Кон Игълдън
Кости по хълмовете (33)

32.

Чингис се усмихна при вида на внука си Монгке, който шляпаше на ръба на езерото. Съгледвачите му бяха намерили водоема на няколкостотин мили североизточно от Самарканд и той бе преместил герите и семействата там, докато войската му се разпореждаше със земята и градовете на Хорезъм. Керваните отново се движеха от Рус до Дзин, но вече бяха посрещани от монголски служители, обучени от Темуге, и следвани от воини. Те отнемаха част от стоката на всеки търговец, но пък за сметка на това ги охраняваха. Думата на хана закриляше пътищата на хиляда и повече мили във всички посоки от Самарканд.

Езерото и равнината бяха оградени от планини, но те се намираха достатъчно далеч, за да не се чувства затворен. Знаеше, че воините му стоят на пост на всеки връх, но не можеше да ги види. Изпитваше някакво утешение при мисълта, че планините ще си останат на мястото и когато всички живи сега станат на прах.

Угедай се справяше добре в новата си роля на наследник. Чингис го беше изпратил с туманите, за да опознае до най-малкия детайл хората, които някой ден щеше да поведе. Това беше нещо нормално, но Чингис го пращаше и при Темуге, който го учеше как да държи войската нахранена и облечена. Угедай попиваше всяко умение, което можеха да му предадат племената, наред с езиците и дори писането. Наследникът никога не можеше да бъде видян без група наставници зад него, но това сякаш му се отразяваше великолепно.

Чингис се протегна. Чувстваше покой. Звуците на войната бяха далеч от това място и той се наслаждаваше на плача и смеха на момчетата, които се припичаха на слънце и се учеха да плуват като риби. Някои дори се гмуркаха и скачаха от скалите сред порой от пръски. Майките им викаха и се взираха неспокойно в дълбините, но те винаги се показваха на повърхността, като пуфтяха и се смееха на онези, които се тревожеха за тях.

Усети нечия малка ръка да го дърпа за гамашите и се наведе да люшне Кублай във въздуха. Момчето беше едва тригодишно, но още когато бе само на няколко месеца, грейваше всеки път щом видеше дядо си. Чингис също го харесваше много.

С рязко движение ханът качи внука на раменете си и тръгна към водата. Трепваше леко, когато Кублай стискаше прекалено силно косата му.

— Няма да позволя да паднеш, човече — рече Чингис. Монгке забеляза рядката наслада и също протегна ръце да бъде вдигнат. Чингис поклати глава. — След малко. Дотогава Кублай ще язди.

— Искам разказ! — викна Кублай над главата му.

Чингис се позамисли. Майката на Кублай бе отбелязала, че разказите му са твърде жестоки за малко момче, но въпреки това внукът му ги харесваше. Ханът виждаше, че Сорхатани се намира недалеч от брега и ги наблюдава. На деветнадесет години тя бе станала необичайно красива жена. Понякога Чингис се питаше как ли е успял да я прилъже малкият Толуй.

— Искаш ли да чуеш за хана на хашишините?

— Да, разкажи ми! — с радостна възбуда викна Кублай.

Чингис се усмихна и се завъртя наляво и надясно, а момченцето са разкиска от резките му движения.

— Беше огромен мъж — рече Чингис. — С толкова силни ръце, че можеше да огъне желязна пръчка. Брадата му бе като черно въже и стигаше почти до кръста! Беше преди две години, когато попаднах на него в крепостта му. Скочи върху гърба ми, докато минавах под една арка, и не можех да се освободя от хватката му. Ръцете му сграбчиха гърлото ми и стискаха, стискаха, докато очите ми едва не изхвръкнаха от главата ми!

Имитира ужасната хватка, а междувременно Монгке бе излязъл от водата и също гледаше ококорен.

— Как успя да се освободиш от него? — попита той.

Чингис погледна надолу към него и се позамисли за момент.

— Не успях, Монгке. Опитах се да се отърся от него, както правя с Кублай, но той беше прекалено силен за мен. Стисна още по-силно и изведнъж видях очите си да се търкалят по земята пред мен.

— Че как си ги видял, щом са били на земята? — моментално попита Кублай.

Чингис се разсмя и го свали долу.

— Умно момче си, Кублай, но си прав. Не можех да ги видя. Всъщност, виждах себе си с две дупки на мястото на очите, а хашишинът още бе на гърба ми. И докато очите ми се търкаляха, видях огромен рубин да проблясва на челото му. Не знаех, че там е слабото му място, но бях отчаян. Вдигнах ръце и го изтръгнах. Силата му го напусна в същия миг, защото се криела точно в камъка. Прибрах си очите и продадох рубина, за да си купя бял кон. Оживях, но и до днес внимавам да не ми изхвръкнат очите, когато кихам.

— Не е вярно — презрително рече Монгке.

— Вярно е — възрази Кублай, твърдо решен да защити дядо си.

Ханът се засмя.

— Кой знае дали съм запомнил всичко както е било? Може пък да не е имал брада.

Монгке изсумтя и го удари по крака, но Чингис май не забеляза. Двете момчета вдигнаха очи и видяха, че дядо им се взира в далечината към двамата мъже, препускащи по каменистия бряг към него. Ханът внезапно се преобрази и двете момчета го загледаха объркано, без да разбират защо от доброто му настроение не бе останала и следа.

— А сега идете при майка си. Довечера ще ви разкажа друга история, ако имам време.

Чингис не ги погледна как хукват, вдигайки пръски от камъчета и песъчинки с босите си крака. Изпъна се и се приготви да посрещне съгледвачите. Познаваше мъжете, които яздеха към него. Беше ги пратил на път преди повече от година с ясни и внимателно формулирани заповеди. Завръщането им означаваше, че или са се провалили, или са намерили изчезналия му син. Не можеше да определи по лицата им, когато стигнаха до него, скочиха от конете и се поклониха дълбоко.

— Господарю хан — рече първият.

На Чингис не му беше до любезности.

— Намерихте ли го? — рязко попита той.

Мъжът кимна и преглътна нервно.

— Далеч на север, господарю. Не спряхме да проверим, след като видяхме герите и понитата. Никой друг не би могъл да е.

— Гери? Че той не взе гери със себе си — отвърна Чингис. — Значи си е направил дом колкото се може по-далеч от мен. Хората му видяха ли ви?

Двамата съгледвачи поклатиха уверено глави, без да кажат нищо. Ханът не се интересуваше от подробности за това как бяха допълзели до недодяланото селище на Джучи и се бяха крили в снега, като едва не замръзнаха до смърт.

— Добре — рече Чингис. — Добре сте се справили. Вземете шест коня от моето стадо за награда. Две кобили, два жребеца и два млади скопени коня. Ще ви похваля пред военачалника ви за свършената работа.

Изчервените от гордост съгледвачи отново се поклониха, след което яхнаха конете си и препуснаха към лабиринта от гери край брега на езерото. Чингис остана сам и се загледа над водата. През целия му живот не бе имал случай някой от военачалниците да откаже заповед, още по-малко да си помисли да го предаде. Докато Джучи не изчезна, вземайки със себе си седем хиляди ценни бойци. Чингис бе разпратил съгледвачи във всички посоки да претърсят познати и непознати земи. Отне му почти две години, но най-сетне го беше намерил. Поклати глава и мислите му станаха още по-мрачни. Всичко можеше да приключи с кръв, и то само защото беше отгледал сина на друг мъж като свой собствен. Целият народ говореше за изчезналата войска, макар и не в присъствието на хана. Джучи не му даваше друг избор.

Погледна покрай брега към скупчените гери, покриващи цели мили земя около езерото. Мястото беше хубаво, но пашата — много оскъдна, и се налагаше всеки ден да колят козите и овцете, които ги изхранваха. Време бе да потеглят отново и мисълта за това го изпълни със задоволство. Хората му не бяха създадени да стоят на едно място и само с един изглед, когато светът се простираше около тях и им предлагаше да видят безброй странни неща. Протегна се и кокалите му изпукаха неприятно. Видя друг конник да излиза от герите и въздъхна. Макар очите му вече да не бяха така зорки както навремето, позна брат си Хаджиун по язденето.

Изчака го, като се наслаждаваше на ветреца откъм водата и яркото слънце. Не се обърна, когато Хаджиун извика поздрав към Сорхатани и момчетата.

— Значи си чул? — рече Чингис.

Хаджиун застана до него и също се загледа над светлата вода.

— Съгледвачите ли? Аз ги пратих да те намерят, братко. Открили са Джучи, но не затова съм тук.

Чингис се обърна и вдигна вежди, когато видя сериозното изражение на брат си.

— Нима? Мислех си, че ще преливаш от идеи какво да правя със сина си предател.

Хаджиун изсумтя.

— Нищо казано от мен няма да промени решението ти, Чингис. Ти си ханът и може би трябва с него да дадеш пример на останалите. Не зная. Ти трябва да решиш. Имам друга новина.

Чингис изучаваше брат си. Някога гладкото лице вече имаше бръчки около устата и очите. Възрастта му личеше най-много когато се усмихваше, но това ставаше все по-рядко и по-рядко, откакто дойдоха в земите на арабите. Чингис нямаше огледала като онези на дзинците, но предполагаше, че собственото му лице е също така състарено, ако не и повече.

— Е, слушам те, братко.

— Знаеш за онази войска на юг, нали? От известно време хората ми я държат под око.

Чингис сви рамене.

— Субодай и Чагатай също са пратили свои хора. Знаем за онази сбирщина селяни повече от самите тях.

— Не са селяни, Чингис. Или ако са, то имат брони и оръжия на войници. Последните доклади са за шейсет хиляди души, ако съгледвачите ми са се научили да броят до толкова големи числа.

— И трябва да се страхувам от някакви си шейсет хиляди? Значи стават все повече. Следим ги от година и повече. Крещят, припяват и размахват саби. Нима най-сетне са тръгнали към нас?

Чингис почувства как някаква студена ръка стяга стомаха му въпреки приповдигнатия тон. Беше чул за събиращата се армия и почитания им водач година след като се бе върнал от твърдината на хашишините. Военачалниците му бяха готови за атака, но сезоните отминаваха, а никаква войска не пое срещу тях. Понякога му се струваше, че само тяхната заплаха го задържа в тази страна, където жегата и мухите го тормозеха всеки ден.

— Хората ми заловиха трима от тях — прекъсна мислите му Хаджиун. — Подивяха, братко, едва ли не пяна им излезе на устата, когато разбраха кои сме.

— Накара ли ги да говорят? — попита Чингис.

— Не успяхме. Точно това ме изненада. Продължаваха да сипят заплахи към нас и умряха зле. Само последният ми даде нещо и то бе името на човека, който ги води.

— Какво ме интересуват някакви имена? — не разбра Чингис.

— Точно това ти е известно — Джелауддин, чийто баща беше шах на Хорезъм.

Чингис остана абсолютно неподвижен, докато премисляше чутото.

— Добре се е справил. Баща му би се гордял с него, Хаджиун. Шейсет хиляди? Поне вече със сигурност знаем, че ще дойде на север да вземе главата ми. Вече няма да има приказки за прочистване на Индия, след като знаем, че е Джелауддин.

— Не могат да направят и една крачка, без да науча, братко.

— Ако ги чакаме — замислено рече Чингис. — Ще ми се да сложа край на виковете им с туманите.

Хаджиун трепна. Знаеше, че ако иска да насочва Чингис, трябва да го прави неусетно.

— Армията на шаха беше далеч по-голяма, но тогава нямахме избор. Твоят и моят тумани са се доказали. С Младите вълци на Субодай и Мечите кожи на Джебе стават още двайсет хиляди. Чагатай, Хазар и Джелме — още трийсет хиляди. Седем тумана опитни воини. Угедай почти не е вкусил кръв. Не бих искал да хвърля хората му срещу подобен враг.

— Дадох му добри командири, Хаджиун. Те няма да ме разочароват.

Замисли се за герите покрай брега. Семействата раждаха хиляди деца всяка година, но много от тях отиваха в туманите на мястото на убитите и ранените. Трудно бе да създаде нов туман за Угедай, но наследникът му трябваше да се научи да командва, а останалите военачалници бяха заминали за цяла година. Не спомена плановете си да образува девети туман за Толуй. Жената на най-малкия му син повдигна въпроса само преди няколко месеца. Чингис хвърли поглед към мястото, където тя си играеше с Кублай и Монгке и ги мяташе един след друг във водата, а те пищяха радостно.

— Намери добър заместник-командир за Угедай, Хаджиун. Някой, който може да му попречи да направи някоя глупост, докато се учи.

— Но все пак, осем тумана срещу почти толкова многоброен противник? — отвърна Хаджиун. — Можем да изгубим много добри бойци.

Поколеба се и Чингис се обърна към него.

— Досега числата не са те притеснявали, братко. Изплюй камъчето.

Хаджиун пое дълбоко дъх.

— Доведе ни тук да отмъстим за убитите от шаха. Направи го и върна хилядократно за смъртта им. Защо да оставаме тук и да рискуваме да бъдем разбити? Ти не искаш тези земи и градове. От колко време не си виждал родните планини? — Замълча и посочи върховете около езерото. — Това не е същото.

Дълго време Чингис не каза нищо. Когато най-сетне заговори, претегляше внимателно всяка своя дума:

— Обединих племената, за да отхвърля дзинския ботуш от шиите ни. После го отхвърлих и унизихме техния император в столицата му. Това беше моят път. Пътят, който изградих, избрах и за който се бих. Исках да зашеметя дзинците още повече, Хаджиун, чак до морето и навсякъде другаде. Изобщо нямаше да дойда тук, ако не ме бяха провокирали. Те сами стовариха това върху собствените си глави.

— Не е нужно да се бием с целия свят — тихо рече Хаджиун.

— Остаряваш, Хаджиун, знаеш ли го? Мислиш за бъдещето, за жените и децата си. Не пръскай слюнки, братко. Знаеш, че съм прав. Забравил си защо го правим. С мен беше същото в Самарканд. Казах на Арслан, че тукашните хора живеят по-дълго от нас и имат по-безопасен, макар и по-изнежен живот. И са щастливи, също като камилите и овцете в родните степи. Можем да изберем същото за известно време, макар че накрая вълците ще дойдат за нас. Ние сме пастири, Хаджиун. Знаем как наистина действа светът и че всичко друго е само илюзия.

Погледна към внуците си. Сорхатани решеше косите им, а те се гърчеха и се мъчеха да се отскубнат. Нейната коса беше дълга и черна и Чингис си поигра с идеята дали да не си вземе още някоя млада жена като нея да топли леглото му. Сигурен беше, че това би го ободрило.

— Братко — рече той, — ние можем да живеем в мир и нашите синове и внуци също да живеят в мир, но какъв е смисълът? Ако доживяваме до осемдесет на зелени ниви, без изобщо да докосваме лък или меч, ще сме пропилели добрите си години. Знаеш, че това е така. Нима нашите внуци ще ни благодарят за мирния живот? Само ако ги е страх да хванат оръжието. Не желая спокоен живот на враговете си, Хаджиун, нито пък на собственото си семейство. Дори градовете процъфтяват само когато имат яки мъже по стените, готови да се изправят и да умрат, за да могат другите да спят спокойно. А ние всички се бием, от първия си вик до последен дъх. Това е единственият начин да се гордеем със себе си.

— Аз се гордея! — рязко отвърна Хаджиун. — Но това не означава…

Чингис вдигна ръка.

— Няма „но“, братко. Онзи Джелауддин ще потегли на север с хората си и бихме могли да побегнем пред него. Можем да го оставим да си върне всеки превзет от нас град и да се нарече шах на мястото на баща си. Може и да се замисли, преди да ме провокира отново, когато му пратя пратеници. Но дойдох тук, защото когато някой ме заплашва, а аз извръщам поглед, той отнема нещо важно от мен. Ако се бия и умра, ще е взел единствено живота ми. А храбростта и достойнството ми ще останат. Нима трябва да правя нещо по-малко за народа, който създадох? Нима трябва да му дам по-малко чест, отколкото съм си извоювал аз?

— Разбирам — промърмори Хаджиун.

— И гледай наистина да е тъй, братко, защото ще препуснеш с мен срещу това войнство. Ще победим или ще умрем, едното или другото. Но аз няма да извърна поглед, когато дойдат. Няма да свеждам глава и да им позволя да ме тъпчат. — Помълча и се изсмя рязко. — Знаеш ли, канех се да добавя, че никой не може да каже, че съм избягал от битка, но Арслан ми припомни нещо в Самарканд. Не е важно какво мислят другите за това как съм живял живота си. Не е важно дали ще останем в историите на Темуге като тирани или страхливци. Важно е само онова, което правим сега. Ние сме единствените си съдии, Хаджиун. Не го забравяй. Онези след нас ще имат други изпитания и битки, за които да се тревожат.

Видя, че Хаджиун слуша и поне се опитва да го разбере. Потупа го по рамото.

— Изминахме много дълъг път, Хаджиун. Още си спомням първите дни, когато бяхме сами и умирахме от глад. Помня как убихме Бехтер и понякога ми се иска да беше тук и да види какво сме постигнали. Може би двамата с теб сме създали нещо, което ще просъществува хиляда поколения или пък ще изчезне с нас. Не зная. Дори не ме е грижа, братко. Станах силен, за да победя могъщи врагове. И приветствам тази орда от юг, за да стана още по-силен.

— Странен човек си — рече Хаджиун. — Няма друг като теб, знаеш ли?

Очакваше Чингис да се усмихне, но той поклати глава.

— Внимавай да не ме превъзнасяш твърде много, братко. Нямам някаква специална сила, освен тази да подбирам добри мъже, които да ме следват. Голямата лъжа на градовете е, че сме твърде слаби, за да се изправим срещу онези, които ни потискат. Аз просто успях да видя през тази лъжа. Аз винаги се бия, Хаджиун. Кралете и шаховете зависят от това народът им да си остане като стадо овце, прекалено уплашено, за да се надигне. А аз просто осъзнах, че мога да бъда вълк за тях.

Хаджиун кимна. Тревогите му се изпариха под жълтия поглед на брат му. Поведе коня си до Чингис и двамата се върнаха при герите да се нахранят и да почиват. Когато наближиха, Хаджиун си спомни за пристигането на съгледвачите.

— А Джучи? Взе ли решение?

Устните на Чингис се стегнаха, когато чу името.

— Той ми отне седем хиляди души, Хаджиун. Не мога да му простя това. Ако беше заминал сам, може би щях да го оставя да намери пътя си. Но той открадна една десета от войската ми и аз си я искам обратно.

— Би ли ги взел? Честно? — изненадано попита Хаджиун.

— Отначало смятах, че ще заповядам да ги убият, но имах време да помисля, докато чаках вест. Те напуснаха жените и децата си и са го последвали точно както другите следват мен и се отказват от всичко, което познават и обичат. От всички други аз най-добре знам какво може да стори един водач. Оставили са се да ги води, но сега са ми нужни, щом Джелауддин събира буря. Прати съгледвачи да извикат Субодай. Джучи му се възхищаваше най-много от всички други. Ще му позволи да говори.

 

 

Субодай дойде, макар сърцето му да бе натежало. Навсякъде в огромния лагер се говореше за откриването на Джучи и той се надяваше, че Чингис няма да го повика. Намери хана при Угедай, да гледа как синът му обучава младежите си. Чингис му направи знак да го последва и двамата се отдалечиха от събиращите се тумани, яздейки рамо до рамо като стари приятели.

Сърцето на Субодай силно туптеше, докато слушаше. Беше почитал Чингис, откакто за пръв път срещна мъжа, изковал един народ от враждуващите племена. Беше до него, когато превзеха първата си крепост в Си Ся, а после и цялото кралство. У Субодай нямаше престорена скромност. Знаеше, че е изиграл жизненоважна роля за успеха на хана. Чингис се отнасяше към него с уважение и Субодай му се отплащаше с не по-малко. Въпреки това искането го изпълни с горчивина и болка. С мъка пое дъх, когато Чингис го погледна в очакване на отговор.

— Господарю хан, няма да направя това. Поискай каквото и да е друго и аз ще го сторя. Каквото и да е.

Чингис дръпна поводите и завъртя коня си към военачалника. Човекът беше блестящ, по-надарен във военното дело от всеки друг, но ханът изискваше на първо място подчинение и единствено изненадата спря резкия му отговор.

— Ако пратя Хазар или Хаджиун, Джучи сигурно ще се възпротиви. Хората му нарушиха клетвите си, за да го последват. Няма да се поколебаят да се бият, за да го защитят. Ти си единственият, който ще бъде оставен да говори, Субодай. Единственият, който може да го приближи.

Победен, Субодай затвори очи за момент. Чингис явно разбираше как гледа на него Джучи, в противен случай нямаше да избере именно него.

— Господарю, никога не съм отказвал да изпълня твоя заповед. Не го забравяй, когато искаш това от мен.

— Ти го обучаваше, когато бе само едно гневно момче, но тогава те предупредих, че кръвта му е лоша и че във всеки момент може да се обърне против нас. Нима не бях прав? Поверих му воини и власт, а той ги взе и избяга. Кажи ми, като мой военачалник, как трябва да постъпя с такъв човек!

Субодай стисна поводите в юмруците си. Не каза, че Чингис сам бе виновен за това, че гордостта му от Чагатай беше разяла Джучи, докато в сърцето му не остана нищо освен омраза. Това нямаше никакво значение за хана. Отчаяно опита друга тактика.

— Нека поне изчакаме, докато не се справим със сина на шаха, господарю. Хората ми са много нужни тук. Ако ме изпратиш сега, няма да ме има шест месеца, ако не и повече. Нападнат ли ни преди това, няма да ти бъда от полза.

Чингис свъси вежди. Гневът му към съпротивляващия се военачалник нарастваше.

— Принцът разполага само с шейсет хиляди души, Субодай. Мога да пратя два или три тумана и да го изкормя още сега. Това ми е по-важно. Ти си единственият, на когото Джучи ще позволи да говори. Той те уважава.

— Знам — тихо рече Субодай. Чувстваше се зле, разкъсван между верността към хана и приятелството си с Джучи. Не помагаше и тактическият му ум, който виждаше истината в думите на Чингис. Субодай знаеше, че може да приближи Джучи повече от всеки друг. Загледа отчаяно брега на езерото. Чингис като че ли усети окаяното му положение и поомекна донякъде.

— Нима си мислил, че всички заповеди ще бъдат леки, Субодай? Че никога не бих поискал нещо трудно? Кажи ми кога се проверява човек. Когато ханът му заповядва да влезе в бой с воините, доказали уменията и храбростта си? Или сега, когато е натоварен с работа, която не иска? Ти имаш най-добрия ум от всичките ми военачалници, Субодай. Признавам ти го. Ако виждаш друг начин, кажи ми и ще опитам.

Субодай вече беше обмислил и отхвърлил дузина планове, но не си заслужаваше да сподели никой от тях. В отчаянието си направи един последен опит.

— Туманите се събират, господарю. Нека остана с тях и да пренесем войната на юг при принца. Тук съм ти по-ценен. Ако ме пратиш на север, ще изгубиш и моя туман точно когато ще ти е нужен всеки мъж.

— Трябваше ми повече от година да го открия, Субодай. Ако е видял съгледвачите ми, сигурно вече си е заминал. Можеш да проследиш следата му, но ще успееш ли да я намериш след още година? Сега е времето да се действа тихо и спокойно. Ти си мой военачалник, но ще започна тази война без теб, ако дойдат. Присъедини се към мен, когато се върнеш, или върни знаците на поста, които ти дадох!

Гневът му накрая изби и Субодай едва не трепна от него. Доводите на хана бяха слаби. И двамата го знаеха. Чингис бе обсебен от желанието си да накаже Джучи. Това беше шепнещата зад думите му истина. Ханът не можеше да бъде убеден с разум, щом сърцето му бе пълно с горчивина. Победен, Субодай сведе глава.

— Добре тогава — рече той. — Ще препусна бързо и надалеч, господарю. Ако принцът доведе войската си от юг, оглеждай се към хълмовете за мен.