Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (10)

7.

Когато Чан се изкачи на улицата, след като бе слязъл от метрото на „Сентръл“ в отговор на повикването на Цуи по телефона, тайфунът „Алън“ се бе приближил със стотина мили. Вятърът се засилваше и метеоролозите бяха решили да оповестят тревога „трета степен“. Макар да минаваше единайсет вечерта, по цялата „Куинс роуд“ се виждаха работници, монтиращи дървени капаци за защита на витрините. Сандъчета за цветя, преносими рекламни табла, всичко неспособно да устои на движещите се със сто мили в час пориви на вятъра, вече бе изчезнало от улиците.

Чен се изкачи по стръмнината, извеждаща към „Хонконг банк“, пресече улицата и пое по стълбището от страната на районното управление, извеждащо към офицерския стол, където Цуи предпочиташе да провежда неофициалните си срещи. Влезе и видя, че комисарят вече разговаря с един от барманите. Той забеляза пристигането му и взе чашата си, към дъното на която се бе залепила картонена подложка за бира.

— Разбрах, че си имал голямо приключение днес, а? — каза Цуи.

Чан направи крива гримаса.

— Нещо против да запаля? — и без да чака отговора, запали „Бенсън енд Хеджис“. — Изплаших се.

Цуи го наблюдаваше внимателно.

— Знаеш ли… имаш страхотна репутация.

— Аз ли…? Какво искаш да кажеш?

— Фанатизъм. Това ли те облада днес в китайски води?

— Не знам… Просто бях пропуснал да контролирам къде се намираме. Напълно възможно е да сме били с някой друг метър от другата страна. Но чувалът наистина ни трябваше.

Цуи се намръщи, но това не се връзваше убедително с гордостта в очите му.

— Можеха да те убият. Знаеш какви са.

Чан преглътна първата глътка светло и се готвеше да остави чашата, но размисли и отпи още пръст от нея.

— Виж какво, да не го увъртаме: кажи ми да спра и ще го сторя веднага. Но дотогава… няма да им отстъпя нито пръст. Британците могат да го направят, може би и ти също, но не го очаквай от мен. — Той вдигна поглед към очите на началника си и неохотно добави: — Освен ако ми бъде наредено, разбира се.

Подчинението в стил „разбира се“ беше една от конфуцианските добродетели. Чан бе чел някъде, че при обсадата на Нанкин^[1] японските картечари стреляли с такова настървение из тесните улички по атакуващите ги китайци, че накрая улиците били блокирани от барикадите трупове, а дулата на картечниците им се разтопили. Всяка друга нация би потърсила прикритие още след първите изстрели, но китайците продължавали да нападат. Защо? Защото така им било заповядано! Точно на същото самоунищожително подчинение щяха да разчитат и британците, когато дойдеше часа да предадат шест милиона свободни хора на престъпния бейжински режим. На всяко друго място по света уличните безредици щяха да са започнали отдавна.

Цуи престана да се преструва. Усмихна се открито. Но Чан заподозря, че малките звездички в очите му са прикрити сълзи.

— Имаш цялата ми подкрепа и моята благословия. Но помни… ние сме малко.

— Китайците ли? — удиви се Чан.

— Не… свободните китайци. Страхувам се, че ще се наложи да направим компромис. — Чан пак отпи от бирата си. — Ако на това разследване се разреши да продължи, ще трябва да работиш по-отблизо с Райли.

Чан изпусна една-единствена дума на кантонски. Беше същата, която Цуи се бе затруднил да преведе точно. Цуи се засмя.

Когато излязоха и се разделиха на булеварда, районът около „Сентръл“ вече беше практически безлюден. Чан тръгна безцелно надолу по главната улица в западна посока. Но не късният час, а страхът беше накарал хората да се изпокрият: бурята се засилваше, а някой бе пуснал слуха, че през нощта силата й щяла да стигне до осем бала. Макар вятърът още да не бе с мощта на тайфун, косата на Чан се развяваше и го принуждаваше да я притиска към главата си, докато вървеше наклонен напред сам с мислите си. Арабите се страхуваха от слънцето, руснаците — от студа, калифорнийците — от земетресенията, а в Югоизточна Азия вятърът можеше да се превърне в кръвожаден звяр, по-силен и от небостъргачите. Беше прочел съвременна китайска поема, в която вятърът представляваше милиард невидими хора, понесли се в хаотичен бяг и помитащи всичко по пътя си. Но поетът просто чукаше на отворена врата: в древната митология вятърът бе проявление на Дракона, а нали Тронът на дракона е принадлежал на китайския император.

Чан имаше усещането, че тази нощ „Алън“ бе променил курса, дарявайки му свободата на празните улици. Затрудняваше се да си спомни кога за последен път се бе наслаждавал на липсата на притискаща го от всички страни тълпа. Чувството беше някак… неземно и му носеше сладката илюзия, че уличното осветление свети само за него. Блестяща хромирана колона на „Конот роуд“ отразяваше по изкривен начин светлината, струяща през витрините на затворен пекински ресторант, а когато се приближи до нея, Чан съзря петстотин малки фрагменти на собствената си фигура с развята коса, настанили се в този призрачно осветен град от малки ресторантски масички, над които висяха безброй неонови йероглифи с името на Бейжин, смаляващи се в безкрайността.