Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (28)

25.

Сър Майкъл Хендерсън измъкна туловището си от салона на първа класа на самолета, кацнал от Лондон, и незабавно бе поздравен от старшия дежурен на имиграционния контрол, който нарече „сър“ високия метър и деветдесет и тежък над 110 килограма мъж и вежливо се осведоми дали е пътувал добре, на което заместник-министърът отговори с гръмкия си глас „Отлично“.

Служебното лице поведе висшия правителствен служител към врата с надпис „Вход забранен“ и после по коридора зад редицата кабини за паспортен контрол, към другата страна на летищния комплекс, където чакаше Милтън Кътберт. Двамата топло се здрависаха, преди Кътберт да въведе своя патрон и пряк началник в бялата правителствената „Тойота“, управлявана от служебен шофьор и приятно охладена от вече работещ климатик. Дипломатите се настаниха на задната седалка, а шофьорът подкара към Сентръл.

— Точно навреме за обяд — отбеляза със задоволство Кътберт.

— Всъщност, аз идвам точно заради обяда. Нямаш представа в какво отвратително място се е превърнал Лондон — там се забелязва определена деградация в постиженията на цивилизацията. Всички вече се ужасяват от мисълта, че могат да бъдат забелязани да се наслаждават на прекрасен делови обяд и да си навлекат някой смразяващ епитет от ограничения речник на онези, които не правят гафове: „декадент“, „прахосник“ или „подозрителен консуматор“ — можеш ли да си представиш! Веднъж дори чух да наричат министър лигльо, защото си беше позволил да завърши обяда си с коняк. Това е възраждане на фашизма, Милтън, и косата ми настръхва! Дори нямаш представа какъв късмет извади през последното десетилетие, командирован точно тук, в този бастион на разкошния laissez-faire.

Кътберт се поусмихна.

— В клуба ли да отидем, или предпочиташ висшата кулинария на „При Пиеро“?

— Скъпи мой, за един изстрадал пролетарий като мен, клубът предлага нещо повече от висша кулинария. Ще ти призная, че дремнах по време на полета и сънувах възможно най-вълшебния сън през живота си, най-запомнящото се от който бе картината на онази прословута сребърна количка в клуба ти, носеща огромен къс леко недопечен ангус^[1] с розова коричка от костен мозък, с гарнитура от йоркширски пудинг^[2], хрускав в края, но с прелестна мекота в средата. Другото, което все още живо си спомням, беше бутилката бордо. Признавам, че не успях да зърна етикета, но ми изглеждаше като „Сан Жулиен“ или може би „Сан Естеф“.

— Да не е била „Сан Естеф“ 1984, „Ко Д’Естурнел“?

Хендерсън остави тежката си ръка да се отпусне върху лакътя на Кътберт и леко го стисна.

— Повярвай, Милтън, започвам да си мисля, че си станал ясновидец.

Кътберт реагира на шегата на Хендерсън с продължително засмиване. Дори ако не беше рангът на неговия гост, той пак би се възхищавал на единствения измежду познатите му, способен да реши кръстословица на „Таймс“ по-бързо от него самия. Но умственият потенциал на този човек се проявяваше и по други достатъчно красноречиви сами за себе си начини. В тялото на капризния гурме се криеше бюрократ, надарен с необичайна лукавост и дълбочина на замисъла. Дори ако Кътберт не го харесваше, щеше да е глупак да не опита да спечели благоразположението му. Най-презрените служители в Уайтхол бяха именно измежду онези, пропуснали да се преклонят пред гения на сър Майкъл Хендерсън.

 

 

Шофьорът спря пред въртящите се врати на „Хонконг Клъб“ на „Джексън роуд“ и излезе да отвори задната врата от страната на Хендерсън. Във фоайето Кътберт с жест го покани да мине напред. Отдясно висеше портрет в естествена големина на кралицата и единбургския херцог^[3], а отляво бе гардеробът, където стояха двама скучаещи китайци. Четирима известни англичани, които той лично познаваше, чакаха пристигането на своите гости, а пред асансьора се срещнаха с главния секретар на Хонконг.

— Давай, Майкъл, ако, разбира се имаш смелост да противопоставиш на японската технология масата на тялото си — каза вместо приветствие главният секретар.

Хендерсън широко се усмихна:

— Питър, какво, по дяволите, правиш тук?

— Аз работя в Хонконг, Майкъл. Не може да не знаеш това.

— А, чух слуха… някакъв секретар, прав ли съм?

— Нещо подобно — призна главният секретар. — А теб какво те води в нашите тихи води?

— Отби се да обядва — намеси се Кътберт в мига, в който вратите на асансьора се затваряха.

— В такъв случай ще поръчам двойна порция, преди да е изял запасите от печено.

Смеейки се, тримата се отправиха към „Джексън рум“, където метрдотел китаец ги посрещна с отработен чар и придружи Хендерсън и Кътберт до обичайната маса на дипломата в един от ъглите в дъното на салона. На всички маси, покрай които минаха, седяха само мъже — „Джексън рум“ бе забранено за жени място по обяд.

Седнаха едновременно, извадиха салфетките от пръстените и вдигнаха поглед към чакащия метрдотел.

— „Блъди мери“ — каза Хендерсън.

— Същото — поръча Кътберт и се усмихна протоколно в посока на китаеца кралски съветник, обядващ в компанията на главния прокурор на съседна маса.

— Главният ви секретар ми се стори малко изпосталял — отбеляза Хендерсън. — Надявам се не е започнал някоя от модните напоследък диети?

— Мисля, че големите му грижи са свързани по-скоро с бъдещето на Хонконг.

— А-а, това ли било! Е, той винаги си е бил воин, помня го от Итън. Точно затова предложих да дойде тук. И съм много доволен, че го направих, защото той така и не погледна назад. Не притежаваше нито самообладанието, нито достойнството да работи в екип при нас. Но не му споменавай за тази ми оценка, моля те.

— И мен ли изпрати тук по същата причина, Майкъл?

Хендерсън събра големите си ръце над масата, сякаш се готвеше да произнесе молитва.

— Скъпи мой, ти си тук, понеже си единственият, който притежава хладнокръвието да контролира последните часове на Свещената британска империя… или ако щеш на остатъците от нея.

— Така ли? Навремето ми каза, че било, защото владея кантонски и мандарин. — „Като кули^[4]“, помня, че подметна тогава.

Хендерсън укоризнено цъкна с език.

— Не допускам да си го взел за чиста монета. Знаеш мнението ми за езиците, особено азиатските. Как, дявол да го вземе, можеш да направиш свястна кръстословица, когато разполагаш с десет хиляди йероглифа… или колкото там има? Виж китайската кухня — това е нещо, към което човек не може да се отнася иначе, освен с възможно най-дълбоко уважение. Както и да е, помня, че ти застъпи тук с голямо настървение. Предполагам — и ако е така, ти ми се издигаш в очите — че те е привлякла именно местната кухня, след като бюрото в Париж бе запазено за стария Мофат.

— Кухнята… и Китай.

Хендерсън позволи на погледа си да се задържи малко по-дълго върху Кътберт.

— Да, и Китай. Добре, предлагам да оставим деловите въпроси за след основното блюдо. Знаеш колко стриктен съм в спазването на определени приоритети.

Кътберт дискретно погледна часовника си. Един и нещо. По начина, по който Хендерсън следеше сомелиера^[5] да отваря бутилката „Сан Естеф“, ясно бе, че заместник-министърът едва ли ще проговори по служба преди късния следобед.

 

 

И Джонатан Вонг погледна часовника си за пети път през последните пет минути. Камионите трябваше да пристигнат точно в един часа, но вероятно бяха забавени от трафика по „Куинс роуд“. Видя, че Саукрос — банковият директор, определен да контролира операцията — също се безпокои. Двайсет души от охраната на банката стояха нащрек пред входа на тунела за хранилището, прихванали пушки помпи, но Вонг бе много по-любопитен какво правят петимата бели мъже, които банката бе наела от охранителна компания, занимаваща се с малко по-различен бизнес. Те бяха заели избрани от тях самите стратегически места около хранилището и чакаха по свой начин. Криеха се зад стени и колони, но очите им не преставаха неспокойно да шарят. На вратовете им висяха черни автомати с метален приклад. Белите, според Саукрос, бяха повикани специално за случая.

Той чу предупредителния вик едновременно с появата на приближаващия към тях камион. Някой натисна бутона на стената пред входа, стоманената врата бавно се вдигна и малкият брониран камион се изкачи на рампата в зоната пред самото хранилище. Саукрос натисна друг бутон и вратата се спусна. Бяха сами с първата партида. Вонг проследи с поглед разтоварването на кашоните с китайски йероглифи на тях. После размени поглед със Саукрос и го последва в помещението на хранилището, където чакаше екип от банкови служители. Всеки от тях седеше на скамейка, монтирана в стената, а на масичка пред себе си имаше банкнотоброячна машина. Вонг знаеше, че машината позволява настройка за даден тип валута.

Макар животът му досега да бе протекъл под знака на парите, Вонг никога не бе виждал подобна сума, събрана на едно място. Само няколко минути по-късно броячните машини около тях забръмчаха, прехвърляйки през себе си пачка след пачка: повечето в познатото мръснозелено, черно и бяло на американските долари, други в налудничавите цветове на австралийския долар, малките германски марки, холандските гулдени, италианските лирети, испанските пезети, сингапурските долари… изглежда престъплението се бе превърнало в доходен бизнес из целия свят. Вонг осъзна, че е заобиколен от пари в количество, от което мозъкът просто блокира. Зад цялата тази монотонност стоеше смърт, робство, проституция. Видя, че Саукрос не е на същото мнение. Англичанинът наблюдаваше запленен планината от пари. Когато и последната банкнотоброячна машина спря да работи, той стана, лично провери индикацията с натрупаните суми на всяка машина, въведе числата в калкулатора си и след като завърши обиколката се върна при Вонг.

— Ще проверим сумата трикратно, разбира се, но от първия път разполагам с информация, че става дума за около двеста милиона щатски долара в различни валути.

Вонг кимна.

— Ще пристигнат още два камиона.

— Ще трябва да се подпишете, освен ако, разбира се, не пожелаете сам да проверите…

И той му подаде протокола. Вонг се подписа от името на своята компания за получаването и предаването за съхранение от банката на сумата от приблизително двеста милиона долара, разбита по видове валути. Саукрос на свой ред връчи на Вонг разписка. Без да си кажат нито дума повече, двамата излязоха отвън в очакване на следващия камион. Изправен на „Куинс роуд“ в квартал Сентръл, Вонг най-сетне разбра какво означава вечния подземен шум, който бе чувал тук. Твърде нисък, за да бъде в диапазона на човешкото ухо, но долавян подсъзнателно и излъчващ невероятна сила — тътенът на парите.

 

 

В три без петнайсет Хендерсън приключи с последното парче „Стилтън“^[6] и допиваше втората си чаша „Дау“. Кътберт помнеше, че трябваше да дойде ред на пурата, преди гръмкият глас на дебелия мъж да снижи регистъра и да стане тих, дискретен и сериозен. Точно така се случи и този път: в мига, в който сервитьорът подряза дебелата „Ромео и Жулиета“ и я запали, Хендерсън се облегна, огледа се с неподозирана до този момент за него бързина, и каза:

— Е?

— Циян.

— Обикновено той стои зад всичко, Милтън. Поне доколкото си спомням.

— Само че този път ще бъде трудно да му се противопоставим. В миналото той ни доставяше удоволствие с инфантилното си желание да изпита границите на търпението ни. Сега обаче си мисля, че нещо го е разгневило.

— Нещо, зад което стоим ние?

— Колкото и странно да е, не мисля така.

— Започни най-добре от началото, Милтън. Знаеш, че уважавам икономичния ти начин на изразяване. Но сега разполагаме с целия следобед.

От обядващите по другите маси в „Джексън рум“ бяха останали петима или шестима — най-верните измежду редовните посетители. С дискретност, достойна за английски икономи, китайските сервитьори ловко заобикаляха отдалеч масата на Кътберт и той от опит знаеше, че нямаше да им досаждат до шест вечерта, ако се наложеше.

— Добре. Щом не възразяваш, ще се върна към самото начало. Първо, Циян и шестнайсетимата му стари партньори управляват Южен Китай. Второ, Форин офис направи голям гаф, пропускайки да привлече и Циян в преговорите по връщането на Хонконг. Трето, в мига, в който бе публикувана Съвместната декларация на Лондон и Бейжин, Циян заплаши, че ще отвори границите и ще позволи Хонконг да бъде залят от вълна от десет милиона емигранти, ако не отидем на подписване на таен протокол с него. Знаеш, че тогава те уведомих, ти отиде при министъра на външните работи, той поиска среща с премиера, а тя изпадна в пристъп на ярост…

Хендерсън кимна и внимателно чукна края на пурата си в тежкия бронзов пепелник.

— Тя беше готова да обяви война на КНР. Повикаха ме да й говоря. Отне ми цял ден, наложи ми се дори да се примиря вместо обяд с прословутите достойни за съжаление сандвичи, които ядат в наши дни на номер 10^[7], за да докажат, че са заети, невротизирани конформисти… ами, като всички останали. И ще ти призная, Майкъл, че киселините, които имах, не ми позволиха да мигна онази нощ.

Кътберт се насили да се усмихне.

— С обичайната си красноречивост ти в крайна сметка успя да убедиш мисис Тачър, че Китай не е точно същото като Фолкландските острови и че дори ако успеем да спечелим благодарение на съвременната технология войната срещу Народоосвободителната армия — при всички положения едно много голямо „ако“ — политическите последици от това, че сме похарчили примерно милион китайски войници, за да защитим една малка скала, която по начало не е трябвало да си присвояваме, са прекалено тежки дори от по-висшата гледна точка на министър-председателката. Не знам какво ти е казала тя, но помня колко живо ми представи нещата ти. — Хендерсън, повдигна вежди. — Ти каза, че в цялата човешка история империите са минавали през едни и същи етапи. Етап първи — пионери от родината осъществяват контакт с по-малко развити народи в далечни земи; етап втори — по следите на пионерите нахлуват търсачи на печалба; етап трети — местните аборигени загубват невинността си и започват да искат все повече и повече срещу своята експлоатация; етап четвърти — родината изпраща армия; етап пети — екзотичните далечни земи се колонизират и започват да се управляват от второкласни пришълци от родината; етап шести — военната и политическа воля на родината започва да се клати, с други думи, време е за изтегляне; етап седми — преходният период между решението за махане и окончателното изтегляне е маркиран от шизофреничната нужда да угодничиш пред своите и да се пъчиш пред чуждите.

— Казал съм всичко това…? Трябва да е било след обяд.

— Тогава, Майкъл, аз си направих извода, че в задълженията ми влиза да се чупя в кръста. Точно това и започнах да правя. Всеки път, когато варваринът поиска нещо — а това означаваше приблизително веднъж седмично — аз, метафорично казано, падах на колене в името на кралицата и добре му облизвах задника.

Хендерсън се задави с пурата си.

— Боже господи…

— Ето вчера — и това е само пример — трябваше да разреша прехвърлянето на петстотин милиона долара през границата. Половин милиард! Разбира се, онзи простак само ни провокира. Единственият случай, когато си позволих директно да го отрежа, беше когато поиска военна помощ, за да си прехвърли морфина от границата до складовете в Каулун.

— Морфинът?!

— Информирах те със секретна докладна — нали се сещаш: „След прочитане да се изгори“. Той има няколко фабрики в Юнан, купува опиума от Бирма или Тайланд, но и сам го отглежда във фермите си. Цялата операция е под прекия надзор на Народоосвободителната армия, която използва за целта маса роби. Нашият човек продава на различните мафиотски групи по света. Това е най-изгодната му операция, но той върти пари и по други начини. Например продажбите на оръжие в Близкия изток също не са за пренебрегване.

Хендерсън спря поглед върху Кътберт за един дълъг момент, докато всмукваше от пурата.

— Ясно-о… Можем да приемем значи, че си избегнал пряко замесване в трафика на хероин, без да дадеш повод за военна инвазия. Ами, поздравления!

— Той каза, че и без това няма нужда от нас — щял да използва местните триади. Така и направи. А ние трябваше да гледаме отстрани безпомощно как триадите — особено 14К и Сун Йе Он — набират сили и просперират с протекцията на Народоосвободителната армия.

Кътберт млъкна. Беше се постарал да извади всякаква нотка на възмущение от разказа си, защото ако имаше нещо, което Хендерсън мразеше в хората си, то бе заемането на по-висша морална позиция — вулгарно упражнение, съвсем правилно запазено за изпълнение от политиците.

Хендерсън погледна пурата си, която бе започнала да потъмнява по края с пръстен от прелестен катран. Оценяващо я завъртя между пръстите си и се усмихна.

— Знаеш ли… не мисля, че има нещо в живота ми, за което искрено съжалявам, но ако съществува такова, за което да се поздравявам, това е, че имах късмета да завърша история в Оксфорд. Това не само създава усещане за перспектива, но дава на познавача на човешките недостатъци острия нюх да долавя характерните расови предразположености. Когато се пенсионирам, сигурно ще напиша малък трактат, в който да изложа теорията си. Работата не е в хората, Милтън, а в нещо, което извира от самата земя в различните части на света и което има определен ефект върху човешката психика, карайки хората да реагират по един и същи специфичен за тях начин поколения наред. Южен Китай, например, изглежда е създаден от боговете като център на пиратството, в частност на наркотрафика. Китайците просто ни причиняват онова, което ние сме им причинявали преди сто години. И го правят на същото място, с точност до инч — складовете на Каулун. Колко интересно…

— Ще очаквам с нетърпение да прочета твоя трактат. Но може би ще ти бъде интересно да научиш, че на последните събития не може да се гледа като на историческа предопределеност.

Хендерсън бавно кимна, като кон, който клати глава.

— Продължавай, ако обичаш.

— Опитах се да сглобя нещата, колкото можах. Предварителната ми хипотеза е, че нашият съвременен Чингис хан си е втълпил, че трябва да разполага със собствена атомна бомба преди Коледа, а едни от местните триади — подозирам 14К — са използвали международните си престъпни контакти, за да му намерят доставчик на обогатен уран, годен за влагане в ядрена бойна глава.

Ако бе очаквал някакво трепване в знак на загриженост, Кътберт остана разочарован. Хендерсън отново просто кимна, но Кътберт чувстваше, че е приковал изцяло вниманието му.

— Аха…! — каза накрая Хендерсън.

— Станала е някаква издънка — не знам каква точно — защото уранът е бил изхвърлен заедно с товар малокалибрено оръжие и други любими на контрабандистите стоки, които не са толкова интересни. Очевидно не без връзка с вноса на обогатения уран в колонията е открита преди няколко седмици на цистерна, пълна с човешки останки — смлени на кайма човешки останки. Опасявам се, че преди да мога да направя нещо по въпроса, районният началник в Монгкок прехвърли случая за разследване на най-добрия си човек…

— Защо се опасяваш?

— Защото главен инспектор Чан е фанатик, който не се отказва. Ако не беше той, уранът никога нямаше да бъде намерен. Вчера се опитах да го сплаша, като подметнах на НКБК, че самият той е замесен в контрабандата — историята е много дълга, за да те занимавам с нея — но се оказа, че той има желязно алиби. Много жалко… Защото аз се надявах с този ход да го извадя от случая и да му спася живота.

Хендерсън дръпна от пурата си, изпусна дима с наслаждение, любовно я погледна, чукна пепелта й в пепелника и прочисти гърло.

— Поправи ме, ако бъркам, но ми се струва, че си спомням паметна бележка, написана от един от нашите, че Чан няма да бъде свален от случая, така ли беше?

Кътберт се изкашля.

— Хм… да, но аз се опасявам, че авторът на тази бележка не е титан на мисълта. Както и да е, това беше преди откриването на урана. Едва ли е нужно да подчертавам какъв космически скандал ще се разрази, ако това стане известно преди нощта на трийсети юни. — Принуден да направи забележка от морално естество, Кътберт потърси спасение в трето лице: — Знаеш ли, има такива, за които подобен сценарий олицетворява най-лошия кошмар на човечеството.

— Имаш предвид попадането на атомна бомба в ръцете на азиатски войнолюбец? Да, мисля по̀ мелодраматично настроените сред нас могат да погледнат на нещата и от този ъгъл. Аз не съм либерал, Милтън, нито гледам ням от възхищение на приноса на определени етнически малцинства към нашето общество, но според мен някои форми на расизъм са напълно лишени от каквото и да е било обективно оправдание за съществуването си. Денят на Азиатеца е настъпил. Имаме ли правото да смятаме, че нашият собствен ден е бил чак толкова славен и страхотно успешен? Я да направим рекапитулацията: две световни войни, невъзстановими поражения на околната среда, градове, раздирани от социални напрежения, СПИН, изчезването на семейния живот, евросклерозата и т.н. Ако нашият човек размаха бомбичката си под нечий нос, Чичо Сам ще му я отнеме, сигурен съм в това. А дори Чичо Сам да си направи оглушки, японците вероятно ще се събудят за регионалната си отговорност, особено като имаме предвид собствената им фобия, когато става дума за подобни неща.

Кътберт се намръщи. За пръв път в кариерата си имаше чувството, че дебелият и той не са от една и съща страна на една важна за Уайтхол битка. Той изчака Хендерсън да завърти с наслаждение дима из устата си.

— А връзката между човешките останки в цистерната и урана? — попита Хендерсън.

— Това е самият Циян. Откакто намериха цистерната, този човек не спира да ми досажда. Не е минал ден да не се интересува как върви разследването на Чан, но досега не е направил нито веднъж опит да обясни какво стои зад този интерес. Мисля, набил си е в главата, че двама от старшите му сътрудници са сред жертвите. Казвам това, защото знам, че двама старши партийни апаратчици са били отвлечени горе-долу по времето, когато трябва да са станали убийствата, макар да нямам ни най-малка представа защо точно Циян вижда връзка между двете събития. За мен всичко в разследването на Чан сочи, че жертви са самите контрабандисти — мафията или членове на триадите.

Хендерсън се концентрира за няколко секунди.

— Позволи ми да резюмирам, Милтън, и моля те не се колебай да ме прекъснеш, ако съм схванал нещо не както трябва. И така: Чан се е натъкнал или е на път да се натъкне на престъпна конспирация от обезпокоителен мащаб. Ти си сторил всичко по твоите сили да го отклониш, включително чрез опит за сплашване, защото като политически съветник на губернатора на Хонконг имаш приоритети, които отиват отвъд обикновеното разкриване на някакво престъпление. Всъщност преследваш двойна цел: първо, трябва да дадеш на Циян каквото иска от теб, за да си спестиш излишни главоболия само пет седмици преди предаването на Хонконг, и второ, налага се да избегнеш възможен публичен скандал, който би разбунил духовете в Англия и по света и би заставил британското правителство да вземе отношение по дейността на Циян. Прав ли съм дотук?

— Напълно.

— Главен инспектор Чан се оказва достатъчно надарен, за да проникне в същността на заговора, а това рано или късно ще доведе именно до онези разкрития, които изглежда целесъобразно да се потулят, така ли?

— Точно така.

— По тази причина ти съвестно се стремиш да отклониш, спънеш и всячески да спреш главния инспектор в неговото следствие?

— Правилно.

— Добре, но ето в този момент логиката ти ми се изплъзва. Знаем, че нашият приятел Циян много държи Чан да продължи с разследването си, несъмнено, защото Циян иска по един или друг начин да се увери дали не съществува някаква организация, дръзнала да очисти собствените му изпълнители.

— Изглежда е така.

— Следователно, ако отстраниш Чан от случая, ти рискуваш да си навлечеш гнева на нашия господар?

— Но…

Хендерсън предупредително вдигна дебелия си показалец:

— Пропускът в логическите ти разсъждения, Милтън, е допускането, че разгадаването на мистерията от Чан автоматически ще доведе до скандал.

— О, може би следваше да напомня, че както съм отразил в една от докладните си, главен инспектор Чан…

Хендерсън отново вдигна същия показалец:

— Знам, изпитва стара неприязън към комунягите и най-вероятно няма да се съгласи да му запушат устата. Знаеш ли, Милтън, аз понякога чета и твоите факсове. Et alors?

Настъпи дълга пауза, през която Кътберт седеше онемял.

— Нещо не… — започна той и отново замълча. — Значи твоите инструкции са да му разреша да приключи следствието и след това да предприема мерки да осигуря мълчанието му?

— Милтън, ако не греша, имаше една стара китайска поговорка: „Когато изнасилването е неминуемо, отпусни се и му се наслади“. След като сме си разтворили краката до предела на физическите си възможности, ще бъде върха на простащината да се оплакваме от размера на члена. Циян вярва, че е в правото си да използва ситуацията по исторически причини. Изнасилването е опасно хоби. Може да пострадаш, даже и ако не си жертвата. Но за това нека се безпокоят изнасилвачите, нали така? Ние можем да се наслаждаваме…

Без да промълви нищо, Кътберт изгледа Хендерсън, като направи знак на сервитьора и поръча „Арманяк“. Самият той отказа да се присъедини, изведнъж загубил апетит. Когато приключиха с обяда, той все пак се обади:

— Опасявам се, че бях доста енергичен в кампанията си да постигна отстраняването на Чан. Мога ли да получа писмена заповед?

Хендерсън се усмихна:

— Милтън, твоето чувство за хумор е пословично. Още днес ще наредя на един от хората си да ти изготви така формулирано сгълчаване, че с облекчение ще го показваш на всекиго.

 

 

В колата Кътберт най-сетне се досети:

— Циян ти се е обаждал, нали?

Хендерсън продължи да гледа право напред към тълпите от двете страни на булеварда, които лениво се движеха.

— Нека кажем, че при цялото му възхищение от чудесната работа, която си свършил в продължение на едно десетилетие, той смята, че съществуват някои въпроси, по които според него е желателно да бъдеш контролиран отвисоко. Повярвай, нищо лично.

Кътберт скръцна със зъби:

— Но това е едно нищо и никакво разследване в убийство, за бога!

Хендерсън искрено се изненада от тона на Кътберт.

— Милтън, ти самият си опитен изследовател на колониалната история. Питам те сега: спомняш ли си един-единствен случай, когато сме връщали някоя от нашите колонии в ръцете на човек, който да не е бил достоен за клинично освидетелстване?

През цялото време на пътуването през подводния тунел Кътберт остана в плен на налегналата го депресия. Едва когато дойде време Хендерсън да слезе пред „Пенинсула хотел“, той тихо попита:

— Добре, когато настъпи моментът, ние ли ще запушим устата на Чан, или те?

Хендерсън, който вече се бе подал навън, дръпна обратно главата си в купето на колата.

— Още не е решено.

В последния момент Кътберт бързо се пресегна и хвана дебелия мъж за рамото. После се премести близо до него на седалката.

— Майкъл, преди да си тръгнеш, нека споделя с теб една последна мисъл. Ако подозренията на Циян се окажат правилни и двамата му близки сътрудници са били смлени от някой — който и да е той — замислял ли си се колко зрелищно, колко телегенично ще бъде отмъщението му?

Хендерсън успокоително го потупа по ръката.

— Но, разбира се, скъпи ми приятелю. Защо, мислиш, ти плащаме всички тези пари и ти позволяваме да живееш по начин, на който би завидял и американският президент, ако не за да се справяш с дребните инциденти, привличащи вниманието на жалките медии? Впрочем, благодаря за обяда. Беше превъзходен!

Кътберт го проследи с поглед да влиза през високите бронзови врати, задържани отворени специално за него от китайци в бели униформи. Нареди на шофьора да поеме обратно към Сентръл и без да иска, се замисли какво ли прави в този момент главен инспектор Чан с толкова много свободно време на разположение.