Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (58)

55.

Чан класифицираше собствените си нерешени случаи в две категории: такива, при които самоличността на извършителя бе останала неизвестна и нямаше никаква допълнителна информация, и такива, в които го знаеше, но му липсваха важни доказателства за пред съда. Личното му мнение за случаите от втората категория бе, че е грешка от страна на извършителя да настройва следователя срещу себе си до степен, когато той е склонен да предприеме непредвидени от закона мерки. Емили бе убита от онзи, който се бе опитал да натопи него. Но щеше ли Циян да използва колан на Шанел?

Скрит зад една индийска смокиня до отбивката на пътя за „Вили Бошан“, с револвер под мишницата, Чан вече втора нощ чакаше зеленият ягуар да замине за някъде. На третата нощ късметът му се усмихна: към осем часа дипломатът се качи в лимузината и запраши в неизвестна посока с обичайната си скорост. Беше облечен в официално вечерно облекло и носеше папийонка. Благодарение на отворения люк на колата, Чан можа да чуе заглъхващите в далечината гласове на григорианските монаси. Изчака за сигурност още няколко минути, после излезе иззад дървото и се отправи към къщата. Беше много горещо. Колкото и кратко да бе вървял, накрая вече бе потен и задъхан, но може би не само заради горещината. Любопитно дали на всички топките се свиват до спукване при първото им престъпление?

Използва собствената си карта за самоличност, за да мине покрай охраната на входа. На петия етаж извади от джоба си тънки памучни ръкавици и ги нахлузи на ръцете си. Те се тресяха така, че му трябваше известно време, за да се справи с едновременното пъхване на шперца в сложната ключалка и на парчето твърда пластмаса под езика на бравата. Това е първият взлом в кариерата ми.

Апартаментът беше празен и ако се изключеше светлината откъм уличните стълбове, бе неосветен. Внимателно затвори вратата и с облекчение вдъхна от разкошния прохладен въздух, идващ откъм климатика. Лицето и ръцете му бяха покрити с тънък слой пот. Луксозната обстановка малко го поуспокои. Извади фенерчето, което предвидливо носеше. Вече не се тресеше, но в полицейската му психика се бе отворила дълбока пропаст: от този момент нататък беше престъпник.

Той ме е натопил.

Откъде да започне и какво да търси? Тънкият лъч попадна на безценните килими и върху античната пушка на стената. Колекцията лули за опиум изглеждаше недокосната като музеен експонат. Къде би могъл да крие своите тайни един учен човек? Чан тихо се отправи към библиотеката.

На катедрата до прозореца лежеше отворен том с китайски поеми. Англичанинът си беше водил бележки и дори бе довършил превода на една от поемите:

Синя, синя е тревата край реката,

и върбите са се свели в близката градина,

а любимата ми вътре, младолика,

белолика, се поколебава, подминавайки вратата.

Стройна, тя протяга тъничката си ръка.

Стара куртизанка, обречена на пияница,

пак някъде запил се, оставяйки я толкова сама.

Чан поспря и се замисли над прочетеното. В горната част на листа Кътберт бе надраскал една-единствена дума: „Емили“. Чан прелисти останалите страници и попадна на бележки, които дипломатът бе оставил за себе си:

Да напомня на Хил да се погрижи за гъбите по дръвчетата. Да откарам колата на сервиз преди края на месеца. Да обменя валута за Непал (и да си извадя виза). Да оставя парите в сейфа.

Сейфът? Думата го обезсърчи. Да влезеш с взлом в апартамент или къща е нещо, на което всеки детектив се научава с практиката. Да отвориш каса или сейф е доста екзотична специализация, изискваща съответното оборудване или най-малкото оксижен и така нататък. В отдел „Убийства“ никой не се занимава със сейфове.

Откри го зад фалшива стена в ъгъла на стаята. Беше висок около метър и двайсет, широк петнайсетина сантиметра и дълбок към шейсет. Най-важното — беше заключен. Чан седна на пода пред него, чувствайки се глупав и безпомощен, когато ненадейно вратата се отвори и някой щракна ключа на осветлението.

Кътберт не си беше свалил папийонката, която изящно почиваше в диплите на жабото му. В ръката си държеше най-големия револвер, който Чан някога бе виждал. Лицето му бе пепелявосиво.

— Досетих се, че ще започнеш с библиотеката. — Той влезе в стаята. — Две нощи се кри зад смокинята до входа. Видях те. Телескопът, сещаш ли се? Решил си, че аз съм я убил, и сигурно си допуснал, че пазя лентата със записа на разговора ви. — Кътберт повдигна небрежно грамадния револвер и го насочи към Чан. — Имам чувството, че цял живот се мъча да се отърва от теб.

— И аз го забелязах най-сетне — отговори Чан. — Голям револвер!

Кътберт изсумтя. Без да отмества револвера, той отиде до дивана, седна и тежко въздъхна. След минута отново го вдигна, този път към челото на Чан.

— Ами, добре, това изглежда е моментът на истината. Ако я бях убил, нямаше да имам друг избор, освен да убия и теб, нали така? Бих могъл да кажа, че си проникнал тук с взлом, което е самата истина, и че съм стрелял в теб при самоотбрана. Предполагам онази издутина под мишницата ти е служебният ти пистолет, прав ли съм?

Чан затвори очи. Чу Кътберт да дърпа спусъка. Ударникът звучно удари празна камера, но Чан продължи да стои примрял, неспособен да овладее треперенето си.

Кътберт хвърли револвера на килима.

— Ти наистина си възможно най-досадната болка в задника. А за детектив си непростим невежа по отношение на огнестрелните оръжия. Никой не предлага амуниции за револвер „Льо Мат“ от близо петдесет години.

— Съжалявам — проговори на кантонски най-сетне намерилия гласа си Чан. — Твоята ерудиция е смайваща. Смазан съм. — После добави на английски: — Дори да не си я убил, ти си ме натопил. — Беше неспособен да овладее разигралия се тик на бузата му.

— Така е.

— Защо?

Кътберт заговори с измъчен, пълен с горчивина глас.

— Защото ми позволиха. Лондон най-сетне размисли… след дълги уговорки, ако мога да допълня. Трябваше да използвам губернатора и да го убедя да действа през главата на Хендерсън, директно с министъра. Хендерсън е бесен. Но аз бях прав, дявол да го вземе. Няма никаква причина да не се опитаме да забавим разследването до след юни, така че задачата ми беше да те държа настрани дотогава. Разбира се, това беше преди да откриеш лесбийката и приятелчетата й. Сега, върви гони вятъра в полето. Май вече можем да те оставим на Циян. Ако действаме бързо, сигурно ще успеем да те реабилитираме, преди да се отърве от теб.

Все още в шок, Чан се опитваше да се концентрира. Изпълнени със съжаления нападки… това не е типичният начин, по който реагира един убиец. Не и в Монгкок.

— Кой е този Хендерсън?

Кътберт се облегна и защипа с два пръста горната част на носа си.

— Един тлъст хермафродит, който управлява Великобритания.

— И ти си ме натопил само за да ме извадиш от случая?

— Упълномощен съм от самия министър.

— Но аз бях оставен да работя по случая.

— Благодари се на комисар Цуи за това. Подцених го. Той се оказа изненадващо ловък бюрократ.

Чан си спомни как Цуи изобщо не го бе погледнал, когато го обвиниха в убийството на Емили.

— Цуи е знаел, че съм невинен? Знаел е, че си ме натопил? — Чан бе неспособен да скрие нотката на надежда в гласа си.

Колко достойно за истински китаец: да разрешиш проблемите с началството, преди да те изправят пред стената.

— Нищо не знаеше, но предполагам се е досещал.

— А, да. Висшата стратегия може да бъде споделена само между бели мандарини. — Той издържа на пронизващия поглед на Кътберт. — Сега ще стана. — Думите му прозвучаха странно, но му беше трудно да повярва, че човек като Кътберт не разполага с поне още едно скрито оръжие.

— Най-добре ще е да го направиш. Предполагам, че се налага да обсъдим някои неща.

Чан се изправи. И след като Кътберт не извади тайното си оръжие, Чан нервно разтри ръце. Не, никога не влизай с взлом в дома на англичанин. Не само че може да те завари, но ще вземе да иска и да разговаряте. Кътберт обаче изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

— Фалшифицирал си отпечатъците върху колана на Емили? Питам само от професионално любопитство.

Дипломатът започваше да се отпуска. Той въздъхна, преди да му отговори.

— МИ6 още са способни на някои елементарни номера, макар че аз никога не бих им доверил нещо наистина важно. Нямаш идея колко горди се почувстваха, че са успели да проникнат в лабораторията на Арсенал стрийт, без да ги заловят. — Кътберт неволно изкриви лице. — За най-точно описание на психиката на англичанина, чети Луис Карол.

Чан се разтъпка из стаята. В един момент се сети нещо и погледна към катедрата.

— Не си я убил, така ли да разбирам? Знаел си, че ще вляза тук. И затова си написал името й на листа с онази поема.

Дипломатът го изгледа втренчено.

— Господи! — После поклати глава. — Трябва да пийна нещо. Опитай се да не мислиш, докато ме няма. Вече ми направи впечатление, че когато мислиш, нещата вземат възможно най-неприятния обрат.

Кътберт се върна почти веднага с бутилка бренди и две издути чаши с форма на балон, които остави на масичката за кафе до дивана. Наля от бутилката до около една трета от височината им. Без да кани Чан, отпи две бързи глътки. Извади сребърната си табакера, хвърли цигара на Чан, запали своята и седна на дивана. Вдиша дълбоко от ароматния дим, допи чашата си и си наля втора доза.

— Пий — каза му той. — И дано това ти попречи да мислиш.

Чан сви рамене и вдигна своята чаша. Имаше някаква истина в думите на англичанина, който жадно отпиваше от брендито. Чан реши да го опита.

— Хубав коняк.

Кътберт поклати глава като човек, който не може да повярва на ушите си.

— Знаеш ли, че това е първият ти опит да завържеш светски разговор, откакто те познавам. Предполагам, че е трябвало да опиташ взлом, за да стигнеш дотук.

— Прекрасна цигара.

— Моля те, престани, болезнено е.

Чан се пресегна към етажерките и леко издърпа книга със заглавие „Един фотограф в стария Пекин“. Под погледа на Кътберт я свали и прелисти. Снимките бяха увековечили един период на позор. Белите хищници бяха нахлули в Средното царство. Най-лошите от тях продаваха опиум и безмилостно експлоатираха народа, най-добрите намираха обстановката за много странна. За да бъде разбран такъв като Кътберт, човек трябваше да гледа с очите на западняк. Благодарение дистанцията на времето и умелото насочване на обектива на фотокамерата, в книгата можеха да се намерят завладяващо красиви картини като „Пушачът на опиум и неговия син“, „Продавачката на жожоба“, „Райският олтар на лунна светлина“. Всичко това далеч предхождаше Културната революция: виждаха се старите стени, преди да ги съборят и, естествено, портите, разрушени от Мао, за които чужденци като Кътберт продължаваха да жалят: Ци Ан Мен, Ти Ан Мен, Тун Ан Мен и Ху Мен. Чан затвори книгата.

— Още на младини ти си взел решение да дойдеш на Изток. Представял си си живот на учен дипломат, голяма старомодна китайска къща, прислуга, китайска метреса и по някоя епизодична лула опиум в компанията на старци с дълги бели бради… така ли?

— Може би.

— Вероятно и Емили е била част от тази мечта. Вярно, тогава си бил над четиридесетте, и си бил не в Китай, а в Хонконг, но за сметка на това си имал положение, привилегии и пари. Можел си да построиш своята мечта. Нали това правят хората, като натрупат пари. — Чан се приближи до дипломата. — Тя те е обичала като китайка — изсъска той: — Страстно и истински.

— В началото, да — прошепна Кътберт.

— Докато не си я всмукал в играта си. Знаел си какво ще направи Циян с нея…

— Майната му на проклетия Циян! — Чан отскочи, когато Кътберт рязко се изправи и отиде до прозореца. После се обърна към него: — Той я унищожи. И пак той ще унищожи всичко.

Чан забеляза, че горната устна на дипломата трепери. След малко се овладя, отиде до катедрата, сложи двете си ръце върху нея и свали поглед върху поемата. След това бавно заговори, внимателно произнасяйки всяка сричка:

— Сигурно е имало десетки пъти през последните десет години, когато я прихващаше и аз се молех на Бога да дойде на себе си. И когато й минеше — той направи пауза и тежко преглътна, — разбирах, че продължавам да я обичам. Снощи се напих както обикновено и видях душата й… толкова различна от онова, което тя представляваше. Беше като жената в тази поема… неизразимо самотна, много женствена и истинска китайка. — Англичанинът въздъхна: — Не мога да обясня защо я оставих, така че да я намериш. Някакъв мелодраматичен порив, предполагам. Сигурно съм имал нужда да ме разпиташ. — Той извади табакерата си, запали следваща цигара и дълбоко вдъхна. — Обадила се, както бе правила и при няколкото си предишни опита за самоубийство. За нещастие не си бях у дома. Оставила съобщение на автоматичния секретар. Когато пристигнах, вече беше мъртва. Жените трудно понасят чувството за вина. Предполагам, това говори в тяхна полза. — Кътберт разрови листата върху катедрата. — Или може би се отнасям несправедливо към нея…? Ето, от теб се очакваше да намериш и това.

Ръката му едва забележимо трепереше, когато подаде на Чан листче червена хартия. На него се четяха два реда, написани със зелен флумастер:

Ако славата бе вечна,

тогава Хан щеше да потече на север.

Чан го погледна.

— Откъс от един мой превод на Ли Бо — „Речна песен“. Беше на онази мраморна масичка до басейна в дома й. Знаела е, че ще го намеря аз. Според мен искала е да каже, че най-добрите й дни са вече минало и че това е нейният начин да излезе от играта с достойнство. Мисля, че й е било писнало от всички нас.

Чан даде на дипломата малко време да възстанови душевното си равновесие, преди да го попита:

— А касетата със записа?

— От разговора през онази паметна вечер, когато си пушил опиум с нея? Беше я скрила в спалнята си. Взех я, преди да се обадя в полицията. И без това съдържа секретна информация.

Чан замълча. Човек не може да предложи нищо като отговор на едно искрено признание. Повъртя се неспокойно пред лавиците с книги и призна с неестествено тих глас:

— Знаеш ли… винаги съм мечтал за подобна библиотека. Да имам много книги и да са грижливо подредени на дъбови полици. Да мога да идвам и да ги докосвам. Да разполагам с пространство, за да им се наслаждавам. Да ги чета и да се уча от тях. Ето, ти си чел венйен — класически китайски. А аз не съм. Каква ирония на съдбата.

Кътберт разкопча едно от копчетата на ризата си, после размисли, съблече сакото си и го хвърли на дивана. Беше приключил втората си чаша бренди, но не показваше никакви признаци на опиянение. Чан довърши своята.

Кътберт наля и в двете.

— Ти завиждаш на мен, аз — на теб.

— Подиграваш се.

— Съвсем не. Завиждам ти за всички неща, за които не трябва да мислиш. Сигурно е прекрасно изживяване да преследваш някакъв малоумен убиец, да подготвяш доказателствата за пред съда и да му слагаш белезниците. А ти имаш и деветдесет процента разкриваемост. Повечето хора те смятат за гениален. А лично аз смятам, че не използваш докрай таланта си.

Чан погледна англичанина, който бе отишъл до прозореца.

— Знаеш ли какво е най-странното нещо в цялата ваша култура? Тази морбидна пристрастеност към чувството за вина. Бившата ми съпруга беше англичанка. Тя, естествено, не изпитваше никаква вина, но притежаваше умението да те накара от разстояние да го изпитваш. Та вие можете да накарате всеки да се чувства виновен. Ако се вслушам в приказките ти, мога да свърша с угризения, че разкривам толкова много престъпления.

Кътберт тънко се усмихна.

— Просто се опитвах да ти обясня, защо не трябва да ми завиждаш. Твоята професия ти предлага разрешими проблеми — като кръстословици. Вземи например убийствата с месомелачката. За теб това беше най-обикновен случай, в който трябваше да бъдат идентифицирани жертвите и разкрити извършителите.

— А за теб?

Дипломатът понечи да каже нещо, но размисли и се въздържа. После все пак заговори:

— Ето, на прага си да приключиш разследването и какво разбра? Отговор: генералът и неговите сподвижници, които ще управляват тази колония само след няколко седмици, са престъпници, натрупали баснословни състояния от експорта на хероин и оръжие и сега са в процес на набавяне на уран, за да построят оръжие за масово поражение.

— Истината може да бъде болезнена. Но си остава истина.

— Значи отиваш при медиите и разказваш на света. Шест милиона души в Хонконг, които може би неоснователно, но все пак са се надявали, че нещата ще отидат на добро, сега знаят със сигурност, че трябва да очакват най-лошото. Половината, които има къде да избягат, хукват през глава към летището. Останалите три милиона излизат на улиците. И за най-големия идиот става ясно, че Великобритания не може да овладее ситуацията. Появява се Народноосвободителната армия с оправданието, че влиза, за да съхрани гражданския мир. Нима не разбираш? Циян вече не може да загуби. Той държи не само козовете, а направо всички карти. И никога не е имало никакъв случай за разкриване. Това е просто игра на власт, която не можем да спечелим.

Чан усещаше, че Кътберт използва по-дълбоко ниво на отговорност и мъдрост от онова, на което той бе свикнал да разчита. Но в момента го вълнуваше съвсем различен проблем.

— Мислиш ли, че ще нареди да ме убият?

Кътберт сви рамене.

— Зависи. Преди два дни ти му доказа, че двете триади 14К и Сун Йе Он са го изработили по най-елегантен начин и че са ликвидирали двама от старшите му служители. Аз самият стигнах дотам, че разпоредих ликвидирането на Клеър Колети и нейните приятели като единствен шанс истината да се потули. Знаех, че е безнадеждно, но човек все пак трябва да опита, нали така? Днес чух, че новината е стигнала до ушите на Циян. Ако питаш мен, той няма да се занимава с теб, преди да е отделил нужното внимание на по-неотложните дела.

— Мразиш ли Циян?

Кътберт си наля бренди и поклати глава.

— Бих искал, но е трудно да мразиш първична сила. Да мразиш Циян би било като да ненавиждаш тайфуните или вулканичната активност. Той е просто факт от живота. Дори нещо повече: факт от живота, за който западните демокрации предпочитат да не се замислят. Тяхното събуждане от дълбокия им либерален сън обещава да бъде безкрайно интересно.

— Не разбирам.

Кътберт му подаде чашата. Чан запали „Бенсън“.

— О, мисля, че ме разбираш. Не може да не си забелязал с какво самодоволство Западът приема, че човешката еволюция в крайна сметка ще донесе световна демокрация — с други думи, огледален образ на това, което сега съществува при тях. Тези хора нямат никаква представа за истинското състояние на нещата. Съвременен Китай е само на двайсет години, ако приемем, че Културната революция е разрушила завинаги стария Китай. Впрочем това също така е моментът, когато е бил унищожен и стария Пекин — просто защото е бил прекрасен. Като полицай ти би трябвало добре да знаеш кое животно намира красотата за непоносима — това е мутантът човек. Звярът. Ако Западът все още има мозък в главата си, той ще побърза да затрепери от ужас.

— Бих желал да мога да те разбера.

Кътберт го погледна изненадано. Казано на кантонски, изречението изразяваше дълбоко уважение и искрен интерес.

— Наистина ли? Не е трудно. Просто приеми, че Западът бърка на сто и осемдесет градуса в предположенията си. Приеми, че Китай не е миналото, а бъдещето. Приеми, че отвъд границата избиват новородените момиченца с определена причина, о-о, не добре обмислена причина, а като колективна психологическа реакция на ситуация, с каквато човечеството не е било създадено да се сблъсква. Разбра ли сега?

— Твърде много хора?

— Един милиард и четиристотин милиона при последното преброяване. Имаш ли някаква представа каква желязна администрация е необходима, макар и само за да се изхрани подобна човешка маса? Ти поне си бил в Бейжин. Знаеш каква безжалостна борба трябва да водиш, за да се качиш или слезеш от рейс. А към 2000-та година осемдесет процента от тях ще бъдат мъже. Млади мъже.

— Какво намекваш?

— Не намеквам, а казвам направо, че тази свобода, демокрация, либерализъм — всички тези странни концепции от миналия век отдавна са изживели времето си. В съвсем недалечно бъдеще всички подобни луксозни умопостроения ще бъдат пометени от чудовища, родени от чудовища, за да управляват чудовища. Какво е необходимо ли? Необходима е грубост и безцеремонност в такава крайна степен, че Западът ще припадне само като научи. Необходимо е осъзнаването на факта, че няма земна сила, която да ограничи проблема в рамките на Китай. Казвам ти, приятелю, този Циян не е обикновен бандит или войнолюбец. Той е ясновидец. Той е бъдещето.

— И заради това има нужда от атомна бомба? Защото има много хора?

Кътберт сви рамене.

— Съмнявам се, че си е губил времето да обмисля това в подробности. Факт е обаче, че ако основният ти проблем е Lebensraum^[1], нищо не почиства така добре, както атомната радиация.

— Все още не разбирам. Това чудовище, този звяр е унищожил жената, която си обичал… а ти, ти си прекарал по-голямата част от кариерата си, изпълнявайки онова, което той ти каже?

Кътберт отвори табакерата с треперещи пръсти. Езикът му се превърташе трудно.

— Аз му ближа задника. — Черната му папийонка се беше изкривила. Дипломатът втренчено изгледа Чан. Очите му бяха разширени от изумление. — Ближа му задника.