Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (17)

14.

Озовал се обратно в бюрото за идентификация на Арсенал стрийт, Чан без проблем успя да убеди един от техниците, Реймънд Цим, да се откаже от обедната си почивка. Сделката бе типично китайска: Чан трябваше да плати и донесе обедната порция фиде и да заложи две към едно срещу твърдението на Цим, че на пластмасовото пликче няма да се намерят отпечатъци, идентични с тези от „Пътешествията на Марко Поло“.

За Чан не бе никакъв проблем да се ориентира откъде да купи в пластмасова кутия любимото на Цим ястие с фиде. При това изобилие от заведения задачата нямаше да му отнеме повече от пет минути. Но Цим имаше стриктни предпочитания, когато опреше до фиде. Искаше да бъде от „При Мими“ или сделката се разваляше.

Чан не можеше да го упрекне. В „При Мими“ всичко бе точно както кантонците го уважават. Сервитьорите не записваха нищо, но безпогрешно помнеха поръчките. Основният звук вътре бе чаткане на пръчици, дрънкане на чинии, шумно глозгане на рибешки глави и звучно сърбане на жълтък от рохки яйца. Кошчета за отпадъци очакваха продуктите, чието изобилие бе в основата на вечните радостни птичи песни, така характерни за тази част на Азия. А фидето тук просто бе най-доброто на света. На всеки седнал се падаше по един прав, застанал зад него и нетърпеливо дишащ във врата му, в опит да упражни всяко мислимо психологическо въздействие, за да накара седящия да приключи колкото може по-бързо. Вкусовите брадавички на всеки посетител биваха безмилостно стимулирани до крайност от парите, струящи от кошнички със запарени ароматни билки, тикани на колички от намръщени възрастни жени.

Чан застана на опашката от чакащи да купят ядене за вкъщи и положи всички усилия да не разбута хората пред себе си. След пет минути успя да се възползва от общото отвличане на вниманието след рухването на натрупаните една връз друга чинии, откарвани с количка към кухнята. Хората неволно се обърнаха и се засмяха, а той се примъкна трийсетина души по-напред. Въпреки тази хитрост измина половин час, преди да се върне в бюрото с обяда на Цим.

Там разочаровано установи, че Цим даже не е започнал. Техникът вглъбено четеше лъскаво списание със снимка на централните страници. Чан незабелязано се промъкна зад гърба на младежа, захласнат в чувствения силует на нов портативен компютър ThinkPad на IBM с процесор Пентиум, течнокристален екран на активна матрица, шестнайсетмегабайтова оперативна памет и твърд диск с обем едно цяло и две гигабайта.

— Фиде — безмилостно изкрещя Чан в ухото му.

В последвалия осемминутен процес, който можеше да се сравни по-скоро с инхалация, отколкото дъвкане, Цим омете донесената му порция, оригна се пет пъти, остави настрани списанието и ловко включи терминала пред себе си.

Дори компютърен неандерталец като Чан се бе научил да произнася съкращението КСИПО^[1] с богоговение. Благодарение на разработения отвъд океана софтуер Чан можеше да използва компютърната система за идентификация на пръстови отпечатъци и за секунди да сравни това, което имаше, със записите в централната база данни — задача, която в ранните години на неговата служба в КХП щеше да отнеме дни, без да се изключи значителната вероятност от грешка. Днес необходим бе само отпечатъкът, който да се въведе.

Дори и в тази класическа област бе настъпил прогрес. Прахът за снемане още бе на въоръжение, но много от ограниченията, които използването му налагаше, се елиминираха благодарение на нови техники: магическата четка „Магна бръш“, изумителния лазер с йони на аргона, отлагането на йодни пари, сребърния нитрат, нинхидрина и така нареченото „суперлепило“. Всяко ново изобретение отбелязваше скок в кривата на разкриваемостта, докато мошениците не се научеха да го заобикалят.

Цим извади с пинсети пластмасовото пликче (съдържанието му вече беше изпратено на химиците от Арсенал стрийт) от кутията, надписана с условния код на делото и името на Чан. И под трескавия поглед на застаналия зад гърба му Чан техникът фиксира ръба на пликчето със специална щипка върху малък триножник. После сложи триножника в стъклен сандък с размерите на малък гардероб и затвори вратичката му. След това се захвана да настройва отвън фокусировката на монтирания вътре в дълга тръба лазер. Също така вътре имаше и фотокамера, чийто фокус бе синхронизиран с този на лазера. Последното интересно нещо в установката бе металната чиния на суперлепилото. Когато най-сетне бе удовлетворен от настройката на лазера, Цим натисна бутон, който включи нагревателя под суперлепилото. От чинията се заиздигаха тежки пари, които полепнаха по микроскопичните неравности на пластмасовото пликче, а лазерът ги правеше ясно видими. След малко Цим натисна друг бутон и светкавицата на камерата блесна няколко пъти.

Техникът откъсна чифт тънки ръкавици за еднократна употреба от пакета, нахлузи ги на ръцете си, извади от чекмеджето скалпел с чупещо се острие и отдели с него корицата на „Пътешествията на Марко Поло“. Прелиствайки напосоки страниците на шедьовъра от тринайсети век, той отряза няколко по-захабени страници от „Пролога“, „Близкия Изток, Кублай Хан“ и „От Пекин до Бенгал“.

Взе назаем запалката на Чан и запали малка спиртна лампа под стъклена кутия. На дъното на кутията имаше решетка, под която бяха насипани кристали йод. Отвори капака на кутията и сложи вътре корицата на книгата. В мига, в който започнаха да се издигат виолетовите пари, той изгаси лампата. Чан захласнато наблюдаваше как меката материя попива част от парите. Минута по-късно вече с просто око можеха да се различат невидимите до този момент следи на хората, които се бяха докосвали до корицата: голям брой застъпващи се отпечатъци, сякаш борещи се за надмощие. Изглеждаше невероятно, че Цим ще може да ги отдели един от друг, но той все пак направи снимка. После извади корицата и сложи на нейно място първата страница, която бе подбрал.

Докато Цим се трудеше, Чан забеляза, че макар книгата да бе разгръщана от мнозина, тя бе познавала само един любовник. Дори неговото неопитно око можа да различи, че в горната и долна част на всяка страница има едни и същи фини отпечатъци. В долния ъгъл по правило се виждаше ясна следа от палец. Чан затаи дъх. Нима най-сетне я бе намерил — младата късокоса жена с разтревожено лице? Все още ли тя имаше нужда от помощ? Чан продължаваше да се взира дори след като Цим направи всички снимки, които му трябваха. Виолетовите извивки бяха като изолинии на географска карта и всеки отпечатък бе като малка планина на нечия самоличност.

Когато се прибра в Монгкок, Чан помоли Астън да намери телефонните номера на нюйоркското полицейско управление и на нюйоркския университет.

Някъде по средата на следобеда Чан започна да се притеснява. Мойра така и не се бе обадила. От друга страна, това беше напълно разбираемо — какво толкова важно би могла да му каже? Но все пак се безпокоеше. Как би се приело например самоубийството на майката на жертвата в апартамента не на някой друг, а точно на разследващия детектив? Тикът му бе стигнал максималната си мобилност, когато влезе в апартамента си, на всичко отгоре потен от бързането.

Тя седеше на дивана, зачетена в материалите от папката, и само неопределено изсумтя при пристигането му. Застана зад нея, за да види докъде бе стигнала.

— Няма нищо. Вече прегледах всичко два пъти. Благодаря ти, че го направи по този начин — не знам как щях да посрещна новината очи в очи с теб. Всъщност може би знам — нали вече я научих. — Тя вдигна поглед: — Но ти си свършил прекрасна работа, не бях виждала досега толкова подредена папка. Направо образец за водене на следствие.

Той погледна към пода. Бутилката уиски беше полупразна.

— Съжалявам. — Английският му бе перфектен, но той знаеше, че е малко остарял. Имаше ли друга по-уместна фраза, която гуейлосите използват в подобни моменти? Не беше сигурен и затова безпомощно повтори: — Съжалявам.

Тя пак издаде някакъв труден за разшифроване звук и се изправи. Краката й не бяха така устойчиви, както би се заблудил някой по равния й глас. Тя залитна на път към прозореца.

— Не! — пристъпи той напред, но вече беше късно. Прозорецът се разтвори докрай и се удари в рамката.

В апартамента нахлу смес от всички аромати на Монгкок: дизелово гориво, изгорял натриев глутамат^[2], пържен ориз, варено фиде, препарат за химическо чистене, дим от запалена гума, мръсен въздух от вентилационната система на метрото, хамбургери, претоплена стара мазнина, човешка миризма. В Монгкок никой не отваря прозорците.

Мойра обаче невъзмутимо се надвеси навън, изкрещя към света с всичката сила на дробовете си, спазматично се закашля и затвори прозореца.

— Чаках те да дойдеш, за да го направя. Не си вярвах, че ще мога да го сторя сама.

После се върна през стаята към него, вече много по-стабилна на краката си. Прегърна го и силно го притисна към себе си. Сълзите й потекоха по врата му. Никакъв друг звук, освен хълцанията не се чуваше от нея. Минаха минути, преди да чуе отново гласа й, а лицето й беше толкова близко до неговото, че усещаше гъделичкането на фините косъмчета около устата й. Гласът й бе тих, ласкав, успокоителен, сякаш… сякаш болката бе негова.

— Сега ще поискам нещо ужасно от теб, Чарли. Можеш да ми откажеш. Но когато се прибереш довечера, ще… ще легнеш ли с мен? Имам чувството, че ако не направя нещо жизнеутвърждаващо днес, ще изсъхна отвътре завинаги!