Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (13)

10.

Монгкок е едно от най-гъсто населените места на земята. Според Чан кварталът предлагаше на човешките същества същото, което пещерите на Северно Борнео предлагат на прилепите: нисък наем, нулево ниво на безработица, убежище от хищниците. Деветдесет процента от живеещите тук или сами бяха избягали от КНР или бяха деца на избягали оттам. А понеже по време на Културната революция потокът бежанци се бе измервал с десетки хиляди седмично, ясно бе, че не бе имало никакво време за инфраструктурни промени в градски мащаб. Всъщност живеещите тук бяха благодарни и на това, че отходната канализация все още функционира. Туй можеха да се срещнат представители на всички китайски кланове и етнически групи: от мюсюлманите на Кашгар на запад до Чю-чоу от Шанту на юг, от монголите на далечния север до шанхайците от крайбрежието. Освен това имаше сикхи от Северозападната граница, гурки от Непал, филипино, англичани, американци и французи. Единствената националност, с която Чан никога не се бе сблъсквал в Монгкок, бяха японците. Но и това си имаше обяснение: в Монгкок все пак няма игрища за голф.

Много от сградите бяха незаконно построени, а в останалите пък се вихреше незаконен бизнес. Над магазини за домашни питомци имаше процъфтяващи ресторантчета; автосервизи продухваха с отработени газове ателиета за химическо чистене в съседство с тях; фабрики за конфекция, натъпкани в обикновени стаи, бълваха облекло с фалшиви етикети на известни модни къщи, но с качества достойни за оригиналите; гаражни помещения даваха подслон на часовникари, способни да изработят само за четиридесет и осем часа хиляди бройки от любимия ви модел; аптеки продаваха лекарства по предписание, без да се интересуват от рецептата; на всичко отгоре едва ли имаше наркотик на този свят, който не би могъл да се купи тук, стига да знаете къде да го потърсите. Чан и останалите му колеги от отдел „Убийства“ бяха съгласни в едно: тяхната задача бе много по-лесна, отколкото ако трябваше да се борят с наркотиците, контрабандата или стоката менте, защото в последния случай списъкът на заподозрените щеше да бъде идентичен с този на живеещите тук.

Районният полицейски участък в Монгкок заема внушителна сграда на пресечката на „Принц Едуард“ и „Натан роуд“. Доколкото бе известно на Чан, Едуард бе най-малкият син на английската кралица, комуто тепърва предстоеше да превърне личния си живот в сапунен сериал от международен мащаб. Колкото до Натан, той нямаше ни най-малка представа кой може да е той, макар несъмнено да ставаше дума за велик представител на бялата раса, живеещ на друго място, естествено. Всъщност европеидите бяха доказали своята гениалност, опреше ли до даване имена на заграбена от тях територия: Ню Йорк за земите на алгонкуините^[1], Джордж Таун за всичко, което не е било кръстено Виктория или Албърт, Америка на името на италианец, объркал се до степен да си мисли, че е в Индия. Подозираха ли Едуард и Натан, че денем и нощем ги тъпчат милиони чифтове крака на дребни азиатски престъпници? Пукаше ли им изобщо?

Двамата с Астън излязоха през главния вход на участъка, вляха се в тълпата и мигновено бяха разделени един от друг. И подобно на труповете в цистерната им беше трудно да опазят физическите граници на телата си, такава бе силата на човешкия поток, който те подхващаше, за да те превърне в частица от себе си и да те понесе като безлика кръвна клетка по булеварди, тротоари, улички, мазета, магазини, автобуси, коли и таксита. А настъпеше ли време за обяд, тогава човешките същества като облак скакалци покриваше със задушаваща сила всички отверстия на града. Чан изведнъж се почувства неразделна част от стълпотворението. И се сети с благодарност за онова нещо, наречено ДНК, и представляващо върховното доказателство за уникалността на личността… макар че го имаха и плъховете. Купи си цигари на ъгъла от познатия му продавач и зачака появата на Астън на входа на метрото.

Астън го търсеше с поглед, опитвайки се да надникне над главите на тълпата. Те слязоха заедно с ескалатора и се запромъкваха напред по опашките. Подземната железница беше единственият вид обществен транспорт, оставащ непарализиран от задръстване по това време на деня.

Скамейките във вагоните бяха от неръждаема стомана и толкова гладки, че ако ги нямаше останалите пасажери, човек сигурно би се плъзгал от единия им край до другия. За щастие чак такова усамотение бе немислимо. Чан и Астън се озоваха приковани в изправено положение, с напълно парализирани двигателни функции от притискането в телата около тях. Единствено мускулите на очните им ябълки се радваха на пълна свобода. Чан застина с лице, извъртяно леко нагоре, обречен да съзерцава до прималяване картата на метрото. За кой ли път установи, че английските имена губят безпрекословно състезанието с китайските: Лай Чи Кок, Уотърлу, Даймънд Хил, Цим Ша Цуи, Цуен Ван, Чой Хун.

От Адмиралтейството нататък продължиха пеша. Тълпите по остров Хонконг бяха не толкова кръвожадни, макар минималната разлика да бе доловима само от местните жители. Главното полицейско управление на Арсенал стрийт представляваше комплекс от четири сгради, с конични оръдейни кули върху стените в ъглите на периметъра, създаващи впечатление за вълшебен замък, където полицаите можеха да се спасят от връхлитащите тълпи. На всичко отгоре вътре имаше климатична инсталация.

Чан спря за момент на пропуска в „Арсенал хаус“. Беше поискал изработването на тримерни скулптури на Поли, Джекил и Хайд под формата на гипсови бюстове. Поръчката беше скъпа и той очакваше да му откажат. Вместо това бяха му върнали заявката още същия ден, при това парафирана от самия комисар.

Той телефонира на Анджи — художничката на щат към Управлението — чието ателие заемаше част от коридора, отделена на бюрото за идентификация, после помоли униформената жена на пропуска да позвъни в съдебномедицинския отдел. Зъболекарят — той беше на половин работен ден и поддържаше частна практика в кабинет на две преки оттук — вече го очакваше. Взеха асансьора и слязоха от него в коридор, носещ всички характерни белези на правителствена служба: оловносив линолеум, стени в бозав цвят, чиято боя се бе стекла надолу като лава и бе застинала на вълни. В дъното на коридора имаше врата с надпис „Правителствена лаборатория“.

Лабораторията притежаваше собствена приемна. Услугите, които се извършваха тук, бяха: одонтология, токсикология, съдебномедицинска антропология, серология^[2]. Бюрото по балистика и идентификация на огнестрелно оръжие се намираше в друга сграда. Изследванията в по-редките дисциплини се извършваха срещу хонорар от частни експерти и точно такъв бе случаят с одонтологията, макар с течение на годините правителствената лаборатория да бе успяла да създаде свой автономен потенциал в повечето клонове на съдебната експертиза.

Д-р Лам бе в малката лаборатория, навътре от приемната. Чан отбеляза бялата манта, дебелите лещи на очилата, твърдите черти на стария професионалист, загрубял към болката. Е, ако не към своята, то със сигурност тази на другите. Върху гетинаксовия плот на работната маса имаше три челюсти. Всяка от тях бе грижливо идентифицирана чрез червен етикет с черен номер. До тях се виждаше папка с копие на собствения му доклад.

— С какво мога да ви помогна?

Чан запали цигара, видя надписа, че пушенето е забранено, изгаси я и не можа да сдържи неволния си тик.

— Голям доклад, наистина чудесен. Много ни помогна. Имам само няколко въпроса. Хм… знаете ли, интересува ни състоянието на зъбите — как му казвате вие… стоматологичен статус? — от момента, преди да бъдат изтезавани и убити. Също така, интересува ни какви поражения са били нанесени на зъбите и челюстите по време на самото убийство. — И поддавайки се на вечното си чувство на притеснение при разговор с непознати, той се обърна към Астън: — Нали така?

Астън кимна.

— Както и числата. Не сме много наясно с тях.

— Числата? — недоумяващо сви вежди д-р Лам и прелисти доклада си. — Какви числа?

Астън извади тяхното копие и продиктува:

— „31, 32, 16 и 17 са с липсваща амалгама.“

Лам премести погледа си от Астън върху Чан:

— Вие никога ли не сте имали преди работа със съдебномедицинска одонтология?

Чан се прокашля и с труд се въздържа да не извади нова цигара.

— Не съвсем. Не и в Монгкок. Там хората рядко се хапят. Идентифицираме жертвите обикновено по картите им за самоличност, понякога по отпечатъци от пръстите им. Питайте ме за отпечатъците: затворени и улнарни контури, делти, ръбове, разклонения, дъги… Разбирате ли, обикновено знаем коя е жертвата, но невинаги ни е известно кой е извършителят.

Лан бутна очилата си до упор в основата на носа си. Бяха толкова дебели, че очите му изглеждаха неестествено уголемени и деформирани. Човек имаше чувството, че гледа две овални рибки в аквариум.

— Разбирам. Добре, вижте това… — Той отвори куфарчето си и извади от него ламинирана диаграма на човешката уста. — Много е лесно. По-лесно е дори от дактилоскопията. Човешката уста има трийсет и два зъба. Половината от тях са на горната челюст, наричана максила, другата половина — на долната, известна като мандибула. Освен това едната половина са отляво, другата — отдясно. Ясно ли е дотук? Така… Възприето е да броим, започвайки с горната челюст от дясно наляво, после се спускаме на долната челюст и продължаваме от ляво надясно. По този начин трети горен молар номер едно опира в трети долен молар номер трийсет и две. Пломбите по кътниците на бялата жена или липсваха, или бяха силно ерозирали.

— Това може ли да бъде доказателство за упражнено насилие?

— В никакъв случай. Може да бъде само индикация за занемарена хигиена на устата. Тази жена на младини се е радвала на първокласно зъболекарско обслужване. Но по-късно е спряла да се грижи за зъбите си. Следите от насилие трябва да се търсят на други места. — И той вдигна най-голямата от трите челюсти: — Например тук.

Д-р Лам нагласи челюстта в лявата си ръка, отвори я и посочи с показалец горните и долни предни зъби:

— Наредих да изработят тези пластмасови отливки от челюстите на покойните. Както се забелязва и четирите предни зъба са счупени. — Той почегърта зъбите с нокът. Пластмасовите кости завибрираха като метрономи. — В устата на жертвите остатъците и от четирите предни са с остри краища. Ръбовете не са успели да се загладят от употреба. Следователно счупванията са съвсем пресни. Ето, вижте и тук.

Той остави челюстта на масата и тя зловещо щракна. Двете й части се разтвориха в мрачно ухилване. Експертът взе следващата челюст и им демонстрира същите поражения. Те бяха налице и в третата. И трите жертви бяха с избити до един предни зъби.

Чан се почеса по главата.

— Може ли да запаля? Тук сме сами…

Лам сви рамене.

— Правете каквото искате. Но това е лошо за зъбите ви. Отлаганията от цигарен дим ускоряват процесите на гниене.

Чан запали и с облекчение вдъхна. Беше благодарен, че от всички наркотици никотинът въздейства на мозъка най-бързо. Чел го бе някъде.

— Само че това е лишено от логика, не разбирате ли? Искате да пребиете някого… добре. Жените са особено чувствителни към пораженията на устата, както и на лицето изобщо. Но ако смятате да убиете трите жертви, като ги смелите в месомелачка, защо ще им чупите предните зъби?

Лам седна, облегна се и сложи малките си ръчички върху корема. На Чан му се стори, че долавя блясък на самовлюбеност, подхранвана от професионална надменност.

— Не мисля, че някой е чупил зъбите им.

— Така ли? — Чан дълбоко всмукна за пореден път, надявайки се ободрителният ефект на дима да се задържи.

— Ето.

Лам отново взе в ръка най-голямата от трите челюсти. Разтвори я широко. Държейки я в това положение, той прекоси лабораторията, отиде до малка библиотечка със стъклени вратички, плъзна едната от тях встрани и се върна с книга в другата ръка. Сложи я в устата на Поли и я накара да я захапе.

— Както сами можете да забележите, след счупване зъбите оставят относително равна захапка. Резците не стърчат над другите зъби.

— Е, и? Да не искате да кажете, че и трите жертви са захапали един и същи камък, скрит в супата им от фиде?

Лам спокойно седна на мястото си, без да изпуска книгата с челюстта.

— Помислете сами. Както знаем, те са били смлени. Живи. — И той отново затвори зъбите върху книгата. — Смлени живи! — Зъболекарят изгледа последователно и двамата, за да се убеди, че разбират смисъла на думите му.

Чан стисна силно рамото на Астън. Виждаше как истината постепенно осенява младия мъж, който така силно обичаше жените, и как след разбирането идват гневът и отвращението. Чан също чуваше в главата си писъците й, разкъсващите душата писъци, които убийците се бяха опитали да заглушат по някакъв начин… например чрез поставянето на нещо твърдо… да речем, парче дърво, метал, или пластмаса между зъбите й. И когато болката бе станала непоносима, тя едва ли бе забелязала, че стиска конвулсивно малките си красиви зъби със сила, достатъчна да ги строши.

В лабораторията беше студено… сигурно от климатика. Студено и влажно. Пребледнелият като лист хартия Астън изглеждаше като че ли стените го притискат от всички страни. Чан го стисна за ръката.

— Качи се горе. Излез на чист въздух. Идвам след минутка.

Когато той излезе, Чан взе една от двете останали челюсти, нагласи я между палеца и показалеца си и я затвори върху ръба на другата си длан.

— И тримата…?

Лам кимна.

Това се случваше неизменно всеки път с поредния новак, тропосан на Чан. Младите англичани идваха в Далечния изток, търсейки приключения. Вместо това загубваха девствеността си — онази ягодово-сметанова невинност, без аналог в цяла Азия. Даже децата и колежите източно от Атина знаеха, че животът се състои от винтове и гайки, болка и страдание, глад и ярост. За щастие Астън бе последният. Англия беше прекратила набора на полицаи за колониите си още през 1997.

Намери го в карето на заграденото от блоковете вътрешно пространство, но момчето изглеждаше напълно различно. Непостижимо как бе успяло да отслабне само за пет минути. И да се състари с десет години. Младежката му жизненост — всички я бяха намирала за така очарователна — най-сетне се бе сблъскала тежко с азиатската стомана. Сините му очи бяха нефокусирани, устните — силно стиснати, кожата му бе придобила неприятен червеникавокафяв оттенък. Всъщност приземяването се отразява по различен начин на различните хора.

— Добре ли си?

— Малко не на себе си… нищо сериозно.

Чан извади две цигари, запали ги и подаде едната на Астън.

— Дръпни си, ще ти помогне. — Астън кимна със съмнение и пое цигарата. — Наистина, това помага на нервите.

Той проследи как англичанинът всмуква. Видя никотинът да връща живота в погледа му.

— Този зъболекар е истинска путка. Изобщо не бе необходимо да ни прави демонстрации.

Астън го погледна и изтри с ръкав влагата от очите си.

— Благодаря ти, шефе.

Чан предпазливо го докосна по ръката.

— Защо не ме почакаш тук. Искам да взема онези бюстове, ако са готови.

Астън кимна. Чан се молеше да не се издрайфа в двора на полицейското. Не че имаше нещо против, но знаеше, че останалите китайски ченгета никога няма да оставят англичанина да забрави този епизод от живота си тук.

 

 

Австралийката на име Анджи, която работеше като художник към отдела за съдебномедицинска експертиза, имаше ателие на трети етаж, непосредствено до бюрото за идентификация. Полицаите обичаха да я навестяват. Човек едва ли би я описал като красива, но тя излъчваше точно онова меко женско обаяние, което обикновено биваше избивано от кадетки още по време на първите шест месеца от обучението им.

Вместо бюро, телефон и папки, тя притежаваше триножник, тебешир, мека четка, въглен, ацетатни бои и обилна естествена светлина. Предпочиташе да работи колкото може по-близо до прозореца. Под ръката й смъртта отстъпваше пред живота, а неизвестният беглец придобиваше черти, които можеха да бъдат показани на очевидци. Съвсем страничен продукт на работата й бяха шаржовете, които мъжете обичаха да показват на съпруги и приятелки като доказателство, че и полицаите са хора.

Чан я бе убедил да нарисува Сандра в ранните години на брака им. И беше запазил скицата. Кой знае защо, семплата рисунка му се струваше по-жива от всичките й фотографии. Анджи бе съумяла да хване очите й: големи, европеидни, леко лукави, гладни.

— А… — каза Анджи, като видя Чан. — Мъжът, който обича да мисли триизмерно.

Чан се усмихна. Всички харесваха Анджи.

— Готови ли са?

— Ще се изненадаш, но да. Но ще ти струват една бира. Не бях правила гипсови отливки от векове. Интересно предизвикателство. Както още Микеланджело е изтъкнал, тримерното не е като двумерно. Наложи се да остана чак до тази сутрин, за да ги свърша. Искаш ли да ги видиш?

Анджи прекоси стаята до тежкия лакиран шкаф и извади от него три идентични кубични кашона.

— Обърни се с гръб.

Чан послушно се обърна към прозореца. Загледа се в скицата на молберта. Китаец малко над четиридесетте, смръщил ниското си чело. Спомни си за серийния изнасилвач в района на Джънк Бей и за свидетелските показания на очевидци, до един споменаващи тип със смръщено ниско чело.

— Окей, сега можеш да гледаш.

Абсолютна истина: трите измерения бяха нещо съвсем различно от двете. На масата, поставена между двамата си китайски партньори, безгрижно се усмихваше Поли. Джекил и Хайд се бяха получили по-сериозни, но напълно щастливи да бъдат край нея. В книгите на древния таоизъм някъде беше казано, че всички проблеми на човек произтичат от притежаването на тяло. Е, тези тримата се бяха освободили от главния си проблем.

— Отлично.

Анджи се усмихна. Свали перуките, прибра бюстовете обратно в кашоните, затвори ги и сложи перуките върху тях.

— Чарли, знам, че всичко свърши отдавна, но страшно съжалявам за случилото се между теб и Сандра. Знам колко много тя… ъ-ъ…, съжалявам наистина.

Чан сви рамене:

— Не е лесно да си жена на полицай. Поне в Хонконг…

— О, не обвинявай нито себе си, нито полицията. Виж, наистина не ми е работа, но тя си беше… не знам как да го кажа… скиталец, приходяща? Готина, мила, но неспособна да се задържи на едно място. Повярвай ми, усещам това — нали съм австралийка. Ние не знаем много, но такива като нея ги разпознаваме от пръв поглед.

Чан отмести поглед от кашоните и с удоволствие посрещна усмивката на Анджи. Мъжете говореха за нея, обожаваха я, фантазираха си разни неща, но по особен начин. Тя притежаваше способността да им връща разума, да ги прави спокойни и щастливи — мека, с голямо сърце, възпълна, неамбициозна, австралийка. В Хонконг хората по една или друга причина непостигнали максимума на възможностите си, се ценяха като злато.

Анджи сложи кашоните един връз друг, за да му бъде по-лесно да ги носи.

— Не забравяй, дължиш ми бира — и тя му се усмихна.

Чан вдигна купчината и кимна. Поколеба се за миг. Сети се, че сестра му крайно настойчиво го бе поканила на парти, организирано както тук казваха „за стопляне на дома“. Съпругът й и богатото му адвокатско обкръжение щяха да бъдат там. Щеше да ги изненада, ако се появеше в компанията на жена. Но поне щеше да има с кого да си говори. Остави кашоните обратно и приглади с пръсти косата си. Не беше правил това, откакто Сандра го бе напуснала. Изненада се колко трудно е станало.

— Ако си свободна довечера аз трябва да отида на парти. Сестра ми иска — купили си нов апартамент. Не е необходимо да стоим там дълго. Ще се радвам. Искам да кажа… ще ти бъда много благодарен. Ще бъде страхотно, ако можеш да се освободиш. Ще се измъкнем рано и ще отидем да пием някъде бира.

Анджи се усмихна:

— Чарли, това е прекрасно. Наистина. Нямам търпение.

 

 

Когато се озова отново във вътрешния двор, Чан даде на Астън кашоните. Запазването на достойнството изискваше да намерят свободна полицейска кола, която да ги върне на каулунската страна на залива, но даже с пусната сирена това щеше да им отнеме поне час. Беше видял през прозореца на ателието на Анджи колко бавно пъплят колите в посока на подводния тунел. Никаква сирена не би могла да раздвижи такова задръстване — хората просто нямаше накъде да се отместят. Докато вървяха по „Локхарт роуд“, Чан зърна за миг Райли, седнал на задната седалка на заклещена в застиналия трафик полицейска кола. Престори се, че не забелязва енергичните му жестикулации.

На път към метрото Астън едва не изпусна Джекил и Хайд. Чан здраво стискаше Поли, притисната в тялото му от тълпата във вагона.