Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (7)

4.

Главното полицейско управление на Арсенал стрийт се намираше наблизо до Ванчай, където бяха обучавали Чан като кадет. На пръв поглед това си беше квартал на порока с международна популярност, но Чан познаваше добре и по-малко известните му особености. Харесваха му старомодните ниски жилищни блокове из тесните периферни улички, прозорците им, накичени отвън с климатици, висящите градини, незаконно построените балкончета, курниците от телена мрежа и сателитните антени. Още в първата тясна уличка, водеща към сърцето на квартала, той вдъхна с пълни гърди китайските аромати. Всеки квартал си имаше характерна миризма. Монгкок например — той живееше и работеше там — бе затиснат от дизелови пари, примесени с глутамат. Миризмите на Ванчай бяха по-леки: задушено зеле, вкиснала бира и стогодишен секс.

Въпреки европеидните си черти той без проблем се смесваше с просяците по тротоарите, носачите, нарамили тежки торби, уличните търговци и собствениците на малки магазинчета, които рядко спускаха ламаринените рулетки преди десет вечерта. Културата е въпрос на лична история, изразявана чрез дребни машинални жестове — секунди бяха необходими на онези, които не го бяха виждали през живота си, за да го възприемат като китаец. Не беше без значение и великолепният му уличен жаргон. Чан с благодарност се отпусна под усещането за етническа принадлежност. Животът му бе минал в използване на езика, който майка му бе говорила, така че можеше да се изразява цветисто и многословно. Чан не пропусна възможността да се попазари на зеленчуковия пазар, разположил се на близо четвърт миля по продължение на централната „Ванчай роуд“, спирайки край сергии, отрупани с получерни яйца, стояли заровени в земята, екзотични плодове, чесън, женшен, живи жаби и малки пилета. Загледа се в три жени, които избираха бобени филизи, обсъди предстоящите в сряда конни надбягвания с мъже, за които знаеше, че са членове на триади, и не остави без подходяща пиперлива реплика всяка тяхна псувня. Чан без замисляне щеше да се откаже от поста губернатор на Хонконг, ако това би му попречило да се чувства китаец на азиатски пазар.

Наслаждавайки се на пелерината на анонимността, в един момент той трябваше да си признае, че е дошъл с друга цел: да се види със стария. Зави в малка уличка и се размина с колона от петима души, всеки понесъл бамбукова клетка с малка жълта птица в нея. Малко по-надолу спря пред врата, на която пишеше „Книжарница Квонг Хинг, Лимитид“. Надписът беше единствената написана с латиница фраза в цялата книжарница. Всички книги, без изключение, бяха отпечатани на китайска преса с китайски йероглифи. Чан обичаше миризмата на китайските книги, която се различаваше по трудно определим начин от книгите на Запада. На солидните твърди корици нямаше картинки, отсъстваше дори минимален опит за някаква самореклама — от значение бе само печатното съдържание. И може би именно това му допадаше: хартия, подвързия и думи — без никакви шарении.

Не се виждаше нито гише, нито каса. В ъгъла имаше евтина дървена маса, зад която бе седнал възрастен китаец със сива рядка брада, състояща се от различими отделни косми, някои стигащи до образа на Джон Ленън върху черната му тениска. Старецът вдигна поглед.

Кожата под брадата беше опъната връз лицеви кости, под които отсъстваше плът. Очите му блестяха като вода на дъното на кладенец. Но шокът идваше от лицето: по него нямаше никакви следи от физическо насилие, но Чан бе неспособен да го погледне, без да изпита страдание, по-силно от това, което човешката душа бе създадена да понесе.

Старецът кимна.

— Виж ти кой е дошъл! — проговори той на английски с американски акцент.

— Минавах оттук…

— Глупости.

— Не си ли доволен да ме видиш?

— Да видя онзи, който ме спаси от изгнание? Разбира се. Мислех, че си ме забравил. Колко отдавна бе всичко…

— Само преди шест месеца.

— Много е. — Погледът в тъмните очи се стрелна към Чан. — Последния път май те изплаших, нали?

— Ти плашиш всички.

Старецът въздъхна.

— Не аз плаша. Плаши истината. Тя наистина плаши всички. — Чан кимна. — Но все пак се върна. Знаех, че ще го направиш.

— Така ли?

— Всъщност, не съвсем — засмя се старецът. — Но се надявах да го сториш. Ти не си обикновен китаец. Ти си наполовина ирландец. А ирландците понякога биват привличани от истината. Типична реакция на етническо малцинство срещу каноните на чуждата култура — и той се усмихна. Американският му беше перфектен, макар и малко архаичен. Напомняше на Чан за американските филми от петдесетте години, разказващи скучни истории в малки градове. — Доказателство е проблемът ми от миналата година. Тогава ти показа характер. Различен си, в това няма съмнение.

— Те се гавреха със законите. Ти беше прав.

— „Те“ — това е правителството на Хонконг. Твоите работодатели, ако позволиш. Те търсеха претекст да ме депортират, а ти се намеси в моя полза. Можеше да навреди на кариерата ти. Наистина се иска кураж да постъпиш така…

Чан сви рамене:

— Всъщност никой не ми е правил забележка. Британците не са отмъстителни.

Старецът сведе глава, сякаш за да обмисли по-добре чутото.

— Така е. Трудно можеш да ги харесаш, но определено притежават някои добри качества. Ако третият свят беше останал в емоционалната си младежка възраст, Британската империя щеше да се закрепи за хилядолетия напред.

— Писал си…?

Той енергично кимна.

— Намерих нов издател в Сан Франциско. Е, възмущението не се продава така добре както през 60-те, но според него китайската тема малко по малко набира читатели. — Той вдигна извинително ръце. — Правя каквото мога.

Чан се усмихна въпреки тягостното чувство, което го бе налегнало.

— Ако отново се опитат да те депортират, този път няма да се вслушат в ченге като мен, което твърди, че си почтен гражданин и че си обичал майка си. Ще намерят начин. Британците не си падат много по демокрацията и много пъти нещата се решават, без да излизат наяве. Такива са си.

Старецът се прокашля.

— Хм… може би бих искал да ме депортират заради написването на книга. Помисли си само каква реклама би било това. Ще вземе да накара някой да си я купи.

— Е, теб поне никой не би могъл да те обвини, че лесно се отказваш — поклати глава Чан.

— Ще ти кажа защо — намръщи се старецът. — Душата на човек може да се открадне само веднъж. Опитай втори път и той ще се съпротивлява до смърт, казвал съм ти го и преди.

— Да, помня.

— Това ли те уплаши?

— Не.

— Е какво тогава? Искам да знам тези неща — това ми помага да уточнявам рекламната си стратегия.

— Снимките, естествено. Снимките плащат повече от думите.

Старецът внимателно погледна Чан.

— Май нещо не ми се вярва, че наистина съм те изплашил. Познавам всеки нюанс на страха. Аз съм експерт по страха и ми е ясно, че не се страхуваш. Разтревожен си, но не и изплашен.

— Не знам — сви рамене Чан. — Може би трябва да ги видя пак. Още ли са в теб?

— Имам даже повече. Вече получавам подобни снимки всеки месец. — Чан отново почувства просто физически особения начин, по който старецът плъзгаше поглед по него. Беше като с радар и приключваше за частица от секундата. Чан знаеше, че това е специално умение, развито при затворници, осъдени на дълъг срок, като един от многото трикове за оцеляване. — Днес да не ти се е случило нещо? — В мига, в който зададе въпроса си, старецът отмести поглед.

— Работя по един случай — отговори Чан с възможно най-безразличен тон.

— Е?

— Има китайска връзка… или поне така мисля.

— А! Почувствал си диханието на дракона значи. И сега искаш да научиш повече за него?

— Може би онези снимки ще ми помогнат да се фокусирам върху онова, което чувствам. Наистина не знам…

Старецът се надигна с труд.

— Ти си добро момче. Малко си муден, но си добър. Ще ти покажа онези снимки заедно с някои нови, но при едно условие. Следващата седмица тук пристига със съпругата си човек, когото държа да спечеля. Искам да си тук.

— Защо?

— Не се преструвай на глупав. Сам за себе си аз съм просто безпомощен старец с лош кантонски и развален американски. На всичко отгоре, според разбиранията на този град, аз съм класически неудачник. Но ако в стаята ми присъства главен полицейски инспектор… е, тогава мога да изглеждам почти почтен.

— Ти си безжалостен — каза Чан и го погледна в очите.

— Искаш да кажеш, че те използвам? Разбира се. Но с никаква мисъл за лична изгода. Ще дойдеш ли?

Чан не отговори.

Старецът отново се усмихна.

— Започвам да си мисля, че си старомоден китаец, та макар и с ирландски гени. При теб под парцалите се крие истинско злато. Мисля, че съм единственият в този град, който знае, че имаш сърце на светец.

— Прав беше, като каза, че имаш нужда да поработиш върху начина, по който си пласираш стоката. Да кажеш, че съм светец, това… това звучи просто абсурдно.

Той последва старецът в малката спалня, залепена до помещението на книжарницата. Старецът му посочи черно-белите снимки, окачени на оставен върху леглото наниз. Чан остро го изгледа.

— Извадил си ги от кутията?

— Аз спя с тях — с неочаквано пресипнал глас отговори възрастният човек. — Странен човек съм, нали?

Чан не отговори. Снимката точно пред него беше запечатала отчаянието на човешко същество, осъдено на смърт. Надписът в долния й край казваше: „Затворничка, ескортирана от военни полицаи по време на публична екзекуция, проведена на 29 август 1990 година от градските власти в Бейз, автономна област Гуанг-жи“. Той разгледа останалите снимки от наниза и разбра, че всяка една от тях изобразява екзекуция. Според надписите някои екзекуции бяха изпълнени само преди месец.

Чан усети ръката на стареца да го стиска и едва сега осъзна, че неудържимо трепери. Примигвайки, за да скрие сълзите си, Чан се освободи.

— Трябва да вървя.

Старецът го придружи обратно в книжарницата. На излизане той го погледна в бездънните очи. Забеляза, че старецът се опитва да придаде на лицето си умолително изражение.

— Опитай се да дойдеш в четвъртък.

Чан си тръгна, без да продумва. Озовал се най-сетне на улицата, запали цигара и жадно пое дима. Китай… Съществуването на Хонконг тук бе като да вдигнеш бивак в леговището на циклопа. Може да се оцелее, ако внимателно изучиш навиците на чудовището, но всички рано или късно разбират простата истина: циклопите са безумни създания.