Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (52)

49.

За разлика от „Джексън рум“, „Червената стая“ на клуб „Хонконг“ приемаше гости жени по обед.

Най-старите членове продължаваха да мърморят, но като цяло промяната на правилата бе гласувана почти без открито недоволство. Скъпоструващите съпруги настояваха да бъдат виждани по обяд и дори някои мъже бяха видели изгодата от това да дискутират семейни проблеми в безопасната цивилизована обедна атмосфера на елитен клуб. В резултат масите бяха раздалечени на по-голямо разстояние, така че тук опасността от неволно подслушване бе по-малка. Другата причина да се обядва в „Червената стая“ бяха масичките с ордьоври — те бяха най-добрите в Хонконг.

Не че Кътберт бе имал богат избор. Главнокомандуващият на британските въоръжени сили в Хонконг, генерал-майор Хоръс Грант, рядко приемаше покана за обяд на друго място. Носеше се слухът, че жена му бе заповядала да бойкотира „Джексън рум“ заради забраната за жени.

Кътберт бе подранил, защото знаеше, че командващият ще бъде точен. Бяха му дали маса до прозореца и лично метрдотелът го бе съпроводил до нея. Мястото му позволяваше да има поглед върху целия салон. Знаеше, че военният ще седне на другото място до прозореца и също ще има поглед върху салона.

Политическият съветник си призна, че е малко неспокоен. Грант не беше човек, когото лесно можеш да убедиш. Той не даваше пет пари за ранга на Кътберт и не се интересуваше нито от репутацията, нито от ерудицията му. Генералът беше чиста проба военен, израсъл в суровата провинция на Северна Ирландия. Презрението към дипломатите при него бе въпрос на фамилна традиция. Един от прадедите му бе намерил смъртта си заедно с повечето войници от поверения му полк преди 150 години при някаква безкрайна обсада на Кабул, за която тогава се смятало, че е поредната издънка на Форин офис. Северноирландците протестанти бяха истински китайци в способността си да имат исторически зъб някому. Но Кътберт този път разполагаше с карта, която можеше да наклони везните в негова страна: като никога досега дипломатът искаше действие.

Командващият се появи на вратата в компанията на метрдотела, откри къде бе седнал Кътберт и делово се отправи в негова посока, кимайки наляво и надясно на хората, които държаха да го поздравят. Кътберт стана и двамата си стиснаха ръцете.

— Много любезно от ваша страна да дойдете — каза Кътберт като седнаха.

— Ни най-малко. Добър обяд, добра компания… е, и повод да се отбия при губернатора, след като така и така съм дошъл в Сентръл. — Той се усмихна.

Кътберт също се усмихна в отговор, съумявайки да го направи с леко и примирено увисване на ъгълчетата на устата си, предназначено да признае деликатния намек кой какъв е. Единствен командващият имаше правото „да се отбива“ при губернатора — за простосмъртните, било то и политически съветници, отиването при губернатора ставаше след насрочване на среща.

И двамата поръчаха „блъди мери“. Кътберт веднага отпи от своята чаша, докато командващият първо извади и сдъвка стръкчето целина. Кътберт трябваше да се настрои към темпа на времето, възприет от неговия гост. Ако бе в компанията на колега дипломат, той сигурно щеше да отвори въпрос по интересуващата го тема едва с поднасянето на сиренето, но при Грант важното бе да не допусне загубата на интерес. Той от опит знаеше, че дори най-достойните представители на военните са прокълнати с доста краткотрайна способност за концентрация. От друга страна, щеше да бъде груба грешка да се хвърли в проблема като аматьор. Затова в началото поприказваха за общите си познати, обсъдиха накратко приемите, на които се бяха срещали напоследък, отвориха дума за състоянието на губернаторската яхта, за редислокацията на войските в Китай и за резултатите от последните важни крикет мачове. Кътберт докара нещата до момента, когато командващият допи питието си, каза високо „а“ и остави разговорът да заглъхне.

— Поканих ви на обяд, генерале, защото ми се стори уместно да обсъдим новия развой на събитията в делото на главен инспектор Чан.

— Да?

— Може би сте дочули, че там има известен прогрес?

— Да, информираха ме. От онова, което знам, този Чан е дяволски способно момче.

— Първокласен детектив. Както знаете, доста възможно е той да ни откара до куриерите. Ако се вярва на главния му информатор, те се крият някъде из западната част на Новите територии. Стига информаторът му да е прав, естествено…

— Ясно.

— Та, полицейският комисар възнамеряваше да отиде там със свои хора, но аз му забраних. Не че хората му не са квалифицирани, всички те са минали обучение през Специалните сили, но нямат… как да се изразя? Нямат международен опит. Нямам нужната ни лоялност, ако ме разбирате?

Грант отривисто кимна с глава:

— Знам. Цуи е бесен, но вие убедихте губернатора да препоръча отряд на Специалните сили от Обединеното кралство.

— Ако вие го одобрите, разбира се.

— Вече го направих. Пуснах докладна още тази сутрин. Всъщност още снощи наредих да имат готовност за полет с транспортен самолет и да чакат решението ми. Трябва да кацнат днес следобед.

— Да. Научих това от секретаря на губернатора точно преди да дойда тук. Но бих искал да обсъдим начина, по който военните ще подходят към операцията.

— А-а…! Добре, можем да го обсъдим. Няма нищо нередно в това. Но аз подозирам, че момчетата ще очакват максимална свобода на действие. Знаете как е, непосредствените изпълнители най-добре могат да решат какъв подход да използват. Макар че, както разбирам, не се очакват никакви усложнения.

Грант повдигна вежди, за да покаже на Кътберт, че е искрено изненадан от загрижеността на дипломата.

— Не става дума за затруднения в чисто оперативен план: макар да се очаква, че онези хора са прекрасно въоръжени — най-съвременно автоматично оръжие и тежка екипировка — те не са професионални войници. Загрижен съм за чисто дипломатическата страна на операцията, която може да се окаже доста деликатна. — Грант сви рамене, проблемът явно не беше негов. — Искам да кажа, че онова, което намерихме в сандъка, все още е строго секретно.

— И ще остане такова, ако зависи от мен.

— Именно. — Грант погледна Кътберт с нетърпеливия поглед, на който са способни само военните. — Точно поради тази причина не исках да допусна намесата на полицията — продължи Кътберт. — Ще има процес. На сцената ще излязат адвокати и с удоволствие ще се развихрят. Най-вероятно няма да можем да потулим китайската връзка. Лондон ще се вбеси, и с право. Помислете само какъв вой ще нададе пресата: атомна заплаха от китайски ренегати комунисти срещу народ от шест милиона души, които ние все още сме длъжни да охраняваме. С използване на военна сила, ако се налага.

Грант кимна:

— Мислих по този въпрос. Нямам представа какво може да се направи, освен може би ако процесът мине при закрити врати с мотивировката, че се третира материя, имаща отношение към Закона за държавната тайна — както се прави с шпионите.

— Опасявам се, че няма да е толкова просто. Никой от замесените не е подписвал декларация за допуск. От справка на нюйоркското полицейско управление се вижда, че и тримата заподозрени са американски граждани. Знаете как настръхват американците, когато някой наруши демократичните им принципи. ЦРУ може да убие някого и да се измъкне по терлици, но нека в Сингапур опитат да нашарят задника на млад дръвник с бамбуков прът и ето ти международен скандал.

Грант разчовърка ордьовъра. Личеше, че прави всичко възможно да се концентрира максимално, още повече, че долавяше нишката на някаква логика. Накрая вдигна глава и погледна Кътберт в очите.

— Няма да ви преча, но не мога да издам подобна заповед.

— Но, разбира се, генерале.

— Ще ви оставя да говорите с момчетата. Но предупреждавам ви, ще трябва да се постараете да ги уверите, че няма да се получи втори Гибралтар. И да ги убедите, че наистина се налага.

Кътберт се усмихна.

— Благодарен съм ви, генерале. — Като видя сервитьора, попита: — Червено или бяло?

— Днес съм на риба.

— Тогава „Шабли“?

Грант кимна и довърши ордьовъра си. Едно нещо трябваше да им се признае на дипломатите: с тях никога не се налага да се доизказваш. Бог знае как съумяваха да свършат нещо просто и ясно. Генералът отпи пробна глътка от шаблито и се сети за шега, която щеше да сподели с губернатора по-късно: колко дипломати са нужни, за да сменят изгоряла крушка? Отговорът: двайсет — един да я смени, останалите да анализират международния отзвук. На Крис щеше да му хареса.

 

 

Кътберт се поинтересува кога каца транспортният самолет и изпрати две коли да вземат хората. От петимата пристигащи четирима щяха да бъдат оставени в армейската база в Стенли, а последният, най-старшият, щеше да бъде доведен направо в офиса на Кътберт. Политическият съветник все още се колебаеше каква тактика да използва, когато секретарят му въведе майор Феъргуд. Кътберт се здрависа и видя пред себе си фирменото изпълнение на този вид военни: набит атлет с нещо смъртоносно в погледа, квадратна челюст, изпити бузи и дълбок белег, започваш от скулата и стигащ до устата. Кътберт видя в очите му напълно естественото подозрение на войника към дипломата. При Феъргуд то бе взело формата на почти театрално присвиване на очите, комбинирано с презрително потрепване на носа.

Кътберт покани войника да седне до дългата маса в преддверието на офиса му.

— Благодаря, че се отбихте да ме видите. Извинявам се, че ви отнемам от времето, което може би ви е необходимо да се устроите.

— Няма проблем. Доколкото схващам, работата не е кой знае колко сложна. И няма какво чак толкова да се устройваме. Правилно ли съм разбрал, че утре по това време трябва да сме свършили?

— Точно така. Именно това исках да обсъдим. Не знам дали главнокомандуващият вече не е говорил с вас?

— Не, как би могъл?

— Разбира се, разбира се…

— Имаше някакъв намек по радиото, докато летяхме насам. Не е чак толкова трудно да се досети човек какво искате.

— А!

— Само че не може да бъде направено. Сигурно сте чували за Гибралтар?

— Разбира се.

— Там изпълнявахме заповед. Но това си остава между двама ни.

— Ако си спомням правилно, няколко добре известни убийци на ИРА са били, ъ-ъ… ликвидирани от специалните служби. Хората на ИРА имали кола пълна с взрив, но самите те не били въоръжени.

— Някой от началниците тогава реши, че ще бъде прекрасно, ако точно тези терористи на ИРА не бъдат изправени пред съда. За нещастие никой не можа да предвиди истерията в медиите: „Кърваво убийство в Гибралтар от хора на Специалните служби!“. Ако зависеше от тях, нямаше да видим бял ден. Пълно фиаско! Няколко момчета едва не напуснаха. Хора като вас би трябвало да ни държат настрана от политиката… и вестниците. И съдилищата… най-вече съдилищата.

— Напълно съм съгласен.

— Не знам дали ви е известно, но семействата на копелетата от ИРА, които застреляхме, са подали искове до Европейския съд в Страсбург. Представяте ли си…? Не знам дали тази история някога ще има край…

— Точно така. — Кътберт извади сребърната си табакера, отвори я и я поднесе на Феъргуд, чиито фитил изглеждаше опасно къс. За негова изненада майорът с благодарност прие. — Естествено, при по-различни обстоятелства — подхвана Кътберт, — и особено ако има наложителна причина…

— На това мога само да заявя, че ми е необходимо нещо доста повече от десетминутен разговор с дипломат, за да подложа отново хората си на подобен риск, уверявам ви.

Кътберт се усмихна през пелената от цигарен дим.

— Ами, нека ви призная, майоре, че не ви обвинявам. Ще започна с това, че съм ви дълбоко благодарен за готовността да дойдете най-напред при мен и ще ви кажа, че няма да ви убеждавам повече. Надявам се да разберете, че съм бил длъжен да опитам… единствено в интерес на националната сигурност, разбира се.

Изненадан, че се е откачил от куката толкова лесно, Феъргуд се задави от дима. Той изгледа Кътберт за един дълъг момент, после дълбоко пое въздух.

— Вършите си работата, това е ясно. Както аз моята.

Дипломатът забеляза промяна в позата му. Феъргуд изпъна крака под масата и се облегна на стола си. За пръв път от влизането му тук изглеждаше отпуснат.

— Ами добре тогава — каза той. Погледът му обходи помещението и спря накрая на прозореца. — Прекрасен изглед.

— Един от най-добрите. Нека ви покажа. — Феъргуд стана едновременно с Кътберт и двамата се отправиха към прозореца. — Това е пистата на летището… Там отзад, ето нататък, виждате ли, са хълмовете на Каулун. Отвъд тях е Китай.

Феъргуд огледа всичко внимателно, сякаш изучаваше бойно поле.

— Да, сега разбирам. Знаеш колко е близо, но го усещаш едва като пристигнеш тук. Някои казват, че големите катастрофи през следващите неколкостотин години ще са свързани с Китай.

Той се усмихна без никаква топлина, бавно довърши цигарата си, върна се при масата, където имаше пепелник и замислено угаси фаса.

— Добре, просто от любопитство, защо?

— Понеже, ако има процес, ще избухне страхотен скандал, отчасти защото ще бъдат застрашени отношенията между Китай и Хонконг, отчасти заради лични причини.

— Така ли?

— Лъчевата болест е нещо ужасно. Думите бледнеят.

— Да, чувал съм нещо подобно. Надявам се, няма опасност за моите момчета?

— Доколкото ми е известно, не. Най-неприятното в случая е, че онези тримата по всяка вероятност ще отърват кожата. С урана ги свързват само косвени улики.

— Не разбрах за каква кожа става дума.

— Говорим за убийство. Всъщност, нека ви покажа нещо, просто за ваше сведение.

Кътберт влезе в офиса си и се върна с няколко снимки. Започна с двамата леководолази в болницата. Запази Хигинс за накрая. Видя Феъргуд да задържа погледа си точно на тази фотография: англичанин, бял, светлокож, на неговата възраст, с тяло раздуто и изкривено като някакво чудовище от морските дълбини, извадено на сушата. Той бавно кимна и подсвирна.

— Ясно-о… — После вдигна поглед. Беше схванал стратегията на Кътберт, която нямаше никакви претенции за изтънченост. — Добре, време е да тръгвам.

— Разбира се — съгласи се Кътберт. — Вземете снимките, ако желаете. Момчетата ви може би ще пожелаят да научат с какви хора ще си имат работа.

Феъргуд кимна.

— Стига ми една. — Той взе снимката на Хигинс и я пъхна в джоба си.

На излизане Феъргуд каза:

— Дори ако хората ми проявят съчувствие, а това в никакъв случай не е сигурно, необходима е желязна гаранция, че няма да има никаква гласност и още по-малко последици… особено от съдебен характер. Желязна!

Кътберт се усмихна.

— Тук не сме в Гибралтар, майоре. По важните въпроси медиите постъпват както им кажем. А онези тримата… де юре те вече са мъртви — и като видя Феъргуд недоверчиво да повдига вежди, Кътберт допълни: — Имате думата ми.

И двамата си стиснаха ръцете.