Кон Игълдън
Кости по хълмовете (5)

4.

Нещо изтръгна Джелме от дълбокия сън. Той седна в пълния мрак и се ослуша напрегнато. Отворът за дим в гера му беше затворен и очите му не можеха да се настроят за тъмното. Дзинската жена до него се размърда и той докосна лицето й.

— Тихо — прошепна й Джелме. Познаваше звуците на лагера — пръхтенето на понитата, смехът или плачът в нощта, които го унасяха в сън. Познаваше звуците на народа си и долавяше и най-малките промени в тях. Подобно на диво куче, част от него бе винаги будна. Беше твърде опитен, за да отхвърли усещането за опасност като някакъв лош сън. Съвсем тихо отметна завивката и се изправи гол до кръста, облечен само в чифт стари гамаши.

Беше тих и далечен, но рогът на съгледвачите не можеше да се сбърка с нищо. Щом звукът му замлъкна, Джелме грабна висящия на централния стълб меч. Обу меки ботуши, наметна тежко палто на раменете си и излезе в нощта.

Лагерът вече се будеше около него, воините възсядаха с мърморене понитата си. Оставаше само един ден път до Чингис и Джелме се чудеше кой би могъл да е толкова луд да рискува безценните коне в тъмното. Една случайна дупка на мармот можеше да счупи крака на животното. Не можеше да си представи враг в пустите степи, който би се осмелил да го нападне. Въпреки това щеше да се подготви. Нямаше да позволи да го изненадват в собствения му лагер.

Чагатай изтича по черната трева. Залитането му издаваше количеството айраг, което бе погълнал предишната вечер. Младежът трепна, когато фенерите около гера на Джелме светнаха, но военачалникът не изпита съчувствие. Един воин трябва да е винаги готов да потегли и той не обърна внимание на жълтеникавото лице на ханския син.

— Вземи сто мъже, Чагатай — рязко рече той, издавайки напрежението си. — Разузнай наоколо за врагове. Нещо се случва.

Младият принц бързо се отдалечи, като подсвирваше на подчинените си командири. Джелме извика хората и ги организира, без да се колебае. Съгледвачите му бяха осигурили време и той не го пропиля. Редиците се построиха в мрака и нощта внезапно се изпълни с шум, когато всеки мъж, жена и дете се зае да приготвя оръжия или да товари каруци. Тежковъоръжени стражи затичаха по двойки из лагера, като се оглеждаха за нападатели или крадци.

Джелме седеше в центъра на бурята, потопен във вихрушката около себе си. Все още нямаше предупредителни викове, макар да чу отново далечния рог на съгледвача. На трептящата и съскаща светлина на фенерите слугите му доведоха любимия кон и му подадоха пълния колчан.

Когато Джелме тръгна в тръс в мрака, войската му вече беше готова. Първите пет хиляди тръгнаха с него — все опитни мъже, калени в битките. Никой не обичаше да се бие в тъмното и ако трябваше да нападат, щяха да пострадат и хора, и животни. Джелме стисна зъби от студа — едва сега го усети.

 

 

Чингис препускаше в тъмното, мъртвопиян и толкова лек, че сякаш единствено стремената го удържаха да не отлети. Както повеляваше традицията, той беше започвал всеки мях айраг, като пускаше няколко капки за духовете, които бдяха над народа му. Беше плюл по-голямата част в празничните огньове и течността се вдигаше в сладникав пушек нагоре. Въпреки това доста голямо количество бе стигнало до гърлото му и беше изгубил броя на меховете.

Пиршеството беше започнало преди два дни. Чингис бе посрещнал официално синовете и военачалниците си, като ги почете пред народа. Дори вечно сърдитият поглед на Джучи омекна, когато поднесоха огромните подноси дивеч. Хазар и Угедай се нахвърлиха върху най-добрите парчета с радостни викове. Бяха яли много странни неща през годините в странство, но нищо в Корио или Дзин не можеше да се сравнява с тавите зеленясало овнешко върху огъващите се маси. Месото беше заровено в земята предишната зима и се пазеше за завръщането на военачалниците. Очите на Хазар се напълниха със сълзи, макар да твърдеше наляво и надясно, че плаче от мъка по разваленото месо, а не от носталгия по редкия деликатес. Никой не му повярва, но нямаше значение.

Пиршеството достигна разгара си сред шум и невъздържаност. Най-силните воини тръгнаха из герите да търсят жени. Онези от племената бяха в безопасност, но на дзинските робини и пленените руски жени можеха да посягат. Писъците им полетяха в нощта, почти заглушени от барабаните и роговете около огньовете.

Заредиха се поеми, които се проточваха по цял ден. Някои се пееха в стария стил от два тона, излизащи от едно и също гърло. Други се рецитираха гръмко, съревновавайки се в хаоса за всеки слушател. Огньовете около Чингис ставаха все по-многолюдни и първата нощ се разтвори в утрото.

Хазар не заспа и тогава, помисли си Чингис, като гледаше сянката на брат си в тъмното. Когато вторият ден дойде към края си, Чингис забеляза как поетите пазят баладите си за Арслан в очакване на сина на военачалника. Тогава ханът напълни лично чашата на ковача.

— Чагатай и Джелме са съвсем наблизо, Арслан — каза той през дрънченето и стърженето на вятър и струни. — Ще дойдеш ли с мен да посрещнем синовете си?

Арслан се усмихна пиянски и кимна.

— Ще им заведа и поетите, да чуят сказанията за теб, старче — завалено изрече Чингис. Идеята беше великолепна и с най-топли чувства той свика съвета на военачалниците. Субодай и Джучи наредиха да доведат коне, докато Хазар и Угедай се приближиха с клатушкане. Угедай изглеждаше малко позеленял, но Чингис не обърна внимание на миризмата на повръщано около сина си.

Хаджиун лично доведе великолепната сива кобила на хана.

— Това е лудост, братко! — извика му жизнерадостно той. — Кой препуска нощем? Някой ще се пребие.

Чингис посочи в мрака, после към другарите си.

— Не се боим! — заяви той и пияните мъже около него нададоха радостни викове. — С мен са моето семейство и моите военачалници. С мен са ковачът Арслан и Субодай Доблестния. Нека земята се страхува от нас, ако паднем. Ще я разбием с коравите си глави! Готови ли сте?

— Ще препускам редом с теб, братко — отвърна Хаджиун, също попаднал в плен на дивото настроение. Двамата поеха начело на малката колона, която непрекъснато набъбваше от нови и нови желаещи да се присъединят към тях. Шаманът Кокчу също бе тук — един от малцината, които изглеждаха трезви. Чингис се огледа за най-малкия си брат Темуге и го видя спешен и клатещ неодобрително кръглата си глава. Няма значение, помисли си Чингис. Безполезният кучи син никога няма да се научи да язди.

Огледа се към семейството си, за да види дали всички имат пълни мехове с айраг и оризово вино. Той нямаше да се свърши бързо. Дузина поети се бяха присъединили към тях с грейнали от вълнение лица. Един вече беше започнал да декламира и на Чингис му се прииска да го изрита от понито му и да го изостави.

На слабата звездна светлина той успя да види синовете, братята и военачалниците си. Засмя се при мисълта, че някой нещастен разбойник може да се изпречи пред групата главорези.

— Ще дам по една бяла кобила на всеки, който стигне преди мен лагера на Джелме и сина ми Чагатай.

Поспря за момент, докато осмислиха думите му и на лицата им цъфнаха широки усмивки.

— Препускайте здраво, ако ви стиска! — изрева той, заби пети в хълбоците на кобилата и полетя в галоп през лагера. Останалите почти не изостанаха и поеха с викове след него. Около две хиляди души последваха хана в дълбокия мрак — всички, които имаха кон подръка, когато той бе скочил на крака. Никой не се подвоуми, макар земята да беше твърда и едно падане можеше да коства живота на ездача.

 

 

Препускането с все сила в мрака донякъде проясни главата на Чингис, макар че започна да усеща пулсираща болка зад лявото си око. Спомни си, че някъде наблизо имаше река. Мисълта да потопи глава в ледената вода бе много изкусителна.

Доброто му настроение се пръсна на парчета, когато усети някакво движение отстрани. За миг се запита дали не рискува живота си без знамена, барабани или нещо друго, което да покаже, че той е ханът. После пришпори коня си напред и изкрещя с пълно гърло. Сигурно хората на Джелме оформяха рогове от двете му страни. Летеше като луд към центъра на редицата, където знаеше, че ще открие своя военачалник.

Хазар и Хаджиун го следваха по петите и Чингис видя Джучи да го задминава, като шибаше коня си.

Върхът на неравната колона се вряза в редиците на Джелме, следвайки хана. Двама паднаха, когато конете им се натъкнаха на невидими препятствия. Други се препънаха в проснатите мъже и понита в мрака, без да успеят да спрат. Още три животни счупиха крака и изхвърлиха ездачите си. Някои от хората скочиха невредими и със смях на крака, но други не помръднаха. Чингис не забеляза нищо, толкова беше погълнат от заплахата от страна на хората на Джелме и от желанието да настигне собствения си блуден син.

Джучи не извика предупредително към редиците на Джелме, така че и Чингис не можеше да го стори. Щом синът му бе решил да препусне право срещу изнервените бойци с опънати лъкове, на Чингис не му оставаше друго, освен да преглътне внезапния мраз, прогонил пиянството му, и да продължи напред.

 

 

Джелме присви очи в мрака. Хората му бяха готови. Воините, които препускаха като обезумели в мрака, бяха на един хвърлей. Беше разперил фланговете около колоната им, така че новодошлите влизаха в клопката. Макар че на оскъдната светлина на звездите виждаше само една черна маса, нищо не му пречеше за миг да изпълни небето със стрели.

Поколеба се. Яздещият отпред трябваше да бъде Чингис. Кой друг би бил толкова безразсъден? Но пък нямаше никакво предупреждение. Джелме знаеше, че не може да позволи на врага да налети право върху най-добрите му хора. Преди това щеше да го посрещне с порой от стрели.

Присви очи, като въртеше глава наляво и надясно, за да различи по-ясно движещите се сенки. Наистина ли беше ханът? Можеше да се закълне, че в носещата се срещу него колона чу някой да пее. В тъмното само той стоеше в светлината на факела, за да го виждат. Вдигна ръка и хиляди лъкове се опънаха като един.

— По моя команда! — изкрещя с пълен глас Джелме. Чувстваше как потта по лицето му изстива на вятъра, но не се боеше. Нямаше кого да попита, никой не можеше да му каже какво да прави. Решението беше само негово. Погледна за последен път към наближаващите черни конници и се усмихна напрегнато, клатейки глава като в нервен тик. Не можеше да знае.

— Остави! — изкрещя внезапно той. — Оставете ги да дойдат! Разширете строя.

Командирите повториха заповедта нататък. На Джелме му оставаше само да види дали конниците ще спрат, или ще се врежат в редиците му и ще започнат касапницата. Гледаше как размазаните сенки приближават на сто крачки, дълбоко в образуваната от фланговете чаша. Петдесет крачки, а те продължаваха да следват своя водач и летяха право към гибелта си.

Видя някои от тях да забавят ход и хората от фланговете започнаха да викат, когато чуха гласовете на приятели и роднини. Отпусна се и благодари на бащата небе, че инстинктът му не го е подвел. Обърна се към фронта и челюстта му увисна, когато стегнатата предна редица се заби в собствените му хора с рев, от който го заболяха ушите. Коне и воини изпопадаха и внезапно всяка ръка отново държеше меч или опъваше лък.

— Факли! Занесете факли! — рязко заповяда Джелме. Робите изтичаха да осветят картината на стенещи мъже и ритащи изпопадали понита.

Разпозна Чингис насред цялата бъркотия и леко пребледня при мисълта дали ханът няма да поиска главата му. Може би трябваше да отстъпи или да им стори път? Бавно издиша, когато Чингис отвори очи, изруга и седна с усилие. Даде знак на двама от хората си да помогнат на хана да се изправи, но той ги прогони.

— Къде си, военачалнико? — извика Чингис, като клатеше глава.

Джелме пристъпи напред и преглътна нервно, когато Чингис докосна челюстта си и пръстите му се окървавиха.

— Тук съм, господарю хан — отвърна той и застана изпънат. Не смееше да погледне към другите, които лежаха и стенеха, макар че разпозна гневния глас на Хазар, който се опитваше да се освободи от някакъв паднал в безсъзнание върху него.

Чингис се обърна към Джелме и очите му най-сетне се фокусираха.

— Ще потвърдиш ли, военачалнико, че никой не стигна редиците ти преди мен?

Джелме примигна.

— Мисля, че да, господарю хан.

Удовлетворен, Чингис кимна пиянски към онези зад него.

— Нощта тъкмо започна, а вече ме боли главата.

Ухили се и Джелме забеляза, че ханът си е счупил зъб. Чингис изплю кървава храчка в тревата и изгледа свирепо един от воините, който видимо се сви.

— Запали огньове, Джелме. Баща ти е някъде наоколо, макар че изобщо не можеше да се мери по бързина с мен. Ако Арслан е още жив, ще вдигнем наздравица за него с оризово вино и айраг и с каквато храна имате.

— Добре дошъл в лагера ми, господарю хан — официално рече Джелме. Погледна разюзданата група мъже, които им бяха налетели, и на лицето му цъфна усмивка. Дори баща му се смееше невярващо, докато се изправяше, подпирайки се на един млад воин.

— Значи не си спрял? — иронично прошепна Джелме на баща си.

Арслан сви рамене и поклати глава. Очите му още блестяха от преживяното.

— Кой би могъл да спре? Той увлича всички ни.

 

 

Десетте хиляди на Джелме продължиха пиршеството в пустошта. Дори най-малките деца бяха събудени и доведени да видят как великият хан крачи из лагера. Чингис не пропусна да положи ръка върху главите на малчуганите, но беше разсеян и нетърпелив. Беше чул роговете да викат ездачите по крилата и знаеше, че Чагатай идва. Не можеше да вини Джелме за подготовката му, но искаше да види сина си.

Слугите на Джелме донесоха вино и студена храна на новодошлите. Бяха запалени огромни огньове от чудесна корионска дървесина, които разкъсаха мрака със златна светлина. Мократа трева бе покрита с тежки платнища от плъст и лен. Чингис седна с кръстосани крака на почетното място с Арслан от дясната си страна. Хаджиун, Хазар и Субодай бяха до него пред буйните пламъци, като си подаваха един на друг мях оризово вино. Докато кръгът се запълваше, Джучи си осигури място отдясно на Хазар, така че Угедай се оказа по-нататък в редицата. По-високопоставените като че ли не обърнаха внимание, макар на Джучи да му се стори, че Хаджиун вижда всичко. Шаманът Кокчу отправи благодарност към бащата небе за завоеванията на Джелме и богатствата, с които се връщаше. Джучи го гледаше как се върти и пищи, пръскайки айраг на ветровете и духовете. Една капка падна върху лицето му и се спусна надолу по брадичката.

Кокчу се върна на мястото си и музикантите засвириха като отприщени. Бясно задумкаха барабани, виещи тонове се смесиха и преплетоха помежду си, прелитайки напред-назад през пламъците. Мъже и жени подеха песни и поеми на светлината на огньовете и затанцуваха, докато не се обляха в пот. Връщащите се с Джелме с радост отдаваха почит на великия хан.

Огънят грееше силно в лицето на Джучи, пламъците ближеха оранжевите въглени и странните шарки на сърцевината. Той се взираше във военачалниците на баща си и за миг срещна погледа на Хаджиун. Мигът беше кратък, но помежду им се установи връзка. Джучи не го погледна отново — знаеше, че Хаджиун ще го наблюдава зорко. Очите показваха душата и винаги бяха най-трудни за прикриване.

Чагатай пристигна, съпровождан от виковете на своя ягун. Джелме със задоволство видя, че пиянското му вцепенение се бе изпарило след препускането. Вторият син на Чингис изглеждаше жизнен и силен, когато скочи от коня си.

Ханът стана да го посрещне и воините нададоха одобрителни викове, когато бащата хвана сина си за ръката и го тупна по гърба.

— Станал си дълъг, момче — рече Чингис. Очите му лъщяха като стъклени от пиенето, а лицето — на петна и подпухнало. Чагатай се поклони дълбоко на баща си, олицетворение на идеалния син.

Остана хладнокръвен, докато потупваше рамене и се здрависваше с хората на баща си. За раздразнение на Джучи брат му имаше хубава походка, изправен гръб, а белите му зъби блестяха, когато се усмихваше. Беше петнадесетгодишен, кожата му почти нямаше белези над китките и не носеше следи от болести. Чингис го гледаше с нескрита гордост. Когато Джучи видя, че брат му се настанява по-близо до хана, благодари, че пламъците скриват пламналото му от гняв лице. Чагатай му бе хвърлил един бегъл студен поглед. Не си направи труда да намери думи за по-големия си брат, макар да не го беше виждал три години. Лицето на Джучи остана спокойно, но бе потресен от това как гневът лумна в него от един-единствен поглед. За момент диво му се прииска да си пробие път през пияните глупаци и да просне Чагатай на земята. Чувстваше как силата изпълва раменете му, когато си представяше удара. Но при Субодай се беше научил на търпение. Докато Чингис пълнеше чашата на Чагатай, Джучи седеше и мечтаеше за убийство, но се усмихваше наред с всички останали.