Кон Игълдън
Кости по хълмовете (14)

13.

Шах Ала-уд-Дин Мохамед кипеше, а слонът под него се люлееше като кораб в морето. За последен път шахът видя кавалерията си преди дни, когато тя изчезна в далечината. След всяка утринна молитва той неизменно се обръщаше към слънцето да види дали се връщат, но надеждите му намаляваха с всеки изминал ден. На пустинните племена не можеше да се има вяра и той бе сигурен, че Халифа почива в някое далечно градче, без да го е грижа за предателството. Ала-уд-Дин се закле, че ще има разплата, след като монголите бъдат прогонени обратно в планините им или напълно унищожени.

Армията маршируваше твърдо напред към хълмовете, които го деляха от Отрар и монголския хан. Гледката на блестящите редици неизменно повдигаше застаряващия му дух. Всъщност нахлуването на диваците беше добре дошло за него. Почти дванайсет години бе подчинявал незначителни владетели и главатари и тъкмо когато се разбунтуваха най-силно, врагът се бе спуснал от север и ги беше принудил да изберат верността пред препирните и дребнавите междуособици.

Трудно му беше да не си мисли за Саладин, докато войската крачеше по каменистата земя. Великият владетел бе завладял Йерусалим и беше накарал кръстоносците да си плюят на петите. Саладин се бе изправял срещу врагове, по-свирепи и от монголския хан. Всяка вечер, когато войската се разполагаше на лагер, Ала-уд-Дин четеше личните записки на Саладин за битките му и научаваше каквото може, преди да пъхне книгата под възглавницата и да се предаде на съня. Наред с копието на Корана, записките бяха най-скъпоценното, което притежаваше.

Покритата хауда^[1] беше все още прохладна след нощта въпреки палещите лъчи на слънцето. Ала-уд-Дин наруши поста си с блюдо фурми и сушени кайсии, придружени с освежаваща глътка кисело мляко. Хората му носеха сушено овнешко и безквасен хляб, който отдавна бе остарял, но това нямаше значение. Отрар се намираше само на няколко дни път и малоумният му братовчед Иналчук щеше да го посрещне с най-добрите меса и плодове, след като му спаси града.

Стресна се, когато слугата му тихо се прокашля зад завесите.

— Какво има? — остро попита. Завесата се вдигна и разкри мъжа, застанал на стъпалото в каиша, минаващ през корема на слона.

— Последното кафе, господарю.

Ала-уд-Дин кимна и протегна ръка за чашата. Движеха се вече почти час и той с изненада откри, че черната течност все още дими. Надигна внимателно чашата, за да не разлее безценното питие по брадата си.

— Как успя да го запазиш горещо? — попита.

Слугата се усмихна, щом видя задоволството на господаря си.

— Слагам кафеника в кожена торба, пълна с пепел от сутрешните огньове, господарю.

Ала-уд-Дин изсумтя и отпи. Беше горчиво и превъзходно.

— Добре си се справил, Абас. Великолепно е.

Завесата се спусна и слугата изчезна. Ала-уд-Дин го чу как известно време подтичва покрай огромното животно. Несъмнено вече мислеше каква гозба да забърка за господаря си след молитвата по пладне.

Ако зависеше от него, Ала-уд-Дин щеше да отмени молитвите по време на поход. Губеха повече от три часа на ден заради тях и забавянето го дразнеше. Само че подобна постъпка щеше да се приеме като слаба вяра от онези, които търсеха повод да го предизвикат, така че той за пореден път пропъди мисълта. В края на краищата, именно вярата държеше хората му силни. Думите на пророка призоваваха към молитва и дори един шах не можеше да им се противи.

Най-сетне бе отклонил войската от огромната долина и беше тръгнал на север към Отрар. Отпред се виждаше редица кафяви хълмове, а след тях щяха да ударят монголското множество с цялата свирепост на мъже, израснали в суровите южни пустини. Ала-уд-Дин затвори очи в люлеещата се хауда и се замисли за онези, които бе повел на война. След загубата на ездачите на Халифа му оставаха само петстотин конници — личната му гвардия от благородници. Вече беше принуден да ги използва като пратеници и съгледвачи. За синовете на старите родове това беше кръвна обида, но той нямаше друг избор.

Назад в колоната вървяха и шест хиляди камили, натоварени с провизиите за цялата войска. Бяха два пъти по-бавни от най-добрите коне, но можеха да носят огромни тежести. Останалата част от войската се придвижваше пеша, а шахът и най-висшите командири пътуваха в удобства. Страшно много се радваше на слоновете и неимоверната им мощ — осемдесет мъжкаря в разцвета на силите си.

Погледна зад завесите, изпълнен с гордост от силата, която бе събрал. Самият Саладин би се гордял с такава войска. Шахът виждаше сина си Джелауддин, яхнал черен жребец. Сърцето му подрипна при вида на красивия млад мъж, който един ден щеше да го наследи. Хората обожаваха принца и на владетеля не му беше трудно да си мечтае, че потомците му ще владеят всички арабски народи векове наред.

Ала-уд-Дин отново се сети за конниците на Халифа и се помъчи да не позволи на гнева си да развали хубавата утрин. След битката щеше да ги погне по петите и нямаше да пощади нито един. Закле се в това, докато армията маршируваше напред и хълмовете бавно се приближаваха.

 

 

Съгледвачите на Субодай се върнаха в галоп, докато той се бе отпуснал на коляно и наблюдаваше равнините под хълмовете и войската на шаха. Простираше се на много мили назад и нямаше нужда да научава от младежите, че врагът идва през широкия проход, който бе избрал да защитава.

Когато съгледвачите се спешиха, той им махна с ръка.

— Знам — рече той. — Вървете да кажете на другите военачалници. Ще ги ударим тук.

В далечината видя конниците на шаха да чертаят зад себе си прашни линии през изсъхналите шубраци, докато яздят на север. Опита се да се постави на мястото на шаха, но му беше трудно. Никога не би повел такава войска през един проход. Вместо това щеше да заобиколи планините и да остави Отрар да падне. Разстоянията щяха да забавят шаха с още един месец, но монголските тумани щяха да бъдат принудени да го посрещнат на открито поле, без никакви преимущества.

Вместо това шахът бе избрал най-лесния път. Явно Отрар беше ценен за него. Субодай се учеше на всичко, на което можеше, и отбелязваше всяко решение, което би помогнало за унищожаването на врага. Много добре знаеше, че Чингис е стигнал прекалено далеч в тази страна. Вече не ставаше въпрос за възмездие срещу един град, а за оцеляването на народа. Бяха пъхнали ръце в гнездо на оси, не по-малко свирепи от империята Дзин, и залозите отново бяха скочили до небето.

Усмихна се при тази мисъл. Някои се биеха за нови земи, за екзотични жени, дори за злато. От личните си разговори с хана Субодай знаеше, че подобно на него, Чингис изобщо не се интересува от подобни неща. Бащата небе е дал на човека живот и нищо друго. Хората на хана бяха сами в степите и самотата им беше жестока. Но въпреки това те можеха да препускат и завоюват, да завладяват градове и империи. Може би след време потомците им щяха да станат слаби и мекушави като градските жители, срещу които се изправяха сега, но това нямаше значение за Субодай. Не беше отговорен за избора на синовете и внуците си, а само за това как живее собствения си живот. Докато стоеше коленичил върху твърдия сив камък и гледаше как прашните облаци отдолу приближават, той отново си помисли, че има само едно правило, което го води във всичките му постъпки.

— Бори се за всеки дъх и стъпка — промърмори той девиза талисман. Възможно беше огромната армия да не може да бъде спряна. Може би щеше да прегази туманите на Чингис и да стигне чак до родните степи. Един бащата небе знае. Подобно на хана, Субодай въпреки всичко щеше да търси всеки, който би могъл да бъде заплаха, и да го удари пръв и по-силно, отколкото е предполагал. И когато стигне края на дните си, ще може да погледне назад с гордост и без да се срамува.

Прекъсна мислите си, когато пристигнаха ездачите от Хаджиун и Джелме. Беше прекарал дни на това място, вече ги познаваше по име и ги поздрави. Те се спешиха и се поклониха дълбоко, почетени от командир, който помни такива подробности.

— Туманите идват, военачалнико — каза един от тях.

— Има ли някакви заръки за мен? — попита Субодай.

Съгледвачът поклати глава и Субодай се намръщи. Не му се нравеше да е под командването на Хаджиун, макар да бе разбрал, че е надежден водач.

— Кажете на командирите си, че не можем да чакаме тук. Шахът още може да прати отряди да ни обкръжат. Трябва да го ужилим, да го принудим да тръгне по пътя, който ние сме избрали.

Вдигна поглед с другите, когато Хаджиун и Джелме пристигнаха, скочиха от конете си и тръгнаха към канарата. Субодай се изправи и сведе глава към Хаджиун.

— Исках лично да видя — рече Хаджиун, като се взираше в равнината долу. Войската на шаха беше само на няколко мили и вече виждаха през прахта предните й редици. Приближаваха като плътен блок, само размерите на който бяха достатъчни, за да разтревожат всекиго.

— Чаках твоите заповеди, преди да действам, Хаджиун — каза Субодай.

Хаджиун го изгледа остро. Познаваше младия военачалник, когато бе най-обикновен войник, но Чингис беше видял ценното в него. Припомни си, че Субодай неведнъж е оправдавал доверието на брат му.

— Кажи ми какво си намислил — рече той.

Субодай кимна.

— Това е огромна армия, командвана от един човек. Фактът, че е избрал да мине през прохода, показва, че няма нашата система от командири. Защо не се е доверил на двама души да прекарат колони и през другите проходи? Познай врага и ще знаеш как да го унищожиш. Всичко това е добре дошло за нас.

Хаджиун и Джелме се спогледаха. Колкото и опитни да бяха, Субодай се славеше с това, че воините му даваха най-малко жертви в сравнение с всички други. Говореше без да бърза, а през това време войската на шаха приближаваше.

Субодай видя Джелме да се озърта през рамо и се усмихна.

— Ще ги ударим по това слабо място — продължи той. — Имаме тридесет мингхана, всеки начело с командир, който може да мисли и действа самостоятелно. Силата ни е в това и в скоростта ни. — Отново си помисли за осите. — Ще изпратим срещу тях всички без четири. Като рояк оси. Нека шахът се опита да ги смаже с тромавите си ръце. Твърде бързи сме за него.

— А другите четири хиляди? — поинтересува се Хаджиун.

— Най-добрите стрелци — отвърна Субодай. — Най-добрите, с които разполагаме. Ще завардят прохода високо по скалите. Нима ти самият не показа силата на лъковете ни в Гърлото на язовеца? Не мога да намеря по-добър пример.

Хаджиун сви устни при тази похвала. Навремето се беше изправил с девет хиляди души срещу дзинската конница и я бе обсипвал със стрели, докато не я прекърши.

— Ако хората ни бъдат достатъчно ниско по скалите, за да стрелят точно, стрелците на шаха ще могат да ги свалят с лъковете си — отвърна той. — А дори не знаем как ще се държат онези слонове в боя.

Субодай кимна невъзмутимо.

— Няма съвършени планове, военачалнико. Разбира се, ти решаваш как да разположиш хората си, макар че те ще имат преимущество, като стрелят отвисоко, нали така? Казах как аз бих се справил с този шах и войнството му. Но в края на краищата ще следвам твоите заповеди.

Хаджиун се замисли за момент.

— Моли се да си прав, Субодай. Ще пратя хората.

За изненада на Джелме и Хаджиун Субодай се засмя:

— Не се моля на никого, военачалнико. Сигурно ако го направя, бащата небе ще каже: „Субодай, дадох ти най-добрите бойци на света, военачалници, които се вслушват в плановете ти, и глупав, бавен враг, а ти все още си търсиш опора?“ — Разсмя се отново. — Не, ще използвам каквото имам. Ще ги направим на парчета.

Хаджиун и Джелме отново погледнаха към многобройния враг, маршируващ към прохода. Сто и шейсет хиляди мъже приближаваха решително, но някак си не изглеждаха така ужасяващи след думите на Субодай.

 

 

Шах Ала-уд-Дин Мохамед подскочи, когато армията нададе оглушителен рев около него. Играеше шах срещу самия себе си, за да убие времето, и фигурите се разпиляха от малката дъска в хаудата. Тихо изруга, рязко дръпна предните завеси и присви очи към далечината. Зрението му не бе силно и той едва различи телата на конниците, препускащи към армията. Роговете засвириха тревога и Ала-уд-Дин усети пристъп на страх, докато се обръщаше да потърси слугата си. Абас вече тичаше покрай слона и скочи чевръсто на дървеното стъпало. Двамата впериха погледи към приближаващите от две мили монголи.

— Нищо ли няма да кажеш, Абас?

Слугата преглътна нервно.

— Ами… странно е, господарю. Веднага щом излязат от прохода, те се разделят и поемат в различни посоки. Нямат никакъв ред.

— Колко са? — остро попита шахът, изгубил търпение.

Абас бързо преброи, като мърдаше устни.

— Може би двайсет хиляди, господарю, но непрекъснато се движат. Не мога да кажа със сигурност.

Ала-уд-Дин си отдъхна. Монголският хан явно беше отчаян, щом бе пратил толкова малко воини срещу него. Вече ги различаваше по-добре, носеха се към маршируващата му войска. Препускаха по странен начин, отделните групи се разделяха и припокриваха, така че не можеше да разбере къде ще нанесат първия си удар. Засега не беше дал никакви заповеди и хората му маршируваха стоически напред към прохода, приготвяйки щитове и мечове. Прииска му се конниците на Халифа да бяха тук, но това само събуди отново напразния му гняв.

Ала-уд-Дин повика тримата синове на главатари, които яздеха зад слона му. Видя сина си Джелауддин да язди наблизо. На младото му лице бе изписан справедлив гняв. Ала-уд-Дин гордо вдигна ръка и го поздрави, докато съгледвачите приближаваха.

— Предайте заповедите ми напред — каза им той. — Фланговете да направят по-широка редица. Където и да удари врагът, ще го обкръжим.

— Господарю — обади се Абас пребледнял, — те вече атакуват.

— Какво? — не повярва Ала-уд-Дин. Присви очи и примигна от изненада, когато видя колко много са се приближили монголите. Чу далечните викове, когато предните му редици посрещнаха първите залпове с вдигнати щитове.

Колоните галопиращи монголи се отклоняваха настрани, подминаваха фронта и препускаха покрай уязвимите флангове на войската. Ала-уд-Дин зяпна. Халифа би успял да ги задържи, но беше предал господаря си. Усети изгарящия поглед на своя син, но все още не искаше да изпрати гвардията си. Тя беше неговият щит и яздеше единствените коне, които им бяха останали.

— Кажете на генералите, че няма да спираме заради тези. Да продължават напред и да използват щитовете. Приближат ли прекалено, небето да почернее от стрели.

Младите благородници препуснаха към предните редици, шахът фучеше, а слонът продължаваше напред, без да подозира за грижите на своя господар.

 

 

Субодай препускаше в галоп покрай фланга на шахската армия. Изправи се в стремената с опънат лък, като балансираше според ритъма на понито. Усещаше удара на всяко копито. Щеше да има момент на покой, в който и четирите крака на животното бяха във въздуха. Този миг продължаваше по-кратко от два удара на сърцето, но той пусна стрелата точно тогава и видя как тя се забива във вражески войник и го просва на земята.

Чуваше как командирите на шаха лаят непонятни заповеди на странния си език. Самият владетел бе добре защитен в сърцевината на армията. Субодай поклати глава, изумен от ядрото конници в центъра. Какво правеха там, където не можеха да маневрират? Слоновете също бяха дълбоко между редиците, твърде далеч, за да бъдат улучени със стрели. Запита се дали шахът не ги цени повече от собствените си хора. Още едно нещо за научаване. Докато мислеше и препускаше, хиляди маршируващи мъже вдигнаха двойно извитите си лъкове и стреляха. Стрелите засвистяха към него и Субодай инстинктивно се сниши. Лъковете на шаха бяха по-далекобойни от всичко, на което се бяха натъкнали в Дзин. Беше изгубил бойци при първото преминаване покрай фланговете, но пък не можеха да стоят извън обсега и да стрелят успешно. Затова той приближаваше колоната, обсипваше арабите със стрели и се отдалечаваше в галоп, преследван от ответния залп. Маневрата беше рискована, но той бе започнал да усеща колко време може да отдели, за да се прицели добре. Арабите трябваше да стрелят по бързо движеща се колона, докато хората му можеха да стрелят, където си пожелаят в масата.

Мингханите около него възприеха тактиката и всяка колона от хиляда души пробиваше дупки в арабските редици, преди да се оттегли на безопасно разстояние. Войската на шаха продължаваше да марширува напред и макар че щитовете спасиха мнозина, следа от трупове бележеше пътя им към прохода между хълмовете.

Изтегли хората си в по-широк кръг в сравнение с последните три удара и присви очи към прохода. Щом предните редици на шаха стигнеха до него, нямаше да може да се оттегли обратно при Хаджиун. Войската на шаха напредваше неотклонно като набивана в гърлото на бутилка тапа и не след дълго щеше да блокира прохода. Поколеба се, мислите му бясно препускаха.

Ако шахът продължеше със същото темпо, щеше да остави колоните след себе си и да си пробие път към Отрар. Четирите хиляди на Хаджиун определено не можеха да спрат такава маса. Вярно, Субодай можеше да продължи да атакува отзад и знаеше, че това е разумно решение. С хората си можеше да избие хиляди от беззащитните редици и шахът нямаше да е в състояние да го спре. А освен това имаше и други два прохода, през които да заобиколи войската. Можеше да преведе мингханите през тях и пак да подкрепи Чингис при Отрар.

Не беше достатъчно. Макар че монголските ездачи избиха хиляди, войската на шаха едва беше разтърсена. Попълваше местата на убитите и продължаваше напред. Когато стигнеше равнината пред Отрар, Чингис щеше да се окаже със същия проблем, за чието решаване бе пратен Субодай. Шахът щеше да удари хана фронтално, а градският гарнизон чакаше зад гърба му.

Субодай поведе хората си отново, пускайки хиляда стрели едновременно. Неочаквано пътя му пресече друг мингхан и той бе принуден да се отдръпне, за да не се сблъска с младия глупак, който го водеше. От редиците на шаха полетяха стрели и този път десетки воини изпопадаха с цвилещи и окървавени коне. Субодай изруга командира, който му се беше изпречил, и видя ужасеното му лице, когато двете части профучаха една покрай друга. Все пак вината не бе негова, призна Субодай. Беше обучил собствения си туман за подобна атака, но не бе лесно да обикалят покрай шахската войска, без да настъпят известни обърквания. Това нямаше да спаси командира от публично опозоряване, когато му паднеше в ръцете.

Войската на шаха стигна прохода и шансът на Субодай да се промъкне пред нея изчезна. Огледа се за Джелме — по-възрастният военачалник следваше своите лъкатушни пътеки, но не успя да го открие. Видя как опашката на огромното войнство започва да се стеснява, докато шахът навлизаше в безопасното според него място. Ако не друго, жилещите атаки на мингханите се засилиха, когато пространството за прикритие стана по-тясно. Опашката се свиваше и те удряха отново и отново. Субодай видя някои от по-буйните да атакуват с мечове и да пробиват маршируващите редици. Арабите пищяха и се биеха, като се опитваха по всякакъв начин да ги задържат, но падаха на всяка крачка. Щеше да дойде момент, в който устремните колони ще надделеят над останалите отзад и Субодай реши да откъсне напълно тила.

Изпрати най-свежите си хора да предадат заповедта, но това едва ли бе нужно. Монголите се бяха скупчили около края на шахската войска и я нападаха толкова отблизо, че я бяха накарали почти да спре. Земята в началото на прохода бе почервеняла от кръв, навсякъде се виждаха отсечени крайници и трупове, а клането ставаше все по-ожесточено.

Четиридесет хиляди араби все още вървяха в колоната пред прохода, когато през тях премина внезапен трепет. Субодай наклони глава и му се стори, че чува отразени от хълмовете писъци в далечината. Атаката на Хаджиун беше започнала. Колчанът на Субодай беше празен и той изтегли меча си, твърдо решен да види как опашката на шаха се изпарява под слънцето.

Предупредителни викове прекъснаха концентрацията му, докато водеше хората си отново напред, този път право през колоната. Беше избрал място недалеч от самия проход и сърцето му бясно заби, когато пришпори коня си в галоп. Отначало не чу виковете, но инстинктите му бяха добри и той погледна нагоре към източника, вдигайки меч, за да спре хората си преди атаката.

Изруга под нос. Видя ездачите и го обхвана ужасното подозрение, че шахът е пазил ариергарда, за да изненада нападателите си точно в момент като този. Страхът обаче отмина толкова бързо, колкото беше дошъл. Субодай видя, че това са негови сънародници, и духът му се приповдигна. Джучи беше все още жив, а Джебе препускаше с него.

Рязко се огледа. Може би тридесет хиляди араби все още се мъчеха да стигнат прохода, удряни и блъскани от всички страни. Мингханите наистина се носеха около тях като оси, помисли си Субодай, но в крайна сметка осите можеха да победят дори мечка. Не беше необходим там, но не можеше да напусне, без да уведоми Джелме.

Мина сякаш цяла вечност, докато открие военачалника — окървавен и очукан, но радостен, докато подготвяше хората си за поредната атака.

— Като овце на заколение! — извика Джелме, когато Субодай приближи. Беше се съсредоточил в сражението и все още не бе видял конниците. Субодай само кимна към тях.

Джелме се намръщи и пръстите му се стрелнаха към дългата стрела, която го бе улучила в рамото. Беше пробила бронята и се бе забила в плътта му малко под кожата. Джелме яростно се опита да я извади. Субодай приближи, хвана стрелата и бързо я измъкна, след което хвърли парчетата.

— Благодаря — рече Джелме. — Това да не са липсващите военачалници?

— Че кой друг би довел два тумана на това място? — отвърна Субодай. — Можехме да ги използваме и преди, но ще ги пратя през двата прохода да атакуват шаха от другата страна.

— Не — каза Джелме. — И ние двамата можем да сторим това. Който е закъснял, да се задоволи с отпадъците и да следва шаха в прохода. Още съм бодър, военачалнико. Днес отново ще се сражавам.

Субодай се ухили и го тупна по рамото. Изпрати двама пратеници да предадат заповедите на Джебе и Джучи, отдели се и призова хората си да го последват. Най-близкият проход бе на малко повече от миля оттук.

Само за миг атаката върху тила спря и последните окървавени войници на шаха минаха между хълмовете. Когато сянката най-сетне падна върху лицата им, те се озърнаха страхливо назад към дивите конници, които бързо препускаха нанякъде. Никой не се зарадва, че се е измъкнал жив. Бяха изпълнени с мрачно предчувствие и когато отново се обърнаха към купищата мъртъвци зад себе си, видяха друга войска, която приближаваше все повече и повече, готова да започне клането отново.

 

 

Субодай пришпорваше коня си по неравната земя нагоре към хълмовете. Вторият проход представляваше тясна пътека и шахът спокойно би могъл да го отпише за огромната си войска. Въпреки това тя побираше редица от десет души и докато се изкачваше, Субодай погледна към нивите долу. Лъкатушещата червена линия, което бележеше битката, бързо потъмняваше и ставаше кафява. Върху нея се появиха туманите на Джучи и Джебе и дори от това разстояние Субодай забеляза, че те яздят бавно. Видя дребните фигури на съгледвачите да ги настигат и темпото им се ускори.

След това ги изгуби и не видя как влизат след шаха в прохода. Хаджиун вече сигурно беше привършил стрелите, а армията все още бе твърде голяма за силите на Чингис при Отрар. Въпреки това Субодай бе доволен от резултата. Беше показал силата на самостоятелните колони и най-добрия начин за действие срещу бавен противник. Погледна напред, където яздеше Джелме и подканваше хората си. Усмихна се на ентусиазма и енергията му, те сякаш бяха неизчерпаеми. Всеки воин знаеше, че може да имат втори шанс да атакуват, ако успеят да прекосят възвишенията, преди шахът да стигне откритата равнина. Тогава нямаше да има място за жилещи оси, осъзна Субодай. Ако преценяха времето добре, щяха да ударят десния фланг на шаха с най-добрите от двайсетте хиляди. Повечето от стрелите им бяха вече използвани. Щитовете и мечовете трябваше да довършат започнатото.