Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (21)

18.

Милион американски долара не стигат да се купи дори малка къща на остров Хонконг, така че почти всички живеят в жилищни блокове. Малкото все още останали къщи — стари постройки в колониален стил, построени в близкото минало от тайпани в зенита на слава и могъщество, държащи да се махнат по-далеч от болести като холера и малария, превърнали Азия от миналия век в смъртна заплаха за здравето на белите пришълци — в по-голямата си част бяха собственост на международни корпорации и използвани от висшите служители за приеми, развлечения и най-вече за да има с какво да впечатлят. Да имаш като лична собственост една от тези неколкоетажни къщи, сгушили се в полите на планината, беше убедително доказателство за принадлежност към местната аристокрация, а едновременно с това и на богатство, замайващо дори по стандартите на Хонконг.

Джонатан Вонг бе организирал прехвърлянето на собствеността, когато преди шест години Емили бе решила, че е време да придобие имение за лични нужди. Беше го направила, обхваната от трескаво вълнение, пълна с идеи за подобрения и планове за многото приеми, които смяташе да дава тук. И действително — оттогава досега тя не бе спряла да добавя нови крила, да събаря стени и да променя интериора. Плувният й басейн беше най-големият сред всички частни басейни на територията, почти с олимпийски размери — правоъгълник, заграден с римски колони и обрамчен с широка пътека от теракота. Фасадата на самия дом бе обърната на югозапад, така че гледката бе не към пристанището, а по-скоро в посока към скрития под гъста зеленина склон, спускащ се към Лагуна Чанъл и откритото море, сливащо се с хоризонта.

Голяма тента в непосредствена близост до басейна даваше убежище от лъчите на палещото слънце. Когато го въведоха, тя го чакаше по бежова хавлия и слънчеви очила, модел Гучи.

Той я потупа по бузата и седна срещу нея до мраморната масичка.

— Казах на готвача да приготви нещо италианско за разнообразие: спагети с гъби и плодове. Намерих в „Оливър“ съвсем прилични ягоди, така че можеш да ги опиташ със сметана по английски. Разбира се, само ако не си се отказал от сметаната, както правят повечето мъже на средна възраст, наближаващи четиридесетте.

Вонг съблече сакото си и свали вратовръзката.

— Още ям сметана. Убеден съм, че убива стресът, а не холестеролът. А и не се чувствам достатъчно силен, за да откажа сметаната.

Забеляза, че днес тя не се усмихва на шегите му. Стори му се дори, че се бе подразнила, когато той бе свалил вратовръзката си. И понеже не бе чул за крах на фондовата борса, сигурно ставаше дума за сериозни проблеми в личния й бизнес.

Все пак изчака прислужницата да донесе бутилка „Перие“ в кофичка с лед и едва тогава подпита:

— Значи имаш задачи за мен, така ли?

— Не искам кой знае какво — и тя го изгледа изпитателно. — Опасявам се, че излиза малко извън рамките на обичайния бизнес, но все пак, налага се да го поискам от теб. Нека бъдем откровени: ти си ми длъжник, а аз имам нужда да свършиш тази работа.

Вонг продължи да се усмихва, но вътре в него нещо се сви. Слънчевите й очила му пречеха да бъде сигурен, но беше убеден, че тя го гледа много внимателно.

— Давай нататък, твоят покорен роб умира от желание да ти бъде полезен. — Изненада се да чуе колко неубедително прозвуча опитът му да вложи доза сарказъм в думите си.

— Помниш, естествено, закупуването от „Зедфел“ на „Чансъри тауърс“?

Вонг остро я изгледа.

— Как бих могъл да забравя?

Това бе станало преди три години. Тогава Емили му бе възложила процедурата по прехвърлянето на тази недвижима собственост. Както обикновено бе избрала посредничеството лично на Вонг, макар той самият да не се занимаваше с подобни дела. Беше предположил, че всичко се развива нормално, но един ден партньорът му, който движеше тези сделки и бе специалист в тази област, неочаквано поиска среща с Вонг и Ратбоун — старшият съдружник. Човекът бе видимо притеснен.

— В наличност! Те искат да купят небостъргач за административни цели в кеш! Това очевидно е нечиста сделка и аз няма да си мръдна пръста по нея, докато не получа пълната подкрепа на всички партньори във фирмата.

Вонг трябваше да признае за себе си, че неговият колега има от какво да се безпокои. Първоначалното проучване бе разкрило, че „Зедфел Инкорпорейтид“ — бъдещият купувач на небостъргач с офиси за отдаване под наем на фирми — е изцяло собственост на офшорна компания, която на свой ред се притежаваше от шестнайсетима китайци, до един живеещи на територията на КНР. Проблемът всъщност бе свързан с неотдавна прокараният закон, насочен срещу прането на мръсни пари. Никой нямаше и най-малки съмнения в това, че шестнайсетимата джентълмени, собственици на „Зедфел“, са корумпирани лидери на комунистическата върхушка, придобили по неведоми пътища значителни суми в наличност, които трябваше някак да бъдат скрити. И съвсем очевидно бе, че Емили им помага, защото им дължи услуги.

В крайна сметка Ратбоун бе намерил начин да оформят сделката по начин, който да я извади от ударите на закона против прането на пари. Но оттогава насам фирмата бе започнала да гледа на Емили по нов, съвсем различен начин. На банков жаргон тя вече не беше „трипъл А“^[1], а това се подразбираше и за Вонг.

Емили свали най-сетне очилата си и го погледна право в очите.

— Добре, тогава нека те осведомя, че „Зедфел“ искат да купят три жилищни блока — два в Каулун до Касъл Пийк и един непосредствено до Норт Пойнт. Освен това успешно са приключили преговорите за административна сграда в Кенеди Таун.

— Разбирам.

— Общата стойност на четирите сделки е към петстотин милиона американски. Заплащането ще бъде в кеш. Фирмата ти ще получи парите и ще ги депозира в банка.

Вонг отпи глътка от бутилката минерална вода. Даже под тентата беше страшно горещо. Потеше се и съжаляваше, че не си е взел слънчевите очила.

Преглътна с труд.

— Не, Емили. Няма да стане, съжалявам.

Тя отново сложи очилата си и се загледа към Лагуна Чанъл. Остана така цели две минути, предоставяйки му да се наслаждава на профила й: издадената брадичка, тъмните очила и хавлията.

— Емили?

Обърна се отново към него и бутна рамката на очилата нагоре, върху косата си. За миг му се стори, че се усмихва, но после видя, че това е гримаса. През всичките години на тяхното познанство не му бе показвала тази си страна — така добре позната на хората, толкова много обсъждана. Жената с мъртва хватка и съвършен инстинкт на убиец.

— Джони, всички ние все някога трябва да пораснем. Помогнах ти да отложиш този момент колкото може повече. Ти, така да се каже, бе моята невинност, но повече не мога да си позволя този разкош. А между другото, грижите ми за теб те направиха мързелив и тъп. Така че изслушай ме: трябва да направиш това, ясна ли съм? И не се безпокой, пак ще си получите безсрамно високия хонорар, какъвто и да е той.

Вонг разкопча още няколко копчета на ризата си и изтри потните си длани в сакото на „Кент енд Къруен“, което бе метнал върху близкия стол. В един от джобовете му намери цигари и запали. Видя, че отново му предлага упорития си профил. Този път остави мълчанието да продължи. Всякакъв опит за открито противопоставяне само щеше да засили решителността й. Но ако й помогнеше по някакъв начин да се успокои, това може би щеше да й помогне да види колко е нелепо поведението й.

Запали втора цигара от първата, стана, заобиколи масата и клекна пред нея. За негова изненада тя протегна ръка и без да гледа, го погали по лицето.

— Винаги съм те обичала, Джони — ти ми беше като брат.

— И аз те обичам… като сестра.

— Ще го направиш ли?

— Емили, опитай се да ме разбереш — това просто е изключено. Петстотин милиона американски долара? Та ние едва се измъкнахме при предишната сделка на „Зедфел“. А тя бе само за трийсетина милиона. Не искам да те питам откъде идват тези пари, но и ти, и аз знаем, че те парят. Това число ще се лепне на корицата на „Тайм“ и „Ейша-уик“. Ще се вдигне такъв скандал, че моята фирма ще бъде буквално издухана. Помниш ли какво стана с „Фрийманс“ при онази каша с „Набиан“?

Както всеки друг адвокат от неговото поколение той помнеше случая много добре: старши съдружник сложил край на живота си след бягство в Лондон, двама младши съдружници арестувани и лишени от право да работят през двете години до процеса, на който се бяха отървали на косъм, колкото за да разберат, че са загубили всичките си банкови и други „трипъл А“ клиенти. И всичко това заради някакво незаконно посредничество по сделка, буквално незначителна в сравнение с предлаганата от Емили. Цели десет години бяха необходими на „Фрийманс“, за да възстановят печалбите си, но кантората така и си остана втора категория.

Тя въздъхна и дръпна ръката си.

— Ясно.

Той се насили да се усмихне, премести се зад стола й и започна да масажира врата й. Помнеше, че това й харесва.

— Знам, че си императрицата на Хонконг и че не обичаш да ти се противопоставят, но от друга страна, нека погледнем нещата в очите: ти не притежаваш нашата фирма. Вярно, давала си ни много работа и си един от най-ценните ни клиенти, но ако партньорите се видят принудени да избират между това да те загубят или да унищожат репутацията ни, като поемат една от тези съмнителни посреднически сделки, опасявам се, те ще предпочетат да се разделим с теб. Защото виждаш ли, ако се захванем с това, което предлагаш, това би означавало да рискуваме загубата на останалите си клиенти. Това е все едно да поискаш „Морган Гренфел“ да отворят заложна къща — такива неща просто не стават.

Емили отпусна глава до момента, в който острият й поглед го прониза отново. Свали очилата на носа си и попита:

— Значи ти се вълнуваш само за реакцията на твоите съдружници, така ли? Нищо повече?

— Кълна се, нищо друго. — После той извинително се усмихна: — С изключение на това, че подобна сделка ме плаши до смърт.

— Разкажи ми за това, Джони. Ти какво си мислиш, че понеже съм гадна богата кучка на мен не ми се случва да се събуждам нощем плувнала в студена пот?

— Ти? За мен ти си чист тефлон.

Тя отметна глава и се загледа в тентата над тях.

— Ужасът, приятелю, е като облак, който винаги се връща, макар и сребрист. Защото сделките, при които зелените пачки така гладко се плъзват в джобовете ти, и при които се замисляш над онова, което се налага да направиш, са точно най-изгодните. Нали се сещаш защо: защото на никой друг не му стиска да се захване с тях. Разбираш ли сега?

— Щом ти казваш. Но аз нямам куража ти, Емили, и ти много добре знаеш това. Аз дори не мога да си обясня защо продължаваш още. Според мен вече имаш предостатъчно.

— А според мен ти много добре знаеш. Веднъж сам го каза, при това по-добре от мен. Не помниш ли?

— Не.

— Беше по време на първата ти година в Оксфорд, скъпи. Помня как веднъж имах много тревожен телефонен разговор…

— Недей, Емили…

— Та, казвам, много тревожно позвъняване. Шайка брутални английски хулигани след запой в кръчма, където изобщо не бе трябвало да ходиш, така ли беше? Но работата не бе във физическото насилие, макар че те действително те бяха смазали от бой. Проблемът се оказа в психологическите белези, които ти останаха… до днес, ако не се лъжа.

— Добре, разбрах какво искаш да кажеш.

— Онова, което искам да кажа, е, че нито татенцето ти, нито аз те накарахме да се откажеш от мечтите си. Накара те расистка Англия. Или ако щеш, баналната реалност. Но аз запомних думите ти завинаги: „Щом трябва да бъдеш китаец, поне бъди богат китаец“. И тогава ти се прехвърли в правото. Ужасът от големите пари е нищо в сравнение с ужаса от безпаричието — особено за такъв като теб. Права ли съм?

— Вероятно. Ти каза предостатъчно.

Престори се, че темата му досажда. Не искаше да му бъде напомняно за изживяното унижение, нито за извлечения много по-дълбок урок, който се бе посвенил да сподели дори с Емили. След като бе излекувал раните си, той бе платил на банда биячи от близкия китайски ресторант, които се хвалеха, че работят на повикване от триадите, да отмъстят за него. Още помнеше онзи празен гараж късно през нощта и квичащите като прасета едри английски младежи, които буквално се бяха насрали от ужас при гледката на застаналите срещу тях осмина жълтокожи азиатци, въоръжени със стоманени тръби, велосипедни вериги, ножове и месарски ножове. Самият той бе стоял наблизо, тресящ се от осъзнаването на жестоката истина, че за да оцелееш, трябва да си силен и че ако самият ти не си, тогава… ами тогава просто трябва да си купиш сила.

Помнеше още, че бе признал на Емили за дадената пред себе си клетва да бъде богат китаец няколко нощи след разправата, но й бе спестил кървавите детайли, свързани със събитието. Изобщо всичко онова се бе оказало толкова чуждо на неговия мек и възпитан подход към нещата от живота, че когато си спомнеше за изживяното тогава, той предпочиташе да гледа на него като на някакво необяснимо умопомрачение. Истината обаче бе, че не беше чак толкова по-различен от нея. И когато гърбът му опреше до стената или почувстваше, че егото му е застрашено, той знаеше, че ще може да сече, обезобразява, убива… и да забрави за глезотиите на артистичното си всекидневие.

Вонг се обърна към нея и й се усмихна. Веждите му бяха повдигнати.

— Значи, ако съдружниците ти бъдат убедени, ти ще приемеш?

— Неохотно, но усещайки гладкото плъзване на зелените пачки в джоба ми, да!

— В такъв случай чуй сега защо те ще те оставят да приемеш предложението.

 

 

Емили свърши и подаде на Вонг безжичния телефон, за да се обади на Ратбоун. Бизнесмен до мозъка на костите си, Ратбоун си беше в офиса и обядваше на работното си място със сандвич. Вонг уговори среща за два и половина същия следобед с Ратбоун, Савил, Уотсън (австралийският им колега, специалист по търговските сделки) и Нг — съдружникът, занимаващ се с проблемите на китайското законодателство. После извади от куфарчето си химикалка и бележник.

— Искам да си запиша имената на всички тези компании. Както и хората, които ми спомена — аз изобщо нямах представа.

Без да прави справка с никакви документи, Емили на един дъх изрецитира отново имената на над сто компании и личности.

— И всички те са притежавани и работят за шестнайсетимата собственици на „Зедфел“?

— Без изключение. Според мен, ако направиш справка, сам ще се убедиш, че около шейсет процента от оборота на вашата фирма са дошли по един или друг начин от КНР през някоя от тези компании. Прав си, като каза, че не притежавам вашата фирма. Притежават я те. — Вонг стана да си ходи, а Емили захапа дръжката на очилата си и замислено каза: — Между другото, трябва да ти призная нещо. Мисля, че ми се иска да сваля гащите на твоя шурей.

— Ще видя какво мога да направя — неискрено се усмихна Вонг.