Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (30)

27.

Когато въведоха Чан в апартамента на Кътберт на „Куинсуей Плаза“, комисар Цуи вече беше дошъл заедно с Какстън Смит, комисаря по сигурността, Роланд Браун — комисаря на Независимата комисия за борба с корупцията. Чан седна в далечния край на масата, която представляваше основната мебелировка в стаята, намираща непосредствено до офиса на Кътберт. В самия офис имаха право да влизат единствено съветникът и отдавна провереният и ползващ се с доверието му негов секретар. Кътберт седна начело на масата, Роланд Браун отляво на него, Цуи и Какстън Смит — отдясно.

С течение на годините Чан се бе научил да възприема част от семафорите, използвани от англичаните вместо реч. Само след секунди той вече беше доловил достатъчно сигнали, за да е наясно, че срещата е неофициална, че тя слага край на проблемите му и че тримата мъже, вперили в момента погледи в него, му засвидетелстват известна доза уважение, обикновено пазена за себеподобните — или казано с други думи, просто очакват помощ. Беше време някой най-сетне да каже нещо. Кътберт се прокашля:

— Поканих тук комисаря на НКБК, за да подчертае онова, което всички вече знаем. Роланд?

Беше ред на Роланд Браун да се изкашля. Чан съзерцаваше как англичанинът се настройва за безкрайно болезнения акт на човешка комуникация. Браун потърси в джобовете си нещо, което така и не намери, и въображението му стигна дотам отново да се изкашля. Като шеф на НКБК неговите пълномощия в колонията бяха по-големи от тези на директора на ФБР в САЩ, но от друга страна, стеснителността му бе просто пословична. Накрая той събра всичките си сили и замънка. Чан долови думи като „радиация“, „смъртта на трима добри мъже“, „уран“, „паническа реакция“, „дължимо извинение“, преди шепота на англичанина окончателно да бъде заглушен от тракането на количката за чай в коридора.

Трябваше ли това да бъде възприето като извинение на английския мандарин? Чан бе почти разочарован, сякаш корабът, с който пътува, бе минал, без да спира, покрай приказен тихоокеански остров, който бавно и завинаги се бе стопил в далечината като изморена прозявка.

— Добре, значи така стоят нещата — усмихна му се широко Кътберт.

Роланд Браун стана, кимна на Чан и си тръгна без нито дума повече. Съдейки по изражението на останалите трима англичани, Чан можеше не само да смята, че репутацията му е окончателно изчистена, но и че е бил издигнат в положение на интимно приятелство с тези трима могъщи мъже. Той реши да се възползва от новия си статут:

— Мога ли да запаля?

Тримата едновременно изразиха пълната си готовност и абсолютното си щастие от неговото желание. Той чукна с пръст една „Бенсън“ от пакета, запали я и с наслаждение вдъхна.

Кътберт се засуети с празен лист пред себе си.

— Предвид факта, че аз не… искам да кажа… ти не си… как да се изразя?… на пряко подчинение при мен, може би полицейският комисар ще обясни по-добре част от онова, което имаме предвид…

Кътберт очевидно не бе подготвил Цуи за този момент, защото Цуи го стрелна с поглед. После извади бонбон против кашлица от металната кутия на масата пред себе си и го засмука. Ясно беше, че държи добре да помисли, преди да каже каквото и да е било.

— Онова, което имам предвид, е, че ти трябва да продължиш добрата работа. Мисля, че за това става дума, Милтън?

Кътберт се намръщи на празния лист пред себе си и Чан разбра, че Цуи бе провалил надеждите му да го подкрепи в играта, каквато и да бе тя. Но днес лицето на Кътберт можеше да сменя израженията си с изненадваща бързина. Той се обърна към Цуи.

— Знаеш ли, Рони, мисля, че си прав — усмихна се Кътберт.

— Ами значи така стоят нещата — обади се Какстън Смит. Това бяха първите и останаха единствените му думи.

Напълно изненадан и стигнал едва до половината на цигарата си, Чан осъзна, че е пропуснал съществена част от семафора и вече е безнадеждно късно. Както често се случваше с англичаните, те изпускаха солта в шегата.

— Милтън, ако това е всичко, смятам да хвърля с колата главен инспектор Чан на Арсенал стрийт — предложи Цуи.

Кътберт пак се усмихна — това днес наистина му се удаваше с лекота:

— Чудесна идея, Рони.

Седнал на задната седалка на тойотата, Цуи неудържимо се разсмя. Чан схващаше, че е удържана своеобразна расова победа. Но в никакъв случай не бе подготвен за дългия цветист израз на кантонски, който комисарят изтърси, като извади лист хартия от папката, която носеше и му го подаде.

— Ти ги направи да изглеждат като сбирщина нещастници — гласеше грубият превод на фразата.

Чан прегледа документа, който носеше антетка на английския Форин офис и гриф „Строго секретно“. Представляваше фотокопие на факс до политическия съветник и явно бе част от предишна кореспонденция на тази тема.

Благодаря за факса от вчера 8:00 сутринта, но честно казано не стана напълно ясно защо г.и. Чан изобщо е бил под подозрение. Самоличността на жертвите, произхода, собственика и предназначението на находката в пътническия сандък са от ключово значение за нас при настоящите деликатни отношения с КНР. Така че ако г.и. Чан е най-добрата ни надежда да се изяснят тези неща, трябва да му бъдат дадени всички необходими пълномощия. Повтарям — всички!

Факсът завършваше със завъртян нечетлив подпис. Докато Чан четеше, Цуи седеше облегнат и доволно се смееше.

Чан нямаше за какво да влиза заедно с Цуи в Главното управление — факсът от Лондон казваше всичко. Цуи го остави на „Локхарт роуд“. Той прекоси Ванчай, излезе на „Куинс роуд“ и изчака старият зелен трамвай да мине със звън. Както винаги беше претъпкан с хора, притиснали лица в мръсните прозорци. Погледът му бе привлечен от един от пътниците: старец с рядка брада, изпито лице и очи, проникващи през страданието в някакво друго измерение. Чан му махна, старецът се усмихна и му махна в отговор, а трамваят с грохот продължи към Ванчай.