Кон Игълдън
Кости по хълмовете (3)

2.

Чагатай усети сърбеж в лявата подмишница, където потта се стичаше под най-добрите му доспехи. Макар да беше втори син на хана, той усети, че няма да е добре да се почеше хубаво, докато чака краля на Корио.

Хвърли бърз поглед към човека, който го бе довел до далечния укрепен град Сондо. Кралската зала бе задушна в пладнешката жега, но Джелме не показваше признаци на неудобство в лакираната си броня. Подобно на придворните и кралските гвардейци, монголският военачалник спокойно можеше да мине за издялана от дърво статуя.

Някъде в далечината чуваше ромон на вода и нежният звук беше някак по-силен в потискащата горещина и мълчание. Сърбежът бе подлудяващ и Чагатай се помъчи да мисли за нещо друго. Докато погледът му обхождаше високия таван от бял гипс и стари борови греди, той си напомни, че няма причина да се чувства застрашен. При цялото си достойнство династията Ван не бе успяла да смаже каракитаните, когато бяха дошли в земите им от територията на Дзин и бяха построили крепостите си. Ако Джелме не бе предложил услугите на войската си, владетелят на Корио все още щеше да бъде затворник в собствения си дворец. При тази мисъл петнадесетгодишният Чагатай изпита смътно задоволство. Притежаваше цялата гордост и арогантност на млад воин, но знаеше, че в случая това е напълно оправдано. Джелме и войните му бяха дошли на изток да проучат какви войски можеха да се изправят срещу тях и да видят за първи път океана. Бяха открили врагове в лицето на каракитаните и ги бяха прогонили от Корио като миризливи псета. Чагатай знаеше, че е напълно справедливо кралят да плати дан, независимо дали беше молил за помощ или не.

Потеше се в тежкия въздух и се изтезаваше със спомена за бриза на южното море. Лично за него прохладният ветрец бе единственото хубаво нещо в онази безбрежна синя шир. Джелме бе запленен от корионските кораби, но мисълта да пътува по вода смущаваше Чагатай. Дори споменът за кралската баржа, олюляваща се на котвата си, бе достатъчен да преобърне стомаха му.

Отвън се чу звън на камбана и отекна през градините, където пчелите бръмчаха на рояци около цъфналите акации. Чагатай си представи как будистките монаси залюляват дънера, който удря големия инструмент, и се изпъна, отново давайки си сметка за това как е застанал. Кралят идваше, а заедно с него приближаваше и краят на мъчението. Можеше да издържи на сърбежа още малко; само при мисълта за това се почувства по-добре.

Камбаната иззвъня отново и слугите дръпнаха черните паравани, отваряйки залата към уханието на боровете от околните хълмове. Въпреки волята си Чагатай въздъхна с облекчение, когато жегата започна да спада. Тълпата се раздвижи едва-едва, мъчейки се да види краля, и Чагатай използва момента, за да забие два пръста в подмишницата си и да се почеше енергично. Усети бързия поглед на Джелме и отново застана безизразно, докато кралят най-сетне се появи.

Никой от тези хора не е висок, помисли си Чагатай, докато гледаше как дребният монарх се носи плавно покрай богато украсената врата. Предполагаше, че името му е Ван, също като това на рода му, но кого го беше грижа как се наричаха тези жилави дребосъци? Чагатай предпочете да гледа двете млади момичета в свитата. С деликатната си златиста кожа те бяха далеч по-интересни от мъжа, на когото прислужваха. Младият воин зяпаше как се суетят около господаря си и оправят гънките на дрехата му, след като онзи се настани.

Кралят сякаш не забелязваше наблюдаващите го монголи, докато чакаше прислужниците да приключат. Очите му бяха тъмножълти, почти като на Чингис, но им липсваше способността да вдъхват ужас. В сравнение с хана корионският крал бе като агънце.

Прислужниците свършиха работата си и погледът на краля най-сетне се насочи към арбана, който бе довел Джелме. Чагатай гледаше владетеля и се чудеше как е възможно да носи толкова дебели дрехи в този летен ден.

Когато кралят заговори, Чагатай не разбра нито дума. Подобно на Джелме, трябваше да изчака превод на дзински език, който беше овладял с мъка. Дори тогава едва схващаше смисъла и слушаше с растящо объркване. Не обичаше чуждите езици. Щом знаеш думата за кон, защо да използваш и друга? Разбираше, че хората от далечни страни няма откъде да знаят как се говори правилно, но бе убеден, че са длъжни да се учат и да престанат да бръщолевят така, сякаш всички езици имат еднаква стойност.

— Изпълнихте обещанията си — тържествено изрече преводачът, прекъсвайки мислите на Чагатай. — Каракитанските крепости горяха много дни и онзи противен народ бе премахнат от прекрасната ни страна.

Отново настъпи мълчание и Чагатай се размърда неудобно. Корионският двор явно обичаше да не бърза. Спомни си питието, което наричаха „нок ча“. Джелме се бе намръщил, когато Чагатай изгълта чашата си наведнъж и я протегна за още. Явно светлозелената течност беше прекалено скъпа, за да се пие като вода. Сякаш един воин трябваше да го е грижа как ядат и пият другите! Чагатай ядеше, когато беше гладен, и често пропускаше изисканите угощения в двора. Не можеше да разбере интереса на Джелме към учтивите ритуали, но не беше говорил за това. Даде си дума, че когато оглави монголската държава, няма да позволи подобни преструвки. Храната не е нещо, на което трябва да се отделя толкова много време и толкова много подправки. Нищо чудно, че корионците бяха на път да бъдат покорени. Щеше да ги накара да говорят един език и да ядат най-много две-три различни ястия, приготвяни бързо и без излишно суетене. Така щяха да имат повече време за упражнения с оръжия и за каляване на тялото.

Зареяните му мисли пресекнаха, когато Джелме най-сетне заговори, явно преценявайки всяка дума.

— Добре, че каракитаните решиха да атакуват съгледвачите ми. Нуждите ни съвпаднаха за техния разгром. Говоря от името на великия хан, чиито воини спасиха страната ти от ужасния враг. Къде е откупът, обещан от министрите ти?

Докато течеше преводът, кралят леко се стегна на трона си. Чагатай се запита дали глупакът не е приел думите за обида. Може би беше забравил за разположената на лагер край града войска. Достатъчна бе една заповед на Джелме, за да подпалят полираните греди над главата му. Все още не можеше да си обясни защо не са го направили. Нима Чингис не ги беше пратил да усъвършенстват уменията си? Чагатай смътно признаваше, че воденето на преговори е изкуство, което тепърва трябва да изучава. Джелме се бе опитал да обясни нуждата да се спогаждат с чуждоземните сили, но Чагатай не го разбираше. Човекът беше или враг, или приятел. Ако е враг, всичко можеше да му се отнеме. Усмихна се при тази мисъл. Ханът не се нуждае от приятели, а единствено от слуги.

Отново се замечта как ще управлява народа си. Племената никога нямаше да приемат брат му Джучи, дори и да беше син на хана. Още преди години Чагатай се бе погрижил да разпространи слуха, че Джучи е плод на изнасилване. С хладното си отношение към момчето Чингис бе позволил мълвата да пусне дълбоки корени. Чагатай се усмихна при спомена и ръката му се плъзна към дръжката на меча. Баща му го беше дал на него вместо на Джучи — оръжието, което бе видяло раждането на един народ. Дълбоко в сърцето си Чагатай знаеше, че никога няма да положи клетва за вярност към брат си.

Един от министрите се наведе към трона и зашепна. Приглушеният разговор се проточи и придворните видимо се спаружиха в своите одежди и скъпоценности, но най-сетне министърът се оттегли. Кралят заговори отново и преводът не закъсня.

— Почтените съюзници могат да приемат дарове в израз на новото приятелство, както бе обсъдено — каза кралят. — Сто хиляди листа пергаментова хартия, плод на много луни труд, са подготвени за вас. — При тези думи събралата се тълпа корионски благородници замърмори, макар че Чагатай не можеше да си обясни защо смятат хартията за толкова ценна. — Изтъкани са десет хиляди копринени ризи и е приготвено същото тегло нефрит и сребро. Двеста хиляди квана желязо и още толкова бронз дойдоха от мините и от гилдията на металурзите. От моите собствени складове са извадени шейсет тигрови кожи, увити в коприна и готови да потеглят с вас. И накрая, осемстотин каруци дъб и бук са дар от династия Ван в знак на благодарност за победата, която донесохте на народа на Корио. А сега си идете с мир и чест и ни смятайте за ваши съюзници.

Когато преводачът приключи, Джелме кимна отсечено.

— Приемам откупа, твое величество.

Вратът му беше леко почервенял. Чагатай се запита дали военачалникът ще игнорира опита на краля да спаси достойнството си. Откуп се даваше на завоеватели и Джелме остана дълго в мълчание, докато обмисляше думите на владетеля. Когато заговори отново, гласът му бе твърд:

— Само че искам към него да бъдат добавени шестстотин младежи на възраст между дванайсет и шестнайсет години. Ще ги обуча на уменията на моя народ и ще познаят много битки и велика чест.

Чагатай се помъчи да скрие задоволството си. Нека се задавят с това, с големите си приказки за дарове и почтени съюзници. Искането на Джелме разкриваше истинския баланс на силите в залата и придворните бяха видимо разтревожени. Мълчанието се разтегна и Чагатай гледаше с интерес как кралският министър отново се навежда напред. Кралят стисна облегалките на трона и кокалчетата на пръстите му побеляха. Чагатай се умори от позьорството им и дори гъвкавите момичета в краката на краля изгубиха своята съблазнителност. Искаше да излезе на хладно и може би да се изкъпе в реката, преди жегата да е отминала.

Джелме обаче не помръдна нито един мускул и погледът му като че ли изнерви още повече хората около краля. Погледите им се стрелкаха към мълчаливите воини, които стояха и чакаха развръзката. Сондо имаше по-малко от шейсет хиляди жители и не повече от три хиляди души войска. Кралят можеше да прави каквито си иска физиономии, но Чагатай знаеше каква е реалната ситуация. Когато най-сетне дойде, отговорът не го изненада.

— За нас е чест, че ще приемеш толкова много младежи на служба, военачалнико — каза кралят.

Изражението му беше кисело, но Джелме отговори на преводача с още благопожелания и израз на добра воля, които минаха покрай ушите на Чагатай. Баща му бе повикал Джелме у дома след три години разузнаване на изток. Хубаво щеше да бъде да види отново планините и Чагатай едва сдържаше нетърпението си при мисълта за тях. Джелме изглежда мислеше, че хартията е ценна, макар Чагатай да се съмняваше, че и Чингис ще я оцени. Поне в това отношение баща му бе предсказуем. Хубаво бе, че военачалникът беше поискал също коприна и твърда дървесина. Тези неща си заслужаваха.

Ненадейно отвън отново прозвуча камбаната, като сложи край на аудиенцията. Чагатай гледаше как момичетата помагат на краля да стане и тръгват след него. Въздъхна, когато останалите присъстващи леко се поотпуснаха, и с удоволствие се почеса отново. У дома. Джучи също щеше да се върне със Субодай. Чагатай се запита колко ли се е променил брат му за тези три години. На седемнадесет щеше да е напълно възмъжал и без съмнение Субодай го беше обучил добре. Той разтърка врат, предчувствайки удоволствието от предстоящите предизвикателства.

 

 

В южната част на дзинските земи воините от третата войска на Чингис се напиваха до безсъзнание. Недалеч жителите на Кайфенг чакаха зад високите си стени и вече започваха да се отчайват. Някои бяха съпроводили императора, след като преди три години дойде на юг от Йенкин. Бяха видели дима в небето на север, когато градът изгоря. За известно време си мислеха, че монголите са ги подминали, но после войската на Хазар се понесе след тях, чертаейки по страната линии на разруха като с нажежено желязо върху плът.

Дори по улиците в сърцето на града се бе възцарило беззаконие. Онези, които имаха въоръжени стражи, можеха да се изкачат на стените и да видят обсаждащата ги войска. Гледката не носеше успокоение и надежда. За дзинците дори някак нехайната обсада на Хазар беше обида.

През този ден братът на великия хан се забавляваше със състезание по борба с хората си. Многобройните му гери^[1] бяха разхвърляни безразборно, а огромните стада пъплеха безцелно из земята, от време на време тормозени от дългите камшици на пастирите. Сякаш монголите не бяха обкръжили Кайфенг, а се бяха установили на лагер до него. За изпълнените с омраза и страх дзинци бе унизително да гледат как врагът им се забавлява с игри и състезания, докато градът започваше да гладува. Макар самите те да не бяха чужди на жестокостта, коравосърдечността на монголите надхвърляше дори техните представи. Войската на Хазар изобщо не я бе грижа за страдащите жители на Кайфенг и само негодуваше срещу тях, че бавят падането на града. Бяха тук вече три месеца и показваха ужасно, безгранично търпение.

Императорският град Йенкин беше паднал пред тези примитивни конници. Могъщите му армии не го бяха удържали. С пример като този никой в Кайфенг не хранеше надежда за оцеляване. Безжалостни банди владееха улиците и само силните се осмеляваха да се покажат навън. Храната се разпределяше от централните складове, но в някои дни нямаше нищо. Никой не можеше да знае дали тя привършва, или е била открадната по пътя.

В лагера Хазар се изправи на крака и закрещя възбудено с Хо Са, когато борецът Баабгай, или Мечката, вдигна противника над главата си. Отначало победеният се съпротивляваше, но Баабгай не помръдваше и се хилеше като глупаво дете към военачалника. Залагането намаля, после съвсем спря. Мъжът във въздуха бе така отупан и изтощен, че само вяло помръдваше в ръчищата на Баабгай.

Хазар беше намерил бореца сред дзинските си наборници — веднага се набиваше на очи с огромните си размери и сила. С нетърпение очакваше да изправи масивния идиот пред някой от шампионите у дома. Ако залозите вървяха добре, можеше да разори неколцина мъже в един мач, сред които и брат си Темуге.

Баабгай чакаше безстрастно заповедта на Хазар. Малцина биха могли да държат толкова дълго здрав воин и лицето на бореца бе станало розово и лъщеше от пот.

Хазар гледаше сякаш през едрото му туловище, замислен за съобщението от Чингис. Пратеникът на брат му все още стоеше там, където го бе оставил преди часове. Мухи смучеха солта по кожата му, но младежът не смееше да помръдне.

Доброто настроение на Хазар изчезна и той махна раздразнено на шампиона си.

— Довърши го! — рязко заповяда той.

Тълпата рязко пое дъх, когато Баабгай рязко падна на едно коляно и стовари противника си върху него. Хрущенето на счупения гръбнак се разнесе над площадката и всички изреваха и започнаха да си разменят залози. Баабгай им се ухили беззъбо. Хазар извърна очи, когато прерязаха гърлото на победения. Беше проява на милост да не го оставят жив на кучетата и плъховете.

Мислите му станаха по-мрачни и той даде знак за следващите борци и за мях черен айраг^[2] — каквото и да е, стига да може да го разсее от лошото настроение. Ако беше знаел, че Чингис ще призове войските си, щеше да бъде по-експедитивен в земите на Дзин. Заедно с Хо Са и племенника си Угедай бе прекарал три безгрижни години да изпепелява градове и да избива жителите им, като през цялото време се приближаваше към убежището на момчето император. Щастливи времена бяха.

Не си падаше много-много по мисленето, но беше започнало да му харесва да командва. За хора като Чингис това беше нещо естествено. Хазар не можеше да си представи Чингис да позволи на някого да го води до клозета, камо ли в битка. За самия него обаче тази необходимост дойде постепенно, като бавно растящ мъх. Вече три години не беше говорил с никого от братята си — нито с Чингис, нито с Хаджиун и Темуге. Воините му очакваха от него да знае накъде да препуснат и какво да правят, щом пристигнат. Отначало това го изтощаваше и той се чувстваше досущ като кучето водач, което може да просъществува само докато е начело на глутницата. Осъзнаваше това много добре, но откри и друга истина — че командването е колкото изтощително, толкова и възбуждащо. Грешките му си бяха негови собствени, но същото се отнасяше и за триумфите. С минаването на сезоните Хазар неусетно се бе променил и не искаше да се прибира. Докато чакаше Кайфенг да падне, той беше същински баща на десет хиляди синове.

Погледна към хората, които бе довел толкова далеч от родината. Заместник-командирът му Самука беше трезвен, както винаги, и следеше борбата с безучастна усмивка. Угедай викаше и се потеше от питието; изглеждаше съвсем дребен до раменете на воините. Хазар спря погледа си върху момчето и се запита как ли ще приеме новината за завръщането. На неговата възраст всичко бе ново и вълнуващо и Хазар знаеше, че тя ще му хареса. Настроението му се вгорчи още повече, докато изучаваше хората си. Всеки от тях бе доказал, че е достоен. Бяха вземали жени с хиляди, коне, монети и оръжия — толкова много, че цял живот нямаше да им стигне, за да ги изброят. Въздъхна шумно. Все пак Чингис беше великият хан и Хазар не си представяше да се разбунтува срещу по-големия си брат. По-скоро би разперил криле и би прелетял над стените на Кайфенг.

Хо Са като че ли усети настроението на Хазар и му подаде мях черен айраг. Шумът от борбата ги обгръщаше от всички страни. Хазар се усмихна стегнато и безрадостно. Заедно със Самука, Хо Са също бе чул съобщението на пратеника. Денят беше съсипан и двамата го знаеха.

Навремето офицерът от Си Ся щеше да потръпне при мисълта да пие с въшлясалите диваци. Преди идването на монголите Хо Са беше водил прост и аскетичен живот, горд с мястото си в кралската армия. Всяка сутрин се събуждаше и се упражняваше един час, след което се къпеше и започваше деня си с черен чай и хляб с мед. Животът му беше почти идеален и понякога копнееше за него, но в същото време се ужасяваше от еднообразието му.

В много тъмните нощи, когато всички преструвки оставаха настрана, Хо Са признаваше пред себе си, че е намерил място и живот, на каквито никога не би могъл да се наслади в Си Ся. Беше се издигнал до трети командващ в монголската армия и мъже като Хазар му доверяваха живота си. Ухапванията от мухи и въшки бяха малка цена за подобно нещо. Той проследи черния поглед на Хазар и също се загледа пиянски към Кайфенг. Ако един император само се крие страхливо зад високите си стени, той не е никакъв император, поне в очите на Хо Са. Отпи глътка от бистрия айраг и трепна, когато течността опари раничка на венците му.

Понякога му липсваха мирът и рутината на стария му живот, но знаеше, че някъде те продължават. Тази мисъл му носеше комфорт, когато бе уморен или ранен. Помагаше му и това, че притежава цяло състояние в злато и сребро. Ако някога се върнеше у дома, щеше да има жени, роби и богатство.

Второто състезание свърши със счупена ръка и двамата мъже се поклониха пред Хазар, преди той да ги прати да се погрижат за раните си. Този ден игрите сигурно щяха да му струват дузина ранени и неколцина убити, но си заслужаваше да вдъхнови останалите. В края на краищата, хората му не бяха някакви деликатни момичета.

Хазар изгледа кръвнишки пратеника. Именно той бе превзел самотните фортове, които монголите използваха като пътни станции за вестителите си. Вървяха в непрекъсната линия чак до овъглените останки на Йенкин на север. Ако се беше сетил, че това нововъведение ще позволи на Чингис да прати вестта си само осемнадесет дни по-рано, сигурно нямаше да го позволи. Щеше ли брат му да разбере, ако изчака още една година, докато градът падне? Изрита един камък и стресна стоящия наблизо пратеник. Знаеше отговора. Чингис очакваше от него да зареже всичко и да се върне заедно с ханския син Угедай. Това беше оскърбително и Хазар впери поглед в Кайфенг, сякаш можеше да събори стените му само със силата на гнева си. Почти не забеляза третата двойка борци, макар че пияната тълпа им се наслаждаваше с пълна сила.

— Повтори отново — внезапно каза Хазар. Заради виковете на воините се наложи да повтори, за да го чуят.

Пратеникът сведе глава, неспособен да разбере мрачното настроение, което съобщението му предизвика.

— Върни се и пий айраг с народа ни, братко. Напролет ще пием мляко и кръв.

— Това ли е всичко? — озъби се Хазар. — Кажи ми как изглеждаше, когато те изпроводи.

Пратеникът се размърда неудобно.

— Великият хан обсъждаше планове с първенците си, господарю. Имаха карти с оловни пулове по тях, но не чух какво казват, преди да ме извикат.

Хо Са вдигна глава. Погледът му бе станал стъклен от айрага.

— Мляко и кръв означава планове за нова война — извика той.

При тези думи шумът на тълпата внезапно замря. Угедай замръзна. Дори борците поспряха, без да знаят дали да продължат. Хазар примигна, но после сви рамене. Голяма работа, ако са чули.

— Щом брат ми е извадил безценните си карти, значи това ще е. — Въздъхна. Ако Чингис знаеше, че се намира пред стените на Кайфенг, със сигурност щеше да го изчака. Момчето император им се беше изплъзнало в Йенкин. Мисълта, че имперският двор ще гледа как монголите си заминават, беше почти непоносима.

— Брат ми призова ли Субодай и Джелме? — попита Хазар.

Пратеникът преглътна нервно под погледите на множеството.

— Не аз им занесох съобщенията, господарю.

— Обаче знаеш. Пратениците винаги знаят. Говори или ще ти отрежа езика.

Младежът забрави колебанията си и заговори бързо.

— Други двама са препуснали да върнат военачалниците при хана, господарю. Това чух.

— И войските са у дома? Упражняват ли се, или просто чакат?

— Имат заповед да стопят зимните мазнини, господарю.

Хазар видя Самука да се ухилва и изруга под нос.

— Значи наистина е война. Връщай се обратно по моя път и предай на брат ми: — „Идвам“. Достатъчно е.

— Да кажа ли, че ще пристигнеш преди зимата, господарю? — попита пратеникът.

— Преди първия сняг — отвърна Хазар. Плю на земята, докато онзи се отдалечаваше. Беше превзел всеки град на сто мили около Кайфенг, оставяйки императора заобиколен от руини и без продоволствия. А ето че трябваше да тръгне, когато победата му бе в кърпа вързана. Видя, че Угедай се е ококорил от вълнение, и извърна очи.

Хубаво щеше да е да види братята си отново. Запита се разсеяно дали Джелме или Субодай могат да се мерят с него по богатствата, награбени от дзинските градове. Бяха изсекли цели гори, за да направят каруци, които да возят плячката. Дори бяха набрали новобранци от местните, така че Хазар се връщаше с две хиляди души повече. Въздъхна. Най-много му се искаше да занесе на Чингис костите на император. Останалите трофеи изобщо не го интересуваха.