Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Six Million Seconds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Бърдет. Последните шест милиона секунди

Американска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 1998

Редактор: Ани Николова

История

  1. — Добавяне

12.

Три часа по-късно Чан чакаше с Анджи на опашката за таксита пред „Бул енд Беър“. Наближаваше полунощ, но беше топло като в сауна. В пивницата Анджи внезапно се бе почувствала като у дома си и двамата не бяха забелязали изнизването на часовете. Беше забравил всичко, което му бе разказала. Имаше смътен спомен, че се бе отплеснала за семейството и Австралия и го бе засипала с нескончаем порой от анекдоти на спортна тема, които с напредването на вечерта бяха ставали все по-пиперливи. Повече от ясно бе, че я мъчи носталгия.

Никога преди не бе виждал жена да изпива такова количество бира. Имаше нещо почти професионално в подхода, с който тя я изливаше в себе си. Освен това носеше на алкохол — въздействието му пролича само в един момент на стъпалата, когато бе залитнала и ако не я бе задържал, щеше да падне. В момента стоеше съвсем близко до него — един намек, който бе прераснал в нещо самоподразбиращо се, без никаква помощ от негова страна. Не искаше да я обижда. Как можеше да й обясни, че е прекалено китаец, за да вкара жена в леглото още първата нощ? Или пък, че е нетипично чувствителен за края на двайсети век и пиянството на другия оказва инхибиращо въздействие върху него? Или че апартаментът му е подходящ за любов само между партньори с китайски габарити?

Ръката, с която го галеше, изведнъж трепна.

— Няма да ме заведеш у вас, нали?

Чан оцени усилието, което й костваше да не изговори думите завалено.

— Не.

Тя се обърна към него и го прегърна през шията с двете си ръце.

— И защо не?

Той усети тежестта на бюста й върху гърдите си, сякаш му доверяваше бремето на всички грижи от тук нататък.

— Не мога.

— Защо? Още ли страдаш по Сандра?

— Може би.

Тя свали ръцете си.

— Не ти харесвам.

— Напротив. Харесваш ми, и то много. Не може ли да говорим за това друг път?

По някакъв достъпен само на жените начин, тя съумя едновременно да се нацупи и усмихне.

— Добре.

— Мина ми през ума… ти знаеш, че мъжете те харесват. Сигурно има някой…?

— Не е толкова лесно, приятел — поклати глава тя. — Тук белите са подгонили китайките, сякаш няма да има утрешен ден, а най-свестните измежду китайците са верни на расата си.

— Което значи, че оставам аз.

Тя го стисна за ръката и зарови устни в шията му.

— Ти си толкова напрегнат, Чарли. А това страшно ме възбужда.

Той усети малката й ръка да се плъзва между бедрата му и умело да напипва очертанията на пениса му. Хвана я, дръпна я и понеже не му хрумна нищо по-добро, сложи я върху кръста си.

— Онзи русолявият получи ли телефонният ти номер?

Тя дълбоко въздъхна и без да скрива лекото си раздразнение вдигна поглед към черното небе.

— Винаги на служба, така ли?

И в този момент той ги видя в съзнанието си: двама австралийци далеч от дома, забавляващи се един друг с вицове на тема ръгби и търсещи утеха в секс на пияна глава. Истината бе, че Хонконг само на повърхността изглеждаше повърхностен, тъп и преходен. Под тази повърхност се криеше бездънен океан на цинизъм, който след време започваше да плаши. А след това и да ужасява. А когато красивото русоляво момче и Анджи разменяха истории за хищната Емили Пинг и напрегнатия главен инспектор Чан, това щеше да бъде форма на своеобразно англосаксонско облекчение, че са се спасили от коварна клопка. Двамата щяха да надникнат един друг в сините си кръгли очи и да видят там… е, със сигурност щяха да видят дъното. Колко по-лесно щеше да се получи, ако Анджи бе проявила прямотата да си тръгне с него още на партито.

— Той ще ти позвъни утре — успокои я Чан и й отвори вратата на таксито. Готвеше се да се качи на следващото, но се остави на внезапния порив да се разходи пеша до метрото. Освободено от заплахата за нежелано прелъстяване, съзнанието му мигновено се прехвърли на случая, който разследваше. Как казваше онзи една поговорка от Конфуций… дали не беше на Реймънд Чандлър…? „Никога не се занимавай със загадка, която вече е решена.“

С други думи, забрави предните зъби. Забрави приглушените писъци на неописуема агония. Защо обаче Поли, привлекателна представителка на западната раса, бе допуснала пломбите й да изпадат? Ако бе обикновена небрежност, това я поставяше в определена категория от нейната среда. Каква например? Какво би могло да принуди една млада жена да позволи на безразличието да я завладее до степен да й бъде все едно какво става с нея? Едва ли можеше да става дума за отхвърлена любов — не и в наши дни. Самозадоволеност, отвращение към работата или останала от юношеството жажда за приключения?

Всичко в крайна сметка опираше до наркотиците. Продажбата им можеше да обезпечи необходимите средства, пристрастяването към тях беше приключение, споделянето им осигуряваше компания, предписването им можеше да бъде единственото спасително лекарство. Незаконните наркотици бяха само върхът на айсберга. Ако се вземеха предвид барбитуратите и амфетамините, ако се добавеха към тях множеството антидепресанти — с други думи, ако се съставеше списък на най-популярните транквилайзери и изписваните с рецепта стимуланти, тогава щеше да се разбере, че става дума не просто за епидемия, дори не за пандемия, а по-скоро за пълна колонизация на човешката раса от търговците на химикали, започвайки с многонационалните фармацевтични компании на върха на пирамидата и стигайки до уличните пласьори на дъното. И всичко това се бе случило през последните години на двайсети век.

Размислите на тази тема бяха за Чан като медитация, стимулирана от петте изпушени цигари по пътя към дома. Когато излезе от метростанцията в Монгкок, Чан осъзна, че цигарите му са на привършване. Имаше само две цигари. Сети се, че е забравил да прибави тютюневите компании към списъка от врагове на човечеството. Впрочем също производителите на бира и на твърд алкохол. Имаше ли изобщо поне един човек на тази земя, способен да обхване реалността с чиста глава? Защото някои мисли водеха до планини, прекалено стръмни за изкачване. Особено без успокоителен запас от никотин.

В малките часове на нощта улиците на Монгкок изглеждаха не чак толкова претъпкани. Беше дори възможно да се различат единични пешеходци, за разлика от вечните тълпи, макар азиатецът по природа да се плаши от самотата. Горещината явно бе развалила съня на всички. Влюбени вървяха ръка за ръка, точно както биха правили в ранна вечер, деца играеха, без да ги е грижа колко е часът, парцаливи старици просеха, загубили представа за времето. Ято скорци се стрелкаха около лампата на стълба, прилепи пикираха безразсъдно из въздуха. Единствено Чан бе абсолютно сам. Беше се отправил към малкия супермаркет на пряката до неговия блок, където продаваха английски цигари. Около петдесетгодишна жена — западнячка, изникна от сенките, когато мина покрай нея.

Запазеният от дните на безкрайно обикаляне из улиците като патрул навик запечати в съзнанието му кратко описание: около метър седемдесет и два, мръсноруса, шалварести черни къси панталонки, червена тениска, без сутиен, необичайно голяма чантичка за пари, увиснала на кръста, леко приведена походка, слаба с тежък бюст. Чувствена. По гуменки и чорапи — значи американка. Всеки друг в тази горещина би предпочел пластмасови джапанки, само американците изпитваха ужас от докосването до чуждата земя. Тъпо, но здравословно. Не се беше загубила, понеже не се интересуваше от уличните надписи, по-скоро бе целеустремена. Открояваше се. Туристите оставаха на острова или на Цим Ша Цуи, не в Монгкок. Чан се обърна веднъж, за да види лицето й на светлината от близкия стълб. Подпийнала.

Жената го последва в супермаркета. Той отиде до края на един от редовете с изложена стока, за да подбере чай „Рикша“ в пликчета. Цигарите бяха под стъклен похлупак на касата в другия край на реда. Чан инстинктивно вдигна поглед към изпъкналото огледало против крадци и в същия миг я видя да слага в джоба си четвъртинка уиски. Притискайки ръка към големия джоб на късите си панталони, тя умело скриваше издутината. Чан се позадържа при чая. Случилото се представляваше предизвикателство към гражданския му дълг, но от друга страна, собственикът на магазина — богат китаец Чю-чоу на име Фун — бе повече от способен да се грижи сам за интересите си. Освен това вече бе късно, и Чан можеше да измисли по-приятно занимание от това да попълва формуляри през остатъка от нощта. Отново вдигна поглед към огледалото. Този път бе избрала четка и паста за зъби. Панталонките й явно имаха наистина големи джобове.

Чан сви рамене. Фун бе достатъчно богат, за да може да си позволи електронни средства за контрол. Чан му го бе казвал неведнъж. Той се отправи към касата. Подмина я, забави ход, и я погледна. Погледите им се срещнаха. Изморени очи. Много, много изморени очи. Нито сянка от страх. Твърде много загадки за една нощ. Той си купи пет кутии „Бенсън енд Хеджис“, поиска да му ги сложат в хартиен плик и го отнесе до дома си в жилищен блок на малка пряка на „Натан роуд“.

Спря за миг във фоайето, за да отвори тясната си ламаринена пощенска кутия. Намери в нея сметка за ток и картичка от Сандра. Китаецът в него възприемаше развода като нещо окончателно, но англичаните изглежда трудно се разделяха с житейските си провали, може би, за да имат под ръка доказателство, че всичките им усилия са обречени на неуспех. Картичките пристигаха на три-четири месеца и носеха марки от екзотични места, добре известни с притегателната си сила за неспокойните души. Текстът можеше да бъде тъжен („снощи те сънувах как летиш на китайско килимче“) или жесток („толкова съм доволна, че не си тук, за да ме влудяваш“). Тази специално беше от Ко Фанган, Тайландския залив: „Изобщо не ми липсваш“. Категоризира я към жестоките и я пусна в плика при цигарите.

Без сам да знае защо, бръкна по-дълбоко в кутията, преди да я заключи и напипа вътре лист, залепнал за дъното. Видя, че е възможно най-евтината хартия, внасяна от КНР. В центъра на листа с китайски йероглифи бе изписана думата Лаогай. Под нея на английски бе добавено: „Моля те, не забравяй за четвъртък“. Чан изгледа листа за момент, после го смачка на топка и го запрати в кошчето за боклуци, занитено за пода между шахтите на асансьорите.

През целия му съзнателен живот Хонконг бе представлявал магнит за най-различни политически движения. Британската решимост да се отстоява свободата на речта означаваше на практика, че всеки умопобъркан можеше да си купи печатарска преса и да започне да пропагандира някаква своя кауза. Голямата борба за сърцата и душите на хората обаче се водеше между местните комунисти и Гоминдан — партията, загубила някога Гражданската война, но все още управляваща Тайван. В интерес на истината Чан бе получавал памфлети на подобна хартия и от адвентисти на Седмия ден, будисти, групи за защита на животните, поставили си за цел да разубедят застаряващите китайци в ползата от поемането на смлян рог на носорог, мюсюлмани от южните филипински провинции, муунисти и дори някакви, които предлагаха пресен маймунски мозък — поредното незаконно и по всяка вероятност неефикасно средство срещу импотентността.

Чан взе асансьора за десети етаж.

Вкара един след друг трите ключа в трите ключалки, задействащи трите резета във вратата му, и накрая влезе в кутийката на жилището си, заемащо четиридесет квадратни метра. В кухненския бокс имаше място колкото да побере хладилника и газовата печка с две колела. Дневната се запълваше до край с телевизора и един диван. Спалнята бе толкова тясна, че трябваше да мине през леглото, ако се наложеше да се добере до далечната страна. Наистина беше доволен, че не покани Анджи. Къде щеше да я събере? В Хонконг само богатите могат да си позволят жилищна площ за пълни любовници.

Сакото му бе плувнало в пот. Хвърли го върху дивана, обели от тялото си ризата и с мъка отлепи залепналите за бедрата панталони. Съблечен гол, той се изправи пред вечната дилема на живеещите в Монгкок: да измръзне, или да се изпържи. Само най-горещите нощи можеха да го принудят да включи монтирания на прозореца климатик, защото той изпълваше стаичката му с грохот като в хале на консервена фабрика.

Както винаги изтощението му попречи да заспи веднага. Остана да лежи все така гол, захапал цигара. Мислите му се въртяха във вихрушка около все едно и също. Представяше си как стои в музей, пълен с бели бюстове на жени с европеидни лица — естествено с чертите на Сандра, Поли и Анджи. Те се въртяха пред очите му, настоявайки да вземе решение, но единствената му реакция бе пълно замайване. В този миг на вратата се позвъни. Скочи. Усети лицето му да трепва от стария нервен тик.

Навлече чифт къси панталони, изшляпа бос до вратата и погледна през мътното стъкло на шпионката. Изкривена от лещата тип „рибешко око“, пред него стоеше американката, материализирала се като демон от китайска опера. Огромното й лице се наведе заплашително напред, орангутановите устни се свиха под сплескания нос, ръцете с пръсти като клещи на рак се скръстиха връз колана с чантичката. Той отключи вратата и я открехна, колкото позволяваше веригата.

— Главен инспектор Чан?

Чан примирено кимна.

— Може би ще ме пуснете да вляза? Имам информация за вас.

Сега, когато я бе чул да изговаря цяло изречение, идентифицира акцента й като онзи, използван от американските актьори във филми за Бронкс — любопитно провлачване, заплашващо да проточи всяка сричка в безкрайността.

— Информация? По това време?

— Важно е.

Чан я изгледа недоумяващо.

— Аз съм майката на Клеър.

— Клеър?

Тя дръпна ципа на чантичката си и извади оттам смачкан лист хартия. Беше факс с антетка на Кралската хонконгска полиция. Разглади го и го вдигна пред него. В горния десен ъгъл се четяха думите „За справка: Инспектор Астън, Монгкок, Криминален отдел“, а в центъра имаше размазан портрет на Поли. Чан почувства познатата тръпка при излизането на следа, но си наложи да я потисне. Единствената добродетел, която си струваше човек да развива в себе си, бе търпението, и той бе напълно съгласен с мнението на древните мъдреци по този въпрос. Затвори вратата, свали веригата и я пусна да влезе.

Тя му подаде ръка:

— Мойра Колети. Радвам се да се запозная с вас. Извинявам се, че ви безпокоя по това време, но самолетът кацна днес късно следобед, а когато ви потърсих в участъка, казаха ми, че сте си тръгнали. Опасявам се, че ги излъгах, за да ми дадат домашния ви адрес. Те даже ме пуснаха в офиса ви и там видях онази голяма снимка, на която губернаторът ви връчва награда за смелост. Така разбрах как изглеждате. Но не очаквах да се приберете чак толкова късно.

Чан направи знак към дивана и сам седна до масичката за кафе.

— Вие ме видяхте в супера, нали? — попита тя и сведе поглед към пода.

— Четвъртинка уиски, четка и паста за зъби. Трябваше да съобщя за вас.

— Допусках, че съществува подобен риск. — Тя извади нещата от джоба си, докато говореше, и ги остави на масата. — Така че след като си тръгнахте, платих за тях, разбира се. Знаете ли, аз познавам ченгетата. Не познавам точно китайските, но познавам ченгетата изобщо и знам, че не са много детективите, занимаващи се с убийства, които ще си губят времето да попълват формуляри, за да оправдаят ареста на дребна крадла в два часа сутринта. — Тя направи пауза и го погледна право в лицето. — Съжалявам. Исках да разбера колко сте добър. Знам как ще го наречете: типично американска арогантност, предполагам. Ние просто сме неспособни да допуснем, че може да има на света някоя нация, добра колкото прословутите Съединени американски щати. Трябваше от Детройт да останат руини, за да признаем накрая, че японците могат да правят коли, по-добри от нашите. Е, сега прилагаме японската система за качествен контрол дори в Джи Ем[1]. — Тя пак поспря и въздъхна. — Дрънкам глупости. Това винаги ми е било проблем. Мисля, затова не станах нещо повече от сержант. Но вие сте добър, наистина добър. Щом сте забелязали дори четката за зъби. Защото с нея специално се постарах.

Чан, неспособен да се справи с тика си, запали цигара.

— Е, след като никой от нас не е на работа в момента… ще възразите ли? — Тя вдигна бутилката. — За мен денят беше дълъг… и нощта също. Даже не ми се мисли колко е часът в Ню Йорк.

— Около дванайсет часа преди нас. Два-три следобед. Мисля, че е по-добре да отворите бутилката.

— Да. — Тя отвъртя капачката. — Уф… значи е вчера следобед, казвате? Виж ти? Предполагам, че ви се струвам много глупава. Никога не съм напускала Щатите с едно изключение: когато взех самолета до Акапулко, за да се разведа с бащата на Клеър. Скоч…?

Чан отклони предложението и отиде до хладилника, за да донесе кутия бира.

— Препоръчвам ви да комбинирате с това.

— Благодаря. Предполагам, трябват ви отпечатъци, нали? Клеър е мъртва, иначе едва ли щяхте да предприемате всичко това, права ли съм? Няма го във факса, поне не в листа, който ми дадоха на шести етаж. Купих тази книга, която Клеър чете през цялото време, докато стоя при мен… „Пътешествията на Марко Поло“. Според мен никой друг, освен ние двете и продавачът в книжарницата не се е докосвал до нея, така че ако снемете моите отпечатъци, би трябвало лесно да се ориентирате кои са нейните. Донесох и стоматологичния й статус.

— Така ли? — изпусна се Чан и веднага съжали за неуместния си ентусиазъм.

Лицето на Мойра посърна.

— Значи нещата наистина не са добри. Боже, сърцето ме боли само като си помисля какво може да се е случило. Не ми казвайте още, моля ви. Не преди да се напия. — Тя изля уискито в гърлото си. По лицето й се стичаха сълзи. Кой знае как гласът й оставаше безстрастен. — Не ми се сърдете, моля ви. Това е само реакция. Нас, американците, ни учат да изливаме емоциите си. Изцяло, докрай. Ако може да се вярва на всички тези филми за кунгфу, тук сте по-различни. Никаква проява на слабост, нали така? Може и да сте прави. Досега не съм видяла сълзите да са помогнали някому, а аз поне съм се нагледала на сълзи. Днешен Манхатън е джунгла, истинска джунгла. Чакайте… как да ви наричам? Началник? Главен инспектор?

— Чарли. Всички ми казват така.

— Чарли? Като Чарли Чан?

— Британско чувство за хумор: нали съм детектив — за тях това бе предостатъчно. Вижте, мисис Колети, още не сме сигурни дали говорим за едно и също лице. Това, което сте видели, е само художествена импровизация.

— Казвайте ми Мойра. И аз се опитвах да се убедя в същото. Но кажете ми вие какво бихте си помислили, ако видите подобен факс? Откакто Клеър изчезна, редовно минавах през полицията, за да взема всеки факс от Азия с портрет на изчезнало лице. Мисля, че аз самата най-добре бих идентифицирала Клеър. — Тя извади от чантичката на кръста си плик със снимки: — Ето я на шестнайсет.

Чан видя тънколико момиче в анцуг на виолетови и зелени шарки, тъмноруса коса, смъкнала се връз едното й око; в далечината имаше големи дървета — дървета, каквито бе виждал само по филмите. Задържа поглед върху усмивката. Идеален продукт на американската стоматология.

Мойра пое обратно снимката и се загледа в нея.

— „Сентръл Парк“, 1986.

— Джогинг?

— Не, скейтборд. А ето тази — тук е на двайсет и една. Връчване на дипломите. Нюйоркски университет. Бакалавър по социология.

Чан хвърли поглед на бутилката с уиски. Последното, от което имаше нужда, бе втора пияна жена за една нощ. Тази обаче поемаше скоча добре, с изключение на единствен умело потиснат опит за леко оригване. Очите и ръцете й не издаваха нищо. Той взе подадената му снимка. Детето се бе превърнало в девойка с церемониална наметка и шапка. Погледът й беше отправен не в камерата, а покрай нея — право в пълното с надежди бъдеще. Само американците можеха да се усмихват по този начин. И само американците можеха да разчитат на подобно бъдеще.

— А това е последната. От преди две години, когато отидох да я видя в Сан Франциско.

Нещо се бе случило. Само няколко години изминати по така обещаващия слънчев път и животът й беше изиграл лоша шега. Усмивката още беше на лицето й, но този път бе някак измъчена и неуверена. Косата й бе подстригана брутално късо, а в ушите й блестяха две късчета сребро. Този път тя гледаше право в камерата, опитвайки се да каже нещо на онзи, който я фотографираше. Може би „Помогни ми“?

— Знам какво вероятно си мислиш, Чарли. Онова, което всеки полицай би помислил. Но не става дума за наркотици. Тук е запечатан само края на любовна история с женен мъж, която опъна нервите й до скъсване. Малко след това тя успя напълно да се освободи. За нещастие нямам по-късни снимки.

Чан кимна. Нямаше смисъл да задава въпроси преди позитивната идентификация. Той постави последната снимка до факса, който Мойра бе пуснала на пода. Фотографиите могат да лъжат също както неволно лъжат очевидците. Човешкото око вижда само онова, което мозъкът му разрешава да види. Съвременният човек прекарва живота си във вътрешен диалог, от който излиза само когато става дума за оцеляването му. Той закри с длан косата на перуката от портрета на факса… хм, възможна идентификация. Ако изобщо можеше да се каже нещо със сигурност, младата жена от снимката изглеждаше по-добре — брадичката й бе по-фина, носът по-правилен, очите по-големи. Определено красавица.

— Кога е изчезнала дъщеря ви, мисис Колети?

— Моля те, Чарли, наричай ме Мойра — и тя умолително докосна ръката му. — Човек се чувства много странно да се обръща на фамилия в този малък апартамент. Британците добре са се постарали да ви възпитат в официалност… Преди две години. — Тя тежко преглътна. — Не, заблуждавам се. Откакто за последен път видях Клеър, са изминали две години и половина.

— Но сте говорили с нея по телефона, получавали сте писма?

— О, да. Естествено. През цялото време. Виж какво, и двамата знаем, че утре ще отидеш във вашия отдел за идентификация с всичко, което съм донесла и ще предоставя…

— Да, всичко ще трябва да почака дотогава. Съжалявам.

Тя махна с ръка и издуха носа си в голяма мъжка носна кърпа.

— Не, не… Не искам да бъда настоятелна, но какво друго бих могла да направя? И за какво друго бих могла да мисля, след като получих този факс?

Чан отбеляза, че бутилката е празна. Видя, че пепелникът е пълен с фасове, натрупани след нейното идване. Тя скри с ръка прозявката си. И той се почувства изморен — може би даже прекалено изморен, за да заспи бързо.

— Искате ли още една бира, преди да си тръгнете?

Тя кимна.

— Да… мисля, че ще ми подейства добре.

— Къде е хотелът ви?

Американката притеснено се изкашля.

— Нямах време да се настаня. Даже не ми е минавало през ума.

И млъкна. Чан погледна фалшивия си „Ролекс“, който бе оставил на масичката за кафе — 3:20 през нощта. В Хонконг не е проблем да се намери хотел дори по това време на денонощието, но какъв би бил смисълът в това? Щеше да стане 4:30, преди да си е легнала, а трябваше да бъде с него в офиса не по-късно от 9:00 сутринта.

— Този диван не може да се разгъва в легло. Ще трябва да сложите възглавниците на пода. Ако желаете да останете, разбира се…

— О… много мило от твоя страна, Чарли. Наистина си много любезен. Обещавам да не чуеш звук от мен, като легна.

— В хладилника има бутилка водка, ако почувствате нужда. Друг алкохол не купувам. — Тя издаде неясен звук и отмести поглед от него. — Утре сутринта ще отида право в бюрото за идентификация заедно с мострите от вашите отпечатъци. Както и със стоматологичния статус. Ще взема всичко.

Тя вече си оправяше леглото на пода и коленичила разпределяше възглавниците. После се отпусна върху тях с тежка въздишка.

— Ти си много мил, Чарли. Не изглеждаш такъв, но си. Затова позволи ми да ти дам един съвет като един повреден човек на друг: Пушиш прекалено много. Лека нощ.

 

 

Легна си с цигара в устата. Слушаше я да хърка на пода и лежеше отворил широко очи, неспособен да заспи. Беше готов да й завиди. Мислите му скачаха от едно на друго: Анджи, Сандра. Какво пишеше в картичката? „Изобщо не ми липсваш.“ Сигурно му го казваше, защото подобно на всички китайци и той бе емоционален инвалид. Беше се постарала да му го обясни безкрайно внимателно, преди да го напусне. Колко ли щеше да се изненада, ако научи, че някаква непозната го е нарекла „мил“.

Бележки

[1] „Дженерал Мотърс“. — Б.пр.