Кон Игълдън
Кости по хълмовете (21)

20.

Не се долавяше никакъв ветрец в лятната жега. Въздухът бе неподвижен и слънцето опразваше улиците в часовете около пладне. Град Алмашан беше по-скоро само крепост, стар и прашен, макар че покрай стените му минаваше блестяща река. Този ден по бреговете й нямаше жени и деца. Алмашан бе затворен, натъпкан с хора и животни от околните села. Пазарите миришеха на страх и помийни ями, които разнасяха зловоние и не можеха да бъдат изпразнени.

Градските търговци чуваха шепота на бурята в далечината, който ставаше все по-силен. На онези долу не им оставаше друго, освен да гледат към стражевите постове и да се молят за спасение. Дори просяците бяха престанали да викат за милостиня.

— Бъдете готови! — извика Ибрахим на хората долу при портата. Впери поглед от стената с разтуптяно сърце. Почвата около Алмашан беше твърде слаба и бедна, за да става за обработка. Но пък и богатството на жителите му никога не бе зависело от реколтата.

В маранята се появи черна редица конници, приближаващи с плашеща бързина. Те бяха причина любимият на Ибрахим град да бъде пълен с чужденци. Търговци и кервани се бяха втурнали зад стените му в търсене на убежище. Ибрахим ги беше обложил с тежък данък — половината от стоките, които се мъчеха да запазят. Никой не бе посмял да възрази. Ако оцелееше при монголската атака, Ибрахим щеше да бъде изключително богат човек, но това не го правеше особено самоуверен.

Малкият му град се издигаше от седемстотин години край брега на реката. Търговците му бяха пътували чак до земите на Дзин и Испания, за да се върнат със съкровища и безценни знания, но винаги без да събуждат интереса на крале и шахове. Старейшините на Алмашан плащаха данъците си навреме и трупаха богатства от труда на робите неверници. Малкият град бе издигнал стените и хамбарите си от тези печалби, превръщайки се в средище на търговията с хора. Земята не можеше да осигури на Ибрахим дори малка част от богатството, на което вече се наслаждаваше.

Напрегна поглед на ослепителната светлина. Възлестите му ръце се бяха вкопчили в тъмните камъни, останали от някакъв древен форт в далечното минало. Още по-рано градът бил само крайпътен сарай до реката, в който търговците на роби отсядали да починат, преди да продължат към големите пазари на юг и на изток. Алмашан беше изникнал от нищото и ги беше задържал тук.

Въздъхна. Според онова, което бе чул, монголите не разбираха търговията. Те щяха да видят тук само един вражески град. Тюрбанът му беше подгизнал от пот, но той продължаваше да бърше челото си, оставяйки тъмно петно върху прохладната бяла тъкан на робата си.

Пред монголските конници препускаше самотен бедуин и се озърташе през рамо, без да спира. Яздеше чудесен черен кон, чиито размери и скорост едва го държаха на разстояние от преследвачите. Ибрахим забарабани с пръсти по грубия камък, като обмисляше дали да отвори малката врата в портата. Пустинният воин явно си мислеше, че бяга към спасението, но ако портите останеха затворени, монголите може би нямаше да нападнат. Ако пуснеха беглеца да влезе, колко дълго Алмашан щеше да издържи неминуемата атака?

Обхванат от колебания, Ибрахим се обърна и погледна надолу. По улици и базари още се говореше за поражението на шаха и той отчаяно се нуждаеше от новини, но не и на цената на своя град. Не, портата щеше да остане затворена и човека го чакаше смърт. Изпълни се с гняв при мисълта, че неверниците убиват мюсюлманин направо пред града, но много семейства разчитаха на Ибрахим за своята безопасност. Може би монголите щяха да продължат нататък, след като пролеят кръв. Щеше да се моли за душата на нещастника.

Монголската редица беше достатъчно близо, за да различи Ибрахим отделните коне. Потръпна при вида на свирепите воини, които бяха разбили шах Ала-уд-Дин Мохамед и направили на пух и прах огромната му войска пред очите на Отрар. Не виждаше обаче катапулти и каруци — нямаше и помен от многолюдния нашественик, който се бе излял от планините на изток. Най-много три хиляди мъже препускаха към града му, но само конниците не можеха да разтревожат Алмашан. Камъкът под ръцете му отразяваше богатствата от вековната търговия с роби. Стените пазеха тези богатства, както и живеещите зад тях.

Гледаше горчиво как арабинът спира пред градската порта. Мъжът махна отчаяно и завъртя коня си на място, като викаше към хората горе.

— Пуснете ме! Вижте онези зад мен!

Ибрахим усети погледите на останалите около него. Застана абсолютно изпънат и поклати глава. Монголите бяха само на половин миля и той вече чуваше грохота на копитата им. Алмашан бе независим открай време. Не можеше да рискува да си навлече гнева на онзи чуждоземен хан.

Арабинът отдолу зяпна и погледът му се стрелна към носещите се към него воини.

— В името на Аллах! — изрева той. — Нима ще ме оставиш да ме убият? Нося вести, които трябва да чуеш!

Ибрахим сви треперещ юмрук. Конят на мъжа имаше дисаги. Наистина ли беше пратеник? И какви са тези толкова важни вести? Неверниците монголи бяха само на няколко мига разстояние. Чуваше пръхтенето на конете им и гърлените викове на мъжете, докато опъваха лъковете си. Изруга под нос и извърна поглед. Какво беше един живот в сравнение с цял град? Алмашан щеше да оцелее.

Чу се глъчка, Ибрахим се отдръпна от парапета и погледна надолу. За свой ужас видя брат си да удря един страж през лицето. Мъжът падна и макар че Ибрахим извика гневно, брат му вдигна резето и ярък слънчев лъч освети сумрака долу. Преди Ибрахим да успее да извика отново, вратата се затвори, а задъханият бедуин беше на сигурно място вътре. Почервенял от ярост, Ибрахим се втурна надолу по каменните стъпала към улицата.

— Глупаци! — изрева той. — Какво направихте?

Стражите не посмяха да го погледнат в очите, а брат му само сви рамене. Вратата в портата внезапно се разтресе и всички подскочиха. Резето издрънча от удара и някой падна от стената със стрела в рамото. Ибрахим трепна, когато монголите отвън завиха от безсилие и гняв.

— Уби всички ни — рече вбесеният Ибрахим. Усети студения поглед на новодошлия и го игнорира. — Върни им го и може би ще ни пощадят.

Брат му сви рамене.

— Иншаллах — промърмори той. Съдбата им бе в Божиите ръце. Той беше действал и човекът бе вътре в града им. Шумът отвън се засили и накара всички да се изпотят още повече.

Пратеникът бе още задъхан от разминаването на косъм със смъртта. Стоеше с ръце на коленете и Ибрахим видя, че е взел дисагите със себе си.

— Името ми е Юсуф Алгани — каза той, когато дойде на себе си. Не беше пропуснал кавгата между братята и погледът му бе студен, докато се обръщаше към Ибрахим. — Не се бой за града си. Монголските кучета нямат обсадни оръжия. Стените ти са в безопасност. Бъди благодарен, че не си навлече гнева на Аллах със страха си.

Ибрахим потисна яростта и отчаянието си, за да отговори:

— Заради теб брат ми изложи всички ни на опасност. Ние сме търговски град и само стените ни пазят. Какви вести са толкова важни, че си рискувал живота си, за да дойдеш в Алмашан?

Юсуф се усмихна, показвайки само няколко зъба на почернялото си от слънцето лице.

— Имам вест за голяма победа, но не за твоите уши. Отведи ме при шаха и ще ощастливя сърцето му.

Ибрахим примигна объркано, погледна към брат си и отново към самоуверения млад мъж.

— Шах Мохамед не е в Алмашан, братко. Това ли си мислеше?

Юсуф се ухили невъзмутимо.

— Не си играй игрички, приятелю. Той ще иска да чуе какво знам. Заведи ме при него и няма да спомена как едва не ме остави да умра пред стените ти.

Ибрахим запелтечи объркано:

— Наистина не е в Алмашан. Нима идва насам? Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Кажи ми каквото знаеш и ще му предам, когато пристигне.

Усмивката на пратеника бавно изчезна и се смени с огромна умора.

— Надявах се да е тук — промърмори сам на себе си той.

Ибрахим го гледаше как потупва една от кожените чанти, сякаш съдържанието й е станало прекалено горещо, за да я държи спокойно.

— Трябва да тръгвам — внезапно рече Юсуф. Поклони се на Ибрахим, макар че жестът му беше формален и скован. — Думите ми са предназначени единствено за шаха и щом той не е тук, трябва да продължа към следващия град. Може би там няма да ме карат да чакам до последния момент, за да ме пуснат.

Ибрахим щеше да отговори, но шумът отвън спря така внезапно, както беше започнал. Хвърли нервен поглед към своя брат идиот и изтича нагоре по стъпалата. Другите го последваха и всички заедно надникнаха навън.

Монголите си отиваха. Ибрахим въздъхна с облекчение и благодари на Аллах за града си. Колко пъти съветът се беше оплаквал от цената, когато той реши да подсили и поправи рушащите се стени? Беше се оказал хиляди пъти прав. Монголите не можеха да нападнат дома му без своите каменохвъргачки, а може би дори те нямаше да им свършат работа, Алмашан презираше техните мечове и лъкове. Ибрахим гледаше с радост как вражеските воини се отдалечават, без да се обръщат назад.

— Хитри са — рече Юсуф до рамото му. — Сигурно се опитват да ни излъжат. Виждал съм да го правят и друг път. Не им вярвай, господарю.

Самочувствието на Ибрахим се засили.

— Не могат да разбият стените ни, Юсуф — сърдечно отвърна той. — А сега ще приемеш ли прохладни напитки в дома ми? Любопитен съм да разбера какви вести носиш.

За негово съжаление младият мъж поклати глава, без да откъсва поглед от монголските конници.

— Няма да остана тук. Не и когато шахът е някъде наблизо. Той трябва да научи. Съдбата на по-големи градове от този зависят от това дали ще го намеря.

Преди Ибрахим да успее да отговори, мъжът се надвеси през парапета и погледна надолу.

— Убиха ли коня ми? — попита той.

Братът на Ибрахим си прочисти гърлото.

— Взеха го. — Юсуф изруга и той продължи: — Имам една добра кобила. Можеш да я вземеш.

— Ще я купя — отвърна Юсуф.

Братът на Ибрахим сведе глава, доволен от предложението.

— Много е силна. Като човек на шаха ще ти предложа отлична цена.

На Ибрахим не му оставаше друго, освен да стои и да стиска юмруци, докато брат му прати човек да доведе втората си най-добра кобила при портата. Младият пратеник слезе по каменните стъпала и Ибрахим бе принуден да го последва с останалите. Не се сдържа да погледне отново дисагите, като тайно се питаше дали съдържанието им си заслужава едно прерязано гърло. Юсуф сякаш усети това и отново се усмихна.

— В чантите няма нищо ценно, господарю — рече той и почука с пръст главата си. — Посланията ми са ето тук.

Ибрахим се изчерви засрамен, че младият мъж е прочел мислите му. Когато кобилата пристигна, пратеникът я огледа с окото на познавач. Накрая остана доволен и плати на брат му повече от назованото, с което му оказа чест. Ибрахим гледаше кисело как мъжът проверява колана и поводите. Стражите отгоре извикаха, че пътят е чист.

— Готов съм да платя добре, за да чуя вестите — внезапно рече Ибрахим. За негова изненада пратеникът се поколеба. — В злато — побърза да добави Ибрахим, усещайки момента на слабост.

— Добре тогава, господарю — отвърна Юсуф. — И без това се нуждая от средства, за да продължа диренето си. Но трябва да стане по-бързо.

Докато Ибрахим се мъчеше да скрие радостта си, пратеникът даде поводите на един страж и го последва в най-близката къща. Семейството вътре не възрази, когато Ибрахим заповяда да излязат. Само след няколко мига остана сам с пратеника и трепереше от нетърпение да чуе новините.

— Къде е обещаното злато? — тихо рече Юсуф.

Ибрахим беше така възбуден, че изобщо не се поколеба. Извади пълна кесия изпод робата си, все още топла и влажна от допира до кожата му. Младият мъж я претегли на ръка и хвърли поглед на съдържанието с крива усмивка, преди да я скрие.

— Това е само за теб, господарю — рече той едва ли не шепнешком. — Бедността ме принуждава да проговоря, но не и за всяко ухо.

— Казвай — подтикна го Ибрахим. — Ще си остане само между нас.

— Бухара падна, но гарнизонът на Самарканд постигна голяма победа. Войската на хана беше разбита на бойното поле. В момента са слаби. Ако шахът се върне да поведе верните градове, ще имаме главите им. Ако дойде, господарю. Именно затова трябва да го намеря колкото се може по-бързо.

— Слава на Аллах — прошепна Ибрахим. — Сега разбирам защо не можеш да спираш.

Пратеникът докосна челото, устните и сърцето си.

— Аз съм слуга на шаха, господарю. Аллах да благослови теб и почтения ти дом. А сега трябва да тръгвам.

Ибрахим побърза да излезе и закрачи по-самоуверено към портата. Чувстваше погледите на всички върху себе си и дори глупавият му брат се взираше в него, сякаш можеше да познае какви са били вестите.

Малката врата отново се отвори и пусна слънчева светлина и свеж въздух в тясното пространство под стените. Пратеникът се поклони на Ибрахим и поведе кобилата през отвора. Вратата се залости зад него, той смушка животното и препусна в прахта.

Слънцето залязваше, когато Юсуф настигна тумана на Субодай и Джебе. Влезе в импровизирания лагер, отвръщайки на поздравите на воините. Беше на деветнадесет и повече от доволен от себе си. Дори Субодай се усмихна на самочувствието на младия арабин, докато слизаше от коня и се покланяше пред двамата военачалници.

— Там ли е шахът? — попита Субодай.

Юсуф поклати глава.

— Щяха да ми кажат, военачалнико.

Субодай сви раздразнено устни. Шахът и синовете му бяха като призраци. Монголите го преследваха заедно с гвардейците му чак до края на лятото, а той все успяваше да им се изплъзне. Субодай се надяваше, че се е скрил в града край реката, чиито стени бяха твърде високи, за да ги атакуват.

— Хлъзгава риба е този старец — рече Джебе. — Но накрая ще го пипнем. Не може да мине покрай нас без някой да го види, дори с малкото хора, които са му останали.

Субодай изсумтя.

— Де да бях и аз така сигурен. Той беше достатъчно хитър да остави фалшива следа. Едва не го изгубихме тогава, а сега е много по-трудно да го проследим само с шепа хора.

Разтърка ръката си на мястото, където го бе изненадал един от хората на шаха. Засадата беше разположена добре, но гвардейците се оказаха пред многократно превъзхождащ ги противник. Макар да им отне време, Субодай и Джебе ги изклаха до последния човек. Бяха проверили всеки убит и всички се бяха оказаха млади и силни. Прехапа устна при спомена.

— Може да се скрие в някоя пещера и да заличи следите си. А може и вече да сме го подминали.

— В града не знаят нищо, военачалнико — каза Юсуф. — Шахът не е спирал никъде наоколо за припаси. Търговците на роби щяха да научат и да ми кажат.

Беше очаквал да го поздравят за успешната измама, макар тя да беше идея на Субодай. Вместо това двамата военачалници отново се върнаха към разискванията си, сякаш той не беше сторил нищо. Не спомена за кесията злато, която бе спечелил с няколкото си лъжи. Бяха забелязали новата кобила и щяха да сметнат, че тя е достатъчна награда за труда му. Не беше нужно монголските военачалници да научават всичко.

— Съгледвачите съобщават за десетки села и градчета на запад — каза Джебе, след като хвърли поглед на Юсуф. — Ако е минал през тях, все някой ще е запомнил въоръжена трупа и старец. Не може да бяга вечно.

— Но досега се справя — рязко отвърна Субодай. Обърна се към Юсуф, който все още бе там и пристъпваше от крак на крак. — Добра работа свърши, Юсуф. А сега ни остави.

Младият мъж се поклони дълбоко. Тези монголи плащаха добре и това беше хубаво. Ако шахът успееше да им се изплъзва до зимата, Юсуф щеше да стане богат човек. Докато крачеше из лагера, той кимаше и се усмихваше на някои от воините, които познаваше. Бяха притихнали с настъпването на вечерта, както притихват вълците, когато наоколо няма плячка. Видя ги да точат мечове и да приготвят стрели с бавни и спокойни движения. Юсуф леко потрепери. Беше чул за нападението срещу жените и децата им. Не искаше да вижда какво ще се случи, когато най-сетне хванат шаха и синовете му.

 

 

Джелауддин разтърка очи, гневен заради собствената си слабост. Не можеше да позволи тримата му братя да видят как самоувереността му изчезва, особено когато всеки ден обръщаха към него погледи, изпълнени със страх и надежда.

Трепна в мрака от тежкото дишане на баща си — хрипове и дълго протяжно свирене на гърдите, което сякаш продължаваше безкрай. Всеки път щом спираше, Джелауддин се вслушваше отчаяно. Не знаеше какво да прави, ако тишината се проточи.

Монголите бяха съсипали стареца, сякаш го бяха улучили с една от стрелите си. Преследването през равнини и планини не даде на шаха никаква възможност да си почине и да възвърне силите си. Влажната земя и свирепите дъждове ги принуждаваха да търпят студ и болки в ставите. Старецът бе прехвърлил шейсетте и макар че бе здрав като бик, влагата се беше пропила в белия му дроб и изсмукваше силата му. Джелауддин усети как сълзите пълнят очите му и ги избърса яростно, като притисна длани силно, за да може болката да отслаби гнева му.

Никога преди не го бяха преследвали като диво животно. През първия месец всичко това му приличаше на игра. Заедно с братята си се смееше на монголите по следите им и измисляше нелепи планове как да им се измъкнат. Когато започнаха дъждовете, оставяха лъжливи следи, разделяха отряда, после разделяха двете половини отново. Бяха пратили хора на смърт в засади, които почти не забавиха неумолимия враг, който продължаваше да ги гони.

Чу как баща му изхриптя в тъмното. Дробовете му бяха пълни с гъста слуз и скоро щеше да се събуди и да се закашля. Джелауддин щеше да го тупа по гърба, както бе правил толкова много пъти преди, докато кожата на стареца изгуби восъчния си цвят и поредният ден бягство не започне.

— Проклети да са — прошепна той. Монголите сигурно имаха хора, които можеха да проследят и птица в небето. Четири пъти Джелауддин бе рискувал да обърнат обратно на изток. Всеки път виждаха далечна линия съгледвачи, пръснати нашироко, да се оглеждат за подобен опит. Последния път бяха принудени да бягат до пълно изтощение, докато не се изгубиха в пазара на един град. Джелауддин едва бе успял да спаси живота си, а кашлицата на баща му започна две нощи по-късно, след като спа на мократа земя.

Братята с мъка отпратиха последните гвардейци. Беше много лесно да се проследят големи групи хора, дори последните няколко дузини, които бяха останали упорито с шаха, на когото се бяха заклели да служат. Сега само Джелауддин и тримата му по-млади братя се грижеха за баща си. Толкова много пъти бяха сменяли дрехите и конете си, че не помнеха броя им. Оставаше им съвсем малко злато за храна и припаси, а след това Джелауддин наистина не знаеше какво ще стане. Докосна малката кесия със скъпоценни камъни, скрита под робата му. Тихият им звън му действаше успокоително. Беше далеч от лихварите на големите градове и не знаеше дали може да продаде и един камък, без да рискува. Това го влудяваше. Той и братята му не можеха да живеят от земята, както правеха монголите. Беше роден в коприна и обграден от слуги, които угаждаха и на най-малката му прищявка.

Баща му се закашля в тъмното и Джелауддин се пресегна към него и му помогна да седне. Не помнеше името на градчето, в което бяха спрели. Може би монголите препускаха в околностите му, докато шахът се бореше за глътка въздух.

Поклати глава, обхванат от отчаяние. Още една нощ на земята щеше да убие баща му, сигурен беше. Ако такава е волята на Аллах, по-добре да ги прибере тази нощ, поне когато са със сухи дрехи и храна в измъчените си стомаси. По-добре, отколкото вълците да им се нахвърлят, докато спят на полето като агнета.

— Сине? — със слаб глас повика баща му.

Джелауддин допря длан до челото на баща си и едва не се опари. Треската измъчваше стареца и Джелауддин не беше сигурен, че шахът го е познал.

— Тихо, тате. Ще събудиш конярчетата. На сигурно място сме.

Баща му се опита да каже още нещо, но пристъпът на кашлица превърна думите му в безсмислени резки звуци. Шахът се наведе над ръба на леглото и се изхрачи немощно в кофата. Джелауддин се намръщи, като го чу. Утрото наближаваше, а той още не беше спал; не можеше да спи, когато баща му се нуждае от него.

Каспийско море бе на повече от сто мили на запад от бедното градче сред осветените от луната ниви. Никога не беше пътувал отвъд него. Почти не можеше да си представи земите и народите там, но щеше да се скрие сред тях, ако монголите продължават да ги гонят все по-далеч и далеч от дома. Отчаяно искаха да си пробият път през преследвачите си, но как можеха да го сторят? Дори беше оставил трима гвардейци скрити в шумата, за да останат незабелязани от монголите. Ако бяха оцелели, нима нямаше да доведат помощ с идването на зимата? Всеки шум в нощта се посрещаше с ужас от шаха и синовете му и те вече не се смееха на врага, който нямаше да спре дори ако избягат под земята.

Шах Ала-уд-Дин се отпусна изтощен върху сламеника, който му бе намерил Джелауддин. Синовете му спяха в мръсната конюшня и дори това беше по-добре от всичко през последните месеци. Джелауддин се вслуша в поуспокоеното дишане на баща си и наруга наум стареца заради болестта му. С всеки изминал ден изминаваха по-кратко разстояние, а Джелауддин се съмняваше, че монголите са също толкова бавни.

Щом баща му заспа, той се замисли да легне на земята, както бе правил през горещите месеци. Нуждаеха се от конете, за да имат възможност да се измъкнат, но ако ги продадяха или убиеха и влезеха в следващия град като обикновени пътници, как щяха да ги открият монголите? Въпреки демонските умения на преследвачи, те си оставаха само хора. Беше увещавал шаха да спрат в древния робски пазар Алмашан, но старецът не искаше и да чуе, че могат да се крият като просяци. Самата мисъл го нараняваше. Достатъчно трудно бе да го накарат да престане да обявява кой е пред градските първенци и да предизвиква монголите от стените.

Спирането означаваше смърт, сигурен беше Джелауддин. Войската, която преследваше баща му, носеше ужас със себе си и малко градове биха пожертвали собствените си семейства заради шаха и синовете му. Джелауддин знаеше, че веднага щом монголите обкръжат града, той ще бъде предаден или убит в съня си. Оставаха му малко възможности. Впери поглед в тъмното към човека, който бе заповядвал през целия си живот. Трудно му беше да приеме, че шахът бе твърде слаб, за да избегне псетата по петите им. Макар да бе най-големият син, Джелауддин не се чувстваше готов да се противопостави на волята на баща си.

— Ще спрем, татко — внезапно прошепна той. — Ще се скрием с конете в някой град. Имаме достатъчно пари да живеем просто, докато възвърнеш силите си. Ще ни подминат. Аллах, заслепи ги. Ако е твоята воля, нека ни подминат.

Баща му не можеше да го чуе в бълнуването си. Треската се загнездваше в дробовете му и всеки ден му оставаше по-малко и по-малко дъх.