Кон Игълдън
Кости по хълмовете (19)

18.

Бавно, сякаш изпълняваше ритуал, Чакахай виеше около дланта си ивицата коприна, завързвайки с нея дръжката на дългия кинжал. Бьорте й беше казала да внимава — при удара женската ръка може да се разтърси силно или така да се изпоти, че да изпусне оръжието. Навиването на коприната около пръстите и захапването на края, за да стегне възела, донякъде я успокояваше, докато гледаше през герите към конниците на шаха. Възела на ужаса в стомаха си обаче не можеше да контролира.

Заедно с Бьорте и Хулун бяха направили всичко по силите си, за да подготвят лагера. Имаха съвсем малко време и не успяха да заложат по-хитроумни капани. Поне разполагаха с оръжие и Чакахай промърмори будистката предсмъртна молитва, докато се приготвяше. Утрото беше студено, макар че въздухът бе тежък и обещаваше поредния зноен ден. Беше скрила децата си възможно най-добре в гера. Те лежаха тихо и неподвижно под купчината одеяла. С огромно усилие Чакахай загърби страха си за тях, така че умът й да бъде бистър. Някои неща бяха съдба или карма, както я наричаха индийските будисти. Може би всички жени и деца щяха да умрат този ден; не можеше да знае. Единственото й желание бе да има възможност да убие за пръв път, да изпълни дълга си към съпруга и децата си.

Завързаната й дясна ръка трепереше, когато вдигна острието, но тя се наслади на чувството да държи оръжие и почерпи сила от него. Знаеше, че Чингис ще отмъсти за нея. Освен ако и той не е бил убит. Най-силно се опитваше да смаже именно тази мисъл, щом изпълзеше в съзнанието й. Как иначе арабите можеха да дойдат при лагера, освен ако не бяха прегазили труповете на народа и на съпруга й? Ако беше все още жив, Чингис би преместил планини, за да защити герите. За монгола семейството беше всичко. На хоризонта обаче нямаше и помен от хана и Чакахай се бореше с отчаянието и търсеше спокойствие, което идваше и изчезваше на бързи пристъпи.

Накрая пое дълбоко дъх и почувства как сърцето й забива бавно и тежко, а крайниците й станаха странно студени, сякаш кръвта й се беше смразила във вените. Конниците приближаваха в тръс към града от гери. Животът бе просто неспокоен трескав сън, кратък дъх между по-дългите моменти на покой. Щеше да се събуди и прероди без агонията на спомена. Поне това беше благодат.

Стадата монголски понита се раздвижиха неспокойно, когато шахът приближи с хората си. Той видя, че животните потръпват и странната тишина го изпълни с лошо предчувствие. Погледна към останалите да види дали също не усещат някаква опасност, но те бяха ослепели от желание да ловуват и се бяха привели напред в седлата.

Отпред димът от огнищата се издигаше мързеливо във въздуха. Вече ставаше топло и шахът усети как струйка пот се стича по гърба му, когато стигна първите гери. Гвардейците му се пръснаха в широка редица, за да навлязат в бъркотията, и нервите на шаха се обтегнаха. Монголските домове бяха високи и скриваха всичко зад себе си. Дори човек на кон не можеше да види какво има от другата страна и това го правеше неспокоен.

Лагерът изглеждаше изоставен. Ако не бяха огнищата, Ала-уд-Дин сигурно щеше да си помисли, че тук няма живот. Беше възнамерявал да мине като унищожителна вълна, съсичайки всеки, който му се изпречи. Но пътеките бяха мълчаливи и пусти и арабските коне навлизаха все по-навътре, без да видят жива душа. Високо над главата му кръжеше орел и въртеше глава в търсене на плячка.

Не беше очаквал, че монголският лагер ще бъде толкова огромен. Може би двадесет хиляди гери или повече бяха скупчени на това място — същински град, изникнал от нищото в пустошта. Бяха заели земята по бреговете на близката река и Ала-уд-Дин видя риба, окачена да се суши на дървени стойки. Дори мухите се бяха смълчали. Сви рамене, мъчейки се да прогони мрачното си настроение. Някои от хората му вече се спешаваха, за да влязат в герите. Беше чул по-старите да говорят, че трябва да заплашат децата, за да накарат жените да са по-отстъпчиви. Въздъхна раздразнено. Може би Джелауддин беше прав. Влезеха ли в герите, сутринта щеше да бъде загубена. Монголите не бяха далеч и нямаше намерение да бъде заловен в това пусто място. За пръв път му се прииска просто да беше минал покрай лагера.

Гледаше как един от приятелите на сина му се навежда ниско, за да отвори вратата на някакъв гер. Масивните му рамене едва се провряха през нея. Арабинът пъхна брадатото си лице през отвора и присви очи в мрака. Ала-уд-Дин примигна, когато мъжът внезапно се разтресе и краката му затрепериха, сякаш беше получил припадък. Пред изумения му поглед войникът рухна на колене, след което се просна по очи в гера, а тялото му продължи да потръпва.

Докато си поемаше дъх, за да даде заповеди, Ала-уд-Дин улови някакво движение с периферното си зрение и рязко замахна със сабята. Една жена се беше промъкнала зад него и върхът на оръжието мина през лицето й, като разряза челюстите и разби зъбите й. Тя падна назад с лееща се от устата кръв, после за негов ужас скочи срещу него и заби кинжал в бедрото му. Вторият му удар отсече главата й, след което тишината се пръсна в повсеместен хаос.

Герите изригнаха и войниците изведнъж започнаха да се бият за живота си. Без да обръща внимание на болката от раната, шахът обърна коня си и използва масивното му тяло, за да повали жена и малко момче, които се носеха с писъци срещу него, размахвайки тежки ножове. Хората му бяха ветерани от кавалерията, свикнали да защитават конете си от пехотинци.

Монголските жени обаче сякаш нямаха страх от смъртта. Втурваха се напред и нападаха коня или крака на ездача, преди да изчезнат зад най-близкия гер. Ала-уд-Дин видя не една да пада съсечена, след което да става и с последни сили да забива острието в плътта, преди смъртта да я отнесе.

Само за няколко мига всеки от четиристотинте му души се озова срещу повече от една, а понякога срещу четири или пет различни жени. Конете подскачаха диво, когато промушваха бедрата им, мъже крещяха уплашено, когато ги смъкваха от седлата и ги наръгваха.

Арабските гвардейци запазиха присъствие на духа. Повече от половината препуснаха да наобиколят шаха, а останалите се събраха в гъст строй, като всеки пазеше другаря си от атака. Жените се втурваха към тях от всеки гер, появяваха се и изчезваха като призраци. Шахът се чувстваше като заклещен, но не можеше да излезе от лагера и да позволи на хана да разкаже на целия свят как е побягнал от жени и деца. Един гер беше паднал, когато нечий кон се блъсна в него, и той видя как желязната пещ се отваря. Моментално излая заповед на слугата си и загледа жадно как откъсват широка ивица плъст и я подпалват от пръсналото се огнище.

Атаките станаха по-отчаяни, но хората му вече бяха хванали ритъма. Шахът видя, че неколцина безумци са се спешили, за да изнасилят млада жена на земята, препусна гневно към тях и ги бутна с коня си.

— Да не сте си изгубили ума? — изрева той. — Ставайте! Подпалете герите!

Озовали се пред яростта му, те прерязаха гърлото на съпротивляващата се жена и се изправиха засрамено. Абас вече беше подпалил един гер. Намиращите се наблизо гвардейци взеха парче горяща плъст и препуснаха да разпространят ужаса колкото се може по-надалеч. Ала-уд-Дин се закашля, когато вдиша гъстия сив дим, но ликуваше при мисълта, че ханът ще се върне само за да завари пепелища и студени трупове.

Джелауддин пръв забеляза бягащите момчета. Тичаха между герите край реката, шмугваха се по пътеките, но неизменно приближаваха. Бяха като стотици дяволи, бягащи голи до кръста, с развети коси. Преглътна нервно, когато видя, че носят същите лъкове като бащите си. Успя навреме да викне на хората си, те вдигнаха щитове и препуснаха срещу новата заплаха.

Момчетата не помръднаха, докато арабите летяха към тях. Хората на Джелауддин чуха нечий звънък глас да вика заповед, лъковете се огънаха и стрелите полетяха във въздуха.

Той изкрещя проклятие, когато видя някои да падат, но те не бяха много. Момчетата бяха точни като възрастните, но нямаха достатъчно сила, за да забият стрелите през бронята. Единствените убити бяха случайно улучените в гърлото. Когато Джелауддин приближи, момчетата се пръснаха пред хората му и изчезнаха в лабиринта. Той изруга разположението, което им позволяваше да изчезнат зад първия ъгъл. Може би монголите нарочно устройваха лагерите си по този начин.

Препусна зад един гер и откри три сгушили се момчета. Двете стреляха веднага щом го видяха, но не улучиха. Третото се забави за миг и пусна стрелата си точно когато конят го блъсна, изпотроши му ребрата и го метна настрани. Джелауддин изрева от болка и погледна невярващо стрелата, която бе раздрала бедрото му. Раната не беше сериозна, но засили яростта му и той замахна със сабята си и уби втрещените деца, преди да успеят да реагират. Друга стрела избръмча край главата му отзад, но когато обърна коня си, не видя никого.

В далечината димът се надигаше на гъсти кълбета. Искрите вече започваха да падат върху съседните гери и да подпалват сухата тъкан. Джелауддин беше напълно сам, но усещаше движение навсякъде около себе си. Като съвсем малък, веднъж се беше изгубил в нива със златна пшеница, по-висока от него. Навсякъде около себе си чуваше шумоленето на плъхове. Старият ужас се появи отново. Не можеше да понася да бъде сам на такова място, заобиколен от дебнеща опасност. Но вече не беше момче. Изрева предизвикателно към нищото и препусна по най-близката пътека към баща си — в посоката, където димът бе най-гъст.

Хората на шаха бяха избили стотици монголски жени, но други продължаваха да нападат и да умират. Все по-малко и по-малко успяваха да пуснат кръвта на гвардейците, които вече се бяха окопитили. Ала-уд-Дин бе изумен от тяхната жестокост — бяха свирепи досущ като мъжете, опустошили армията му. Сабята му беше цялата в кръв и той изгаряше от желание да ги накаже. Вдиша дим и се задави, но се наслаждаваше на унищожителния огън, прескачащ от гер на гер. Центърът на лагера гореше и хората му бяха разработили нова тактика. Щом видеха някой гер да се подпалва, заставаха край изхода и чакаха обитателите да се втурнат навън. Някои жени и деца успяваха да разрежат стените от плъст, но далеч повече биваха съсичани, щом се изправеха срещу въоръжените конници. Някои вече бяха подпалени и предпочитаха да умрат от меч, вместо да изгорят живи.

Чакахай тичаше боса към един обърнат с гръб към нея воин. Арабският кон изглеждаше огромен, когато приближи, а мъжът върху него беше толкова високо, че тя не виждаше как може да го нарани. Пращенето на пламъците заглушаваше стъпките й. Не се обърна и докато той крещеше нещо на свой другар, Чакахай видя, че носи кожена туника, украсена с пластини от някакъв тъмен метал. Светът се забави, когато тя стигна задницата на коня и той я усети. Започна да се обръща, движейки се като в сън. Чакахай зърна ивица гола плът на кръста му, между колана и кожената броня. Хвърли се напред без колебание и замахна с острието нагоре, както й беше казала Бьорте. Шокът от удара разтърси ръката й и мъжът изохка, отметнал рязко глава назад с очи към небето. Чакахай дръпна кинжала и откри, че се е заклещил в него. Задърпа като обезумяла, не смееше да погледне към арабина — беше сигурна, че всеки момент той ще замахне със сабята си и ще я убие.

Острието се освободи и тя падна назад. Ръката й беше покрита с кръв. Арабинът се прегърби и падна до нея. За миг погледите им се срещнаха. В паниката си тя удари отново, но той вече бе мъртъв.

Чакахай скочи на крака задъхана, но изпълнена с мрачно задоволство. Нека всички измрат по този начин, с изсипани черва и изпразнени мехури! Чу тропота на копита и вдигна замаяно очи, докато друг арабски жребец препусна към нея, за да я смаже. Не можеше да се отмести навреме и възбудата от убийството я напусна, за да се смени с неимоверно изтощение.

Обърната към арабския войник, тя видя Яо Шъ, преди той да я забележи. Будисткият монах се хвърли към коня, насочил тежка тояга към предните му крака. Чу се пукот и животното рухна тежко. Докато го гледаше замаяна, конят се преобърна точно пред нея, смазвайки мъжа на гърба си. Чакахай се взираше в ритащите крака, единият от които бе извит под неестествен ъгъл. Усети ръцете на Яо Шъ да я дърпат между герите и тогава светът отново върна бесния си ритъм и тя започна да повръща.

Дребният монах се движеше на подскоци като птица, оглеждайки се за следващата заплаха. Забеляза, че Чакахай се взира в него, и само кимна, вдигайки за поздрав тоягата над главата си.

— Благодаря — рече тя и сведе глава. Обеща си да го награди, стига да оцелеят. Чингис щеше да го почете пред всички.

— Ела с мен — каза той, докосна рамото й за миг и я поведе между герите по-надалеч от пожара.

Чакахай погледна окървавената коприна в дясната си ръка и изпита единствено задоволство. Чингис щеше да се гордее с — нея, ако е все още жив.

Ала-уд-Дин се обърна, когато чу серия кратки, резки звуци. Не разбра думите, а само че идват мъже. Стомахът му се сви от страх, че ханът вече го е открил. Изрева на хората си да оставят герите и да посрещнат врага. Мнозина от тях бяха погълнати от оргията на унищожението, лицата им бяха изкривени от фанатично безумие. Джелауддин обаче го чу и препусна към него, а още двама от синовете му закрещяха заповедта му, докато не прегракнаха.

Димът беше тъй гъст, че отначало Ала-уд-Дин не можеше да види нищо, само чуваше приближаващия тропот на копита. Звукът отекваше през лагера и устата му пресъхна. Нима хиляди препускаха за главата му?

Конете излязоха в галоп от дима, бялото на очите им се виждаше ясно. Нямаха ездачи на гърбовете си, но в това тясно пространство не можеха да спрат заради хората на шаха. Ала-уд-Дин и Джелауддин бяха достатъчно бързи, за да се скрият зад един гер, но други реагираха твърде бавно. Конете тичаха като буйна река през лагера и събориха и стъпкаха мнозина от гвардейците.

Зад конете се появиха осакатените воини. Ала-уд-Дин чу бойните им викове. Бяха и млади, и стари, мнозина с липсващи крайници. Един замахна да убие шаха и Ала-уд-Дин видя, че носи само тежка тояга в лявата си ръка. Дясната липсваше. Монголският воин умря бързо от сабята на Джелауддин, но някои от противниците имаха лъкове и шахът потръпна от песента на стрелите им. Беше я чувал прекалено често през последния месец.

Миризмата на кръв и пожар изпълваше въздуха. Не можеше да се диша, а нови и нови гери избухваха в пламъци. Ала-уд-Дин се обърна към офицерите си, но всички те се биеха за живота си. Той беше обкръжен и безпомощен сред обърканата плетеница от жилища.

— При мен! При господаря си! При мен! — изрева той и пришпори коня си. Едва успя да го удържи. Животното летеше като изстреляно от лък през лагера, оставяйки дима и ужаса зад гърба си.

Джелауддин повтори заповедта му и оцелелите го последваха, подобно на господаря си облекчени, че напускат сражението. Шахът препускаше бясно, изправен високо в стремената за някакъв знак, че се е насочил във вярната посока. Къде беше реката? Бе готов да даде втория си син за един слон, за да вижда по-надалеч. Дори след като хората му се отскубнаха от панически тичащите коне и осакатените воини, той видя много деца, момчета и момичета да се втурват покрай герите от двете му страни. Към хората му летяха стрели и ножове, но никой не падна и шахът не спря, докато не видя реката.

Нямаше време да търси брод. Ала-уд-Дин се хвърли в реката и ледената вода го вцепени. „Слава на Аллах, че не е дълбоко!“ — помисли си той, докато конят му газеше към отсрещния бряг. Едва не падна от седлото, когато животното се хлъзна нагоре през калта. Накрая намери твърда земя и спря задъхан, като гледаше назад към горящия лагер.

Кокчу се криеше в сянката на един гер, а арабските воини препускаха покрай него, без да го забележат. Осакатените воини ги преследваха с гърлени викове, представляваха страховита гледка. Кокчу се бе грижил за много от тях, беше рязал крайници на крещящи мъже, беззащитни като бебета, но оживелите нямаха какво да губят. Онези, които не можеха да ходят, яздеха и много от тях жертваха с готовност живота си, знаейки, че никога друг път няма да имат възможност да се бият за хана. Шаманът видя един с отрязан до коляното десен крак. Той изобщо не можеше да пази равновесие, но когато арабите се забавиха по тесните пътеки, воинът настигна един изостанал и се хвърли към него, увличайки го със себе си на земята. Стискаше здраво и отчаяно се мъчеше да убие врага, преди той да се изправи на крака. Бяха паднали до Кокчу и шаманът видя, че мъжът го гледа с молещи за помощ очи.

Кокчу отстъпи назад и нервно опипа ножа си. Падналият арабин заби камата си в хълбока на сакатия воин и започна да ръга със свирепа сила. Мъжът обаче продължаваше да се бори, ръцете му бяха като желязо от годините, през които бяха поддържали тежестта му. Едната сграбчи противника за гърлото и стисна конвулсивно. Арабинът се задави и започна да ръга обезумял, докато не го обля в кръв.

Кокчу се хвърли напред и преряза гърлото му, но покрай това засегна и пръстите на монголския воин. Двамата мъже умираха заедно сред локва кръв, но Кокчу пристъпи, забравил страха от ярост към беззащитния враг. Когато арабинът падна по гръб, шаманът продължи да го ръга с ожесточение, докато не започна да кълца мъртво месо.

Изправи се задъхан, опря ръце на коленете си и вдиша дълбоко топлия въздух. Забеляза, че сестрата на Чингис Темулун се взира в него от сумрака на един гер наблизо и се запита какво ли е видяла. За негово облекчение тя се усмихна. Не би могъл да спаси осакатения воин, почти сигурен беше.

Пламъците около него сгорещяваха кръвта му, както и дивото усещане за смъртта, пулсираща под ръцете му. Чувстваше се могъщ, когато направи три крачки към гера, бутна жената вътре и затръшна вратата зад себе си. Златната й кожа с линии засъхнала кръв изпълни ума му, подлуди го. Тя нямаше сили да се съпротивлява, когато той смъкна дела от раменете й и я разголи до кръста. Нарисуваните от него линии бяха все още там — жалко доказателство на нейната вяра. Той започна да ги ближе, опиянен от горчивия вкус. Усещаше как тя го блъска с ръце, но ударите й бяха някак далечни и не носеха болка. Реши, че тя изпитва същата страст, докато я буташе назад в ниското легло, без да обръща внимание на отчаяните й викове, които никой не можеше да чуе. Част от него крещеше, че това е безумие, но той не беше на себе си, докато проникваше в нея. Очите му бяха изцъклени, направени сякаш от черно стъкло.

Субодай и Джебе бяха видели пушека отдалеч и пристигнаха в лагера привечер. Конете им бяха изтощени и покрити с пяна. Почти десет хиляди гери бяха изгорели и ветрецът разнасяше киселата воня на пожара. Въпреки това стотици жени и деца сновяха из лагера с кожени кофи и изливаха речна вода върху всичко, което все още димеше.

Десетки гвардейци на шаха лежаха мъртви на земята и минаващите деца ги ритаха и ругаеха. Субодай се натъкна на телата на пет момичета, проснати сред останките на един гер. Слезе от коня и коленичи край тях, молейки тихо за прошка, която те не можеха да чуят.

Когато се изправи, видя Джебе и двамата се спогледаха с разбиране. Шахът нямаше да им се измъкне, накъдето и да беше побягнал.