората си, за да си отмъсти за поражението, което беше понесъл.

Чу монголите да се надигат срещу атаката и да вият в безумен гняв. Джелауддин изкрещя предизвикателно в нощта и хората му подеха вика. Огньовете приближиха, изведнъж навсякъде около него се появиха хора и двете сили се сблъскаха. Джелауддин успя да изкрещи изненадан, преди жребецът му да бъде съсечен под него и да полети напред.

 

 

Субодай чакаше с Джучи, Джебе и Чагатай. Негова бе идеята да подредят огньовете по този начин и да привлекат непредпазливия враг. Където бяха нагъсто, бе разположил съвсем малко хора, колкото да ги поддържат. Опитните тумани се бяха събрали в тъмното с понитата си, далеч от топлината. Не обръщаха внимание на нощния студ. Той бе нищо в сравнение с ледените степи в родината им. Нададоха мощен рев и атакуваха приближаващите арабски редици.

Когато двете сили се сблъскаха, арабите бяха зашеметени и смазани от мъже, които се бяха сражавали и обучавали от най-ранните си години. Десните им ръце почти не се уморяваха, когато съсичаха врага и го отхвърляха назад. Субодай изкрещя да тръгнат напред и те препуснаха рамо до рамо, а конете им стъпваха деликатно през умиращите.

Луната отново се появи, но атаката бе пречупена бързо и арабите побягнаха обратно към основния си лагер. Докато отстъпваха, те се озъртаха през рамо, ужасени, че монголите ще им налетят в гръб. По-малко от половината успяха да се спасят. Джелауддин беше сред тях, посрамен и без кон. В далечината монголите довършиха ранените и търпеливо зачакаха утрото.

 

 

Шах Ала-уд-Дин крачеше напред-назад в шатрата си и хвърляше свирепи погледи към най-големия си син. Джелауддин стоеше нервно, нащрек заради гнева на баща си.

— Откъде са знаели, че ще нападнеш? — внезапно избухна шахът. — Няма шпиони във войската. Не и тук. Невъзможно е.

Все още жегнат от провала си, Джелауддин не смееше да отговори. Лично той смяташе, че монголите просто са се подготвили за всеки случай, без да знаят за нападението, но не можеше да ги хвали, когато баща му беше вбесен.

— Сега разбираш ли защо не ти дадох личната си гвардия? — остро попита шахът.

Джелауддин преглътна. Ако беше повел петстотинте конници, едва ли разгромът щеше да бъде така лесен и пълен. С усилие се овладя да не отвърне с нещо оскърбително.

— Ти си мъдър, татко — рече той. — Утре те ще пренесат сражението при врага.

Отстъпи крачка назад, когато баща му застана толкова близо до него, че настръхналата му брада докосна лицето на сина му.

— Утре ти и аз ще сме мъртви — изръмжа шахът. — Когато ханът види колко хора са ми останали, ще се нахвърли върху нас и ще сложи край на всичко.

Джелауддин изпита облекчение, когато чу някой да прочиства гърлото си при входа на шатрата. Абас, личният прислужник на шаха, стоеше на светлината на лампата. Погледът му се стрелкаше от баща на син и се мъчеше да разчете настроението им. Джелауддин нетърпеливо му махна да си върви, но Абас не му обърна внимание, влезе и се поклони на шаха. Джелауддин видя, че носи парче пергамент и мастилница, и не посмя да му нареди да излезе.

Абас докосна челото, устните и сърцето си в израз на уважение към шаха, след което постави материалите за писане на малката масичка в ъгъла. Бащата на Джелауддин кимна. Яростта му още личеше по стиснатите зъби и зачервеното лице.

— Какво е това? — попита най-сетне Джелауддин.

— Това е отмъщение за мъртвите, Джелауддин. Когато напиша името си върху него, то ще стане заповед към хашишините да прочистят страната ми от този хан.

Синът му усети как товарът пада от плещите му, макар че му се наложи да потисне трепета си. Сектата шиитски фанатици имаше мрачна репутация, но баща му щеше да постъпи мъдро, като се обърне към тях.

— Колко ще им платиш? — тихо попита той.

Шахът се наведе над пергамента и зачете написаните от Абас думи, без да отговори.

— Нямам време за преговори — каза най-сетне той. — Предложих им нареждане за сто хиляди жълтици от личната ми съкровищница. Не биха отказали такава сума дори за ханска глава.

Джелауддин усети как дланите му се изпотяват при мисълта за такова количество злато. То беше достатъчно за построяването на огромен дворец или цял град. Въпреки това не каза нищо. Шансът му да разбие монголите бе пропилян в нощта.

След като шахът подписа нареждането за златото, Абас нави дебелите листа и ги завърза вещо с кожена ивица. Поклони се доземи и остави двамата мъже.

— Може ли да му се има доверие? — попита Джелауддин веднага щом отново бяха сами.

— Повече, отколкото на собствените ми синове, както излиза — раздразнено отвърна шахът. — Абас познава семейството на един хашишин. Ще се погрижи да им изпрати писмата и тогава нищо няма да спаси онова мръсно псе, което проля кръвта на толкова много мои хора.

— А ако ханът умре утре, ще върнат ли златото? — попита Джелауддин, все още обзет от мисълта за огромното състояние, което баща му току-що бе прахосал. Усети, че шахът приближава към него, и извърна глава от входа на шатрата.

— Освен ако Аллах не го порази заради наглостта му, той няма да умре утре, Джелауддин. И сега ли не го разбираш? Не го ли видя, докато се връщаше към шатрата ми?

Говореше с равен тон, Джелауддин не го разбра и се запъна, докато се мъчеше да отговори.

— Да видя… какво? Аз…

— Че с войската ми е свършено — рязко отвърна шахът. — След загубите ти тази вечер са ни останали толкова воини, че едва ще успеем да задържим един от проклетите му военачалници на сутринта. Стопиха ни до по-малко от трийсет хиляди души и дори гарнизонът от Отрар да се появи още сега, пак ще изгубим. Сега разбра ли?

При думите на баща му стомахът на Джелауддин се сви от страх. Бяха се сражавали дни и клането беше ужасно, но бойното поле бе огромно и той не знаеше колко големи загуби са дали.

— Толкова много убити? — най-сетне промълви той. — Как е възможно?

Баща му вдигна ръка и за момент Джелауддин си помисли, че ще го удари. Вместо това шахът рязко се обърна да вземе наръч доклади.

— Искаш ли да ги преброиш отново? — остро попита той. — Оставихме следа от трупове с дължина сто мили, а монголите са все още силни.

Джелауддин взе решение и стисна устни.

— Тогава ми предай командването утре. Вземи гвардията си и се върни в Бухара и Самарканд. Върни се напролет с нова войска и отмъсти за мен.

За миг свирепата физиономия на шаха изчезна. Погледът му се смекчи и той се взря в най-големия си син.

— Никога не съм се съмнявал в храбростта ти, Джелауддин.

Протегна ръка, хвана сина си за врата и го придърпа в кратка прегръдка. Когато се разделиха, Ала-уд-Дин въздъхна:

— Но няма да попилея живота ти. Ще дойдеш с мен и догодина ще доведем четири пъти повече воини, за да изкореним безбожните нашественици. Ще въоръжа всеки мъж, който може да носи оръжие, и ще стоварим върху главите им огън и кърваво отмъщение. Дотогава хашишините ще са убили техния хан. За толкова много злато ще действат бързо.

Джелауддин сведе глава. В мрака отвън се чуваха шумовете на лагера и стоновете на ранените.

— Значи тръгваме сега?

Дори и да беше изпитал жилото на срама, шахът не го показа.

— Събери братята си. Предай командването на най-високопоставения от тези, които са останали живи. Кажи му… — Гласът му замлъкна, погледът му стана унесен. — Кажи му, че животът на хората ни трябва да се продаде скъпо, ако искат да влязат в рая. Ще се уплашат, когато видят, че ме няма, но трябва да удържат.

— Монголите ще ни проследят, татко — отвърна Джелауддин, като вече мислеше какви припаси да вземе. Трябваше да събере конната гвардия колкото се може по-бързо, така че да не вдигне тревога сред онези, които щяха да останат.

Шахът махна раздразнено с ръка.

— Ще тръгнем на запад, далеч от тях, и ще завием на север и изток, щом се отдалечим от Отрар. Страната е огромна, синко. До утре дори няма да знаят, че сме заминали. Събирай каквото ни трябва и се върни, когато си готов.

— А Отрар? — попита Джелауддин.

— Отрар е загубен! — гневно отвърна шахът. — Братовчед ми Иналчук ни доведе тази съсипия и ако можех лично да убия този глупак, щях да го сторя.

Джелауддин сведе глава и докосна челото, устните и сърцето си. Мечтата му да препуска начело на победоносна войска бе разбита, но той беше син на баща си и щеше да има други войски и други славни дни. Въпреки унижението и ужаса от сраженията с монголите, изобщо не се замисляше за загиналите. Те бяха хора на шаха и всеки един би умрял, за да го защити. Както и ще стане, помисли си той.

Разбърза се, докато луната минаваше зенита. Утрото наближаваше и преди настъпването му трябваше да се отдалечат възможно най-много от бойното поле и монголските съгледвачи.

 

 

Чингис чакаше на лунната светлина, застанал пред тъмните редици воини. Хазар бе до него, но никой от двамата не говореше. Съгледвачите ги бяха предупредили за приближаващия гарнизон на Отрар. Въпреки това едва успяха да отблъснат навреме нощната атака срещу лагера. Чингис беше дал заповед на Субодай, най-способния от военачалниците си. Не очакваше, че ще успеят да подремнат до сутринта, но това беше нещо обичайно за воините и благодарение на месото, сиренето и огнения черен айраг те бяха все още силни.

Наклони глава, за да чуе по-добре звука в мрака. Цъкна с език, за да събуди вниманието на най-близките около него, но и те вече бяха чули. Изпита мъка за смъртта на Самука и Хо Са, но чувството бързо отмина. Без тяхната жертва щеше да е изгубил всичко вчера. Завъртя глава наляво и надясно, като се ослушваше за още звуци.

Ето. Изтегли меча си и цялата първа редица приготви копията. Не им бяха останали стрели. През по-голямата част от нощта Субодай бе събирал последните, но те щяха да им трябват призори. Чингис чуваше конете пред себе си и разтърка очи със свободната си ръка, за да прогони умората. Понякога му се струваше, че цял живот се е сражавал с тези тъмнокожи безумци.

Заедно с Джелме бе избрал мястото, където да ги пресрещнат, непосредствено зад едно ниско възвишение. Дори на лунната светлина не можеха да го видят, но съгледвачите не спираха, оставяха конете си и тичаха в мрака, за да го държат в течение. Един от тях се появи край стремето и Чингис наведе глава да чуе тихите думи, след което изсумтя от изненада и удоволствие.

Когато съгледвачът изчезна, ханът приближи коня си по-близо до Хазар.

— Повече сме от тях, братко! Самука и Хо Са трябва да са се били като тигри.

Хазар мрачно кимна.

— Крайно време беше. Уморих се да атакувам огромните им армии. Готов ли си?

Чингис изсумтя.

— Откога го чакам този гарнизон, братко. Разбира се, че съм готов.

Двамата се разделиха в мрака, след което монголските редици се понесоха напред през възвишението. Срещу тях остатъците от гарнизона на Отрар се придвижваха на юг към войската на шаха. Спряха изненадани, щом се появи неприятелят, но нямаше кой да ги спаси, когато копията се насочиха напред.

 

 

Шах Ала-уд-Дин спря, когато чу звуците от битката да отекват от хълмовете. Виждаше далечните петънца на сражаващите се на лунната светлина, но не можеше да разбере какво става. Може би проклетите монголи бяха атакували отново.

Само с четиристотин оцелели конници той и синовете му бяха изоставили войската и препускаха с все сили. Шахът хвърли поглед към източния хоризонт и видя, че утрото наближава. Опита се да заеме ума си с планове за бъдещето, за да потуши мъката. Не беше лесно. Беше дошъл да смаже нашественика, а вместо това видя как изпиват силата на хората му. Монголите бяха неуморими убийци, а той ги бе подценил. Само мисълта за Абас, който препускаше към планинската твърдина на хашишините, му носеше някакво удовлетворение. Хората от сенките никога не се проваляха. Искаше му се да види физиономията на хана, когато почернените им със сажди ножове се забият в гърдите му.

 

 

Кокчу надушваше страха в лагера, изпълнил топлия нощен въздух. Личеше си по фенерите, които висяха от пръти на всяко кръстовище в плетеницата гери. Жените и децата се бояха от тъмното и въображаемите врагове наоколо. Къкрещият ужас опияняваше Кокчу. С осакатените воини, брата на Чингис Темуге и Яо Шъ той бе един от шепата мъже, останали сред хиляди уплашени жени. Трудно му беше да скрие възбудата си при вида на пламналите им лица. Гледаше ги как се подготвят колкото могат за нападение, как тъпчат дрехи и брони със суха трева и ги качват на резервните коне. Много от тях идваха при него всеки ден и му предлагаха какво ли не, за да се моли съпрузите им да се върнат живи и здрави. Пазеше се сурово в такива моменти и се принуждаваше да си спомни, че воините ще се върнат и ще питат жените си как са прекарали сами. Когато млади жени коленичиха и припяваха пред него в гера, оставили в прахта жалките си дарове, той понякога поставяше ръка на главата им и се изчервяваше, докато ги напътстваше в настойчивите им молби.

Най-зле беше със сестрата на Чингис Темулун. Тя беше гъвкава и дългокрака, отглас от силата на брат й в женско тяло. Беше идвала три пъти да измоли застъпничеството му за съпруга си Палчук. Третият път миризмата на потта й се долавяше силно. Макар че в главата му се обаждаха предупредителни гласчета, той бе настоял да постави муска върху кожата й, чиято сила да се разпростре върху всички, които са й скъпи. Усети как се възбужда при спомена въпреки лошите си предчувствия. Как го беше погледнала с надежда в очите. Как беше повярвала! Контролът му върху нея го бе направил безразсъден. Беше й разказал за най-могъщата магия, която действа като желязо срещу вражеските мечове. Беше изкусен в това да възбужда съмнения и накрая тя го бе молила за закрила. Трудно му беше да скрие вълнението си, когато сведе глава и отстъпи пред нуждата й.

По негова заръка тя беше съблякла дрехите си и стоеше гола пред него, докато той припяваше. Спомни си как пръстите му трепереха, когато тя затвори очи и го остави да изрисува тялото й с паяжина от овча кръв.

Спря лъкатушещите си мисли и се наруга. Какъв глупак. Отначало тя бе стояла гордо и неподвижно със затворени очи, докато пръстите му рисуваха линии по тялото й. Беше покрил целия й корем и крака с преплетени червени шарки. Похотта му се беше засилила неудържимо и може би бе започнал да диша твърде тежко или пък тя бе забелязала пламналото му лице. Трепна при мисълта как я бе докоснал по бедрото и се бе навел над нея. Очите й се бяха отворили рязко, тя бе излязла от транса и го беше погледнала през дима от тамяна, внезапно обхваната от съмнения. Потрепери, когато си спомни изражението й. Ръката му бе изрисувала гърдите й с блестящата кръв, чиято миризма изпълваше ноздрите му.

Тогава тя си бе тръгнала забързано, събирайки дрехите си въпреки протестите му, че магията не е довършена. Беше си тръгнала почти тичешком и стомахът му се сви, щом си даде сметка какво се бе осмелил да направи. Не се боеше от съпруга й Палчук. Малцина бяха мъжете, които се осмеляваха дори да заговорят шамана и Кокчу не се съмняваше, че ще се справи с него. Та нима той не беше личната връзка на хана с духовете, онзи, който осигуряваше на Чингис победа след победа?

Прехапа устна. Ако Темулун споделеше с Чингис съмненията си за ръката, галила така интимно гърдите и бедрата й, никаква закрила на света нямаше да го спаси. Опита да се успокои, че тя няма да го направи. В студената светлина на деня тя щеше да признае, че не знае нищо за духовете и за начина, по който се призовават. Може би нямаше да е зле Кокчу да намаже по същия начин и някой от осакатените мъже, така че вестта за ритуала да стигне до нея. Известно време обмисля сериозно тази възможност, после отново прокле похотта си, която бе изложила всичко на опасност.

Стоеше на един кръстопът и гледаше как две млади жени водят понита за поводите. Сведоха глави, докато минаваха покрай него, и той им отвърна благосклонно. Каза си, че авторитетът му е непоклатим, че тайните му са в безопасност. Много от жените в лагера нямаше вече да посрещнат съпрузите си. Тогава можеше да си избере някои, докато ги утешава в мъката им.