Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (53)

50.

Те. В съня на Чан те можеха да променят форма, раса и пол, можеха да се появяват като животни или духове. Беше ги виждал да минават през стени. Нямаше никакво значение колко бързо се опитваше да бяга — те винаги бяха до него, крачка отляво и отзад. В някои легенди за древнокитайски магьосници, смъртта също издебваше отляво. Бяха ли китайци? Първоначално мислеше, че е така. Малко по малко обаче те бяха придобили някои британски атрибути и един дори изглеждаше с червено лице и носеше монокъл. Дебнеха го. Когато разбираше, че вече не издържа, той се обръщаше с лице към тях и ги предизвикваше да приближат и да го убият. Подобно поведение ги озадачаваше и те не знаеха как да реагират. Тогава той се обръщаше и отново побягваше, а те отново заемаха мястото си до него. И това не беше точно кошмар, нито дори обикновен сън, защото когато се събудеше, те пак бяха тук. Изглежда се побъркваше.

Знаеше защо. Беше го видял в лицето на главен инспектор Джек Сю. Когато минаваше покрай другите старши офицери из коридорите на участъка в Монгкок, а това беше още по-силно подчертано на Арсенал стрийт, той забелязваше промяна в отношението им към него — някаква лека неприязън, която те се опитваха да скрият. Малко по малко това се пренасяше към по-нисшите служители. И когато стигнеше до нивото на редовите инспектори, тогава щеше да стане лошо. Такава бе истината: това, че си параноик не означава, че не те преследват. Два дни след като откриха тялото на Емили, между него и останалите сякаш се появи стъклена стена. Влезеше ли в полицейския участък, хората се извръщаха от него, когато ги подминеше, го стрелваха с поглед. Даже в собствения му офис Астън отказваше да го погледне при влизане.

— Някакви новини?

Притеснен и с почервеняло лице Астън отговори:

— Обади се Сю. Имало нареждане да се явиш тази сутрин в единайсет.

Астън сведе поглед. Когато влезе в столовата, Чан видя, че слухът е стигнал и до жената, която правеше чай. За истинските китайци лошият късмет е като заразна болест. Тя отказа да го погледне в очите и като му подаде чая, веднага се скри в кухнята. Чан изпи набързо чая си и излезе на улицата. Едва в тълпата можа да погребе позора си. Отби се в едно кафе и пуши там до десет и половина, когато взе метрото за Арсенал стрийт.

На пропуска стана ясно, че го очакват. Въведоха го в голямата заседателна зала, където начело на масата седеше комисар Цуи, а сред присъстващите старши офицери бе и Райли. Джек Сю бе с най-нисък ранг. Той седеше в средата на масата. От лявата му страна лежеше дебела папка. Отдясно бе положен прозрачен плик за веществени доказателства, в който се виждаше женски кожен лакиран колан. Наредиха на Чан да седне в далечния край на масата, срещу Цуи. Цуи каза на Райли да започва. Секретар стенографка, която Чан не бе забелязал при влизането си, започна да пише в бележника си. До нея имаше и касетофон, който тя включи, докато Райли бърбореше за дълбокото си съжаление и чувството на притеснение. След дълъг и объркан увод той подаде папката на Джек Сю.

— Открихме отпечатъците ти по колана, който свалихме от шията й — късо обясни Сю, гледайки Чан право в очите. — Възможно е да се намери невинно обяснение. В противен случай, ще бъдеш обвинен в убийство.

— При нормални обстоятелства би трябвало да те извадя от работа, докато не се разбере истината — каза Цуи, избягвайки погледа на Чан. — Но предвид натиска, който ни се оказва по случая с мелачката, оставям те да продължиш… до второ нареждане. Ще имаш нужда от адвокат. Не се опитвай да напуснеш Хонконг — името ти е разпратено по изходните пунктове. Можеш да си вървиш.