Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (23)

20.

Леко развълнуван, Чан поръча кола, за да отиде в рибарското селце Сай Кун, на източния бряг на Новите територии. Старши инспектор, англичанин, бе позвънил с новината, че на дъното на морето може би е забелязана месомелачка.

След като остави зад себе си огромния мегаполис, проснал се от носа на Каулун на юг до Чой Хун на север, Чан се озова сред пищна зеленина. Тук почти не се забелязваха следи от благоустройствена дейност. Пътят плавно премина в магистрала и пое нагоре към хълмовете на източното крайбрежие.

Макар да бе едва девет и половина сутринта, слънцето вече прежуряше. Зад тях Каулун бе скрит под обичайната тропическа омара, но небето пред тях бе с дълбоката синева на глазура от династията Мин. Светът се гърчеше под безмилостната слънчева атака. По неравностите край пътя се забелязваха сребърни локвички по чудо неизсъхнала роса. Колата летеше край нескончаема редица крайпътни къщи със зелени покриви. Сякаш наговорили се, Чан и шофьорът едновременно сложиха слънчеви очила и включиха климатика.

Чан натисна бутона на радиото, улучи канто-поп станция и отвратено примижа. „Please release me, let me go“ бе загубила цялото си очарование при превода. Премести се на информационна програма на английски. „Добра видимост, значителна опасност от пожари“ — съобщи им глас с лондонски акцент. Чан изключи радиото.

Шофьорът посочи двата големи военни хеликоптера, спасяващи се от димната колона, издигаща се хълма отляво на тях. Огромни резервоари на верига висяха под туловищата на машините под ъгъл спрямо морето, към което се бяха устремили хеликоптерите.

— Голям пожар. От вчера се борят с него.

— Къмпингари?

— Сигурно. Започнал е в буша, далече от всякакви села. Досега не са евакуирали никого, но бушът е много сух.

Когато стигнаха билото на хълма, пред погледите им се появи морето: тихоокеанското крайбрежие на Китай. Оттук до Япония не беше много далече, помисли си Чан, а ако пропуснеш Япония, следващата спирка сигурно бе чак в Америка. Не че древните китайци са имали причини да изминат макар и малка част от това разстояние. Средновековното царство е било център на Земята и никой не е имал и най-малкото желание да бъде на друго място. Само Европа би могла да роди такъв като Колумб — човек, недоволен, че собственият му континент е толкова малък. Или като Марко Поло.

След малко завиха надясно по крайбрежния път, наречен от англичаните магистрала „Хайрам“, а от китайците „пътя за Пак Ша Ван“. Никой не знаеше кой е Хайрам, дори англичаните бяха забравили, но за сметка на това Пак Ша Ван бе малко рибарско селце с голям яхтклуб. С всяка следваща година яхтите ставаха повече и по-големи, а клубът — по-скъп и по-труднодостъпен. Морски съдове на стойност не по-ниска от милион долара всеки стояха акостирали в жегата редом с източените като пура корпуси на скутери, които на кантонски се наричаха „змийски глави“. Правилото бе: яхтите на англичаните, „змийските глави“ на китайците. В безветрен ден като този съдовете гледаха във всички посоки, а въжетата между тях и пристана висяха. Между плаващите платформи за паркиране сновяха сампани и отвеждаха дошлите тук към плажовете от другата страна на залива.

— Познаваш ли този район? — попита Чан.

— Не, а ти?

— Да. Тук съм израсъл. В колиба за бежанци с изглед към морето.

— Така ли? Имал си късмет: прясна риба и чист въздух по всяко време и в изобилие. Аз пък съм израсъл в Хак Нам — Застроения град. Нищо прясно не можеш да намериш там. Най-малко от всичко — курвите.

Чан се изсмя. Преди пет години правителството бе изравнило със земята Застроения град: една квадратна миля хаотично построени от триадите жилища, открита канализация, дебели плъхове, проститутки и наркомани. Но на някои хора дори това бе харесвало, точно както той си бе останал влюбен в дъсчената им колиба.

— Прав си, имах късмет. Живях тук с по-малката ми сестра. Разказвах й приказки за морски дракони и я учех да плува. Никога не сме искали да ходим на училище. Не виждахме за какво.

Шофьорът кимна с разбиране.

 

 

Чан бе разпечатал втория пакет „Бенсън“, когато стигнаха Сай Кун. Селото от неговото детство бе израсло в град, но покритият пазар и риболовната флотилия, които помнеше, явно процъфтяваха. Шофьорът зави и спря в самия край на паркинга до главния пристан. Чан слезе. Китайчета с черни защитни шлемове, снишени над резервоарите на кавазакита и ямахи тренираха спиране с поднасяне в самия център на новия бетонен площад. Встрани от тях момчета със скейтбордове, черни копринени легинги и сигнално ярки „Дей-гло“ наколенки си бяха направили рампа, от която се изстрелваха във въздуха. От другата страна имаше супер от веригата „Уотсънс“, издигнал се като феникс от пепелищата на дървената селска къща, в която някога бе живял старейшината. Площадът бе заграден от магазини с витрини от хром и опушено стъкло, зад които видео и музикални магазинчета услужливо предлагаха спасение от жегата с климатиците си и обезпечаваха директната връзка на това населено място с двайсети век. Цели двайсет години от живота си Чан не се бе отдалечавал на повече от десет мили оттук, но ето че сега се чувстваше като завърнал се от презморско пътешествие. Помнеше оризищата, които някога стигаха до самия селски мегдан, помнеше индийската смокиня, под която старейшините прекарваха дните си в разговор и китайски шах, помнеше и децата, които до юношеска възраст се страхуваха да подадат нос навън от къщите си. Западът бе донесъл тук културна революция по-сурова от тази на Мао. Колкото да се окаже, че са били достатъчни само няколко десетилетия, за да се смени петхилядолетната цивилизация с шокираща нова.

Той погледна по дължината на кея, където познатото му минало още не си бе отишло: повечето от рибарските лодки бяха излезли в открито море; до пазара бяха акостирали половин дузина малки траулери; старици със сампани бяха надонесли зеленчуци и месо на домакините от траулерите и сега сновяха между високите зелени стени на по-големите морски съдове, маневрирайки ловко с дълги гребла, застанали невъзмутимо на кърмата, сякаш вкопали в нея изкривените си крака. Дори от това разстояние Чан можеше да различи напръсканите им с лак за коса фризури и златните усмивки.

Той тръгна по кея към мястото, където го чакаше малък полицейски катер.

Кимна на капитана, стъпи на борда и веднага започна разговор със старшия английски инспектор, командирован на наблюдателния пост в Мирс Бей. По стара традиция на това място — най-близко разположеното до китайския бряг — винаги изпращаха англичанин.

Хигинс показа на Чан морска карта.

— Ето тук — и той забоде показалец до мисловната линия, разделяща КНР от Хонконг. — Абсолютна случайност: двама полицаи любители леководолази отишли там през уикенда, за да изпробват новите си скъпи харпуни, да не говорим за неопреновите костюми от „Гучи“ и свръхпрецизните дълбокомери „Сейко“. Младоци, изкарали съвсем неотдавна леководолазния курс. Но умни момчета. Направило им впечатление, че малко по на север гъмжи от морски живот и макар че не би трябвало да припарват толкова близо до границата, отправили се натам с надеждата най-сетне да намерят за стрелба нещо по-значително от скариди. Оказало се, че рибите се хранят в някакъв съд, който приличал на голяма месомелачка промишлен модел. Приближили се съвсем наблизо и виж ти: това си било точно промишлена месомелачка. Единият от тях си спомнил, че ти търсиш такава, така че се свързаха с мен като дежурен офицер. Изпратих две момчета да проверят и находката бе потвърдена. Тогава реших, че може да поискаш да прекараш един ден на море, за да станеш свидетел на изваждането.

— Колко е голяма? Колко е стара? Говоря за месомелачката, разбира се.

Хигинс сви безпомощно рамене.

— Не е много ясно. Но щом рибите намират храна в нея, значи не може да е долу отдавна. — Чан запали нов „Бенсън“, без да обръща внимание на мръщенето на Хигинс. — Реших, че мястото може да ти се види интересно.

— Така е.

— Странно съвпадение, поне аз така мисля.

— Какво съвпадение?

— Ами първо намираш чувал с глави в морето в най-западната част на територията, а сега попадаш на месомелачката във възможно най-североизточната част. И в двата случай на самата граница с КНР.

Чан не искаше да обсъжда тази тема с англичанин.

— Съвпадение, какво толкова?

Хигинс поклати глава:

— Е, ако аз водех следствието, щях да гледам на това „съвпадение“ като на интересен факт, който си заслужава да се проследи докрай.

Чан пое поредната порция дим от цигарата си и изучаващо изгледа Хигинс. След четиристотин години имперско величие, нито един англичанин не би се чувствал уютно, ако не се хване да организира диваците в някоя от колониите. Интересно къде щяха да отидат всички тези хора само след два месеца?

— Благодаря за идеята. Каква е подготовката за изваждането? Леководолази, които да закачат куките, лебедка?

Чан преброи пет изразителни кимвания от страна на Хигинс.

— Точно така. Малък подемен кран, изтеглен дотук от Толо Харбър с влекач, който взехме назаем от морската служба. Двама полицаи леководолази на борда. По наша оценка дълбочината е около трийсет и пет метра, така че за тях това е дреболия. Декомпресията не е проблем.

— Вярно. Спускаш се бавно и спираш на определени дълбочини. Достатъчно е да се изчака по петнайсет минути през пет метра. Знаеш ли… искам да сляза с тях, предполагам, че са взели резервен комплект — такава е обичайната практика.

— Да се спуснеш ли? Ти? — Без да скрива съмнението си, Хигинс изгледа Чан, тика му, цигарата. — Не съм съвсем сигурен…

— Имам диплома. Това ми е хоби. Ето… — и Чан извади от портфейла си сгънатата диплома на майстор аквалангист.

Хигинс внимателно я разгледа.

— Хм… Ясно. И защо искаш да се спуснеш с тях? Искам да кажа, че тези хора са достатъчно компетентни, за да се справят сами, нали разбираш?

„Случаят е мой“, едва не се изпусна да каже Чан. После си спомни как постъпват в подобни ситуации англичаните.

— Мина ми през ума да се възползвам от възможността да се гмурна и аз. Откакто се заврях в Монгкок, уикендите на море ми липсват. Освен това… в тази шибана горещина…

— А…! — Хигинс се усмихна за пръв път. — Прекрасна идея! Знаеш ли, дори аз бих се спуснал, ако не умирах от страх — и той притеснено се засмя.

Чан разбиращо се усмихна. Нямаше как, английският подход го изискваше.

Междувременно катерът се бе изтеглил на заден ход от пристана и сега вече напускаха района на пристанището. Чан се отправи към перилата на носа и се загледа през слънчевите очила към зеления архипелаг, който ги заобикаляше. Рибарски селища, по-древни от Британската империя, се гушеха под слънцето, пробило ослепителна дупка в лазурното небе.

Бяха избрали катер, защото бе най-бързоходният съд подръка. Капитанът забави ход до към двайсетина възела.

След малко Хигинс застана до него.

— Това е по-добро от климатик.

Бризът развяваше рядката сламенорусата коса на англичанина и безмилостно разкриваше плешивото розово петно на темето му. Той беше намазал носа и горната част на челото си с бял защитен крем.

Чан разкопча повечето копчета на ризата си и позволи на вятъра да се вмъкне между нея и тялото му. Никой не знаеше колко гузен се чувства заради пушенето си. Чистият въздух около тялото му създаваше илюзия за пречистване и на дробовете. Той пое дълбоко глътка, опита се да изпълни коремно дишане и с мъка потисна напиращата кашлица под изпитателния поглед на Хигинс.

Откъм мостика се разнесе дружен смях. Чан погледна нататък и размени усмивка с якия кантонски полицай по сини три четвърти панталони, под които се виждаха здрави голи крака.

Беше възбуден от мисълта за предстоящото спускане. Оформяше се дълъг ден. Запита се какво ли прави в момента Мойра. Едва ли щеше да успее да се върне за вечеря, макар че й бе обещал да опита. Как ли изглеждаше тя на дневна светлина? Бронкс дали бе близо до морето? Нормално ли бе мъже на неговата възраст да се любят с жени на нейната? Дори ако бяха лъжкини, мошенички и алкохолички? Всъщност, на кой му пука? Тя и без това си тръгваше след два дни. Това поне го бяха обсъждали.

Вятърът я издуха от мислите му.

Чан насочи вниманието си обратно към Хигинс.

— Добър катер… сигурно правим към двайсет възела?

Англичанинът отсечено кимна няколко пъти. Това явно му беше навик.

— Може би малко повече. Максимумът е двайсет и осем, но тогава разходът на гориво е най-неефективен. Чака ни доста път. „Змийските глави“ вземат това разстояние за два часа… до самия Китай, искам да кажа.

— Има ли още контрабанда?

— Ти какво, шегуваш ли се? Та тук след полунощ е като магистралата Санта Моника. Последният вик на модата е корпус около колата, която си избрал — която купувачът си е поръчал. Говоря буквално: използват фибростъкло, което изливат прецизно около купето на поръчаната скъпа кола, без да се оставят никакви луфтове. Така няма повреди въпреки високите скорости и подскачането по вълните. Допълнително се икономисва от липсата на сандъци, а на всичко отгоре се пести и време.

— И никакъв шанс да бъдат заловени в морето?

— С подобни гемии? Защото в сравнение това под краката ни е като неуместна шега. Техните са по двайсет метра дълги и имат до четири задбордни двигателя с по триста конски сили всеки, което прави хиляда и двеста общо. Тези сладурани вдигат до деветдесет възела. Ние не разполагаме с нищо подобно. Е, ако ни позволят да използваме сила, нещата биха се променили драстично. При деветдесет дори само да ги накараме рязко да сменят посоката, това може да доведе до потъването им. Но би означавало да убием контрабандистите, да отпишем колата, да рискуваме живота на полицаите в операцията, и то единствено заради опита да спасим колата на богаташа. Не, никой не би го разрешил…

Чан бе чувал подобна аргументация и преди. Но истината бе, че в доброто старо време англичаните биха спрели трафика, без да се интересуват колко китайци биха били избити. А ето че изведнъж всички бяха станали толкова деликатни и загрижени… разбира се, без бандитите и партийните лидери, които ги наемаха.

— Но всеки вижда романтиката на този живот. Носиш се в нощта с деветдесет мили в час като вятър над вълните в посока към Китай с крадено БМВ зад гърба си и автомат АК-47 в ръката. Готов съм да се обзаложа, че има опашка от мераклии да постъпят на работа…

Хигинс се засмя:

— Знаеш ли, ако не бях полицай…

Чан се усмихна на свой ред. Въпреки плешивината си Хигинс беше млад, може би под трийсетте. Днес бе още полицай, но само след два месеца щеше да бъде само един чуждоземен безделник, без място под слънцето. Едва ли някой щеше да се втурне да назначава бивши хонконгски полицаи. А най-странното бе, че тези хора изобщо не искаха да си ходят у дома.

Когато минаха край Биг-уейв Бей отляво на тях, Хигинс го остави сам на носа. Чан се подпря на перилата и се загледа в ритъма на струящата под тях водна шир. Сънувах, че съм пеперуда. А може би съм пеперуда, сънуваща, че е човек? Беше прочел това някъде. Струваше му се, че вижда вертикалните йероглифи да се носят на гребена на ниска вълна към Китай. Сети се, че снощи почти не бе успял да дремне.

Слезе на долната палуба и се намести да легне на няколко възглавници в задната каюта. „Аз съм пеперуда, сънуваща, че е човек.“ В следващата секунда вече спеше. Събуди се, защото Хигинс го раздрусваше за рамото:

— Пристигаме.