Джон Бърдет
Последните шест милиона секунди (61)

58.

Дойдоха за Чан точно по обяд. Двама грамадни китайци с шанхайски акцент влязоха безгрижно в полицейския участък на Монгкок и се изкачиха по стълбите до неговия офис. Не оставиха имената си на пропуска, нито декларираха целта на посещението си, но и никой не събра куража да ги спре. Чан не оказа съпротива и никак не се изненада, като видя Кътберт на задната седалка на мерцедеса, който чакаше на паркинга зад участъка. Нямаха какво да си кажат. Чан си мислеше за една малка стаичка, един възрастен човек и черно-бели снимки, окачени на въже, на които бяха запечатани хора, отиващи на своята екзекуция.

Под покрива на „Банк ъф Чайна“ се вихреше банкет. Чан седна до Кътберт около огромна кръгла маса. Циян седеше точно срещу Чан. Детективът никога не бе виждал останалите шестнайсетима, които съсредоточено човъркаха и звучно смучеха раци, и от време на време ги хвърляха в средата на масата, където вече бе израсла значителна купчинка от мидени черупки. Чан забеляза, че всички са приблизително на възрастта на Циян. С изключение на генерала, който бе в черен халат на мандарин, гостите бяха в чисто нови костюми, току-що свалени от закачалките в магазина: черни, сиви или морскосини. Никой не бе сложил вратовръзка.

След раците един много възрастен човек донесе чой сам, морски охлюви, задушен на пара ориз, печена патица с крехка коричка. Обядът завърши със супа и резенчета портокали. Чан и Кътберт не ядоха нищо.

Старецът обиколи масата още веднъж и остави пред всеки издута чаша за коняк, в която наля от бутилка с надпис „VSO Cognac“.

Циян вдигна своята чаша и каза нещо на мандарин, което останалите шумно одобриха.

— Давам ви човешко страдание — преведе Кътберт.

Всички пиха, с изключение на Чан и Кътберт. Циян остави чашата си и изгледа Чан. Кътберт превеждаше всяка негова фраза.

— Виждам, че нашият главен инспектор от Хонконг не одобрява моя тост. — Гостите зашумяха. Циян вдигна ръка. Шепотът замря. — Няма нищо, аз разбирам. Моят тост не е като жизнерадостните весели тостове, които британци и американци харесват. Но те са лицемери. Отворете очите си. Никога не е било по-ясно, че щастието на малцина зависи от нещастието на милиарди. Това е капиталистическата система, която ни налагат. Така че, вие, които сте стъпили с един крак на Запад, трябва да сте доволни от новото ни прозрение. — Той направи кратка пауза. Не отместваше поглед от Чан. — На младини, когато бях малко по-млад от теб, аз страстно вярвах в марксизма-ленинизма и маодзедуновата мисъл. Впрочем същото е валидно и за генерал Вен, генерал Чен Ю, генерал Ву, генерал Гуо, генерал Пу Циню, генерал Цуо, генерал Лао, генерал Тан, генерал Жан, генерал Ван, генерал Ли, генерал Яо, генерал Пан, генерал Ге, генерал Ю Вей. — Циян обходи с поглед масата и при споменаване на името му всеки накланяше глава. — Отнася се за всички ни. През 1952-а имах честта да присъствам на доклада, изнесен от великия Чжоу Ен Лай в Залата на благодетелното човечество, Жонгнанхай, Бейжин. Слушах внимателно, а той говори седем часа. Естествено, че нищо не разбрах, но възможно ли бе един човек, говорил цели седем часа, да бърка? Възможно ли бе Мао да греши? Възможно ли бе Маркс и Ленин да не са прави? И така четиридесет години наблюдавахме Китай да е прав и да обеднява, а Западът да не е прав, но да става все по-богат. А когато Съветският съюз окончателно рухна, ние започнахме да се питаме какво бе станало с нашия живот. И нещо много по-лошо: какво бяхме направили с Китай? Как се оказа така, че Западът през цялото време е бил прав? Още Мао бе казал, че политическата власт излиза през дулото на пушката. Е, в Китай оръжие много, а власт малко. Така че започнахме да продаваме нашите пушки — ние, аз и останалите генерали. И работите бързо потръгнаха. Хора, които не познавахме, идваха при нас от страни, за които не бяхме чували, и ни молеха да купят нашите оръжия. И Америка продава оръжие. При това повече от нас. Повече от всеки друг. Англичаните и французите — също. Стана ясно, че сме подхванали нещата от правилната им страна. Но това не беше достатъчно. Оръжията ни бяха стари и доста неефективни, за да се справят с оръжията на американци и англичани… Така че един ден седнахме на обед — аз и останалите генерали — за да разберем какво ни липсва. Ние сме китайци и обичаме да се учим от историята. Откъде намериха британците пари, за да създадат най-голямата империя на света, да издигнат всичките си фабрики, да построят военните си кораби и самолети? Или откъде дойдоха парите на американците? Западняците не работят по-усърдно от китайците, но правят хилядократно повече пари, заради това че са ни изпреварили. Но в какво се състои техният аванс? Трябваше ни цял обяд, за да го прозрем. Роби и наркотици. След фазата на робите и наркотиците, присъщи на капитализма, кой знае, може и ние да построим демокрация в Китай. Но ние сме много изостанали и трябва да поемем по пътя, чиято правилност е потвърдена от историята. Не си ли доволен от пътя ни към свободата?

— Не — отговори Чан.

Очакваше куршум или удар във врата. Всичко останало, само не бавно надигащия се смях в старците около масата. Циян цвилеше с такова опиянение, че се наложи съседът му няколко пъти да го тупне по гърба. Той махна с ръка.

— Можеш да си вървиш, инспекторе. Нищо не можеш да направиш. Разкажи на света за нас, сложи начало на революция. Само ще ни накараш да влезем няколко седмици по-рано. Ти си добър китаец — упорит и старомоден. И аз бях като теб, преди Западът да ме образова. Ти намери решението на случая, който ме интересуваше. А докато го търсеше — Циян поспря, за да избухне в нов пристъп на изцвилване — … та, докато разследваше, ние си купихме атомна бомба. — Около масата се разнесе гръмогласен смях. — Казвам ти, американският стил започва да ми харесва. Толкова е лесно. Не ти трябва да учиш диалектически материализъм — парите говорят сами. Върви, върви… Системата, на която така лоялно си служил, е свършена. Цялата тази бойскаутска комедия приключва. Никой вече няма да купува истината. Вече си в Китай.

Чан и Кътберт се разделиха във фоайето на партера на „Банк ъф Чайна“. Кътберт свърна надясно към комплекса на правителствените сгради, а Чан бавно тръгна пеша към Сентръл. Цифровият часовник на витрината на един магазин на „Куинс роуд“ показваше, че остават по-малко от два и половина милиона секунди — двайсет и осем дни и Циян щеше да стане император на Хонконг.

Наближаваше краят на обедната почивка. Тротоарите бяха препълнени с хора, понесли се като боклук по реката след буря. Чан вървеше по-бавно от останалите, защото изучаваше всяко китайско лице, което минаваше край него. „Добър китаец“, така го бе кръстил Циян, и може наистина да беше такъв, въпреки европеидните си черти.

Това беше неговият народ и той го обичаше, искаше да предупреди хората, и изглежда точно този импулс го бе накарал да ги подцени. Едва сега видя, че през двете десетилетия, през които бе живял, изгарян от ярост, китайските лица се бяха променили. Гневът му го бе заслепил и го бе подтикнал да се държи като че ли той, Джени и Май-Май са единствените жертви на китайския холокост. Тези хора, които сега бързаха да се върнат по работните си места, изглеждаха по-мрачни от онези, които той помнеше от онова време — те знаеха какво им предстои. Всички очакваха Звяра. Някои щяха да заминат, но повечето щяха да останат.

И Чан щеше да остане. По-добре да живееш в източна реалност, отколкото в западна фантазия. Древният учител Лао Дзъ го бе казал най-добре: „Няма значение, че тигърът е скочил, както и това, че в този момент може би се намира в най-високата точка на дъгата, в другия край на която е твоето унищожение. Защото същото се отнася и до всичките десет хиляди продукта на Творението. Единственото съществено нещо е любопитният факт, че в този миг на настоящето ти си жив“.

Беше почти сигурен, че мисълта е на Лао Дзъ. Погледна часовника си. Два и половина. След час западнячката с големите цици, предизвикали искреното му възхищение, щеше да кацне на летище Кай-так с полет от Ню Йорк. Беше крадла и лъжкиня, но той се надяваше, че ще й допадне да живее в малкото му жилище в Монгкок… е, ако позволяха тигрите и другите зверове.