Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (55)

52.

Из цяла Азия непоклатими обекти се оказват на пътя на всепомитащи сили и стигат до споразумения с тях. Всепобеждаващата сила на комунизма бе сключвала доста изгодни споразумения с непоклатимия британски капитализъм в продължение на петдесет години — много преди Тачър и Съвместната декларация, преди и по време на Културната революция.

Чан използва полицейската си карта, за да мине през контролния пункт на зоната с ограничен достъп в най-североизточната част на Новите територии. Още от таксито видя първото потвърждение. Огромните количества кашони, струпани под ръждясали ламаринени навеси, бяха за контрабандата това, което са за марихуаната алуминиевото фолио и цигарената хартия със специален формат: недостатъчно доказателство за притежание, но надеждна индикация. Товарачи, нарамили сандъци, влизаха и излизаха под светлините на прожекторите като сценични работници с декори.

Таксито го остави малко по-надолу по пътя пред безлюден офис — надписът „Митнически склад“ (на английски и китайски) му се стори откровено безочлив предвид онова, което ставаше тук. Зад офиса имаше черен лексус, закачен с теглич за малък пикап. Опитното му око не можа да открие нищо нередно в скъпата кола, с изключение на регистрационните номера — те просто липсваха. Зрението му постепенно се адаптира към ослепителната светлина на халогенните лампи в черната нощ и той разбра, че се намира на къс гола земя, върху който бе построен цял град на контрабандата, където основния тип постройка бяха откритите навеси със скосени ламаринени покриви. Камиони с ниски каросерии чакаха със запалени дизелови двигатели под сенките или под яростната светлина: олицетворение на пределно простата игра на светлосенки, характерна за изтънчените престъпления. Подчинявайки се на инстинкта си, той се шмугна в една от сенките и се вгледа оттам към приграничния хипермаркет. От страна на КНР имаше предимно зеленчуци, плодове, памучни продукти, кожени изделия, нискокачествени железни домакински прибори и инструменти. Най-близкият навес от страна на Хонконг беше претъпкан с кашони с видеокасетофони, кашони с телевизори и с преносими лаптоп компютри. Посредници с клиенти в комунистическата държава бродеха между редиците от мерцедеси. Плащаше се в брой. И дума не можеше да става за ренминби — официалната валута на Народната република, за която никой не искаше и да чуе.

Въпреки човешкото стълпотворение Чан бе приятно изненадан да регистрира една съвсем некитайска тишина над пазара — своеобразно напълно формално признаване на несъществуващите тук сили на закона. Като се изключеше неестествената тишина, хората — а защо не тълпата — се движеха насам-натам със свобода, каквато може да има само в ничията земя. Къде ли би могъл да се скрие един мъж в инвалидна количка в условията на такава демократична откритост? Чан се отправи към склада на настолните компютри, който беше на петдесетина метра в посока Китай.

Скрий лист в гората, скрий шпионин на границата: Ли в никакъв случай не беше глупак. Забързани мъже само по къси гащета разтоварваха украсени с добре известни имена на компютърни фирми кашони от микробуси, без рекламни надписи и без лампички на регистрационните им табели, макар фаровете им да бяха запалени и двигателите да работеха. Много и разнообразни езици описваха съдържанията на кашоните като „монитори“, „процесори“, „клавиатури“, „CD-ROM плейъри“ и „тонколони“. Ли дори не му беше намеквал за тази страна от дейността на своята фирма. Един от микробусите беше със затворени врати. Беше спрял встрани от другите. Инспекторът чукна върху сложната татуировка на задната врата и влезе. Ли го приветства от количката си със садистична усмивка. Чан провери какво имаше вътре: инвалид, неговата количка, още един стол, компютър с висока кутия за поставяне на пода, бюро и монитор, сияещ с тропическата тонална гама на Windows 95.

— Ти май работиш по всяко време на денонощието — отбеляза Чан.

— За удоволствието, което ми достави, съм готов да се откажа от съня до края на живота си. Не всекиму се отдава възможност да започне война. А когато войната е между двете организации, които мразя най-силно от всичко на този свят… — Ли вдигна ръце, целуна пръстите си и ги отпусна в скута си. Никога през цялото им познанство Чан не го бе виждал толкова близко до пълното духовно умиротворение. — Знам за куриерите — американското момиче и двамата й китайски приятели — каза Ли.

— Те са мъртви.

— Това исках да кажа — знам.

— Знаеш? — недоверчиво го изгледа Чан.

— Тази сутрин са били застреляни от някакви английски войници. Това е предимството на информационните технологии: включвам се в мрежата и хората ми пращат електронна поща. — Той разтвори ръце. — Деца споделят с деца, които чуват какво си говорят родителите им. — Очите на Ли проблеснаха. — Новините пътуват със скорост двайсет и осем хиляди и осемстотин бода^[1], а дори това е ниска скорост за съвременните модеми.

Чан придърпа резервния стол от ъгъла и седна.

— И какво още знаеш?

Ли се наклони напред:

— Казах ти преди време: половин милиард долара. Били са предназначени за закупуването на няколко килограма уран. 14К са си позволили да го ужилят по невероятен начин. Но той не е клоун. Как можеш да провериш пазарната цена на обогатен уран за вграждане в атомна бомба, ако си комунистически генерал и никога не си бил по на запад от Юнан? Ами тайно, естествено. Отнело му е седмици. Но накрая се убедил, че можело да се намери доставчик, готов да му предложи същата стока за няколко милиона. Само че той вече бил платил! Е, дори мегаломан като него е в състояние да изпусне нервите си. Разбираемо е. Но как бих искал в онзи велик момент да съм наблизо: сигурно е било като електрическа буря. Заповядал е да убият куриерите в мига, в който донесат стоката, разбираш ли?

— Почти. — Чан се замисли. — Е, може би не съвсем.

— Ще ти помогна: кого според теб би използвал най-богатият и вероятно най-могъщият човек в Азия, за да убие куриери на триадите в Хонконг, които до един са американски граждани? Не е работа за Народната армия — ситуацията днес е доста деликатна.

— Другите триади.

— Правилно. И точно в този пункт историята става красива по китайски. Платил е на Сун Йе Он да смачкат куриерите на 14К по възможно най-мъчителния начин. Човекът си е комунист и от него не може да се очаква да мисли исторически. Сун Йе Он бяха най-яростните поддръжници на националистите по време на Гражданската война и загубиха най-много, когато всички те трябваше да избягат презглава от Чон-чин^[2] през 49-а. Така че Сун Йе Он мразят комунистите повече от всички триади взети заедно. Както и да е, онези взели парите и пуснали слух за сделката, предназначен да стигне до ушите на 14К. 14К естествено били силно разочаровани. Те вече имали сключена сделка — ако онзи не харесвал цената им, можел да потърси стоката на друго място. Ще ти кажа, че 14К не са безразлични към пазарните сили.

— Пазарните сили — повтори Чан.

— Да — онова, което кара светът да се върти. И така, 14К платили на Сун Йе Он още 10 милиона, за да забравят договора срещу тях. Казали, че ще се погрижат за всичко. И Сун Йе Он се съгласили. Целият номер бил да се направи така, сякаш Сун Йе Он са изпълнили договорните си задължения.

— Аха!

— И 14К може би щели да се отърват, ако не вложили толкова много фантазия. Първата им грешка била, че не доставили урана. Вместо това сторили така, че да изглежда сякаш се случило нещо непредвидено и скъпоценната стока е трябвало да се изхвърли по спешност, но си оставили възможността да го извадят на по-късен етап. Това не било най-доброто решение. Все пак човек не може да не се възхити на куража им. Онзи, естествено, заподозрял, но нямал никакво доказателство, а не можел да си позволи истерични действия — за такъв като него това е недопустима проява на слаби държавнически умения. Как да ти кажа — дори аз се възхищавам на смелостта на онези момчета, вярваш ли, че ти го признавам съвсем чистосърдечно?

— Каквото и да са направили, явно е било голям номер, щом те кара да говориш по този начин. Освен това, преди да чуя останалото, искам да запаля цигара.

Ли изглеждаше изненадан, докато Чан палеше „Бенсън“-а.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Че англичаните не са ти казали?

— Какво да ми кажат?

— Когато изчезнали тримата куриери, точно по същото време били отвлечени двама от най-добрите му партийни апаратчици в Гуандунг.

— Я повтори — тихо помоли Чан.

— Това е самата истина. Знае се. Даже излезе по Интернет. Не е било възможно телата в цистерната да бъдат идентифицирани, нали така?

Чан бавно изпусна дима.

— Да.

— Значи, ако тримата куриери не са били смлени…

В този миг в главата на Чан блесна ослепителен лъч светлина, разкриващ всички събития през последните няколко седмици: непохватният опит за контакт от Циян на яхтата, натрапчивата идея на Кътберт, подслушването на телефона му, поведението на граничния патрул, докарването на петимата мрачни командоси, цялата бутафорна атмосфера, съпътстваща разследването… не, красотата невинаги е красива. Прозрението беше като поглед във витрина, на която са изложени Страха, Алчността, Омразата и Гнева — добре подредени и красиво осветени предмети.

— А третата жертва — жената? Тя не е апаратчик. Освен това е била бяла.

— Туристка, докарана от Тайланд. Някакво хлапе. Сигурно са й казали, че ще я използват, за да пренесе хероин от Хонконг за Ню Йорк.

— И сега той знае със сигурност, че смлените са негови хора?

— Искаш да кажеш след днес, когато ти намери истинските куриери? Разбира се, че знае със сигурност, защото аз сам му позвъних и му съобщих това със злорадство. Не, просто не можах да устоя на изкушението. Направо му го начуках до кръста.

— Ти познаваш Циян?

Ли сви рамене.

— Е, вършили сме малко бизнес от време на време. — Той се изплю на пода. — И какво от това? Че аз въртя бизнес и с 14К, но ги ненавиждам.

Чан зарови глава в ръцете си.