Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (43)

40.

Славата на Ванчай датираше от виетнамската война. Само на няколко часа полет от Сайгон, Хонконг бе възможно най-удобното място за късите войнишки отпуски, а Ванчай беше мястото, където се продаваше плът. Всичко това бе по времето, преди Хонконг да се превърне във финансов център. Днес сексът бе повече в неоновите лампи: „Hot Cat Topless Bar“, „Purple Pussycat“, „Sailor’s Comfort“, „Popeye’s“, „Mabini Bar“, „Wild cats“. Мераклиите със сериозни намерения да отведат момиче в някоя от стаите отзад все още можеха да го направят, но на такава цена, че бракът определено излизаше по-евтин. Печалбата идваше най-вече от пиенето, което тук вървеше петдесет до сто пъти по-скъпо, отколкото в обикновен бар. Наградата се състоеше в това да наблюдаваш азиатски момичета в бански костюми да се въртят около хромираните пилони по платформата зад бара.

Чан остави Астън да води по „Локхарт Роуд“, а той и Дилейни послушно го следваха.

— Дик, предполагам познаваш този район доста добре, а? — проговори Дилейни на гърба на Астън.

Беше се преоблякъл в бели панталони, кецове и жълта риза с къс ръкав. На Чан му допадна полицейският начин, но който опитното око на нюйоркчанина обхвана улицата, фотографира я и съхрани образа в паметта. Истински професионалист. Чан предполагаше, че за такъв като Дилейни Ванчай не може да крие съблазни. В крайна сметка атмосферата в по-голямата си част бе светлинно шоу. Цяла гора от светещи надписи, израснали като горящи гъби в стените, се протягаше към парите на минаващите под тях.

— Във Ванчай може да се купи всичко — обясни през рамо Астън, — при това по всяко време на денонощието. Сауна, фиде, пържола с картофи, телевизор, уокмен, билет до Сан Франциско… всичко!

— Вярвам. Очарователно място.

— Предполагам в Ню Йорк е същото.

Дилейни се огледа, за да бъде отговорът му точен.

— О… това тук е малко по-лесно за възприемане. Бих казал дори напълно цивилизовано. Виждам много хора, излезли да разпуснат и да прекарат приятно, без да загубят уважение в очите на другите. Освен това прави ми впечатление, че вече вървим от десет минути, а още не съм видял нито едно убийство.

Чан се засмя с удоволствие. Чувстваше се удобно в компанията на Дилейни — сега, след като вече го разбираше по-добре. Както можеше да се очаква, стоматологичните статуси на Джекил и Хайд бяха съвпаднали с тези на Ю и Мао. Усещаше, че случаят върви към разплитане. Може би по тази причина настроението му бе приповдигнато. Да, така е с убийствата: разгадаваш мистерията и без никаква друга причина чувстваш, сякаш си върнал мъртвеца от онзи свят.

— Да опитаме ли „Popeye’s“? — предложи Астън.

— Че защо пък не? — съгласи се Дилейни. — Ти как мислиш, Чарли?

Пресякоха улицата до ниската бетонна стена в центъра на пряката. Астън я прескочи, без да я докосва и доволно се ухили. Чан благоразумно я прекрачи първо с единия, после с другия си крак. Изненада се, като видя, че Дилейни има проблем. Върна се и предложи на американеца помощта си, като го видя да спира връз стената.

— Наред ли е всичко?

Дилейни кимна:

— Просто май вече не ми се удава както едно време.

— Стените?

— Животът.

Той се намръщи и прехвърли и втория си крак през стената. Когато стигнаха „Popeye’s“ лицето му беше посивяло. Като донесоха бирата, той извади малка кутийка с хапчета и глътна едно.

— Не знам какво е… но започнах да го забелязвам преди два месеца. Диетата не оправи нищо. Опитах се да спра пиячката, но и това не помогна. Трябва да е от възрастта. Съжалявам, че ви развалям вечерта. Изглежда по-добре щеше да бъде, ако си бях останал в хотела.

Седяха на бара на нивото на тазовете на танцьорките, които се чукаха с невидими любовници със свити колене, широко разтворени крака, с юмруци, размахвани във въздуха в ритъм с някое старо парче от „Готините млади канибали“^[1]. Чан им завиждаше на енергията. Повечето от момичетата бяха филипинки или тайландки, имаше една-две китайки, а три бяха от Виетнам. Отрядите за борба с порока разпердушинваха тези барове през няколко седмици и депортираха момичетата с просрочени туристически визи. Полицаите общо взето вършеха добра работа във Ванчай, налагайки със сила приемлив баланс между допустимото забавление и сериозната опасност за здравето на обществото. Истината бе, че в епохата на СПИН-а хората сами гледаха малко по-трезво на Ванчай и баровете.

— Ти ми купиш едно питие?

Зад тях се бе промъкнала китайка към петдесетте по минипола, дълбоко деколте и с високи токчета. Чан я бе видял да чака до вратата отвън. От ружа бузите й приличаха на ябълки, а устните й бяха скрити под две дебели червени дъги.

— Ами… не знам, майчице. — Дилейни погледна Чан. — Ще купим ли на жената питие, или не?

Чан бързо й каза нещо на кантонски и успя да се отърве с цената на двайсетдоларова банкнота.

— Я да седнем в сепаре — предложи той на спътниците си.

Намериха свободно сепаре между едно, в което американски войник седеше в компанията на две момичета, и друго, в което англичанин съвсем сериозно убеждаваше в нещо виетнамка.

— Англия ще ти хареса — чу го Чан да й казва, — с изключение на дъжда.

— Дъжд…? Какво дъжд?

— Вода… от небето.

— А-а… в Англия много дъжд?

— Да. И е студено.

— Имам теб. Не ми пука.

— Ще се наложи да те спасявам — загрижено каза англичанинът.

Астън седна близко до входа на сепарето с лице към бара.

Дилейни се усмихна на Чан:

— Ще дочакаме ли тази вечер инспекторът да дойде на себе си, Чарли?

Чан сви рамене. Трудно му беше да определи къде започваше магнетизмът. Смуглите момичета зад бара с труд отместваха погледите си от младия русоляв полицай с тъмносини очи, а той не правеше нищо, за да ги обезкуражи. Главата му се клатеше нагоре-надолу, докато гледаше подскачащите в такт с мелодията на U2 деколтета.

След втората бира Астън се разходи до дъното на бара, където бе тоалетната. Чан се наведе напред и бузата му трепна от тика.

— Френк, мога ли да ти задам един много личен въпрос?

Дилейни го изгледа. Трябваха му микросекунди и капитанът бе възвърнал всичката си концентрация. Спокойно отпи от бирата си.

— Разбира се, Чарли. Какво те яде?

— Надявам се да не приемеш това като проява на неуважение след всичко, което направи за нас днес, но една мисъл не ми излиза от главата.

— Стреляй.

— Случайно да се казваш Марио Колети?

 

 

Астън се върна от тоалетната.

— Как е там? Безопасно ли е човек да се изпикае? — попита го Дилейни.

— Претъпкано. На всичко отгоре в една от кабините текат преговори между мама сан и някакъв мераклия. Но общо взето, да, безопасно е.

Дилейни кимна. Дори само обикновеното ставане от стола го затрудняваше. Той изчака секунда-две, за да си възвърне достойнството, после се отправи по пътеката към тоалетната. Чан видя няколко чифта тънички ръце да се протягат към него от сепаретата, покрай които минаваше.

— Добре ли е? — загрижено се поинтересува Астън.

— Струва ми се, че има сериозен проблем със здравето, Дик. Сега си мисля, че идеята ми да го изведем не беше чак толкова добра. Може би, след като изпие тази бира, ще трябва да си тръгваме.

Разочарован Астън кимна.

— Ще кажа, че… че трябва да застъпвам смяна.

— Да, става. И аз ще кажа същото.

— Е, няма да е много убедително, след като сам го покани.

Чан се намръщи на собствената си глупост.

— Да, вярно… Добре, ти тръгваш пръв, аз все нещо ще измисля.

 

 

Дилейни и Чан проследиха с поглед излизащия Астън, който не се стърпя и няколко пъти се обърна, за да погледне танцьорките.

— Като го гледам, си мисля, че ще се върне след не повече от двайсет минути — каза Чан. — Дали да не се преместим в друг бар?

Дилейни стана и извади портфейла си.

— Не — бутна ръката му Чан. — Ще бъде поне сто процента по-евтино, ако платя аз.

— Сто процента?

— Тук ме познават. Е, поне мама сан със сигурност ме познава.

Той отиде в дъното на бара, поговори няколко минути с една китайка над петдесетте и излезе при чакащия го на улицата Дилейни.

— Едно време работех в порока. А бе май съм обиколил всички отдели. Но убийствата са съвсем различна работа. Започвам да осъзнавам, че има неща в живота, които носят печат с твоето име. Предопределение, как мислиш…?

Американецът с гладко движение прекара ръка по гърба на Чан.

— Нали нямаш някой микрофон, който да ти причинява неудобства?

— Не.

— Сигурен ли си?

— В тази горещина? Че аз дори не нося гащета.

Американецът въздъхна.

— Печелиш, Чарли. Можеш да ми казваш Марио.

— Мисля, че наистина трябва да намерим някое по-шумно място.

— Съгласен съм — каза Колети.

 

 

В „New Makati“ един филипински оркестър се готвеше да окупира сцената. Това място бе не толкова за гледане, колкото за избиране. Филипинки домашни прислужнички използваха свободната си вечер в търсене на допълнителен източник на финансиране, а по възможност и на съпруг, и се тълпяха край подиума на оркестъра на големи групи, чуруликайки, смеейки се и следейки внимателно с поглед всеки новодошъл. На бара стояха млади западняци, усмихнати като моряци, натъкнали се на страхотни рибни пасажи. Двойки, които можеха да са новобрачни или женени от десетилетия, седяха, пиеха, приказваха и се караха. Никой от посетителите на бара нито имаше време, нито желание да ги подслушва. Чан поръча две пинти светло и ги отнесе до малка монтирана в една от колоните масичка, където прав го чакаше Колети.

— Това беше добре, Чарли. Разбира се, аз сам щях да ти кажа, рано или късно.

— Естествено.

Колети се изсмя искрено за пръв път от идването си тук.

— Голяма работа си, Чарли. Добре де, нямаше да ти кажа.

— Така ли?

— Как се досети? Да не би Мойра да ме е описала с големи подробности? Не е в неин стил!

— Не, няма такова нещо.

— Сигурно е онази фамозна китайска проницателност: Чарли Чан удря отново? Е, ти не си случаен, предполагам просто надушваш опита за измама, така ли?

— Дължа го на каратето. Когато се занимаваш с бойно изкуство, трябва да го доведеш до съвършенство. Налага се да изчистиш мозъка си и тогава уменията ти се пренасят във всички сфери на живота. Не знам дали ще ми повярваш, но моят треньор можеше да кастрира муха, без да докосва крилцата й.

Дилейни погледна изучаващо Чан, който остана напълно сериозен.

— Оставя й крилцата, казваш? Хм… това май си заслужава да се види.

Чан запали цигара, без да предлага на Дилейни.

— Всъщност, направих справка с имиграционния контрол на летището. Използвал си собствения си паспорт. През последните двайсет и четири часа в Хонконг не е влизало лице с фамилия Дилейни. Но се оказа, че е влизал някой си Колети.

Чан отпи глътка. Колети огледа салона.

— Знаеш ли, Чарли, ти би могъл да бъдеш най-умното ченге на улицата. Ние в Ню Йорк отдавна сме спрели да мислим — това, предполагам, е свързано с общия упадък на Запада. Хората просто спряха да задават важните въпроси. Опитай се да кажеш дума по-възвишена от пари или дупе и разговорът замира.

Четирима млади филипинци с дълги черни коси, дънки, отрязани през бедрата и тениски с приказно красиви залези на тях, излязоха на сцената, взеха китарите си и започнаха направо с „I Just Called to Say I Love You“.

Тълпата млади филипинки до подиума започна да се люлее и извива в ритъма на парчето.

— Ей, ама това е идеална имитация — възкликна искрено впечатлен Колети. — И изобщо не загубиха двайсет минути в настройване на китарите.

— И кое е по-важно от парите и секса? — попита Чан: — Бог? Наркотиците? Семейството?

Колети метна второ хапче в устата си и го преглътна с голяма глътка бира.

— Ракът, Чарли. На дебелото черво. Мойра не знае и ще ти бъда задължен, ако не й кажеш. Нищо не издаде, като се върна, но очите й грееха с онзи лукав ирландски поглед. Зарадвах се за нея, знаеш ли? Тя преживя труден период… искам да кажа, откакто се срещнахме. Та, наложи се да дойда да се видим. Все пак Клеър бе и моя дъщеря.

— Няма ли спасение? Химиотерапия?

Американецът сви рамене:

— Да, могат да забавят процеса, като режат парчета от теб, като те облъчват, докато не ти окапе косата и не заприличаш на умиращ от СПИН. Казват, че при някои минавало от само себе си. Но аз съм италианец. Струва ми се, че Бог ми казва, че ми е време. Сещаш се за кое, предполагам?

Половината от младежите в бара се приближаваха странично по рачешки към посока на полюшващите се танцьорки. Още с първите контакти се разнесоха кискания и смях. Момичета, които само до преди малко бяха танцували с други момичета, сега танцуваха с момчета. Колети ги наблюдаваше.

— Не искам младостта ми да се върне, Чарли. Само отново ще злоупотребя с нея. Вечният ми проблем е изобилието — глезен бях. Винаги съм искал повече и повече. А сега само се опитвам да оправя нещата. Италианците обичат да умират в душевен мир — това е важно в нашата култура.

И Чан наблюдаваше танцуващите. Едва сега се сети, че точно в този бар се бе запознал със Сандра. Не чак толкова отдавна — само преди няколко години — и той беше един от младежите, които… хм, които, като се загледаше по-внимателно в тях, се оказваха не толкова млади. Тя го бе поканила с очи още в мига, в който бе влязъл, макар той да бе отишъл право на бара. Химия, така бе обяснила привличането им тя.

— Съгласен съм, и аз не искам младостта ми да се връща. Не искам да проявявам същата глупост отново. Та какво каза, че се опитваш да оправиш?

Колети явно се забавляваше в размяна на погледи с една блондинка на бара, която Чан забеляза едва сега. Беше между трийсет и пет и четиридесет. Възраст, на която за една жена е малко трудно да дойде в подобен бар и да се разтвори в тапетите. Колети най-сетне отмести поглед и се усмихна смутено.

— След като Мойра си отиде, аз я подкарах през просото. Ще ти призная, че човек развива определени умения. Предполагам това е така да се каже същността на порока: умение на твоето его, от което не искаш да се откажеш. Е, обзалагам се, че нямаше да изглеждам какъвто съм сега, ако се бях подложил на химиотерапия. — Той отпи от бирата си. — Клеър — това е нещото, което искам да оправя.

— Нали не си дошъл тук официално?

— Не съм. Технически погледнато, можеш да ме арестуваш, че се представям под фалшива самоличност. Всъщност Френк Дилейни ми е приятел, може и да се опита да ми спаси кожата. Нещо ми подсказва обаче, че няма да се заяждаш.

— Защо изобщо реши да се представиш за друг?

— За да изглежда официално. От притеснение, че знаеш прекалено много за мен. Спал си с Мойра, усетих го. Значи ти е говорила. А Мойра напоследък говори доста.

Чан не каза нищо и Колети продължи:

— Ето, видя ли? В нашата работа не обичаме да признаваме, че сме хора. Дойдох, защото съм достоен за съжаление тъп баща, предал жена си и детето си, разболял се в крайна сметка от рак и решил, че като не може да направи друго, може поне да подпомогне разследването. Господи… след всички тези години, най-сетне единственото, което искам, е да бъда свестен полицай. Майната му… — Той се обърна към Чан и го погледна право в лицето. Използваше меките си очи — онези тъмнокафяви женски очи, които Чан веднага бе забелязал. — Ако знаем със сигурност, че един ден ценностите ни ще се променят, че най-сетне ще пораснем, тогава може би ще внимаваме как ще изживеем живота си.

И той отмести погледа си. Чан видя, че блондинката е прехвърлила вниманието си към младеж със сламеноруса, олисяваща коса, който енергично махаше във въздуха с ръце. Колети вяло махна с ръка в нейна посока.

— Ако се бях държал за Мойра, нямаше да похабя живота си. Казала ти е, че съм с мафията, нали?

Беше ред на Чан да огледа салона. Малка групичка филипинци се държаха заедно и бъбреха. По-голямата част от близо петдесетте момичета, които така свенливо се бяха притискали към подиума в началото, сега бяха в компанията на западняци. На бара бяха цъфнали още бели жени. Оглеждаха се с гладен поглед и по всичко личеше, че нямат търпение да преминат колкото може по-скоро към следващата фаза на нощта.

Чан винаги бе намирал за много интригуващ факта, че места като това се посещават от малко китайци. Онези, които го правеха, обикновено пиеха в усамотение, забили поглед в бирата си. Като него самия например. Щом се добраха до леглото онази вечер, Сандра в типичния си сложен стил на изразяване му каза, че била привлечена от гневната му независимост и от ясно доловимата сила, излъчвана чрез горда самота. Тя не бе забелязала стената на расовата преграда, която той си наложи да прескочи заради нея, нито бе обърнала внимание, че вдървяващата му свенливост се бе разтопила едва след две халби бира. Никой не предполагаше, че дори в най-добрите си нощи Чан не бе намирал смелост за повече от един опит за свалка на западнячка. И ако го отрежеха, безропотно се прибираше в апартамента си, за да прекара до заранта в гледане на кунгфу филми, като добропорядъчен китаец. Истината бе, че западнячките го изпълваха с ужас. Ужасяваха го с готовността, с която се предлагаха и с безстрашието си. А най-вече с телата си, направили възможно съществуването на световната рекламна индустрия. Никъде по света нищо не се продаваше, нито се купуваше, без сделката да бъде подпомогната по магичен начин от появата на европеидни млечни жлези. Какво му оставаше на едно бедно евроазиатче да прави при това положение? Та още от началото на пубертета му фокусът на всичките му хормони бе забит в циците на Запада.

— Не съм съвсем сигурен — каза Чан. Това бе директен превод на най-употребяваната китайска фраза. Като се започнеше от Народната република и се стигнеше до Тибет и Шанхай, неговите сънародници избягваха вземането на становище с тези магически думи. — Подхвърли ми нещо подобно.

Колети кимна.

— Не я обвинявам. Разбира се, аз едва сега мога да видя нещата през нейните очи. Бедните италианци като мен биват закърмени с идеята, че Съединените щати са нещо крайно враждебно за нас и трябва да положим максимални усилия, за да оцелеем. Вземането на пари е само част от стратегията. Истината е, че аз бях част от племе. И ще остана такъв, докато умра. С израстването на Клеър ставаше все по-трудно и по-трудно да крия какъв съм по време на седмичните ни срещи. А на нея започна да й става интересно. Мойра така и не го разбра, но аз можах. Всичко бе много просто. Клеър растеше в Южен Бронкс — среда, несравнимо по-враждебна от всичко, с което и Мойра и аз сме се сблъсквали като малки. Ченгетата наричаха този квартал Индианската територия. Алигаторите имат защитни плочи, на змиите им е дадена отрова, кучетата хапят. Всичко в природата се адаптира към околната си среда. С какви възможности разполага едно умно, привлекателно русо момиче? Момчетата са диви — улиците там са джунгла. В Бронкс правителството отдавна е подало оставка. Там единствената организирана дейност е престъпността. А Клеър искаше да пробие. Още не я обвинявам. Обвинявам себе си. Можех да се справя с проблема по-добре.

— Имала е дълга любовна връзка с мафиот. Мойра спомена за това.

Колети се изсмя.

— Алберто Гамбучи. Нисък, дебел, плешив, не докоснал револвер през живота си. Перач. Като намерил Клеър в леглото с някаква негърка, дойде да ме види и се разплака със сълзи.

Колети поклати глава. Бръчиците около очите му издаваха, че наистина му е смешно.

Чан запали цигара.

— Мисля, че мога да разбера по-голямата част от живота на дъщеря ти, с изключение на края. Двама членове на триада? В Хонконг?

— Да вземем още нещо за пиене?

Колети си проби път към бара между танцьорите. Фигурата му все още бе способна да привлече хорските погледи — тяло на човек, на когото никога не е хрумвала мисълта, че може да го е страх от жена. Явно дори на петдесетгодишна възраст абсолютната увереност в себе си е разковниче на много проблеми. Чан отново погледна към него: сега той говореше усмихнато с блондинката, докато чакаше напитките. Младият сламенорус младеж се чумереше в посока на купищата обърнати с дъната нагоре бутилки над бара и дори извиваше глава, сякаш в опит да прочете етикетите им.

Колети взе двете пинти светло пиво, дари блондинката с последна усмивка и отново си проби път през танцуващата тълпа. Русолявият се опита да възвърне загубените си позиции, но жената се премести на друго място.

— Беше мечтателка — каза Колети, като остави запотените халби върху покритата с нещо като гетинакс маса. — Много умна. Ако се бе родила в друга епоха, щеше да подхване академична кариера. Като малка все искаше да й разказвам за звездите. Започнах да си мисля, че е роден учен. Пристрасти се към смака. Е, да рекапитулираме. — Той сви рамене. — Гениален наркоман, който не знае нищо за света извън Бронкс? Можеш ли да си представиш изопачената картина на реалността в главата на такова дете? Потрябва й цяла година, но накрая успя да запали с идеята си Гамбучи, който пък я продаде на своя дон.

— Китай?

— Именно. Китай. И защо не? Напълно логичен избор. Сицилианските братовчеди ни бяха изпреварили в гонитбата кой да скочи пръв в леглото с руснаците, но тогава още на никого не му хрумваше за Китай. Повечето нюйоркчани нямат дори смътна представа къде се намира тази страна. Идеята: защо да не установим предварителни контакти в ранните фази на колапса на следващата грамадна комунистическа империя, така че този път ние, американците, да въртим далаверите с валута, ние да продаваме танкове на Саддам Хюсеин, ние да предлагаме калашници на палестинците, ракетомети на ИРА, осколочни гранати на колумбийците и пак ние да сложим ръка на всичкия морфин, който излиза от Златния триъгълник? Преди рухването на съветската империя подобен замисъл би граничил с лудост. Но след него такова развитие на нещата изглеждаше неизбежно.

— Само че никой не е знаел мандарин?

Колети отново се изсмя:

— Точно така. Никой от тях не говореше мандарин. А да ухажваш китайците, не е като да преговаряш с руснаци. Не е като нищо друго. Как да се прескочи тази стена? Клеър бе помислила и за това. Мафията и нюйоркските триади се радваха на добри отношения вече близо цяло десетилетие. Двете организация взаимно се уважаваха. Бих казал, дори се възхищаваха една на друга. Тяхната омерта е нещо много по-сериозно от нашата. Да си чувал някога член на триада да дава показания пред голямо жури?

— Наели са Ю и Мао?

— Да. Наели са ги. Имало е някакво споразумение. 14К решили, че идеята е много добра. Видели добър потенциал в нея, но здравото им чувство за реализъм им казало, че ще имат нужда от нашите връзки, за да направят продажбите. Защото и терористите от Близкия изток не говорят мандарин. Да не говорим за колумбийците. Заедно с всичко това 14К видели възможност да стъпят на пръстите на Сун Йе Он, Обединения бамбук… — да не изброявам цялата конкуренция.

Мислите на Чан бясно се носеха. Причината бе не толкова в историята, която Колети разказваше, а в грандиозността на цялото мероприятие. Една жена в ролята на Марко Поло от двайсети век отваряше нов Път на коприната от Изток на Запад. Само че коприната нямаше нищо общо с него.

Оркестърът свиреше „Born in USA“. Колети беше прав, момчетата бяха прекрасни имитатори — ако си затвореше очите, можеше да си представи самия Спрингстийн на микрофона. На дансинга Изтокът се срещаше със Запада вече повече от час. Договаряха се джойнт венчъри и за повечето от тях останалата част от нощта започваше да придобива все по-приемливи очертания. Сламенорусият отново говореше с блондинката. Този път тя го слушаше. Наближаваше онзи час на нощта, когато хората започваха да се опасяват, че ще им се наложи да се приберат у дома сами.

— Едно нещо не мога да разбера — проговори Чан. — Как така организация като американската мафия ще се навие да изпрати младо момиче и двама членове на триада, за да преговарят от нейно име? Възможно ли е това наистина?

Колети, който в този момент отпиваше поредната голяма глътка бира, успя само да поклати глава. Обърса устни и обясни:

— Погледни на ситуацията от друг ъгъл. С изпращането на Клеър те нищо не губят. Мисията е проучвателна. Тя е жена, следователно още по-лесно ще се отрекат от нея, ако нещата тръгнат накриво. А ако се издъни и бъде убита, тогава какво са загубили? Лесбийка наркоманка, с която добре, а без нея — още по-добре. Но тя беше умна, много умна, мозъкът й бе като бръснач. Всичко беше нейна идея, целият замисъл — нейна рожба. Малко ми трябва, за да се почувствам горд с нея. А, и още нещо: кой друг би отишъл? Имаш ли някаква представа колко ги е страх италианците от тайнствения Изток? Там нямаме никакви структури, никакви поръчители. И все пак някой е трябвало да дойде тук. След като Клеър посадила идеята си в главите им, някой е трябвало да вземе решение. И то скоро. Затресла ги треска, защото осъзнали, че е само въпрос на време конкуренцията да се сети за същото. Ако сицилианците успеели да оформят нещата както с руснаците, щели да се превърнат в най-могъщата търговска организация на света. Забележи, казах не престъпна, а търговска. Най-голямата: и „Макдоналдс“, и „Шел Ойл“ и „Кока-Кола“ щели да бъдат плюнки. Оборотът им щял да бъде по-голям от оборота на която и да е страна, може би с изключение само на САЩ и Япония. Та, американците изпратили Клеър, за да изпреварят братовчедите от Палермо.

— Нещата обаче не се развили по плана?

— Да. Станала някаква издънка. Не се безпокой, не съм дошъл да ровя какво точно, желанието ми е само да се ориентирам. И не ФБР, а 14К ми дадоха стоматологичните статуси. Онези приятели много държат да разберат дали каймата в цистерната е от техните момчета.

— Затова ли си тук?

— Предполагам.

— Изпратила те е мафията по искане на триадите?

— Аз съм й баща все пак.

В такъв случай не си тук нито за да помогнеш на разследването, нито се опитваш да бъдеш свястно ченге, помисли си Чан. Напротив, подчиняваш се на заповед, макар ракът да разяжда вътрешностите ти. От друга страна, това май е единственият начин да се напусне мафията, спомни си Чан. И сигурно затова Колети изобщо не се опитваше да пребори болестта.

 

 

Когато се сбогуваха пред хотела на Колети, Чан каза:

— Идва ли Мойра да те види, преди да тръгне за Хонконг?

Колети се поколеба.

— Да… Нямаше как. Аз бях плащал всичките сметки на Клеър от различни медицински заведения. И бях единственият, който можеше да организира получаването на стоматологичния й статус, Мойра даже не знаеше кой е зъболекарят.

Отново тези статуси, мина през ума на Чан. Какъв късмет, че можа да се захване за тях. Макар че в интерес на истината, всички ключови разкрития бяха станали без никакво усилие от негова страна. Но реалният свят на следователя често поднася подобни изненади — често той не е нищо повече от стълб на уличното осветление, около който се събират информаторите, за да свършат работата си.