Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (14)

11.

Партито се оказа много по-лошо, отколкото бе предполагал. Мъжете адвокати и бизнесмени — китайци и британци — говореха за пари и отлежали марки вино в компанията на овесени по ръцете им жени, облечени в рокли с ниски деколтета и накичени с перли. Адвокатките, отдали предпочитане на делови костюми в по-сдържани цветове, споделяха една с друга негативните си оценки за своите колеги мъже и чакаха да видят кой ще се опита да ги прелъсти. Поне половината хол бе запълнена с китайци, които Чан без затруднение идентифицира като по-богати дори от адвокатите — и те бяха облечени в същите дрехи и носеха същите скъпи бижута, но за разлика от останалите, погледите им не издаваха никакъв интерес дали са успели да впечатлят колеги или потенциални клиенти. Тези хора се чувстваха напълно уютно в замъците си от пари в наличност и смятаха, че по-скоро е задължение на света да се опита да ги впечатли по някакъв начин.

Чан знаеше, че е обект на оценка. Някакво вътрешно чувство му показваше какво означават епизодичните мигновени погледи към него, съпоставката на личността му с универсалната скала на парите… и последващото му отхвърляне със сардонично извъртане на главата. Облеклото играеше голяма роля за бързата ориентация. Мъжете наоколо носеха костюми на Кент и Къруен, Ерменеджилдо Зеня, Ив Сен Лоран, докато Чан бе облечен в „касапско райе“ на бяло и синьо, което макар модно, когато го бе купил за венчавката на Джени, сега имаше ясно забележими кръгове от пот под мишниците, а на левия ревер даже личеше малко петно. Но дори това не би представлявало проблем, ако подобно на тези хора и той бе живял с достатъчно много пари, за да придобие отличителните забавени движения и мекотата в реакциите — маниери, школувани след ежедневно плуване в басейн от течно злато.

Вместо това, цялото му същество излъчваше онази особена грубоватост, така жизненонеобходима на хората, принудени да живеят в ежедневен контакт с убийства. Когато Анджи отиде в тоалетната, той се облегна на една стена с чаша бира в ръката и започна да извлича от паметта си образите на убийците, с които работата му го бе сблъсквала: майстори на револвера и на кинжала, на гаротата, тоягата и десетсантиметровия касапски нож за разфасоване. Заниманието му би било чиста загуба на време в ежедневния сблъсък с битови конфликти и гангстерски вендети, но бе така полезно при мероприятия от рода на това семейно парти.

Сновящите насам-натам китайски сервитьори, наети конкретно за случая, го разсейваха. Със зорки погледи, достойни за пилоти изтребители, те забелязваха всяка празна чаша дори в другия край на стаята и ловко се приближаваха изотзад за доливане. Безукорните маниери и съвестната работа им правеха чест, но потискаха Чан. Когато бе на седемнайсет, леля му предложи да избира между две кариери: на полицай и на сервитьор. Така че днес той можеше като нищо да бъде един от тези сервилно усмихнати млади мъже, криещи зад приветливата фасада злите си помисли.

Анджи се върна и той я разведе из апартамента, задържайки се в празните стаи. Новото жилище беше прекалено голямо за двама стопани и необходимата прислуга, но точно такава бе идеята. Никакви скъпи италиански мебели — впрочем сестра му и съпругът й отдавна притежаваха такива — не можеха да предадат на интересуващия се по-изразително съобщение от апартамент с площ триста квадратни метра. Повечето семейства се задоволяваха с една десета от това. В Хонконг истинското богатство намира изражение в размера на притежаваното пространство.

Чан бутна вратата към четвъртата спалня и чу лек шепот, последван от едва доловимо ахване. Анджи се дръпна, но Чан невъзмутимо влезе достатъчно навътре, за да види двойка — западняк и китайка — притиснати в задушаваща прегръдка. Всъщност, доколкото се виждаше някаква гола плът, тя принадлежеше основно на мъжа, чиято риза почти се бе смъкнала. Той беше опрял гръб в прозореца, а жената се бе притиснала върху него. Тя усети влизането, обърна се към Чан, повдигна вежди и отново насочи вниманието си към мъжа. Чан зърна за миг издължено китайско лице, после видя пръснатата върху гърба й гъста черна коса, атлетичните рамене, връз които бе метната преливаща като планински ручей сребриста рокля, с деколте, разкриващо осемдесет процента от прешлените на гръбначния й стълб. Той внимателно притвори вратата почти докрай, след което изненадващо я захлопна със злоба. Анджи се усмихна.

Двамата се върнаха при партито, но четиридесет минути по-късно и Анджи бе принудена да признае, че й е втръснало. Жените се хилеха на евтината й памучна рокля, а британците превзето страняха от австралийския й акцент. Китайците на свой ред безпогрешно забелязваха, че зад нея не стоят пари и повече не й обръщаха никакво внимание.

Чан посочи с брадичка към вратата:

— Да си вървим, а?

Анджи го дари с благодарна усмивка.

— Не-е, няма ми нищо, спокойно ще издържа още двайсет минути. Няма ли най-сетне да поговориш със сестра си и зет си?

— Мисля, че трябва.

— Нали затова сме тук.

Чан неопределено сви рамене:

— Партита, приеми… Честно казано, представа нямам защо реши да ме покани.

Анджи го погледна изненадано:

— Тя ти е сестра, Чарли. Обича те, приятел.

— Сигурно си права.

Той се озърна, откри с поглед познат криминален адвокат, който да й прави компания, представи ги и тръгна за кухнята с надежда да открие Джени. Оказа се прав — тя наистина беше там, за да проконтролира работата на филипинска прислужничка. Мъжът й, Джонатан Вонг, разговаряше с известна китайка, чието лице бе познато на Чан от статия във вестника за така наречените „глитерати“^[1]. Позна я не само по лицето, но и по роклята: беше сребриста и струеше като вода в планински ручей.

— Това е моят шурей, прославен детектив — възвести Вонг в секундата, в която го видя. — Чарли Чан, нека ти представя Емили Пинг.

Чарли се насили да изобрази на лицето си усмивка за фамозната китайка, която го погледна право в очите, намигна му и подаде ръката си:

— Приятно ми е да се запозная с вас.

Чарли се огледа, но не видя в кухнята русокосия й приятел. С изключение на филипинката, тук имаше само китайци.

— Здрасти. Виж, бих искал да…

— Сигурно е много вълнуващо да имаш адвокат и детектив в семейството — прекъсна го Емили Пинг. — За какво разговаряте обикновено?

Беше много висока за китайка — над метър и седемдесет — но щеше да бъде забележителна жена при каквато и да е височина. Черната й коса бе вчесана назад, челото й бе високо, деколтето на роклята отпред съперничеше на това отзад, но от тази страна разкриваше две доста трудни за игнориране полусфери от слонова кост, позата й бе изправена, а челюстта й толкова изнесена напред, че на нея спокойно би могло да се окачи червен китайски фенер. По-скоро войнствена, отколкото женствено предизвикателна, прецени за себе си Чан. Внимателното вглеждане разкриваше, че е по-възрастна, отколкото човек би допуснал на пръв поглед. Втората половина на трийсетте, но на живот, прекаран в непрекъснат, пряк и близък досег до много пари и много власт — само изключително богатите бяха способни на такова безсрамие. Тя го изгледа за миг с лишена от конкретност похот, после се усмихна. Блондинът ли? Изяден, изплют и окончателно забравен!

— А, неговите случаи са по-интересните. Всъщност, говорим само за неговата работа, моята е толкова скучна, че думите са слаби да го изразят. — Вонг говореше на английски с безукорен оксфордски акцент. Преструваше се, че не забелязва пламтящия поглед в очите на Емили.

— Добре, върху какво работите в момента? — обърна се Емили към Чан.

— Убийствата с месомелачка. Може би сте чели за тях. Трима души натъпкани насила в промишлена месомелачка.

Жената беше от коравите. Тя само примигна, после отново се усмихна:

— Колко интересно! Да, спомних си. Не беше ли в Монгкок?

— Къде другаде?

— И разкрихте ли убийците?

Противно на желанието си, властността в маниерите й му въздействаше. Той извади пакет „Бенсън енд Хеджис“, разпечата го, чукна го в дланта си, дръпна изскочилата цигара с устни и я запали с вече готовата запалка в другата ръка — всичко с ловкостта на дългогодишна жертва на никотина. После вдигна поглед към безстрашните китайски очи. За негова изненада интересът, който видя в тях, му се стори искрен.

— Не, дори не знаем кои са жертвите. Никакви отпечатъци, никакви документи за самоличност — нищо, за което да се захванем. Накълцани са. Разполагаме единствено с цистерна, пълна с кайма за хамбургери от човешко месо.

Не спомена за главите.

Всички в кухнята бяха спрели работата си и захласнати го слушаха. Разнесоха се леки писъци, по-твърдите гнусливо се смръщиха, и само Емили Пинг не реагира. Беше разгадала намерението му да я провокира и това явно я развеселяваше. А може би тази жена обичаше кървавите истории? Богатите доста често имат странни вкусове.

Чан се обърна към Джени и я дръпна в ъгъла.

— Съжалявам, трябва да тръгвам — каза й го на кантонски, използвайки подходяща интонация, за да предаде твърдостта на решението си.

Тя изкриви лице.

— Толкова ли е непоносимо? Джонатан нямаше избор — трябваше да покани тези хора — за него това е и бизнес. Ти си ми единственият истински гост.

— Не ти вярвам. Всички те обожават, а ти си идеалната домакиня. Виж какво, тръгвам си само аз, нали така? Убеден съм, че всички те са прекрасни хора: чудесни, сърдечни, скромни… е, както повечето милиардери.

Джени го погледна умолително.

— Постой още! Нека се махнем за малко оттук — искам да поговоря със свой човек, а имам и новини.

Не скриваше, че го обожава. Той забеляза, че Вонг внимателно я наблюдава и долови в погледа му вечното оплакване на съпруга: „Мен ти никога не гледаш по този начин!“.

— Окей.

Чан я последва по познатия му коридор и в крайна сметка двамата се озоваха в същата стая, където само преди малко се бе разиграла сцената с прелъстяването на блондина. Той дори долови остатъчната миризма на секс и парфюм и й разказа за случилото се, докато влизаха в спалнята.

Джени затвори вратата откровено намръщена.

— Тя има страхотен апетит. По-добре да заключа. Не знам в какво ще ни обвинят хората, ако някой случайно влезе тук. — Тя го погледна закачливо и повдигна въпросително вежда.

После щракна резето, хвана го за ръка и го поведе към малкия прозорец в задната част на апартамента, от който се разкриваше великолепен изглед към планината. В стаята цареше полумрак, нарушаван само от светлината, процеждаща се от осветлението около блока и уличните стълбове по протежение на планинския път. На всеки трийсетина секунди някоя кола стигаше на определено място в завоя по склона и директно осветяваше с фаровете си стаята. Той стоеше неподвижно, докато сестра му, без да усеща какво прави, развълнувано мачкаше ръката му. Роклята й беше тъмночервена и това приятно контрастираше с черната й коса. Беше скъпа като роклите на останалите гостенки, но на нея стоеше двойно по-добре. Беше застанала толкова близко до него, че можеше да вдъхне аромата на парфюма й, под който се долавяше познатия от детството му аромат на мускус. В някои случаи миризмата може да бъде като отпечатъците от пръсти.

Гласът й бе висок, но гладък и уверен — беше си родена принцеса, за която не е трудно да омае, когото пожелае. Стига, разбира се, да е в настроение. А тази нощ в погледа й се долавяше някакъв особен блясък.

— Двамата с Джонатан имаме проблеми. Не съм сигурна още колко мога да издържа тази наситена светска програма. Миналата седмица сериозно се сдърпахме, когато отказах да нося тройната перлена огърлица, която ми купи.

— Какъв егоист.

— Не знам дали той ме разбра, но аз просто не съм съгласна да играя ролята на домашния пудел. Не че имам нещо против да каним гости от време на време, но при нас е всяка вечер, като понякога коктейлът на едно място преминава във вечеря на друго и всичко това е толкова… изкуствено. Какво се хилиш?

— Проблемите на богатите — как наистина издържаш?

— Говоря ти сериозно. Ще трябва да намерим компромис.

— Два реда перли?

— Глупчо… Знаеш ли, понякога се усещам, че изменям на мама.

Той запали цигара, без да й предлага.

— Е, това вече ми се струва малко пресилено.

— Така ли? Добре тогава, ти, който си израсъл на улицата и всичко ти е ясно, забеляза ли нещо особено в гостите ни тази вечер, особено китайците?

— Нищо друго, освен богатството, арогантността и липсата на дълбочина. А и още нещо: тези хора до един ми се сториха напълно щастливи.

Тя понижи глас:

— Точно така. Това са хора главно от обкръжението на Емили. Джонатан ги покани заради нея. Нейният бизнес основно е с КНР и тя доста се има с една важна клечка — генерал Циян. Само два месеца остават и комунистите ще навлязат тук с маршова стъпка, а тези хора умират от щастие и изобщо не им пука. Човек би могъл да очаква, че само произнасянето на думата „юни“ би следвало да ги невротизира. Нищо подобно. И знаеш ли защо? Защото това са хора, които живеят благодарение на създадените връзки, гуанци, както го наричат всички сега, с убийците от другата страна на границата. И вече са обезпечили живота си и след юни. Ето, затова са толкова щастливи.

Чан сви рамене:

— Героичната съпротива не предлага никаква възможност за забогатяване. Тези хора са умни: за да оцелееш при нашествието трябва да се сприятелиш с нашественика.

Джени се озъби:

— Не мога да повярвам, че наистина мислиш така. Говориш го, защото знаеш, че за зло или за добро аз съм вързана с тези хора. Но за мен това си е колаборационизъм. — И тя го погледна право в очите: — Ти ги ненавиждаш също като мен. Не знам, може би дори повече. И не одобряваш Джонатан. Защо тогава ме подтикна да се омъжа за него?

Чан усмихнато я погледна — сестра му несъмнено знаеше китайския отговор на този въпрос. Едва бе навършила двайсетте и хубостта й я беше издигнала над останалите от тяхната класа. Но не беше само това — младата красавица се бе оказала и родена аристократка. Защото не беше само красотата — тя притежаваше естествена грациозност, бе елегантна и имаше осанка, която просто я открояваше сред другите. Щеше да бъде истинска глупост да не се възползва докато може от това, което има. Колко много бяха красавиците от тяхното съсловие, които свършваха в барове и нощни клубове? Чан намираше за непоносима мисълта да се примири с подобна съдба на сестра си. Нямаше какво да се прави на романтичен за нейна сметка — неговият дълг беше да я спаси от бедността и срама, и той изпълни дълга си, демонстрирайки необичайна проницателност, като я убеди да се яви на конкурс за красота. Но подбра такъв, чието име бе символ на почтеност: „Мис Хонконг“. Беше го спечелила естествено и богатите ухажори, появили се на следващия ден, можеха да изпълнят цял дом. За щастие Джени се оказа с вкус, защото не всички отговаряха на изискванията й. Джонатан бе измежду най-симпатичните.

Сега сестра му беше обезпечена за цял живот — дори бракът й да се разпаднеше, част от състоянието на Вонг й се полагаше по право. Чан още се гордееше със себе си. Та нима бракът с просяк би се оказал по-малко буреносен?

— Окей, той беше добра партия, а ти беше върхът. Добре, сега новината. Вероятно съм бременна.

— У-у-у… — едва се сдържа Чан.

— Бих искала и аз да чувствам подобен възторг. Да разбирам ли, че си доволен?

— Естествено, че съм доволен.

— Ще бъдеш кръстникът.

— Голяма чест.

— И в допълнение към обичайните ти задължения като такъв, ще искам да се погрижиш от него или нея да стане истински човек. Защото само ако забележа да се преструва като онези нещастници там, чакат те големи неприятности!

— Съгласен. Ще бъда чичо „почтеното ченге“. Ще прекарваме уикендите в моргата.

Тя се засмя и го целуна, хвана го за ръцете и се загледа право в очите му. Това го притесни и той опита да се освободи, но тя не го пускаше. Едва сега забеляза, че не носи перли и никакви бижута. Нямаше и нужда — нищо не можеше да направи шията й по-прекрасна.

— Никой не може да се сравни с теб — прошепна тя, преди да успее да й попречи.

Той й се закани с пръст, цъкна осъдително с език, отиде до вратата, дръпна резето и пусна Джени пред себе си. Двамата се върнаха в големия салон за приеми, който междувременно се бе запълнил.

— Дори не ми представи новата си приятелка — досети се Джени.

Чан потърси Анджи с поглед над главите на гостите. Откри я да говори с познатия им млад блондин, който вече беше безукорно облечен.

— Не ми е такава. Това е първата нощ… искам да кажа, че е колежка.

Джени се усмихна.

— Толкова се радвам. Надявам се да те отучи от цигарите.

Чан приглади косата си назад.

— Е, не е чак толкова сериозно.

Видя Анджи да казва нещо на блондина, без да откъсва поглед от него. Русокосият младеж — беше точно такъв — си тръгна, преди Чан да се приближи. Жалко, помисли си Чан, те така добре си подхождат. На всичко отгоре момчето изглеждаше австралиец.

— Вече можем да потегляме — каза Чан и почувства внезапно безпокойство: толкова много време бе минало, откакто бе забавлявал за последен път сам жена от бялата раса.