Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (54)

51.

От спорите на Запада се пръкват странни неща. Като малък Чан бе посещавал често западната част на Новите територии, главно за да вади миди. Помнеше оризищата и гьоловете с патици, помнеше гъмжащите от риба водоеми. Симбиозата по тези места очароваше китаеца в него: гъските по цял ден си седят в застоялата вода и цвъкат, курешките им наторяват езерцата, помагайки на водораслите и другата растителност да избуи, а те на свой ред дават храна на рибките. Или оставяш патиците да се хранят с рибата, или в края на сезона продаваш и рибата, и патиците. Типичен пример за правене на пари от нищо. Източна магия в действие.

От патици обаче не се забогатяваше така бързо, както от контейнери. Над ниските хълмове се виждаше забулен в омара град, който отблизо се превръщаше в некрополис от стоманени гробници, натрупани за икономия на място една върху друга. Бяха два габарита: двайсет на осем на осем или четиридесет на осем на осем фута. Английското Roll on, Roll off добило международна популярност като Ро-Ро, беше навлязло дори в китайския език. Мантра, създаваща пари от нищото. Нищо не сереше, нищо не растеше, а рентата се трупаше и трупаше. Само за двайсет години Хонконг се бе превърнал във второто най-натоварено пристанище на света след Ротердам и тези грамадни сандъци просто трябваше някъде да се складират. Южен Китай — крайният пункт за повечето пристигащи тук стоки — нямаше техниката за поддържане на складове с контейнери, така че практиката бе да се разпечатват тук контейнерите и да се натоварва съдържанието им на камиони, а празните контейнери оставаха да чакат кораб, който да има нужда от тях. Ро-Ро, хо-хо: всичко се бе развило с такава стремителност, че правителството не бе успяло още да прокара каквито и да е било закони, регулиращи използването на тази земя.

Снимка от въздуха би разкрила неочаквана подреденост, но първото впечатление от земята беше за истински китайски хаос. Пътеките между паралелепипедите бяха криви, част от стоманените кутии бяха ръждясали, семейства бяха започнали да отглеждат свине и птици в явно изоставените контейнери, а някои от по новите бяха вдигнати с крикове на трупчета и даваха подслон на различни домашни животни. Стари коли, откраднати коли, изтърбушени коли се криеха из сенките. Тесните коридори се изменяха, скъсяваха или прекъсваха с непредсказуемото добавяне на нови контейнери и единствените надеждни водачи сред тях бяха местните дечурлига.

Чудесно място за криене, отбеляза наум Чан. Беше дошъл тук с Кан в кола без отличителни белези и нямаше никаква представа как да продължи. Когато се изравниха с първите два контейнера, той намали ход. На тях се четеше фирмен надпис Evergreen. Стори му се, че отново е малък и мебелите му пречат да вижда надалеч.

— Мамка му! — каза Кан, свали прозореца и се изплю.

На покрива на колата къса антена изпращаше сигнал, подаван от предавателя, монтиран вместо радио в арматурното табло. Чан носеше друга по-малка антена с предавател, който му бе заповядано да включи в мига, в който излязат от колата.

Чан бе силно озадачен. Кралската хонконгска полиция разполагаше със собствено звено обучени хора, напълно способни да атакуват, обезоръжат и ако трябва да убият опасни бегълци или терористи и Чан бе чул, че комисар Цуи е смятал да ги използва за тази операция. Но Кътберт бе убедил губернатора да наложи вето — отново заради урана. Така че сега хората, които получаваха радиосигналите на Чан, бяха от британските специални сили — корави бели мъже, прекрасно обучени убийци с манталитета на наковални. Самият Чан бе благодарен на всяка рядка възможност да излезе от офиса си след последната среща с Джек Сю и комисаря.

Още след сблъсъка с китайския граничен патрул интуицията му бе подсказала, че Бейжин ще упражни всички средства за натиск и следствието ще бъде прекратено. Беше сбъркал, впрочем както с толкова много други неща в този случай. Радж^[1] се бе събудил и бе гневен или поне Кътберт бе гневен. Чан беше принуден да вземе картечен пистолет. Оказа се по-тежък, отколкото изглеждаше, и сега кобурът го притесняваше. Когато му го пристягаха, Кътберт бе прошепнал в ухото му с настървеността на ловец:

— Не се страхувай да го използваш, Чарли. Няма да има никакви разследвания, имаш думата ми!

Чан намести кобура с едната си ръка.

— Мислех, че знаеш къде е — раздразнено се обърна той към Кан.

— Ами тук. Ето го, тук е — и Кан махна с ръка към контейнерите. — После замислено смръкна. — Само си помисли колко много неща можеш да скриеш тук.

Чан намали съвсем скоростта и се опита да си представи за какво мисли Кан.

— Ще трябва да питаме — каза накрая Кан.

— Какво да питаме?

— Там, където те се крият, контейнерите са подредени по особен начин. Познава се. Няма да ти кажа по какво. Защото знам какво ще направиш — ще ме отрежеш от сделката.

Чан спря колата. Убиецът слезе и отиде да говори с малко момиченце на около дванайсет години. Тя имаше големи овални очи, кичур коса като черна кадифена завеса и усмивка, способна да ти разтопи сърцето.

Саливер се върна ругаейки.

— Няма да повярваш! Малка кучка! — Той поразен поклати глава.

— Какво?

— Поиска хиляда долара.

— И ти какво чакаш?

Саливер изгледа Чан, сякаш виждаше пред себе си най-големия идиот на света.

— Да свали от цената, естествено.

Той стоеше до колата с гръб към момиченцето. Чан я видя бавно да се промъква към тях и да докосва убиеца по ръката.

— Окей, деветстотин — каза тя.

— Приспадам го от възнаграждението ти — предупреди Чан и се усмихна на детето. Слезе от колата и си спомни, че трябва да включи радиото.

 

 

Изоставени коли и мотоциклети. Опитното око на Чан забеляза използвани презервативи, следи от големи, средни и малки огньове, трупове на кучета и котки, захвърлено мъжко и женско бельо, счупени уокмени, остатъци от печени патици, алуминиеви тигани за приготвяне на ориз — среща на Изтока и Запада.

Двамата с Кан последваха момиченцето, което безгрижно пое по коридори, осеяни със следи от различни престъпления. В един момент минаха покрай два стари матрака, набор от гумени ленти, спринцовки за еднократна употреба, топчета памук и капачки от винени бутилки. Американските полицаи им викаха „стрелбища“: гумените ленти, за да изпъкнат вените, капачките, за да загреят хероина, памукът, за да попият последната капка. Чан разбра, че се приближават.

Без предупреждение детето спря и посочи. Пътят им бе блокиран от два контейнера, сложени един върху друг. Тя направи знак, че трябва да заобиколят — онова, което търсеха, се намираше от другата страна. После протегна ръка и Кан крайно неохотно отброи деветстотин хонконгски долара. Сделката си е сделка. Особено, когато те наблюдава полицейски инспектор с картечен пистолет.

Чан каза на Кан да изчака. Върна се три контейнера назад, зави наляво, пак наляво и още веднъж наляво. При всеки завой обаче пътят му се оказваше блокиран — центърът на лабиринта беше нещо като стоманена крепост. Накрая видя стълба. Опитното му око различи петте тънки жички на несъмнено примитивна алармена инсталация върху стълбата. Освободи картечния си пистолет и бавно се изкачи, внимавайки за жичките. В горната част на контейнера, на който бе подпряна стълбата, се откри неочаквано голямо пространство, отворено за светлината, но напълно скрито от всички страни с контейнери, плътно долепени един до друг. Зад ъгъла бе опъната тел и на нея бяха метнати небрежно джинси, мъжко и женско бельо, тениски. Под телта, подпряла гръб на контейнер, седеше с отпуснати рамене Клеър Колети. Хероинът я бе състарил. Ако я срещнеше в тълпата, Чан със сигурност би й дал петдесет.

Гладко обръсната глава, сини издължени очи — лице от комиксите: жената котка. Изглеждаше посивяла. Тънките съсухрени ръце непрестанно чешеха различни места от тялото й. От своето място Чан виждаше най-добре главата й: тя беше като видеокамера в режим на случайно търсене. В един миг дори погледна нагоре към него, но погледът й не регистрира нищо. Потеше се обилно.

— Джони? Хайде, да те шибам… — Акцентът бе нюйоркски, от Бронкс, но не като този на Мойра. Клеър говореше бързо и надменно.

— Готвя.

— Да… Ама побързай, моля те.

— Искаш ли ти да го направиш?

— Аз не готвя… Мисля, че вече го изяснихме.

— Да, да. Великият Хан не готви.

Джони каза нещо на мандарин. Друг мъжки глас късо се изсмя.

— Момчета, вие пак ли ще се бунтувате? Не бих ви посъветвала. Нали знаете — аз съм единственото ви спасение от това място.

— Да, Ваше Превъзходителство, помним. — Кикот.

Клеър направи гримаса, после си позволи да се усмихне.

— Майната ви! — Тя поклати глава. — Трябваше да поискам да ви отрежат топките.

Изпод контейнера, на който стоеше Чан, излязоха двама китайци. Единият носеше капачка, вторият — спринцовка. Онзи с капачката седна до нея, другият срещу нея. „Спринцовката“ постави иглата в капачката и издърпа буталото. Клеър взе с движение, издаващо дълъг опит, гумена лента, омота я около предмишницата си и няколко пъти я изви. Взе спринцовката с другата си ръка, след дълго опипване се спря на вена, заби иглата и натисна буталото. Чан видя тялото й да се сгърчва, от устата й се откъснаха нечленоразделни звуци на наслаждение. След секунди се отпусна на земята свита като зародиш.

— О, боже…

Чан изчака двамата китайци да свършат със себе си. Знаеше, че разполага с десетина минути, през които ефектът ще е максимално силен. След това те щяха да бъдат в състояние да действат повече или по-малко като нормални хора.

Клеър бавно се надигна и се подпря на стоманената стена. Единият от мъжете последва примера й. Другият още лежеше в краката им.

Клеър бавно заговори:

— Знаеш ли какво видях, макар че се сещам едва сега? Видях някой на покрива.

— Покрива? — глупаво се захили Джони. — Покрив, казваш? Ваше Превъзходителство, ние нямаме покрив.

Клеър се усмихна, после и тримата избухнаха в смях.

— Да, хм… — Тя се почеса по бръснатата глава все така усмихната. — Май… Добре беше, а?

— Само благодарение на вас, Ваше Превъзходителство.

— Ъ-ъ… можеш да си спестиш „превъзходителството“. Не бих имала нищо против, още повече, че само се кодошите. А би трябвало да сте ми благодарни. Ако не бях аз и двамата щяхте да сте мъртви. Какво беше това, да го еба?

Чан се приземи с малко непохватен карате скок, претърколи се през рамо и коленичи, насочил картечния пистолет.

— Никой да не мърда, полиция, вие сте арестувани!

— А…?

Шест разширени зеници напразно опитваха да го фокусират.

— Уау! — Клеър се почеса по ръката и се ухили. — Някой току-що падна от небето.

— Мамка му.

— А може би е паднал от хеликоптера, който чувам.

— Да го шибам…! Хеликоптери! Махам се оттук. — Клеър се опита да стане. Плъзна се нагоре по гръб, все така опрян на стената на контейнера, но нямаше сили и се отпусна обратно. — Мамицата му… Така съм се надрусала… Дявол… мисля, че ни намериха.

— Не мърдайте — повтори Чан. — Не искам да причинявам нищо лошо.

Клеър го изгледа изпод тежките си клепачи.

— Този даже има английски акцент.

— Ама нали тук всички са такива.

— Марсианец пада от небето и проговаря на шибан английски, да го еба!

Чан искрено се надяваше, че никой от тримата няма да се опита да избяга. Но как да внуши страх и респект у някой, чието съзнание се рее в безкрая? Знаеше, че не би могъл да стреля. Затова просто стоеше и безпомощно ги гледаше, а те бяха зяпнали към хеликоптера, който се бе материализирал от нищото като праисторическо чудовище. За тях той представляваше по-интересна гледка от Чан с неговия невзрачен картечен пистолет. Гледаха ококорени и въртяха глави, докато машината се наклони, увисна и създаде малък тайфун от прах в другия край на заграденото място.

— Божичко, представяла съм си ги как идват и ни вземат — каза Клеър, все така втренчена. — В нищо не могат да ни обвинят, освен притежание.

— Ваше Превъзходителство, ние нали се страхувахме не от полицаите.

Клеър се почеса объркано по главата.

— Да, вярно. Мамка му… — После се обърна към Чан. — Ей ти, тук има ли програма за защита на свидетелите? Защото ние можем да предложим неща, от които ще ти настръхне косата. С международно значение, нали се сещаш…?

Чан проследи с поглед двама командоси от Специалните сили да се спускат с непостижима бързина по хвърлените от хеликоптера въжета. Те скочиха на земята и мигом се затичаха към тях.

— Спокойно — извика Чан. — Държа ги на мушка. Вече ги арестувах. И без това не могат да мръднат. Не са въоръжени. Казах, че съм ги арестувал! — Сигурно не го чуваха, заради грохота на хеликоптера. — Безпомощни са, всичко е наред!

Но двамата командоси сякаш бяха глухи.

Те заеха позиция под ъгъл спрямо тримата нещастни наркомани и насочиха към тях оръжията си с изпънати ръце. Чан се хвърли на земята и видя куршумите от картечните пистолети да пронизват първо телата, а после и главите на Клеър и двамата й партньори.

Под гърма на хеликоптера по стената се стичаше човешка пихтия с консистенцията на диня. Бяха изминали не повече от двайсет секунди от момента, в който Клеър беше произнесла последните си думи.

— Бях ги покрил, нямаше никаква опасност, те бяха невъоръжени и ние можехме да ги разпитаме — бърбореше той в състояние на шок, докато двамата го отвеждаха през заграденото място към въжето. По него се спускаха нови двама командоси.

— Можете да почиствате — каза единият от стрелците.

Новодошлите кимнаха и делово пристъпиха към телата.

Стрелците извадиха отнякъде кожен колан, нахлузиха го на тялото му, закопчаха го и преди да се усети, той се озова издърпан над стоманения лабиринт в кабината на хеликоптера, където две яки ръце най-безцеремонно го поеха и обработиха с брутална ефикасност. Веднага след него по същия начин бяха изтеглени стрелците. Няколко минути по-късно се прибраха и „чистачите“, хеликоптерът се наклони на една страна и полетя.

Единият от командосите каза на пилота:

— Ще ни трябват булдозери, подемна техника, а контейнерите са подредени много плътно… о, и нещо за огън.

Пилотът щракна някакъв ключ.

— Тук операция „Ръкавички“, чуваш ли ме?

— Чувам те, „Ръкавички“, казвай.

— Имате координатите. Изпратете булдозери, подемна техника за обработка на контейнери… и нещо за бърз лагерен огън. Имам предвид нещо, което изпепелява и не оставя следи. Край.

— Ще вземем мерки. Край.

 

 

Натикаха Чан в задната част и двамата стрелци се наместиха пред него. Вече му бяха взели пистолета. От другата страна седяха още трима — хеликоптерът беше голям. Под тях се виеше лентата на пътя, водещ обратно към Каулун и остров Хонконг.

Чан усещаше, че в гърдите му се надига страшен гняв. Най-сетне бе намерил загадъчната дъщеря на Мойра и през няколкото минути, с които бе разполагал, за да я наблюдава, мистерията се бе разпаднала. Беше разбрал коя е тя и всеки полицай от уличен патрул безпогрешно щеше да идентифицира нея и приятелите й: неизлечими фантазьори — онези, които още от детска възраст знаят, че реалният свят е нещо, с което няма да могат да се справят. Хора, които стават престъпници от слабост и отчаяние, и заслужават да бъдат третирани като обикновени престъпници, а не като терористи. Каквато и да бе връзката с урана, повече от ясно бе, че тези тримата не могат да бъдат нищо повече от куриери.

Единият от стрелците се обърна към колегата си:

— Беше ситуация със заложници — нямахме избор. Полицейски офицер под смъртна заплаха.

Другият — той имаше хлътнали бузи и белег, започващ от едната му скула и свършващ в ъгълчето на устата — кимна. После се обърна към Чан:

— Чу ли? Тези момчета ти спасиха живота. Бих се радвал да чуя думи на благодарност за това, което сториха за теб.

Стрелецът пред Чан престана да се прави, че Чан не съществува и го погледна право в очите:

— Е, китайче?

В начина, по който тези хора се държаха, нямаше никаква физическа заплаха срещу него и Чан не се страхуваше, че примерно биха могли да го изхвърлят от хеликоптера. Въздействието, което му оказваха се дължеше повече на неявната форма на сплашване, на знанието кои са, какво бяха направили и не на последно място на самия факт, че бяха станали командоси от Специалните части, за които се говореха какви ли не неща. Чан все още не можеше да се отърси от шока. Но по-дълбока от шока беше покрусата. Дъщерята на Мойра бе мъртва, двамата й компаньони също — убити в резултат на безсмислена десантна акция. Трябваха му няколко минути да излезе от състоянието на пасивно отчаяние и да се справи с мъжа пред себе си. Накрая се овладя, наведе се напред и заговори с контролирано презрение:

— Запиши в доклада си каквото пожелаеш, войнико, но ако ме наречеш „китайче“ още веднъж, аз ще намеря начин да ти напъхам топките в гъза! Разбра ли, путколики?

Чан се облегна, усещайки, че вече му е малко по-добре. Рядко, доста рядко, но епизодичният изблик на враждебност може да се окаже по-добро лекарство срещу депресията от възпитаната сдържаност.

Мъжът размени поглед с колегите си, но разумно не каза нищо повече. В Стенли ги чакаше Кътберт. Той не обърна никакво внимание на Чан и се затвори в една стая с войниците, за да му докладват. Чан бе върнат в Сентръл с правителствена кола и всички се държаха, сякаш изобщо не е присъствал на сцената на клането.

 

 

Когато се прибра в офиса си, той започна неспокойно да крачи пред притихналия Астън, отказваше да отговаря на въпросите му, през няколко секунди прибираше с ръце назад черната си коса и се опитваше да овладее посттравматичния ефект от шока. Накрая извади диктофона от чекмеджето на бюрото, сложи го в джоба си и се прибра вкъщи.

Изпълнен повече с мъка, отколкото с гняв, той намери лист хартия и с големи букви написа: „Тя е мъртва. Чан“.

Изчака листът да завърши печалния си път около валяците и да излезе от машината.

Извади бира от хладилника и се опита да овладее нервите си. Беше на дивана и отпиваше от кутията, когато телефонът иззвъня.

— Добре ли си?

— Да. — Прочистване на гърлото.

— Дойде хеликоптер, чух изстрели, побягнах.

— Умно.

— А парите?

— Мисля, че ще платят. Стига да не си видял хеликоптер и да не си чул изстрели.

— Какъв хеликоптер? Какви изстрели?

— Добре. Като получиш парите, изчезвай. Това е моят съвет.

— Ясно. — Пауза. — Работата е голяма, нали?

— Да.

— Напомняш ми за редови войник на триадите. Подчиняваш се на заповеди и не се интересуваш кой ги дава. Така ли е?

Чан остави слушалката, без да отговаря. „Така“, каза той на бирената кутия. Две бири по-късно вече бе събрал сили да се изправи срещу диктофона.

— Към дело сто двайсет и осем, Монгкок, вътрешно разследване. Тази паметна бележка има за цел да регистрира развитието на събитията в западната част на Новите територии около единайсет сутринта на седемнайсети май хиляда деветстотин деветдесет и седма година…

Когато приключи, взе асансьора до партера и се разходи около блока. Щом се прибра, сети се да провери пощенската си кутия. Намери в нея лист с нарисувана инвалидна количка и инструкции на английски. Предлагаше се среща на седемнайсети май около полунощ.