Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (32)

29.

Хонконгският университет не без основание се гордее с най-добрата колониална архитектура на цялата територия. Неоримски арки водят към преддверия или извеждат в дворове, където жестокото слънце е безсилно да проникне. Има дори часовникова кула от вида, обожаван в Европа от предцифровата епоха. Кабинетите на висшия академичен персонал се радват на високи тавани и площ, достойна за изпълнителни директори на многонационални компании. И макар векът на климатика да бе сложил своя отпечатък дори тук, новите крила бяха скрити колкото може по-далеч зад оригиналните сгради.

Чан винаги идваше в кампуса на университета с удоволствие, защото обожаваше атмосферата на незаинтересовано любопитство по отношение тайните на реалния свят. В друга епоха и при друг късмет, той без колебание би приложил естествената си наклонност за разкриване на тайни към обекти, по-въодушевяващи от зловещото убийство на тримата нещастници в Монгкок. Но дори и при това стечение на обстоятелствата изпитваше приповдигнато чувство в тази ранна утрин, усещайки лъчите на слънцето в гърба си, докато се качваше по дългото стълбище, водещо към крилото за естествени науки.

Показа полицейската си карта на пазача пред блока на лабораториите, където се извършваха изследвания с радиоактивни материали. Оранжевата трилистна детелина — символ за радиационна опасност — се мъдреше където му паднеше погледа. А за да бъде посланието максимално ясно, имаше още череп с кръстосани кости и предупредителен надпис на английски и китайски. В допълнение към обичайните мерки за ограничаване на достъпа, Чан видя високи англичани с необикновено телосложение, патрулиращи на двойки по коридорите. Кътберт явно не бе склонен да поеме дори минимален риск.

Съпроводиха го до стая 245. Вивиан Ип, трийсет и три годишна, с къса черна коса и ситни диаманти на ушите, се бе навела над предпазен екран от оловно стъкло. Ръцете й бяха пъхнати в два бели ръкава от гофрирана материя, които проникваха зад екрана и завършваха с различни накрайници, чиято цел очевидно бе да наподобят движенията на човешката ръка. Тя кимна на Чан, който се приближи и се загледа, докато тя се бореше с четка и кутия с бял прах.

— Това е най-необичайното нещо, което са ми казвали някога да правя в лаборатория за радиоизотопни изследвания.

От другата страна на екрана беше вече познатият му от океанското дъно зловещ сандък. Капакът бе отметнат и това даваше възможност да разгледа съдържанието му. Там лежаха трите най-добри малокалибрени оръжия в света: чешки „Скорпион“, израелски „Узи“ и италиански „Берета“. До картечните пистолети се виждаха три осколочни гранати. От едната страна имаше дълга тясна оловна кутия, а от другата — кюлче злато.

Чан впери поглед в оловната кутия в която, както вече му бе добре известно, се намираше парче уран-235 — високообогатен изотоп, убил Хигинс и двамата леководолази. Кутията изглеждаше напълно безвредна и един нищо неподозиращ човек би допуснал, че в нея има специален музикален инструмент — да речем сребърна флейта или кларинет. Чан премести поглед върху „Скорпион“-а: компактен, черен, с дебела цев. Това оръжие бе напълно непознато в Хонконг, но и китайците и англичаните имат поговорка, казваща, че парите привличат най-доброто.

Остави оръжията и насочи вниманието си към нещо друго.

— Някаква представа какво е това? — и той посочи безформена червеникава субстанция с големината на книга.

— Не. Материалът е пластичен и заема формата, която му бъде придадена. Вече е абсорбирал значително количество радиация. За момента не съм в състояние да го анализирам.

Чан заби поглед в пода на кабинета.

— Мислех, че ще използваш лазера.

Вивиан кимна към инструмента с дългата черна пластмасова тръба, монтиран на масивен триножник. Обективът му блестеше като единствено око.

— Както е известно, думата „лазер“ означава „усилване на светлина чрез стимулирано излъчване“. Използват се йони на аргона. Готова съм да заложа и последния си долар, че неговият лъч по никакъв начин не би повлиял на урана. Знам, че няма да има никаква реакция. Изобщо не мога да си представя нито една причина, която би могла да предизвика такава реакция. На същото мнение са и всички, с които обсъждах това. Но литература по въпроса отсъства и нещо не изгарям от желание да експериментирам. А ти?

Чан си спомни двамата леководолази в болницата. Хигинс… Погребенията…

— Не.

— Точно така. Затова реших да се върна в каменната епоха.

Тя изпусна хванатата със стоманените пинсети четка.

— Ах…

— Дай да опитам аз.

Вивиан с готовност извади малките си ръце от ръкавите.

— С удоволствие, дано си по-сръчен от мен.

Чан застана на нейно място и се опита да използва четката, за да нанесе върху ръкохватката на „Скорпион“-а слой прах за снемане на отпечатъци. В следващия миг изпусна четчицата.

— Мамка ти… — и извади ръцете си от ръкавите.

Вивиан Ип наклони глава и го изгледа:

— Любопитна съм каква е вероятността да са останали някакви различими отпечатъци след престоя под водата, пипането от водолазите и излагането на радиацията?

— Нямам представа — призна Чан. — Но както казват англичаните „Никога не знаеш“. Опита ли със златото? Хората обичат да докосват злато.

— Не още. Надявах се да бъда по-добра в дактилоскопията, отколкото се оказах.

Чан извади кутията цигари, спомни си стриктните правила тук и я прибра. Опита отново късмета си със стоманените челюсти. Номерът беше в правилното определяне на необходимата доза усилие. Трудността произтичаше от липсата на нервни окончания в манипулаторите — всичко бе въпрос на проби и грешки. Когато най-сетне усвои задържането на малката четка, установи, че му е доста по-лесно да нанесе желания слой прах върху блестящата повърхност на златото, отколкото да следва сложния контур на пистолетите. След малко се изясни, че по кюлчето няма следи от отпечатъци.

— Ще ти бъда благодарен, ако продължиш работата си.

— Но нали може да няма никакви отпечатъци?

Чан се поколеба.

— Този факт също може да се окаже от значение. — И като видя, че Вивиан повдига вежди, поясни: — Ако не се намерят нито отпечатъци, нито следи от държане, с изключение на тези от водолазите, които впрочем бяха с ръкавици, това е негативна индикация.

Беше му трудно да не почувства неудобство от проницателния, чисто американски поглед на младата китайка.

— Негативна индикация? Права ли съм да мисля, че това е полицейски жаргон за изразяване на простата мисъл, че някой може да е изтрил уликите?

— Окей, щом смяташ това за губене на време, ще го направя аз.

Вивиан размаха ръце.

— Недей, моля те. Нямам нищо против. Донякъде дори ми е интересно. Това е като в науката: половината време прекарваш в експерименти, доказващи, че не си прав. Естествено, надявайки се, че си прав.

Чан съжаляваше, че не води този разговор с цигара в устата.

— Този случай е истинска загадка. Ако се окаже, че уликите са старателно изтрити, това поне би могло да помогне в потвърждаване естеството на загадката.

Вивиан отново го гледаше с американския си поглед.

— Искаш ли да излезеш навън, за да пушиш? Навремето ми трябваха пари, за да се издържам и помагах в провеждането на серия лабораторни експерименти: никотин върху плъхове и т.н. Сега виждам в теб същите симптоми.

— Изглежда покрай работата с плъховете си научила доста неща за хората.

Излязоха навън и тръгнаха през моравата към студентския стол. С пластмасова чашка кафе в едната ръка и цигара в другата Чан наблюдаваше младежта на Хонконг. Чужденците бяха малко — американци, европейци, някой друг индиец и съвсем малко евроазиатци. Мнозинството, съвсем естествено, бяха местни китайци. Питаше се как ли се чувстват в една от най-агресивните капиталистически системи в света, знаейки, че само след два месеца ще трябва да учат нови неща под зоркото око на нови господари. Може би се чувстваха също като него: измамени и изплашени.

— Какво казват децата… за юни?

Вивиан също се загледа в лицата на студентите, влизащи в стола.

— Че ще трябва да се адаптират. Повечето са доволни да се отърсят от срама на колониалното управление, но не се заблуждават, че ще им бъде много лесно. Според мен проблемът им е, че нямат представа колко трудно ще бъде.

— А ти имаш ли?

— Сблъсках се с корупцията в китайската общност в Щатите още преди да се върна. Мисля, че имам вярна представа какво е отвъд границата. Никой не очаква нищо по-различно тук след трийсети юни.

— Децата изглеждат толкова невинни.

— Не само изглеждат — та са си такива. В сравнение с Щатите те са чисти създания, които желаят да научат повече, да бъдат добри синове и дъщери, да отгледат свои деца според традицията. Повечето не пушат, и не пият, внимават със секса, а проблемът с наркотиците като че ли се отнася по-скоро за другите националности. Срам ме е да си спомня колко пороци прихванах в Щатите. В сравнение с тях аз наистина съм като заразена от злия Запад… Разкажи ми за твоята загадка.

Чан продължи да гледа студентите. Винаги бе завиждал на хора с университетско образование. За него това бе като да се изкачиш по стълбата на мисълта, издигната от гиганти на духа, и да стъпиш в интелектуалната градина на невероятно любопитни неща, където човек прекарва три или четири години в благословено съзерцание. Колко китайско! Кой западняк би проявил подобна наивност? Чан отпи от кафето си.

— Нека предположим, че не намерим отпечатъци по предметите от твоята колекция. Ако е така, значи пред нас е почти идеалното престъпление. Убийците смилат три тела и оставят каймата в цистерна. В началото си мислех, че това е индикация за глупост или е проява на арогантност. После размислих и установих, че е умен ход. След смилането на телата тяхното идентифициране е практически невъзможно. Защо тогава да се опитват да унищожат останките? Дори ДНК става за храна на бактериите. С малко повече късмет останките можеха да бъдат изконсумирани, преди да сме ги намерили, но дори и в противния случай, каква е ползата от ДНК, ако няма с какво да я съпоставиш? Дрехите им са били предварително съблечени и вероятно изгорени. Състоянието на склада, където бе намерена цистерната, доказва моята теория. Там нямаше нито един отпечатък, нито една следа от борба. После намерихме оръжията и урана. Шанс едно на милиард е да бъдат открити на четиридесет и пет метра под водата, непосредствено до китайската граница. От гледна точка на извършителите изхвърлянето им там е било поемане на разумен риск. Точно като с мелачката. Добре, значи имаме престъпление, извършено с прецизност от големи професионалисти, разполагащи със значителни ресурси… с изключение на една грешка. Противно на всякакъв здрав разум, тези хора слагат трите глави в пластмасов чувал и го изхвърлят в морето, така че някакъв турист го забелязва. Благодарение на главите, днес ние знаем името на една от жертвите.

— Момичето?

— Да. Американка.

— А другите двама?

— Китайци. Самоличността им е неизвестна.

— Хубаво, това оставя само около един милиард и четиристотин милиона възможности. Желая ти успех. Мога ли да ти подскажа нещо?

Чан вдъхна от цигарата и кимна.

— Замислял ли си се, че някой просто се е издънил? Извинявай за американския ми начин на изразяване.

Чан сви рамене.

— Повечето престъпления се извършват от глупци. Но тези глупци нямат достъп до „Скорпион“-и или уран. Чувствам, че започвам да губя почва под краката си. Имаш ли нещо против да ми разкажеш за урана?

Вивиан Ип отпи дълга глътка от кафето си и отметна глава назад, сякаш се готвеше да чете от небето.

— Уран-235 е рядък изотоп. Когато се прави бомба, трябва да има две подкритични маси, които се събират с помощта на конвенционален експлозив в една, свръхкритична. Ефектът е най-силен при уран-235 или плутоний-239. Проблемът е да ги намериш. Манхатънският проект — група физици, събрани през Втората световна война под ръководството на Опенхаймер, за да разработят атомната бомба — е имал за цел точно натрупването на достатъчно количество уран-235 или плутоний-239. Бомбата, пусната над Хирошима, е била с уран-235. „Фет Бой“, хвърлена над Нагазаки, е била на базата на плутоний-239.

— Предполагам трудността е в извличането на уран-235?

Вивиан сви рамене.

— Има много начини. От петдесетте години досега Съединените щати постигнаха значително подобрение на параметрите на процеса и в усъвършенстването на технологията. Но за една груба бомба стига ти да имаш само уран-235. — Тя го погледна косо. — А за да заплашваш, дори без да разполагаш със самата бомба, достатъчно е да се знае, че разполагаш с примерно двайсет и пет килограма 235, стига да е обогатен. Този, който си намерил, е деветдесетпроцентов — близък до възможно най-доброто.

— И колко има в онази оловна кутия?

— Около три килограма.

Двамата се спогледаха.

— Откъде ли е дошъл?

Тя свали поглед към празната си чаша, после го вдигна към лицето му.

— На теория има доста развити страни: Франция, Англия, Индия, Пакистан, Китай, Израел, САЩ — списъкът расте през няколко години.

— А практически?

— На практика разработването на ядрено оръжие спада към най-строго охраняваните тайни на повечето правителства. Дори най-демократичните режими убиват учени, които издават атомните им тайни, да не говорим за откровената продажба на уран-235. За да отговори на твоя въпрос, човек трябва да потърси правителство, чиято система за вътрешна сигурност е рухнала.

— Русия?

— Говори се, че хора с необходими връзки могат да купят там каквото пожелаят. Буквално всичко. Дори уран и плутоний за военни цели.

— И кои биха могли да бъдат тези хора с необходимите връзки?

— Е, това, инспекторе, трябва да ми кажеш ти… Но има едно съображение, което ми се струва интересно. На пръв поглед всичко в сандъка от дъното на морето — оръжията, уранът и т.н. — изглежда крайно впечатляващо. Но ако човек се замисли, това са абсолютно неизползваеми неща.

— Боклук?

— Ами да. За револверите няма амуниции, а от друга страна, три револвера не правят арсенал. Осколочните гранати, убедена съм в това, могат да се купят на черния пазар. Уранът несъмнено е екзотичен, но три килограма са абсолютно безполезни за онзи, който е решил да прави бомба. Ако оставим златото настрана, съдържанието на сандъка може да се окачестви само като изключително незаконен и много екзотичен боклук. Или ако се въздържим да го наречем така, то… може би мостри?

— Мостри ли?

— А защо не? Защо не допуснем, че сандъкът е принадлежал на пътуващ търговец престъпник, който показва на подбрани клиенти мостри от стоката, която може да им достави? Не съм в течение на тези неща, но ми се струва, че дори при престъпниците има такова нещо като реклама на стоката.

Чан внимателно я слушаше. Убеждаваше се какъв чудесен инструмент е дисциплинираният мозък. Гордееше се, че тя е китайка, притесняваше се, че е жена, потискаше го мисълта, че интелектът й може би дължи част от потенциала си на освободеното й американско мислене.

Без да знае защо, почувства нужда да проговори на кантонски:

— Чест е за мен да почерпя от плодовете на твоето образование. Има ли още нещо, което би могла да ми кажеш във връзка със случая?

Живите й черни очи внимателно го изгледаха за момент.

— Чувалът, в който спомена, че си намерил главите… правилно ли съм разбрала, че е бил прозрачен?

Той кимна.

— Значи хората, така старателно смлели телата, не са имали нищо против да намериш главите.

— Мислих по въпроса. Главите бяха обезобразени.

— Но не дотолкова, че да не можете да снемете стоматологичните статуси, нали?

Чан отново кимна. Това обстоятелство и за него беше мистерия.

Преди да тръгне, телефонира на Астън от лабораторията на Вивиан и той му каза, че имало ново убийство в Монгкок, което било като по поръчка за него.